Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (17)

2

Постоянният цирк беше настанен в постройка, коренно различна от най-типичните за Дюлорн: огромна, плоска, неукрасена барабаноподобна сграда, напълно кръгла и висока не повече от деветдесет стъпки, издигаща се усамотено на обширно открито пространство в източния край на града. Вътре една голяма площ в средата представляваше внушителен терен за сцената, а около нея бяха местата за публиката, ред по ред в концентрични кръгове, стигащи до покрива.

Това място можеше да побере хиляди, може би стотици хиляди хора. Валънтайн остана поразен, като видя, че то е вече почти пълно, и то във време, което за него беше среднощ. Трудно му беше да гледа към публиката, защото светлините на сцената го заслепяваха, но все пак можеше да различи огромен брой хора, насядали или изтегнали се на местата си. Почти всички бяха гхайроги, макар че тук-таме съзираше по някой хджорт, врун или човек, дошъл да прекара весело нощта. На Маджипур нямаше места, изцяло заселени от една-единствена раса — стари правителствени разпоредби още от първите дни на усиленото заселване с нечовеци забраняваха такива съсредоточавания, изключение правеше само резерватът за Метаморфи — но гхайрогите бяха със силно племенно чувство и имаха склонност да се струпват във и около Дюлорн до законно допустимия максимум. Макар и топлокръвни и бозайници, те притежаваха известни черти на влечуги, поради което повечето други раси се отвращаваха от тях: бързоподвижни раздвоени червени езици, сивкава дебела лъскава люспеста кожа, студени зелени немигащи очи. Косата им наподобяваше пипала на медуза — черни месести влакна, които се гърчеха и извиваха неспокойно, а миризмата им, сладникава и кисела едновременно, не беше очарователна за негхайрогски ноздри.

Валънтайн бе изпаднал в потиснато настроение, когато излезе с трупата на сцената. Часът беше съвсем неподходящ: телесните му цикли бяха отслабнали и въпреки че бе спал достатъчно, никак не му беше приятно да бъде буден точно сега. Той отново носеше бремето на един тягостен сън. Отхвърлянето му от Господарката, неспособността му да установи контакт с нея — какво значеше всичко това? Когато беше само Валънтайн жонгльорът, смисълът нямаше значение за него: всеки ден вървеше по своя път и не го занимаваха по-големи проблеми, желаеше само от ден на ден да усъвършенства все повече умението на ръцете и очите. Ала сега, сблъскал се с тези неясни и смущаващи разкрития, той беше принуден да се замисли върху неприятни въпроси, свързани с далечните му цели, със съдбата му и с пътя, по който вървеше. Това никак не беше по вкуса му. Вече изпитваше остра носталгична тъга за хубавото минало време преди една седмица, когато скиташе из оживения Пидруид в блажена безцелност.

Изискванията на изкуството му бързо го изтръгнаха от тези мисли. Под блясъка на прожекторите нямаше време да мисли за нищо друго освен за изпълнението си.

Сцената беше грамадна и на нея ставаха едновременно много неща. Магьосници-вруни изпълняваха номер с летящи цветни светлини и взривове на зелен и червен дим; дресьор на животно точно отсреща караше дузина дебели змии да стоят изправени на опашките си; бляскава група танцьори с причудливо източени тела, посипани с многофасетни сребристи лъскави люспи, изпълняваше изкусни скокове и вдигания на рамене; няколко малки оркестъра на доста раздалечени едно от друго места свиреха с дървени духови инструменти тенекиената, писклива музика, обичана от гхайрогите; имаше акробат, който изпълняваше номерата си на един пръст, въжеиграчка, летящ във въздуха човек, тройка стъклодухачи, които си майсторяха клетка, гълтач на змиорки и цял взвод разбеснели се клоуни, а също и много други, които Валънтайн не можеше да види. Публиката, отпусната и излегната небрежно там в полумрака, лесно следеше всичко това, защото, както забеляза Валънтайн, огромната сцена се движеше леко, въртейки се бавно на скрити лагери, и за един-два часа щеше да направи пълен кръг, представяйки всяка група изпълнители поред на всяка част от публиката. „Всичко плава върху живачен басейн — прошепна Слийт. — Този метал струва колкото три провинции.“

