Густаво Адолфо Бекер
Целувката (2) (Легенда от Толедо)

II

По времето, в което се връща тази толкова достоверна, колкото и изключителна история, както и в настоящето, за онези, които не умеели да оценяват съкровищата на изкуството, затворени сред стените му, град Толедо бил само схлупено селище, старо, порутено и тягостно.

Офицерите от френската войска, сред които — ако се съди по вандалските действия, оставили в града тъжен и траен спомен от окупацията им — най-малко от всичко имало хора на изкуството или археолози, няма защо да споменаваме, че се отегчавали извънмерно в стародавния град на цезарите^[1].

В това състояние на духа най-незначителната новост, която успявала да разчупи монотонното спокойствие на безкрайните еднообразни дни, била приемана жадно от безделничещите; така че повишението в по-горен чин на някой от другарите им, новината за стратегическото придвижване на някоя специална част, отпътуването на вестоносец към щаба или пристигането на каквато и да е военна сила в града, се превръщали в благодатна тема за разговор и предмет на всякакъв вид коментари, докато дойдел друг случай да го замести, послужвайки за основа на нови оплаквания, критики и предположения.

Както можело да се очаква, сред офицерите, които както обикновено се запътили на следващия ден да се погреят на слънце и да побъбрят на площада Сокодовер, не се отворило дума за друго, освен за пристигането на драгуните, чийто командир оставихме в предходната глава да спи безгрижно и да отпочива от тегобите на пътуването си.

Близо час разговорът се въртял около тази тема и вече започвало да се тълкува по различни начини отсъствието на новопристигналия, комуто един от присъстващите, някогашен негов съученик, бил определил среща на Сокодовер, когато на една от вливащите се в площада улици се появил най-накрая нашият дръзновен капитан, вече без широкия си воински плащ, нагизден с блестящ метален шлем с кичур бели пера, с модна турскосиня куртка с червени маншети и великолепна двуостра шпага в стоманена ножница, която прозвънвала в такт с войнствените му крачки и със сухия и остър звън на златните му шпори.

Щом го видял, неговият приятел се спуснал насреща му да го поздрави и към него се присъединили почти всички офицери, които по това време се били събрали там, с разбудено любопитство и желание да го опознаят с подробностите, които били чули вече да се разправят за своеобразния му и странен характер.

След обичайните дружески прегръдки и възклицанията, поздравленията и подразбиращите се въпроси при такива срещи; след като поговорили надълго и широко за разнасяните из Мадрид новини, за променливия късмет на война и за мъртвите или отсъстващи приятели, превъртайки една тема след друга, разговорът спрял на неминуемата, тоест, на тегобите на службата, липсата на развлечения в града и неудобствата при настаняването.

Като стигнали до това място, един от събралите се, който видимо имал новини за лошото настроение на младия офицер, с което се бил примирил да настани хората си в изоставената църква, му казал насмешливо:

— А за разквартируването: как прекарахте нощта там, където сте настанени?

— Имаше от всичко — отвърнал запитаният, — защото ако наистина е вярно, че не съм спал много, поводът за будуването ми си струва усилието на бдението. Безсънието край хубава жена не е сигурно най-лошата от злините.

— Една жена! — повторил събеседникът му, като да се удивлявал на добрия късмет на новодошлия. — Ето на това се вика веднага да постигнеш желаното.

— Трябва да е някоя стара любов от двора, която го следва в Толедо, за да му направи по-поносим остракизма^[2] — добавил друг от групата.

— О, не — казал тогава капитанът. — Ни най-малко. Кълна се в доброто си име, че не съм я познавал и че никога не съм мислел, че ще намеря толкова красива домакиня в тъй неуютен подслон. На това му се вика истинско приключение.

— Разкажете за него! Разкажете го! — подканили го в хор офицерите, които наобикаляли капитана.

И тъй като той се приготвил да направи така, всички се заслушали в думите му, докато той започнал историята:

— Спях миналата нощ, както спи човек, който носи в тялото си умората на тринадесет левги път, когато ето че в най-хубавата част на съня ме накара да се събудя стреснат и да се привдигна на лакът една ужасна шумотевица, такава шумотевица, че ме оглуши за миг, за да остави после ушите ми да бръмчат около минута, сякаш щръклица ми пееше в ухото. Както сте се досетили, причината за моя страх беше първият удар, който чух от онази омагьосана огромна камбана, нещо като тлъст солист от бронз, която свещенослужителите от Толедо са окачили на катедралата си с похвалното намерение да уморят, без да го искат, нуждаещите се от почивка. Проклинайки през зъби камбаната и звънаря, който я бие, се готвех като стихне накрая необичайният плашещ шум, да хвана отново нишката на прекъснатия сън, когато нещо изключително се представи пред очите ми и успя да порази въображението ми. На колебливата светлина на луната, която влизаше в храма през тесния венециански прозорец в стената на главния параклис, видях една жена, коленичила до олтара.

