Робърт Силвърбърг
Замъкът на лорд Валънтайн (10)

10

По настояване на Карабела Валънтайн се довери на Слийт, и му разказа за съня си и за последвалия разговор. Дребният белокос жонгльор слушаше замислено, без нито за миг да го прекъсне, и погледът му ставаше все по-сериозен.

Когато Валънтайн свърши, той му рече:

— Трябва да потърсиш съвет от някой съногадател. Посланието е твърде знаменателно, за да бъде пренебрегнато.

— Значи мислиш, че е послание?

— Възможно е — отговори Слийт.

— От краля?

Слийт разпери ръце и се загледа във връхчетата на пръстите си.

— Би могло и да бъде. Ще трябва да чакаш и да внимаваш много. Кралят никога не праща обикновени послания.

— Но може да е и от Господарката — предположи Карабела. — Жестокостта на съня не бива да ни заблуждава. Господарката праща жестоки сънища, когато нуждата го изисква.

— А някои сънища — рече Слийт с усмивка — не идват нито от Господарката, нито от Краля, а от недрата на собственото ни замъглено съзнание. Кой може да каже сам? Валънтайн, срещни се със съногадател.

— Ще ми помогне ли съногадател да намеря спомените си?

— Да, съногадател или магьосник. Ако сънищата не могат да послужат като указание за миналото ти, нищо не ще ти помогне.

— Освен това — вметна Карабела — толкова силен сън не бива да остава неизследван. Трябва да се има предвид твоята отговорност. Ако един сън налага действие и ти решиш да не извършиш това действие… — Тя повдигна рамене. — Душата ти ще отговаря за това, и то скоро. Потърси си съногадател, Валънтайн.

— Аз пък се надявах — каза Валънтайн на Слийт, — че ти разбираш от тия неща.

— Аз съм жонгльор. Намери си гадател.

— Можеш ли да ми препоръчаш някого в Пидруид?

— Скоро ще напуснем Пидруид. Почакай да се отдалечим на няколко дена път от града. Дотогава ще имаш по-богати сънища, за да ги разкажеш на гадател.

— Питам се дали това е послание — рече Валънтайн. — И то от Краля? Та какво го интересува Краля на сънищата един скитник като мен? Според мен това едва ли е възможно. При двайсетте милиарда жители на Маджипур как би могъл Кралят да намери време да се занимава с други, освен с най-важните?

— В Сувраел — каза Слийт, — в двореца на Краля на сънищата, има големи машини, които следят целия този свят и всяка нощ пращат послания в главите на милиони хора. Кой знае как се подбират тези милиони? Когато сме деца, ни дават едно обяснение и зная, че в него има истина: поне веднъж, преди да си отидем от тоя свят, всеки от нас и всички до един ще усетим досега на Краля на сънищата до душата си. Зная, че това е ставало и с мен.

— С теб ли?

— Неведнъж — Слийт докосна провисналата си бяла корава коса. — Да не мислиш, че съм се родил беловлас? Една нощ, когато лежах на хамак в джунглите край Нарабал, тогава не бях жонгльор, Кралят се приближи до мен, докато спях, и вложи предписания в душата ми, и когато се събудих, косата ми беше ей така бяла. Бях на двайсет и три години.

— Предписания ли? — измънка Валънтайн. — Какви предписания?

— Предписания, които правят косата на човека от черна на бяла между смрачаване и зори — заяви Слийт. Очевидно той не желаеше да каже нищо повече. Изправи се на крака и погледна утринното слънце, сякаш да провери докъде се е издигнало. — Смятам, че засега говорихме достатъчно, приятелю. Има на празненството още крони, които трябва да се спечелят. Искаш ли да научиш няколко нови номера, преди Залзан Кавол да ни е пратил на работа?

Валънтайн кимна в знак на съгласие. Слийт взе топки и бухалки; излязоха на двора.

— Гледай — каза Слийт и застана точно зад Карабела. Тя държеше две топки в дясната си ръка, той — една в лявата, и двамата се прегърнаха през кръста с другите си ръце. — Това е жонглиране с една ръка — рече Слийт. — Просто е дори за начинаещи, но изглежда крайно сложно. — Карабела подхвърли; Слийт подхвърли и улови; те веднага влязоха в ритъма на размяната, като леко мятаха топките напред-назад — бяха едно цяло с четири крака, два мозъка и две жонглиращи ръце. „Наистина изглежда трудно“, помисли си Валънтайн. Слийт подвикна: — А сега ни подай бухалките!