При такава надпревара за вниманието на зрителите жонгльорите се представиха с някои от най-ефектните си номера, което значеше, че новакът Валънтайн почти не участваше в тях, а му бе предоставено да подхвърля бухалки само на себе си и от време на време да подава ножове или факли на другите. Карабела танцуваше върху сребрист глобус, две стъпки в диаметър, който се въртеше равномерно, докато тя се движеше и жонглираше с пет кълба, излъчващи ярка зелена светлина. Слийт, качил се на кокили, се извисяваше по-нависоко дори от скандарите — дребна фигурка далеч над всички, която хладнокръвно премяташе от ръка на ръка три огромни яйца с червени и черни петънца на кокошка молика, които бе купил на пазара тази вечер. Ако изпуснеше някое яйце от такава голяма височина, то щеше да се пръсне пред очите на всички и той щеше да се изложи много, но откакто Валънтайн го познаваше, Слийт нито веднъж не бе изтървал нещо и тази вечер не изпусна яйцата. Колкото до шестимата скандари, те бяха застанали неподвижно в звездообразна фигура, гърбом един към друг, и жонглираха с пламтящи факли. В грижливо съгласувани моменти всеки подхвърляше факла назад, над външното си рамо, към своя брат от другата страна на звездата. Размените ставаха с изумителна точност, траекториите на летящите факли бяха синхронизирани безупречно, тъй че да образуват ярки кръстосващи се светлинни фигури, и нито едно косъмче от кожата на нито един скандар не се опърли, докато ловяха небрежно от въздуха факлите, профучаващи край тях откъм невидимите им партньори.

Обикаляха сцената, играейки на промеждутъци от по половин час, а между изпълненията имаха по пет минути почивка в централната шахта точно под сцената, където се събираха и стотици други свободни от изпълнение артисти. Валънтайн копнееше да върши нещо по-изтънчено от жалкото си елементарно жонглиране, но Залзан Кавол бе забранил това: скандарът казваше, че Валънтайн още не е готов, макар че играе необикновено добре за един начинаещ.

Чак когато настъпи утрото, позволиха на трупата да напусне сцената. Тук се плащаше на час, а явяването на сцената се направляваше от безмълвни измервачи на реакциите на публиката, разположени под местата на зрителите и контролирани от студенооки гхайроги в една кабина в шахтата. Някои изпълнители се задържаха само няколко минути, преди да бъдат прогонени от всеобщото отегчение или пренебрежение, ала Залзан Кавол и трупата му, на които бяха гарантирани два часа работа, останаха на сцената четири часа. Щяха да ги задържат и пети час, ако Залзан Кавол не бе разубеден от братята си, които го наобиколиха за кратко и оживено съвещание.

— Алчността — каза Карабела тихо — ще му навлече още много неприятности. Колко време според него могат хората да мятат около себе си тези факли, преди някой да сбърка? Даже скандарите накрая се уморяват.

— Само не и Залзан Кавол, както се вижда — рече Валънтайн.

— Той може и да е машина за жонглиране, да, ала братята му са простосмъртни. Синхронизацията на Роворн започва да куца. Радвам се, че имаха смелостта да се възпротивят. — Тя се усмихна. — А и аз вече съм доста уморена.

Жонгльорите пожънаха такъв успех в Дюлорн, че ги ангажираха за още четири дена. Залзан Кавол ликуваше — гхайрогите възнаграждаваха богато артистите си — и обяви, че всеки ще получи премия по пет крони.

Всичко върви добре, помисли си Валънтайн. Но нямаше никакво желание да стои безкрайно сред гхайрогите. След втория ден започна да не го свърта на едно място.

— Искаш да продължим нататък — каза Делиамбър, което беше констатация, а не въпрос.

Валънтайн кимна.

— Започна да ми се мержелее пътят, който ми предстои.

— За Острова?

