Агоп Мелконян
Един толкова сантиментален човек (4) (Писма до Мариана)

4

30 март

Привети от моя град!

На този ден преди десет години барба Милтиади пое към варосаните ангели.

Така казваше той, когато съседките го ругаеха за всенощните му гуляи: „Ще си иде барбата след запой, както е бил направен. Сложете го в сандък, ама без цветя, че не понасям да ме лазят буболечки, и подире го пуснете в дупката, без да циврите. И като се слегне земята, направете отгоре ангелче от цимент и го варосайте, че да е бяло. Друго не искам.“ Пък сляпата Рипсиме се заяждаше: „Сичко ще направим, Милтиади, сичко, ти само си върви, че то твоето не беше пиене, не бяха жени…“

Отиде си преди десет години. А когато земята се слегна, момчетата събрахме пари и му купихме варосано ангелче — лекокрило, в позата на балерина. Защото барбата си нямаше никого освен нас.

Тогава си въобразявахме, че е стар морски вълк, стигнал до Канарските острови и Таити, а той отвръщаше през смях: „Море, между Обзор и Созопол съм направил десет хиляди тенджери боб със сланина.“ На Йордановден все той вадеше кръста от морето и събираше парсата, дори когато остаря — младите, казваше, нарочно се мотаят наоколо, че аз да го намеря, сигурно ме жалят.

Но ние чакахме Никулден. На този ден барбата ставаше неузнаваем — параден черен костюм със златисти копчета, с вратовръзка, избръснат и подстриган. Появяваше се към обяд, слизаше от небето като знамение, улицата грейваше с божествена светлина, жените се показваха на прозорците, часовниците спираха досадното си тиктакане, защото барба Милтиади отиваше до морето да се срещне с Николай Чудотворец. Отиваше винаги на едно и също място; ще спре насред пясъка, ще изуе обувките си, после чорапите, ще навие старателно крачолите до коляно и ще нагази в студената вода. Ще гребне с две шепи и ще отпие. Аз вече пих от теб, казваше, ти сега пий от мен — и драсваше с върха на джобното си ножче показалеца на лявата си ръка. Когато потече кръв, когато дланта му стане кървава, ще я потопи в морето и ще продължи: пий, както си пил от баща ми и от неговия баща, и от неговия дядо и тъй до началото на света. Пий, защото си приятел и защото си надежда, и защото си хляб, и защото си любов, и защото си утеха. А ние, скрити зад храстите, чакахме да видим чудото, а чудо ставаше всеки път — барба Милтиади изваждаше ръката си от водата и по нея нямаше нито кръв, нито дори драскотина.

После ни завеждаше в „Белия делфин“ да ни почерпи с кебапчета. И докато ядем кебапчета, и докато той изпие шишето гъмза, ние все гледаме ръката и се дивим, докато някой събере кураж:

— Как го правиш това с ръката, барба?

— Аз нищо не правя, свети Николай го прави.

— Ами че това е чудо!

— Чудо е — казваше. — Той затова е чудотворец.

Ние започвахме да му обясняваме, че чудеса не може да има, че всичко около нас е природа и природни закони, а останалото е мистика и заблуждения.

— Е, щом не вярвате, няма да го разберете — усмихваше се барбата. — За да го разбереш, трябва да вярваш.

Преди точно десет години той пое към варосаните ангели, оттогава никой не ходи до морето да се срещне с Николай Чудотворец. И улицата на Никулден не потъва в божествено сияние, и часовниците не спират от възхищение, и къщичките станаха жилищни кооперации, и между паветата вече няма трева.

Днес отидох на гробището да изпия шише вино с онова, което е останало от него. Нали съм ти казвал — аз съм сантиментален човек, обичам старите формалности, защото са прости, а носят утеха. Не, не е останало нищо от него, знам: стопил се е, разтворил се е в безсмъртния кръговрат на материята, разпаднал се е на микроелементи. Не защото е останало нещо и не защото изобщо остава нещо, щом вече си поел към варосаните ангели, а защото го е имало и го помня. Имало го е и го помня. Не си ли заслужава шише вино?

Лесно намерих мястото, защото сега никой не слага варосани ангели; сега над всеки мъртвец стърчи огромен мраморен паралелепипед като доказателство, че и там е желателно да сме еднакви. До ангелчето стърчи млад кипарис, а под него някой добродетелен човек е направил пейка.

