Луис Фелипе Виванко
Оградите

Откогато бях дете и моят баща бе ловец, от кучето,

което подскача и слага лапите си на гърдите ми;

от свежите поляни вече в слънце, и биковете,

които втренчени ни гледаха, завъртайки си главите,

но неподвижни и достойни за осанката си и спокойствието,

огради.

 

Следобедната дрямка над долината навярно с крачките ни

посред ясени и пепелянки, между свраки и къпини,

и вие, толкова лесни за прескачане, толкова непрекъснати

по продължение на тесни улички с преливащата

вода, и щастливите облаци по небето,

огради.

 

Преждевременно израстване, обагрено от детство още,

със сините очи на онова едва различавано

момиче сред пейките на вагон от трета класа

и вече невъзможна любима отвъд планините.

О, моя обич, хлипаща с вашите сиви камъни,

огради.

 

И после сухи хълмове, където мъжете падат,

където мъжете умират, улучени от куршуми,

измамени наполовина от триумфалните си химни,

жертви, които не искат да стрелят и стрелят.

И вие, вярно пазещи техните гърбове,

огради.

 

Но стигнах до едно селце от зрялост и живот,

уединен в градини, любов, която не се уморява,

счупени керемиди и невидими птици, които пеят.

Също кланицата и старото гробище

имат глинени огради, уморени и напукани

огради.

 

Също нашите мигове да бъдем двама, разхождащи се

към същия хоризонт и да се върнем с ангелуса

към съдбата си на вкоренени листаци.

Нашето фалшиво бягство в полето! И коравото

стъкло на един градски прозорец и заплаха,

огради.

 

Минават бавни часовете, каруците, стадата.

Преди бяхте необработени парчета гранит,

а сега сте дебели стени от кафява или сива пръст.

Вечно непреклонни граници на чужда собственост,

за да продължим да сънуваме всекидневната си бедност,

огради.