Агоп Мелконян
Един толкова сантиментален човек (3) (Писма до Мариана)

3

25 март

Привет!

Днес по християнския календар е Благовещение. На днешния ден от небето се спуснал архангелът Гавраил, за да извести, че Мариам, жената на Йосиф, е непразна. „Ангелът влезе при нея и рече: Радвай се, благодатна! Благословена си ти между жените!“

Но аз искам да ти пиша за съвсем други неща.

Всяко момче в своето детство има един таван, пълен със стари вещи и тайни. Там — между сандъците с парцали, пожълтелите стари книги и развалената шевна машина „Сингер“ — минават съкровените минути на неговото детство; там то размишлява за великите загадки на простия свят и през капандурата вечер гледа звездите, за да слее мистерията на собственото си съществуване с вечните мистерии на Вселената. Тъй с годините наивният мъничък фантазьор преживява грандиозна трансмутация на душата, след която става възможен, веществен и търпим.

Аз също, разбира се, имам свой таван. От него някога се виждаше целият мой свят — съседското момиче Христина, морето и половинката на Млечния път. Прекарвах там минути и на блаженство, и на терзания, защото исках да слея тези четири (плюс себе си) първоелемента в единна субстанция, но нищо не се получаваше — чак по-късно разбрах, че четирите стихии все още съществуват точно защото не могат да се слеят. Но тогава обичах Всичкото и вярвах, че най-великото удоволствие е да преодоляваш съпротивата на материята, когато не иска да става душа.

Днес по съвсем друг повод се качих — сега таванът е просто склад за отпадъци, магьосниците са взели своите магии и са се пренесли при друго момче. Сега там мирише на старо, пак е хаос, но го няма въображението, което с божествен замах прави от хаоса Вселена. Останало е само белезникавото петънце в горния десен ъгъл, две педи над вратата, светлозелено, с големина на орехче, не — с големина на грах, което ме връща назад към една мъничка тайна и една голяма вина…

Открих го съвсем случайно. Може би съм си представял как спасявам от разбойници съседското момиче Христина или как намирам на морското дъно невиждано златно съкровище, което непременно ще й подаря, или как я открадвам на кон от нейния дворец — не помня отдавна беше. И тогава съвсем случайно го открих — малкото светлосиво паяче в горния десен ъгъл, две педи над вратата. Не знам с какво привлече вниманието ми, но имаше таен сигнал, някакъв призив: ето ме, дойдох, аз съм тук, нали ме чакаше?

Така започна нашето необикновено познанство. Първо трябваше да му дам име и го нарекох Обрешко. После реших да науча нещо за него, затова посегнах към книгите: паяци, Арихниди, клас членестоноги безгръбначни, тялото им се състои от главогръд (просома) и коремче (епистосома), шест двойки крайници, но само четири служат за придвижване, останалите две двойки са горната и долната челюст, дишат с трахеи и бели дробове… Повече от двадесет и пет хиляди вида! Какъв ли беше моят Обрешко? Най-много приличаше като че ли на Микратена скреиберзи или може би на Нефила, но едните живеят в Бразилия, другите — в Лаос. Как ли бе дошъл от толкова далеч?

Ти сигурно сега очакваш да ти разкажа нещо съвсем необикновено — тъй де, на фантаста трябва да му се случват свръхестествени неща. Например моят Обрешко да има осем двойки крака или да не диша обикновен въздух, или да е направен от невъзможни сплави и изобщо да е другопланетен брат по разум. Ще те разочаровам — такива паяци има само в разказите, и то невинаги в най-добрите. А Обрешко си беше съвсем нормален — с главогръд и коремче, с шест двойки крайници, от крехка земна плът…

Само дето можеше да говори.

(Виждам как въртиш глава и казваш: знаех си, че накрая пак ще го извъртиш към шантавото.)

Шегувам се, естествено, изобщо не можеше да говори — как ще говори, щом използва за челюсти крайниците си. Той просто предаваше мислите си на разстояние.

(Ех, пък и ти! Че ако е съвсем-съвсем нормален, защо ще идва в моя таван? Ще иде в нечий друг, нали?)

Ето, спомних си и ми стана весело. А всъщност не беше никак весело…

Не е трудно да се гледа паяк в домашни условия. Няма нужда от специални грижи, само ловиш мухи и му ги носиш. Започнах методично да избивам мухите в квартала и само за десетина дни Обрешко наедря, заглади епистосомата си и стана ленив и съзерцателен.

Тогава започна нашето философско общение.

Ако трябва да бъда откровен, ще ти призная, че в разговорите участвах само аз. Разказвах му за себе си и за света около мен, споделях възгледи за нещата, а той само от времена време казваше: „Да, разбира се.“ Или „Не, разбира се.“ И само в изключителни случаи „Може би да, може би не.“ Не, не казваше, а изпращаше своята телепатема, която аз улавях свръхсетивно.

