Луис Фелипе Виванко
Балада за пътя

Забавих се много с пристигането.

Опознаваха полека крачките ми пътя ден след ден

и някой път се отдалечавах от Бог, а друг път повече се приближавах;

понякога ме целуваха нечии устни, а друг път ги чувствах

твърде далечни от мене и почти мъртви сред нощта.

 

Крачех със сезоните на годината,

с мълчаливите реки и със звездите;

крачех с житната пръст

и с тъжния вятър на опустелите улици,

който поклащаше крилата си в духа ми.

 

Забавих се много време с пристигането си

и много изгубени илюзии като цветчета на бадем

през съня, поддържан в приоткрехнатите часове на учение.

Забавих се много незабравими дни,

понякога на брега на поток, друг път на брега на музиката,

усещайки пътешественическото сърце като облаците

и ръката, готова да стисне тишината на друга ръка.

 

Избродих най-голата земя

и най-ясните и красиви дни,

и най-възвишените и прозрачни нощи

насаме с равнината и с небето,

без да пожелавам друга красота освен ведрото Име на Господа,

докато приятелският му глас утешаваше човешкото ми пребъдване.

 

Забавих се с пристигането, но не съм на края на моя път.

Времето се оголва от предишните си одежди в зрелостта на сърцето

и остават часовете му, предложени в чиста плът.

Пристигнах най-накрая и огнището е запалено,

очаквайки най-бавния поглед на очите ми,

погледът, който да не свършва никога,

докато дърветата обновяват безсмъртната си и преходна красота.

 

Вече не искам да съм повече от това, което съм,

защото светлината и сянката чувстват благодарността, родена в словото ми

и песента, която потвърждаваше идеалното ми присъствие сред хората

замайва леко, сякаш бе единствено възможна милостта.