Агоп Мелконян
Един толкова сантиментален човек (1) (Писма до Мариана)

1

19 март

Здравей!

Четвърти ден вали и ми се струва, че Ной ще трябва отново да събира животните…

Много неща са се променили в този град. Срещам познати от детството лица (библиотекарката, учителят ми по история, кафеджията бай Вахан) — сякаш са разрушени, трудно откривам лицата им отпреди трийсет години, посипани под белезникавия пясък на времето. И към мен ли то е било толкова несправедливо, моята възторжена младост — колко много разочарования съм ти спестил…

Пак започнах сърцераздирателно. Ще се усмихнеш игриво и ще кажеш, че е от дъжда: поначало, когато вали, ставаш един такъв нефокусиран. Аз, верен на нрава си, ще възразя, тогава ще извърнеш към мен глава и ще ме приканиш с очи: кажи го де, кажи го, щом не е от дъжда…

Беше лято. Беше слънце и свобода. Изкачвахме стръмната улица, която свързва градския часовник с морската градина. Вървях мъничко след теб, на половин крачка назад, за да се радвам на загара на раменете ти, на изящното очертание на гърдите, на размирната ти привлекателна женственост, която ме прави екзалтиран хлапак. Много неща трябваше да ти кажа тогава (за времето и преди всичко за горчивината му), но ме смутиха разноезичната пъстра тълпа, самоуверените бицепси, ходилата в джапанки. След час беше късно. След час беше непоправимо късно — тогава още не знаех, че нищо между нас няма да се случи навреме.

(Защо никога не сме били заедно в този град?)

До самия бряг на морето има естрада с формата на мидена черупка, проядена от солени пръски и варосана от непредпазливите свободни гларуси. Ако сме били сами, значи е единственият случай, когато сме били сами. Не помня. Помня само, че ти разказвах за едно свое откритие: в този град слънцето се ражда като Афродита от морето и умира на покрива на един мръсен панелен блок. Помня още: вятърът настояваше да направи от шапката ти птица и тя охотно размахваше снежнобялата си периферия. Помня още: слушахме музика — свиреше самотен мъж, загледан в нищото. Или може би в собственото си минало, което е пак същото.

— Моят учител по музика — казах. — Припечелва през лятото. За децата си припечелва.

— Свири сам — ти се усмихна тъжно, а сякаш е цял оркестър: акордеони, цигулки, барабани, флейти. Всичко едновременно, а сам човек.

— Техника — казах. — Електронни синтезатори на звук. Кутии, наблъскани с интегрални схеми.

— Страшно е — и стисна уплашено дланта ми. Дали тогава разбрах, че само страхът може да ни свърже?

— Страшно ли? Напротив, триумф на знанието.

— Страшно е — повтори и долових трескавото ти потръпване. — Кутиите свирят без нас. Музика без човеци — не е ли чудовищно?

Стана, притича през пясъка и нагази до колене във водата — искаше морето да измие страха ти. Но морето не измива страха, защото не го разбира.

(Никога не сме били заедно в този град.)

А сега вали. Четвърти ден вали неспирно и Ной започна да събира животните.

Спомняш ли си къде е площадът с големия зеленикав храм? Вчера пресичах този площад, захлупил ниско чадъра, гледах съвсем пред ходилата си (не локви, а реки!), просто разхождах меланхолията си, когато внезапно дочух музика. Тънка музика, изящна: деликатна, почти чуплива вибрация на въздуха. Вляво е концертната зала, помислех си, значи репетират. „Значи търсят врата, през която се излиза от времето.“ — би казала ти, затова се спрях да послушам; небето изливаше мокрото си проклятие, вятърът свирепо блъскаше водната пелена в коленете ми, храмът ме защитаваше с достолепието си, студът беше стигнал до костите, дотам някъде се бе просмукала и моята опустошаваща меланхолия, затова се спрях да послушам Четиридесетата симфония на Моцарт.

Някъде в средата на третата част (още чувам този лекокрил менует!) долових хлипане. Някой седеше върху мокрите стъпала, направо под дъжда, облегнат на влажната стена, открит за вятъра и за всички човешки бедствия, и хлипаше. Познавах го — Учителят. Брадясал, със сако на голо, обут в смешни старовремски сандали, хиляда години по-стар от лятото. Приближих се, но не ми обърна внимание. Протегнах чадъра над него (със същия жест някога на празниците му поднасях цветя); тогава вдигна очи и с едва забележимо движение на главата ми каза: няма нужда, вече няма нужда.

— Плачеш. Заради дъжда ли?

— Не — каза Учителя.

— Значи заради музиката?

— Не — каза Учителя.

— Тогава защо?

— Заради себе си — каза. — И заради теб. И заради всички.

(Спомням си първия си урок. Деца, каза тогава той, музиката е най-късата пътека до душата, но по нея минавайте внимателно, защото зад храстите се крие отчаянието…)

А музиката звучеше — изтънчена, разнежваща, въпреки дъжда и въпреки отчаянието, което се крие зад храстите. Нямаше повече какво да си кажем, затова — не знам кои сили ме принудиха да го направя — реших да вляза в залата и да послушам. Минах на пръсти по мрачния коридор с тежък дъх на цигари, закачих чадъра и шлифера си на гардероба и внимателно отворих вратата — музиката изведнъж стана по-мощна, а с нея дойде и непоносимият мирис на плодово масло. Притичах до последния ред и седнах на крайния стол.

Тогава разбрах всичко.

На сцената нямаше нито един музикант.

Цигулките лежаха хоризонтално във въздуха, а лъковете се плъзгаха по струните, сякаш дърпани от пръстите на съдбата. Контрабасите стърчаха горди като лордове, клавишите на рояла потъваха сами, мъхестите глави на палките подскачаха в такт върху изпънатите кожи на тимпаните, флейтите се полюшваха приспивно, а отпред елегантна пръчица рисуваше странни фигури върху празнотата…

Оркестърът свиреше без нито един музикант. Залата беше празна — само аз и унесените инструменти, и Четиридесета симфония, и дъждът навън, и вятърът, и хлипащия Учител. А когато дойде краят, когато отзвуча последният тон, когато цигулките се отпуснаха изнурени до пюпитрите, когато палките се скръстиха покорно върху кожата на тимпана и пръчицата на несъществуващия диригент се отпусна прилежно върху нотните листове, тогава, или секунда след това, когато се освобождаваш от захласа и отново се връщаш във времето, тогава, Мариана, от стотиците столове, по-точно от облегалките на стотиците столове се надигнаха бионични ръце и започнаха да ръкопляскат! Тънки ръце, восъчни, покрити с бледожълт полимер, под който се виждаха релета и пружини, започнаха да ръкопляскат, а някои хвърляха цветя към сцената…

Изкрещях и хукнах навън. Учителят го нямаше, не притичваха минувачи, автомобилите бяха застинали празни по улиците, дърветата стърчаха в ужасяващо вцепенение — и никой, и нищо, само дъжда, само вечен, безспирен, тягостно равномерен дъжд…

От залата още се чуваше шумният възторг — те съпреживяваха без нас и се наслаждаваха без нас. Това беше тяхното отмъщение за наивността ни — безсмислено е изкуството да бъде вечно, щом животът е кратък. Не е ли по-добре да е обратното?

Продължава да вали и е време Ной да събере животните.

Лека нощ.