Докато Валънтайн подхвърли всяка бухалка с бърз, рязък замах в дясната ръка на Карабела, тя разработи това в поредица — едно, две, три, докато най-после топки и бухалки захвърчаха от нея към Слийт и от Слийт към нея в зашеметяваща каскада. Валънтайн знаеше от собствените си опити колко трудно беше да се борави с толкова много предмета. Надяваше се, че след още няколко седмици пет топки щяха да бъдат във възможностите му; вероятно скоро щеше да може да работи и с четири бухалки; но да боравиш с по три едновременно и да координираш това полужонглиране беше подвиг, който го смайваше и възхищаваше. И както разбра с учудване, будеше у него и ревност, защото Слийт притискаше тялото си плътно о Карабела, образувайки с нея единен организъм, а само преди няколко часа тя бе лежала с Валънтайн до потока в пидруидския парк.

— Опитай — каза Слийт.

Той се дръпна настрана, а Карабела застана пред Валънтайн, ръка срещу ръка. Работеха само с три топки. Отначало Валънтайн се затрудняваше, когато преценяваше височината и силата на хвърлянията си, и понякога запращаше топката извън обсега на Карабела, но за десет минути му хвана цаката, а след петнайсет вече работеха заедно така гладко, като че от години бяха изпълнявали този номер. Слийт го насърчаваше с шумни ръкопляскания.

Появи се един от скандарите, не Залзан Кавол, а брат му Ерфон, който дори за скандар беше кисел и хладен.

— Готови ли сте? — запита той дрезгаво.

Този следобед трупата игра в частния парк на един от влиятелните пидруидски търговци, който устройваше увеселение за някакъв провинциален херцог. Карабела и Валънтайн изпълниха новия си номер — жонглиране с една ръка, скандарите извършиха нещо блестящо с чинии, кристални чаши и тигани, а като връх на всичко Слийт излезе да жонглира с вързани очи.

— Възможно ли е това? — попита Валънтайн смаян.

— Гледай! — каза Карабела.

Валънтайн гледаше, ала малцина други правеха като него, защото днес беше неделята след големите буйства на звездоден и второстепенните лордове, поръчали това представление, бяха уморена, преситена, полузаспала тайфа и номерата на наетите от тях музиканти, акробати и жонгльори им бяха омръзнали. Слийт пристъпи напред, държейки три бухалки, и зае твърда, уверена стойка, постоя за миг с кривната глава, сякаш слушаше вятъра, който вее между световете, а после, като затаи внезапно дъх, започна да хвърля.

Залзан Кавол загърмя:

— Двайсетгодишна практика, лордове и дами на Пидруид! За това е нужен най-остър слух! Той долавя триенето на бухалките във въздуха, докато летят от ръка в ръка!

Валънтайн се чудеше как е възможно дори с най-остър слух да доловиш нещо при глъчката на разговорите, звъна на чиниите и гръмогласните демонстративни оценки на Залзан Кавол, ала Слийт не направи нито една грешка. Личеше, че жонглирането е трудно дори за него: обикновено той работеше равномерно като машина, неуморно като тъкачен стан, но сега ръцете му се движеха с внезапни резки подскоци и залитания напред, хващаше бързо въртящата се почти извън обсега му бухалка и грабваше с отчаяна бързина другата, която бе паднала твърде надалеч. И все пак това жонглиране беше истинско чудо. Като че ли Слийт имаше в главата си някаква карта с разположението на всяка от движещите се бухалки и протягаше ръка натам, откъдето очакваше да падне бухалка, и я намираше точно там или някъде съвсем наблизо. Той изпълни десет, петнайсет, двайсет размени с бухалките, а после прибра и трите до гърдите си, махна превръзката от очите си и направи нисък поклон. Тук-там изръкопляскаха. Слийт стоеше неподвижен. Карабела се приближи до него и го прегърна, Валънтайн го тупна силно по рамото и трупата напусна сцената.