— Защо си правиш труда да разговаряш с хората — подхвърли Валънтайн шеговито, — щом виждаш всичко в душите им?

— Този път аз не надничах в душата ти. Следващата ти стъпка е очевидна.

— Да, ще отида при Господарката. Кой друг може да ми каже наистина кой съм аз?

— Ти все още се измъчваш от съмнения — рече Делиамбър.

— Нямам никакво друго доказателство освен сънищата.

— Които говорят големи истини.

— Да — съгласи се Валънтайн, — ала сънищата могат да бъдат иносказания, сънищата могат да бъдат метафори, сънищата могат да бъдат фантазия. Глупаво е да се тълкуват буквално без някакво потвърждение. А Господарката е способна да даде такова потвърждение, поне така се надявам. Колко е пътят до Острова, магьоснико?

Делиамбър склопи за малко големите си златисти очи.

— Хиляди мили — отвърна той. — Сега сме може би на една пета от пътя през Зимроел. Ти трябва да пътуваш на изток през Кхинтор или Велатис, да заобиколиш територията на метаморфите, а после може би да се прехвърлиш с речен кораб през Ни-моя до Пилиплок, откъдето поклонническите кораби потеглят за Острова.

— Колко време ще ми отнеме това?

— Да се добереш до Пилиплок ли? При сегашната ни скорост — около петдесет години. Ако скиташ с тези жонгльори, спираш тук-там за една седмица…

— Ами ако напусна трупата и тръгна сам?

— Може би шест месеца. По реката се пътува бързо. По суша ще ти отнеме много повече време. Ако имахме въздушни кораби като на други светове, за ден-два щеше да стигнеш до Пилиплок, но, разбира се, ние на Маджипур сме лишени от много уреди, използвани от други народи.

— Шест месеца ли? — намръщи се Валънтайн. — А колко ще ми струва, ако наема кола и водач?

— Може би двайсет рояла. Дълго време ще трябва да жонглираш, докато ги спечелиш.

— Щом се добера до Пилиплок — запита Валънтайн, — какво да правя след това?

— Купи си билет за някой кораб до Острова. Пътува се няколко седмици. Когато стигнеш до Острова, вземи си квартира на най-долната тераса и започни изкачването.

— Изкачването ли?

— Ритуал на молитви, пречистване и посвещение. Ще се движиш нагоре от тераса на тераса, докато стигнеш до Терасата на преклонението, която е прагът на Вътрешния храм. Ти нищо ли не знаеш за тия неща?

— Някой е обработвал съзнанието ми, Делиамбър.

— Не ще и дума.

— Значи във Вътрешния храм?

— Ще бъдеш посветен. Ще служиш на Господарката като дякон и ако поискаш аудиенция с нея, ще трябва да минеш през специални обреди и да чакаш сън, в които тя ще те покани.

Валънтайн запита разтревожен:

— Колко време трае целият този процес: терасите, посвещаването, службата като дякон, сънят-покана?

— Различно. Понякога пет години. Десет. А може и вечно. Господарката няма време за всеки поклонник поотделно.

— А няма ли по-пряк начин за получаване на аудиенция?

Делиамбър издаде прегракналия кашлящ звук, който представляваше неговият смях.

— Какво? Искаш да почукаш на вратата на храма, да извикаш, че си нейният сменен син, да поискаш да влезеш?

— А защо не?

— Защото — отвърна врунът — външните тераси на Острова са замислени като филтри, за да не допускат да стават такива неща. Няма лесни пътища за свързване с Господарката и нарочно е направено така. То ще ти отнеме години.

— Ще намеря начин. — Валънтайн гледаше дребния магьосник право в очите. — Ще успея да достигна до съзнанието й, щом бъда на Острова. Мога да й извикам, мога да я убедя да ме покани. Може би.

— Може би.

— С твоя помощ това би могло да стане.

— Опасявах се, че ще стигнеш до това — произнесе Делиамбър сухо.