Веднъж му разказах, че ние, човеците, уважаваме паяците, затова е забранено паяк да се убива. „Да, разбира се.“ Някои дори вярват, че паяк е спасил младенеца Христос от мъченията на цар Ирод. „Не, разбира се.“ Разказва се, че паякът е първият тъкач и строител, а има дори и свещени паяци — Ареоп — Енап и Сусистинако. „Да, разбира се.“ Но все пак паякът си е паяк, безгръбначно насекомо, докато човекът е разумно същество, най-висшето в природата и вероятно единственото интелигентно във Вселената. „Може би да, може би не.“

Така си разговаряхме с паяка Обрешко и ти сигурно не се изненадваш, защото момчетата могат да говорят с всичко.

Докато един ден…

Току-що се бях върнал от плаж, чувствах се уморен, отпаднал, като че ли изсмукан от водата и слънцето, искаше ми се да остана сам, да се отпусна, затова се качих направо на тавана, излегнах се на стария диван и притворих очи. В онези странни мигновения между реалността и съня, когато все още си и тук, и в прегръдките на Хипнос, точно на границата между истината и халюцинацията, между трезвостта и видението, ми се стори, че Обрешко се е вторачил в мен, че ме гледа някак особено, после стана неспокоен и започна да расте… Стана голям почти колкото мен, чудовищен, отвратителен, с грамадни мъхести крака, някак странно се спусна от ъгъла и тръгна към дивана, злокобно движейки своите челюсти крайници. Исках да му изкрещя да се маха, защото се страхувам, защото е ужасяващ, а съм сам и безпомощен, но сънят бе по-силен, като че ли потънах в някаква безпространственост, мъчително дълбока, лепкава, изсмукваща всякаква съпротива, тъмна като безнадеждността. После в мрака покълнаха светли искрици, разтегнаха се и станаха тънки нишки, или може би пътечки, фини, олюляващи се, разтегливи. Стори ми се, че вървя по тези нишки, наоколо е космическа нощ и пустота, нишките отиват някъде в безкрайността, дори отвъд нея, а аз съм мъничък, нищожен, прашинка, която всеки миг ще падне, няма да удържи и ще падне надолу, надолу…

— Дойде ли? — чух могъщ глас, от който изтръпнах.

Може би съм искал да отговоря, защото открих, че нямам глас, или няма звук, който да пренесе гласа ми.

— Знаех, че ще дойдеш. Тъй пише в Праджапати.

Вече не беше страх и безпомощност, а ужас и отчаяние; осъзнах, че не мога да направя нищо друго, освен да хукна по тези разтегливи нишки напред, далеч оттук. Но къде ли можех да се скрия — бях гол и самотен в целия Космос, бяхме само аз и той, и този свръхчовешки глас, който извираше от белите дробове на пространството…

— Тъй пише в Праджапати — ще дойдеш. Трябва да се намери поне един, пише там, който да разбере истината. Защото Брахма е велик и изтъкава от самия себе си паяжината на световните закони и същности. Той живее милиард пъти по милиард години и тъче космическата плът, а вие сте само мънички паячета, които тичате назад-напред в неведение, безнадеждни и напразни, неосъзнаващи и безсмислени в своята извечна слепота, в своята празна любознателност и краткотрайност. Той тъче нишките, по които минават съдбите ви, вървите със самочувствието на разумни и искате да разберете нещата, а сте само боязливи паячета, жалки и нищожни, само паячета, само паячета…

Събудих се изпотен и уплашен. Мракът се стопи и видях спасителното присъствие на реалността — таван и капандурата, от която виждам съседското момиче Христина, морето и половинката от Млечния път. И сандъците с парцали, и пожълтелите стари книги, и развалената шевна машина „Сингер“. Там си беше и паякът Обрешко — мъничък, жалък и нищожен, тичащ напред и назад в неведение, безнадежден и напразен, неосъзнаващ и безсмислен…

Станах и с един яростен замах на юмрука го убих.

Това си спомних днес, когато се качих на тавана. В горния десен ъгъл, две педи над вратата, има светлозелено петно с големината на орехче или на грях — всичко, което остана от моя приятел Обрешко. И всичко, което ще остане от мен и от теб.

Защото друг тъче космическата плът и нишките, по които минават съдбите ни. Затова нашите не се пресичат.

Но знаеш ли какво се сетих днес, Мариана? Гласът рече, че Брахма тъче нишките от самия себе си. Значи и Брахма е паяк, нали? Значи и Брахма е паяче, което тича напред и назад в неведение, безнадеждно и напразно, и някое момче го гледа, и някое момче разговаря с него, както аз с Обрешко, докато някой ден разбере и с един замах на юмрука…

И докъде така?

Лека нощ и те целувам.