В съблекалнята Слийт трепереше от напрежение, капки пот лъщяха по челото му. Той гълташе огнено вино без никаква задръжка, сякаш то беше нищо.

— Обърнаха ли внимание? — запита той Карабела. — Забелязаха ли поне?

— Някои — отвърна тя тихо.

Слийт се изхрачи.

— Свине! Блейви! Не могат дори да прекрачат от единия до другия край на стаята, а си седят и бръщолевят, когато… когато един артист… когато…

Никога досега Валънтайн не бе виждал Слийт ядосан. Той заключи, че това сляпо жонглиране действа на нервите. Улови почервенелия Слийт за двете рамене и се наклони към него.

— Важното е — произнесе се убедено — проявата на умение, а не държането на публиката. Ти беше съвършен.

— Не съвсем — каза Слийт мрачно. — Синхронизацията…

— Ти беше съвършен — настояваше Валънтайн. — Владееше напълно положението. Беше великолепен. Има ли значение за теб какво говорят или вършат едни пияни търговци! За техните души или за своята си изучил това изкуство?

Слийт успя да се усмихне слабо.

— Сляпото жонглиране дълбае дълбоко в душата.

— Не искам да те виждам да страдаш така, приятелю.

— Попремина ми. Вече се чувствам малко по-добре.

— Ти сам си причини това страдание — каза Валънтайн. — Неразумно беше да се подлагаш на такова изтезание. Повтарям: ти беше съвършен и нищо друго не е важно. — Обърна се към Шанамир. — Върви в кухнята да видиш има ли месо и хляб за нас. Слийт се потруди здравата. Нуждае се от подкрепление, а само огненото вино не е достатъчно.

Сега Слийт изглеждаше просто уморен, а не напрегнат и ядосан. Той протегна ръка.

— Ти имаш топла и добра душа, Валънтайн. Духът ти е благ и слънчев.

— Твоето страдание накара и мен да страдам.

— Ще сдържам по-добре гнева си — заяви Слийт. — А ти си прав, Валънтайн: ние жонглираме за себе си. Те са случайни. Не биваше да забравям това.

Още два пъти Валънтайн видя в Пидруид да се изпълнява сляпо жонглиране, още два пъти видя Слийт да слиза горделиво от сцената, вкочанен и изтощен. Валънтайн разбра, че вниманието на зрителите няма нищо общо с умората на Слийт. Всичко беше дяволски трудно и малкият човечец плащаше скъпо за умението си. Когато Слийт страдаше, Валънтайн правеше всичко възможно да му вдъхне утешение и сила. Голямо удоволствие беше за Валънтайн да помага така на другаря си.

И още два пъти Валънтайн имаше загадъчни сънища. Една нощ му се яви понтифексът и го покани в Лабиринта; той влезе вътре и тръгна по безбройните му коридори и заплетени ходове, и пред него заплува като блуждаещ огън образът на мършавия стар Тиеверас, който го поведе напред, към центъра, докато най-сетне стигна до някакво вътрешно помещение на големия лабиринт и понтифексът внезапно изчезна, и Валънтайн остана сам в една празнота от студена зелена светлина, загуби опората под краката си и започна да пада безспирно към центъра на Маджипур. А през другата нощ беше самият коронал, който минаваше с колесницата си през Пидруид; той му махна и го покани да поиграят на шашки; те хвърляха заровете и движеха пуловете, ала играеха с шепа избелели кокалчета на пръсти и когато Валънтайн попита чии са тези кокалчета, лорд Валънтайн се засмя, подръпна коравата черна брада, която обрамчваше лицето му, впи блестящите си пронизителни очи в него и рече: „Погледни ръцете си“ — и когато Валънтайн погледна, ръцете му бяха без пръсти, на китките му имаше само розови топчета.

И този път Валънтайн сподели тези сънища с Карабела и Слийт. Но те не можаха да му ги изтълкуват, само повториха съвета си да отиде при някоя жрица от света на сънищата, когато напуснат Пидруид.

Сега заминаването беше близко. Празненствата завършваха; корабите на коронала вече не стояха в пристанището, хората от провинцията тръгнаха от столицата към домовете си и пътищата се задръстиха от този отлив. Залзан Кавол нареди на трупата си да приключи тази сутрин каквато работа й остава да върши в Пидруид, защото в морскиден следобед щяха да се отправят на път.