— Ти умееш да пращаш послания. Ние можем да се доберем, ако не до самата Господарка, то поне близо до нея. Стъпка по стъпка, като все повече се приближаваме до нея, скъсявайки безконечния процес по терасите…

— Би могло да стане — рече Делиамбър. — Но вярваш ли, че ще се съглася да извърша това пътуване с теб?

Валънтайн дълго гледа вруна, без да отговори.

— Сигурен съм — каза той най-сетне. — Преструваш се, че не желаеш, ала ти ми внуши всички подбуди които ме подтикват да отида на Острова. И то заедно с теб. Прав ли съм? А, Делиамбър? Ти желаеш повече от мен да се добера дотам.

— Аха — рече магьосникът. — Вече излиза наяве!

— Прав ли съм?

— Ако решиш да отидеш на Острова, Валънтайн, аз ще бъда с теб. Но решен ли си?

— Понякога.

— Променчивите решения са нездрави — произнесе се Делиамбър.

— Хиляди мили. Чакане с години. Мъки и интриги. Защо да съм готов на всичко това, Делиамбър?

— Защото си коронал и трябва пак да бъдеш.

— Първото може да е вярно, макар че много се съмнявам. Второто е под въпрос.

Погледът на Делиамбър беше лукав.

— Нима предпочиташ да живееш под управлението на един узурпатор?

— Какво значение имат короналът и управлението му за мен? Той е през половин свят, в замъка Връхни, а аз съм скитащ жонгльор. — Валънтайн разпери пръсти и се вторачи в тях, сякаш никога досега не бе виждал ръцете си. — Бих могъл да си спестя много усилия, ако остана при Залзан Кавол и оставя другия, който и да е той, да си седи на трона. Ами ако той е мъдър и справедлив узурпатор? Каква полза ще има Маджипур, ако свърша всичката тая работа само за да заема отново мястото му? Ох, Делиамбър, Делиамбър, приличам ли аз изобщо на крал, когато говоря тия неща? Къде е жаждата ми за власт? Как е възможно да съм бил някога управник, когато явно не ме интересува какво се е случило?

— Вече говорихме за това. Вие сте обработван, милорд. И душата, и лицето ви са променени.

— Дори и да е така. Аз съм загубил напълно кралската си същност, ако изобщо съм имал такава. Тая жажда за власт…

— Ти два пъти си послужи с този израз — каза Делиамбър. — Жаждата няма нищо общо със случая. Един истински крал не жадува за власт, отговорността жадува за него. И го пленява, и го овладява. Този коронал е нов, почти нищо не е свършил досега освен да прави голямата обиколка и народът вече недоволства от първите му разпоредби. А питаш дали ще бъде мъдър и справедлив? Как може един узурпатор да бъде справедлив? Той е престъпник, Валънтайн, и докато управлява, гузната му съвест на престъпник го гризе насън и с течение на времето тези угризения ще го отровят и той ще стане тиранин. Можеш ли да се съмняваш в това? Той ще премахне всекиго, който го застрашава — дори ще убива, ако стане нужда. Отровата, която тече в жилите му, ще се просмуче в живота на самата планета, ще засегне всеки гражданин. А ти, като седиш тук и гледаш пръстите си, нима не виждаш никаква отговорност? Как можеш да говориш, че ще си спестиш много усилия? Като че ли не е толкова важно кой е кралят. Много е важно кой е кралят, милорд, а тъкмо вие сте избран и подготвен за това, и то не с лотария. Да не мислите, че всеки може да стане коронал?

— Да, мисля. По приумица на съдбата.

Делиамбър се изсмя дрезгаво.

— Преди девет хиляди години може да е било така. Има династия, милорд.

— Приемна династия?

— Именно. От времето на лорд Ариок, а може би и от още по-рано, Короналите се избират измежду малка групичка семейства, не повече от сто рода, все обитатели на замъка Връхни и близки участници в управлението. Следващият коронал вече се подготвя, въпреки че само той и неколцина съветници знаят кой е, а освен това сигурно са избрани и двама или трима негови заместници. Но сега приемствеността е нарушена, сега се е вмъкнал самозванец. Това може да докара само злини.