Разговарях мислено с барбата и му разказвах как годините разпиляха момчетата от улица „Крайморска“, затова в първия момент не съм чул стъпките, а когато долових шума зад гърба си, той беше вече само на около метър — снажен, със силно прошарена коса, в елегантен бял костюм.

— Изплаших ли ви? — попита.

Не отговорих, защото разглеждах изумително красивата скъпоценност на ревера му — златен овал с изображение на морска звезда, инкрустиран с проблясващи светлосини камъчета. „Капитан — помислих си. — Океански милионер.“

— Мили спомени от детството, нали? — продължи той.

— Да, бяхме съседи. Аз го обичах.

— О, и аз! — възкликна той патетично. Бяхме великолепни приятели.

— Той имаше много приятели — казах.

Мъжът в бяло сякаш се обиди, че съм подценил отношенията им, защото отвърна:

— Може, но мен той обичаше повече от всички. На Никулден винаги идваше при мен, да пийнем заедно.

— Никулден беше големият празник в живота му — допълних аз. — На този ден той винаги беше ослепителен.

Замълчахме. Предложих му да отпие от шишето, но той отказа. „Не пиеш просташки вина — помислих си. — Богаташ.“

— Не, не е каприз — каза той, като че ли разчете мислите ми. — Винаги съм бил въздържан. Дори казват, че като бебе не съм бозал от мама в средите и петъците.

— Откъде пък можете да знаете това?

— Така пише в книгите — отвърна небрежно мъжът в бяло.

Духна вятър и донесе мирис на изсъхнали водорасли.

— Рано си отиде барбата — казах, за да поддържам разговора. — Струваше ми се старец, защото бях дете, а излиза, че и петдесет е нямал…

— За тук винаги е рано — каза непознатият, като наблегна на думичката „тук“. — За тук никога не е навреме.

— Да, гробището е една философия. Тук човек най-ясно осъзнава всеобщото безсмислие, тук разбира защо никога не стават чудеса…

— Никога ли? — неочаквано попита непознатият.

— Е, спомням си, барбата можеше. Барбата можеше едно-едничко чудо — да спре кръвта от ръката си, като я потопи в морето. Не оставаше дори белег. Едно-едничко чудо и само на Никулден.

— Тук няма никакво чудо — възрази моят събеседник в бяло. — В морето има йод…

— Йодът си е йод, неговата кръв спираше в същия миг.

— Просто е — и той се усмихна. — Трябва да се образува кръвен тромбопластин. Ако в кръвта има калциеви йони, факторът на Хагеман бързо се активизира, после протича вискозна метаморфоза на кръвните плочици, образува се и предшественика на плазмения тромбин… Няма никакво чудо.

— Лекар ли сте?

— Не, пише го в книгите.

— Добре, но морето не може да знае всичко това! — настоях аз.

Той ме погледна от упор и озадачено:

— Защо? Защо морето да не знае?

— Освен това съм опитвал — продължих аз. — Аз съм емпирик, опитвам. Кръвта продължава да тече или спира много бавно, а белегът винаги остава.

Той се усмихна широко, лъчезарно:

— Значи сте опитвали? И не става?

— Не става.

— И на Никулден ли не става?

Това вече беше много!

— Вижте, човече — попитах нервно, — аз разбирам от тия неща. Което става на Никулден, трябва да става всеки друг ден! Природата не може да има едни закони днес, а утре други. Природните закони са инвариантни спрямо…

— Да, така е — съгласи се той. — Защо се разгневихте?

— Закъснях. Трябва да си тръгвам, време е. Извинете за последния ми изблик.

Казах довиждане и поех по алеята. Не бях изминал и десетина крачки, когато той викна подире ми:

— И все пак опитайте на Никулден. Ще се получи. Този път ще се получи, обещавам.

Да, стори ми се, че казва „обещавам“. Не, сигурно се лъжа — когато се обърнах, нямаше и следа от него.

Ти вярваш ли, Мариана, че морето може да знае всички тези неща? Разните там фибриногени, тромбопласти и фактори на Хагеман? Аз не вярвам. Морето е сляпа природна стихия. Или може би не? Или може би в тази стихия дреме разум, а значи и достойнство, и морал? Но за да го разбереш, трябва да отидеш при него като барба Милтиади — да коленичиш смирено, всеотдайно и чистосърдечно.

Ако беше жив, барбата щеше да каже: „Е, щом не вярваш, няма да го разбереш.“

Ти сигурно искаш да научиш дали ще опитам на Никулден. Няма да опитам, Мариана. За нищо на света няма да опитам.

Ами ако се получи?

Желая ти спокойна нощ.