Въпреки това съобщение Шанамир остана необикновено тих и унил. Валънтайн забеляза лошото настроение на момчето.

— Мислех, че ще гориш от желание час по-скоро да тръгнеш на път. Ала градът ти се вижда толкова интересен, че не искаш да го напуснеш, а?

Шанамир поклати глава.

— Мога да замина по всяко време.

— Тогава какво има?

— Нощес сънувах баща си и братята си.

Валънтайн се усмихна.

— Вече тъгуваш за вкъщи, а дори не си излязъл от провинцията?

— Не тъгувам за вкъщи — отвърна Шанамир мрачно. — Те бяха завързани и лежаха на пътя, а аз карах стадо ездитни добичета, и ми викаха за помощ, ала продължих да карам стадото през безпомощните им тела. Не е нужно човек да бъде съногадател, за да разбере такъв сън.

— Значи е чувство за вина, че си изоставил задълженията си вкъщи?

— Чувство за вина? Да. Парите! — каза Шанамир. В гласа му имаше острота, сякаш беше възрастен мъж, който се мъчи да обясни нещо на несхватливо дете. Той се потупа по кръста. — Парите, Валънтайн. Нося тук около сто и шейсет рояла от продажбата на добичетата, забрави ли това? Цяло състояние! Достатъчно, за да издържам семейството си през цялата тази година и част от следващата! Те разчитат да се върна благополучно във Фолкинкип с тези пари.

— А ти смяташе да не им ги дадеш?

— Аз съм нает от Залзан Кавол. Ами ако пътят му е в друга посока? Докато занеса парите вкъщи, може вече да не ви намеря, щом ще скитате из Зимроел. Ако пък тръгна с жонгльорите, все едно че ще открадна от баща си парите, които той очаква и от които се нуждае. Разбираш ли?

— Лесно може да се намери изход — рече Валънтайн. — На какво разстояние оттук е Фолкинкип?

— Два дена при бърз ход, а обикновено три дена.

— Съвсем близо е. Сигурен съм, че Залзан Кавол още не е определил маршрута си. Ей сега ще му поговоря. За него всички градове са еднакви. Ще го склоня да поемем оттук към Фолкинкип. Когато се приближим до чифлика на баща ти, ще се измъкнеш през нощта, скришом ще дадеш парите на някой от братята си и преди зори пак ще се върнеш при нас. И тогава няма да те измъчва чувство за вина, и ще бъдеш свободен да продължим заедно.

Шанамир се облещи.

— Мислиш ли, че ще успееш да издействаш такава услуга от този скандар? Как?

— Бих могъл да се опитам.

— Поискаш ли му нещо, ще те повали на земята в яда си. Не желае никой да се меси в плановете му, както и ти не би позволил на ято блейви да решава какво да правиш.

— Остави ме да поговоря с него — каза Валънтайн — и ще видим тогава. Имам основание да мисля, че Залзан Кавол не е толкова лош по душа, колкото се представя. Къде е той?

— Занимава се с фургона си, готви го за пътуването. Знаеш ли къде е фургонът?

— Към брега — рече Валънтайн. — Да. Знам.

Жонгльорите пътуваха между градовете с чудесен фургон, настанен на едно празно място на няколко пресечки от странноприемницата, защото беше твърде широк, за да може да се прекара през тези тесни улички. Той беше внушителна и разкошна кола, красива и величествена, която занаятчии от една от вътрешните провинции бяха направили много майсторски. Основният скелет на фургона се състоеше от дълги светли греди от леко, гъвкаво крилато дърво, изкусно нацепени на широки извити летви, слепени с безцветно ароматично лепило и съединени с гъвкави пръчки от върби, растящи в южните блата. На тази изящна арматура бяха опънати листове щавена стикова кожа, пришити един за друг с дебели жълти влакна, взети от хрущялестите тела на стиковете.

Когато се приближи сега до него, Валънтайн завари Ерфон Кавол и още един от скандарите, Гибор Хаерн, да смазват старателно ремъците на хамутите на фургона, а отвътре долитаха дрезгави, бумтящи викове на гняв, толкова гръмовити и яростни, че фургонът сякаш се клатеше насам-натам.