— Ами ако узурпаторът е просто чакащият престолонаследник, комуто е омръзнало да чака?

— Не — отсече Делиамбър. — Немислимо е. Никой, смятан за достоен да бъде коронал, не би свалил един законно утвърден монарх. Пък и защо ще се представя за лорд Валънтайн, ако е някой друг?

— Тук си прав.

— Признай, че съм прав и за следното: този, който сега се намира в замъка Връхни, няма нито право, нито подготовка да стои там и трябва да бъде свален, а ти си единственият, който може да стори това.

Валънтайн въздъхна.

— Искаш много.

— Историята иска много — каза Делиамбър. — Историята е поискала на хиляда свята в течение на хиляди години разумни същества да избират между реда и анархията, между творчеството и унищожението, между разума и безумието. И силите на реда, творчеството и разума винаги са се съсредоточавали у един-единствен водач, крал, ако щеш, или президент, председател, главен министър, генералисимус, можеш да си послужиш с която дума пожелаеш, монарх с едно или друго име. Тук той е коронал, или по-точно короналът управлява като глас на понтифекса, който е бил някога коронал, и е важно, милорд, много е важно кой ще бъде коронал и кой няма да бъде коронал.

— Да — каза Валънтайн. — Може би.

— Ти още дълго ще продължаваш да се колебаеш между „да“ и „може би“ — рече Делиамбър. — Но накрая „да“ ще надделее. И ти ще извършиш поклонението на Острова, и с благословията на Господарката ще се качиш на замъка Връхни, и ще заемеш законното си място.

— Това, което казваш, ме изпълва с ужас. Ако някога съм притежавал способността да управлявам, ако някога съм бил подготвен за това, сега тези неща са заличени от съзнанието ми.

— Ужасът ще изчезне. Съзнанието ти ще бъде излекувано с течение на времето.

— А времето тече и ние си седим тук, в Дюлорн, да развличаме гхайрогите.

— Няма да бъде за дълго — каза Делиамбър. — Ние ще отидем на изток, милорд. Имайте вяра в това.

Имаше нещо заразително в увереността на Делиамбър. Колебанията и съмненията на Валънтайн бяха преминали — поне засега. Ала когато Делиамбър си отиде, Валънтайн се отдаде на тревожен размисъл върху някои сурови факти на действителността. Можеше ли просто да наеме две ездитни животни и още утре да потегли с Делиамбър за Пилиплок? Ами Карабела, която изведнъж бе придобила голямо значение за него? Да я изостави тук, в Дюлорн? А Шанамир? Момчето беше свързано с Валънтайн, а не със скандарите: нито можеше, нито щеше да се съгласи да се отдели от него. В такъв случай трябваха пари за пътуване на четирима души през почти целия огромен Зимроел — храна, квартира, превоз, после поклонението на Острова, а колко ли разходи щеше да струва престоят на Острова, докато се мъчи да се добере до Господарката? Аутифон Делиамбър смяташе, че ако пътува сам до Пилиплок, това може да струва двайсет рояла. Разходите за четирима или за петима, ако се прибави и Слийт, макар че Валънтайн не знаеше дали Слийт щеше да пожелае да дойде, можеха да възлизат на сто рояла и дори повече, а не е изключено и на сто и петдесет до най-ниската тераса на Острова. Той провери съдържанието на кесията си. От парите, които имаше у себе си, когато се намираше край Пидруид, му бяха останали повече от шейсет рояла, плюс още един-два рояла, които бе спечелил с трупата. Това беше недостатъчно, дори съвсем недостатъчно. Знаеше, че Карабела е почти без пари; Шанамир честно бе върнал на близките си сто и шейсетте рояла от продажбата на своите добичета; а Делиамбър, ако имаше някакво състояние, не би се мъкнал по селата на стари години, обвързан чрез договор с грубияните скандари.

Тогава? Не му оставаше нищо друго, освен да чака, да крои планове и да се надява, че на Залзан Кавол ще му хрумне да следва, общо взето, пътя на изток. И да пести кроните, и да си трае, докато дойде сгоден момент да се запъти към Господарката.