— Къде е брат ти? — попита Валънтайн.

Гибор Хаерн кимна навъсено, към фургона.

— Не е благоразумно да влизаш тъкмо сега.

— Имам работа с него.

— Той също има работа — каза Ерфон Кавол — с крадливия малък магьосник, комуто плащаме да ни води из провинциите, а иска да ни зареже в Пидруид точно когато се готвим да тръгваме. Влез, щом искаш, но ще съжаляваш.

Гневните викове от фургона станаха още по-кресливи. Внезапно вратата на фургона се отвори рязко и оттам изскочи някаква дребна фигура — съсухрен стар врун, не по-голям от играчка, кукла, малко, леко като перо създание с тънки, подобни на пипала крайници, с бледозеленикава кожа и големи златисти очи, в които сега проблясваше страх. Петно от нещо, което би могло да бъде светложълта кръв, покриваше костеливата буза на вруна точно до човекоподобната му уста.

След миг се появи и Залзан Кавол — страшна фигура на вратата, с настръхнала от гняв козина, големите му, подобни на кошници ръце цепеха безсилно въздуха. Той викна на братята си:

— Хванете го! Не му позволявайте да избяга!

Ерфон Кавол и Гибор Хаерн се изправиха тромаво и образуваха космата стена, която препречи пътя на вруна. Малкото същество, хванато като в капан, уплашено, се спря, завъртя се и се хвърли в коленете на Валънтайн.

— Господарю — зашепна вкопчилият се здраво врун, — защити ме! Той е луд и ще ме убие в гнева си!

— Задръж го там, Валънтайн — каза Залзан Кавол.

Скандарът пристъпи напред, но Валънтайн избута свилия се врун зад гърба си, за да го скрие, и погледна Залзан Кавол право в очите.

— Овладей се, моля те. Убиеш ли този врун, ще останем завинаги в Пидруид.

— Аз не искам да го убивам — изръмжа Залзан Кавол. — Нямам желание да получавам години наред отвратителни послания.

Врунът промълви с треперещ глас:

— Той не иска да ме убива, само да ме запокити с все сила в някоя стена.

— Защо се карате? — попита Валънтайн. — Може да успея да ви помиря.

Залзан Кавол се намръщи.

— Този спор не те засяга. Махни се от пътя ми, Валънтайн.

— Няма да се махна, докато не усмириш гнева си.

Очите на Залзан Кавол пламнаха. Той пристъпи напред, докато стигна само на няколко крачки от Валънтайн и Валънтайн усети усилената от гнева миризма на косматия скандар. Залзан Кавол продължаваше да кипи. Може да запокити и двама ни в стената, помисли си Валънтайн. Ерфон Кавол и Гибор Хаерн гледаха отстрана: сигурно никога досега не бяха виждали някой да се възпротиви на брат им. Настъпи продължително мълчание. Ръцете на Залзан Кавол потръпваха конвулсивно, но той остана закован на място.

Най-после каза:

— Този врун е магьосникът Аутифон Делиамбър, когото наех да ми показва пътищата из вътрешността на страната и да ме пази от хитростите на преобразяващите се. Цяла седмица празнува в Пидруид за моя сметка; време е вече да тръгваме, а той ми казва да съм си намерел друг водач, понеже не му се пътувало от село на село. Така ли според теб се изпълняват договорите, магьоснико?

Врунът отговори:

— Аз съм стар и уморен, магиите ми са вече изтъркани и понякога ми се струва, че започвам да забравям пътищата. Но ако още желаеш, ще те придружавам както досега, Залзан Кавол.

Скандарът гледаше смаяно.

— Какво?

— Промених решението си — произнесе Аутифон Делиамбър угоднически, като пусна краката на Валънтайн, в които се бе вкопчил от страх, и се подаде иззад него. Врунът свиваше и пак разпущаше многобройните си гъвкави безкостни ръце, сякаш те се бяха освободили от сковаващата ги уплаха, и вдигна смело очи към исполинския скандар. — Ще се придържам към договора си — заяви той.

Залзан Кавол заговори озадачено:

— Час и половина се кълнеше, че ще останеш тук, в Пидруид, не обръщаше внимание на молбите ми, не обръщаше внимание дори на заплахите ми и толкова ме ядоса, че бях готов да те направя на пихтия, от което щяхме да си изпатим страшно и двамата, защото умрелите магьосници са лоши слуги и Кралят на сънищата ще ме тормози ужасно за такова деяние, а ти продължаваше да се инатиш, да отхвърляш договора и ми заяви да си търся другаде водач. Ала сега изведнъж вземаш думите си назад?

— Така е.

— Ще имаш ли добрината да ми кажеш защо?

— Няма причина — отговори врунът, — освен може би това, че този млад човек ми харесва, че се възхищавам от смелостта му, от добрината му и от топлотата на душата му, и тъй като той тръгва с теб, и аз ще дойда с тебе заради него и поради никаква друга причина. Това задоволява ли любопитството ти, Залзан Кавол?

Скандарът заръмжа, запръска слюнки от яд и замаха яростно с външния си чифт ръце, сякаш се мъчеше да ги измъкне от оплели ги лиани „птича мрежа“. За миг изглеждаше, като че ще избухне в нов изблик на неудържим гняв, че се сдържа само с огромно усилие.

Най-после каза:

— Махни се от очите ми, магьоснико, докато така или иначе не съм те запокитил в някоя стена. И нека Божественият да пази живота ти, ако не бъдеш тук следобед, за да тръгнеш с нас.

— Във втория час след пладне — изрече Аутифон Делиамбър вежливо. — Ще бъда точен, Залзан Кавол. — И добави към Валънтайн: — Благодаря ви, че ме защитихте. Аз съм ви задължен и ще ви се отплатя по-скоро, отколкото очаквате.

Врунът се измъкна бързо. След малко Залзан Кавол каза:

— Глупаво постъпи, че се намеси, Валънтайн. Можеше да се стигне до бой.

— Знам.

— Ами ако бях наранил и двама ви?

— Усещах, че ще усмириш гнева си. И излязох прав, нали?

Залзан Кавол го дари с мрачната си скандарска усмивка.

— Вярно, усмирих гнева си, но единствено защото бях толкова смаян от дързостта ти, че се спрях от изненада. Още един миг… или ако Делиамбър бе продължил да ми се репчи…

— Но той се съгласи да изпълни договора — изтъкна Валънтайн.

— Вярно, съгласи се. И мисля, че в случая и аз съм ги задължен. Наемането на нов водач можеше да ни забави с няколко дена. Благодаря ти, Валънтайн — произнесе Залзан Кавол с непохватна вежливост.

— Наистина ли се чувстваш задължен към мен?

Скандарът внезапно настръхна от подозрение.

— Какво искаш да кажеш?

— Трябва ми една малка услуга от теб. Щом съм ти услужил, може ли сега и аз на свой ред да ти поискам нещо?

— Кажи. — Гласът на Залзан Кавол беше леден.

Валънтайн пое дълбоко дъх.

— Момчето Шанамир е от Фолкинкип. Преди да тръгне с нас, трябва да свърши там една наложителна работа. Въпрос на семейна чест.

— Е, тогава нека отиде във Фолкинкип, пък ще се присъедини отново към нас, където и да сме.

— Бои се, че няма да може да ни намери, ако се отлъчи.

— Какво искаш, Валънтайн?

— Да нагласиш маршрута ни така, че да минем на няколко часа път от дома на момчето.

Залзан Кавол се втренчи злобно във Валънтайн. Каза студено:

— Веднъж водачът ми заявява, че договорът му с мен бил невалиден, после един жонгльор чирак ме възпира да не му видя сметката, а след това пък ме моли да наглася пътуването си така, че да спася семейната чест на някакъв си гледач на добитък. Твърде много е за един ден, Валънтайн.

— Ако нямаш спешни ангажименти другаде — изрече Валънтайн с надежда, — Фолкинкип е само на два-три дена път на североизток. А момчето…

— Стига! — кресна Залзан Кавол. — Добре де, ще минем през Фолкинкип. Но после — никакви услуги повече. А сега ме остави на мира. Ерфон! Хаерн! Готов ли е фургонът за път?