Офицерите се спогледнали с израз на изненада и недоверие. Капитанът, без да се съобразява с ефекта, произвеждан от разказаното, продължил:

— Не можете да си представите нищо подобно на онази фантастична нощна гледка, която се рисуваше неясно в полумрака на параклиса, като онези деви, рисувани по цветните стъкла, които сте виждали понякога да се открояват надалече, белеещи и сияйни, върху тъмния фон в катедралите. Овалното й лице, където личеше отпечатъкът на лека одухотворена изнеженост; хармоничните черти на лицето й, изпълнени с ласкава меланхолична сладост; наситената й бледност, съвършено чистите линии на стройната й фигура, улегналата й благородна осанка, ефирната й бяла дреха извикваха в паметта ми онези жени, за които мечтаех още като дете. Целомъдрени небесни образи, призрачен обект на смътната юношеска любов! Мислех, че съм играчка на халюцинация и, без да снемам очи от нея нито за миг, не смеех дори да дишам, страхувайки се дори дъх да не разпръсне вълшебството. Тя оставаше неподвижна. Струваше ми се, като я гледах толкова прозрачна и блестяща, че не е земно създание, а дух, приел за миг човешки облик и слязъл по лъча на луната, оставяйки във въздуха и след себе си синкавата диря, която от високия венециански прозорец се спускаше отвесно до основата на срещуположната стена, разкъсвайки тъмната сянка на онези мрачни тайнствени предели.

— Но… — възкликнал, прекъсвайки го неговият съученик от колежа, който започнал с насмешки над историята, но постепенно се заинтересувал от разказа му. — Как се е намерила там онази жена? Не й ли каза нищо? Не ти ли обясни присъствието си на онова място?

— Не се реших да я заговоря, защото бях сигурен, че нямаше да ми отговори, нито да ме види, нито да ме чуе.

— Глуха ли беше?

— Сляпа ли беше?

— Няма ли беше? — заразпитвали едновременно трима-четирима от слушащите разказа.

— Всичко наведнъж — отвърнал накрай капитанът след кратка пауза, — защото беше… от мрамор.

Като чули изумителната развръзка на толкова странно приключение, всички присъстващи хорово избухнали в бурен смях, а един от тях се обърнал към разказвача на необикновената история, който единствен оставал мълчалив и със сериозно изражение:

— Това ли било! От този род имам над хиляда, истински харем, в Сан Хуан де лос Рейес. Харем, който отсега давам на ваше разположение, щом като, както се вижда, ви е все едно дали една жена е от плът или от камък.

— О, не! — продължил капитанът, без да се разстройва ни най-малко от гръмкия смях на другарите си. — Сигурен съм, че не могат да бъдат като моята. Моята е истинска кастилска дама, която, благодарение на чудото на скулптурата, сякаш не са я погребали в гробницата й, а още стои от плът и кръв на колене върху надгробната плоча, която я покрива, неподвижна, със събрани в молитвен жест ръце, потънала в екстаз на мистична любов.

— По такъв начин се изразяваш, че накрая ще ни докажеш правдоподобността на мита за Галатея^[3].

— От своя страна мога да ви кажа, че винаги съм го смятал за небивалица; но от снощи започвам да разбирам страстта на гръцкия скулптор.

— Като се има предвид специалното положение на твоята нова дама, мисля, че няма да имаш нищо против да ни представиш на нея. За себе си мога да кажа, че вече не мога да живея, без да видя онова чудо. Но… какво ти става, дявол да го вземе?… Ще рече, че отклоняваш запознанството. Ха, ха, ха! Това оставаше вече и да ревнуваш.

— Да ревнувам — побързал да отрече капитанът, — ревност… От хората, не… Но вижте, въпреки това, докъде стига моята чудатост. До статуята на онази жена, също от мрамор, сериозен и на вид жив като нея, стои един воин… Мъжът й, няма съмнение… Е, добре: ще разкажа всичко, макар да се надсмеете над моята глупост… Ако не се страхувах, че ще ме вземат за луд, мисля, че вече сто пъти щях да съм го направил на парчета.

Нов и още по-бурен смях на офицерите приветствал това оригинално откровение на чудноватия влюбен в дамата от камък.

— Хайде, стига; трябва да я видим — казали едните.

— Да, да; трябва да разберем дали обектът отговаря на толкова силна страст — добавили други.

— Кога ще се съберем да пийнем по глътка в църквата, където сте настанени? — възкликнали останалите.

— Когато ви се струва най-добре. Тази същата нощ, ако искате — отговорил младият капитан, възвръщайки обичайната си усмивка, разсеяла се за миг от онази светкавица на ревност. — Между впрочем: с обоза съм донесъл около две дузини бутилки champagne^[4]; истинско champagne, останало от подареното на нашия бригаден генерал, който, както знаете, ми е малко роднина.

— Браво! Браво! — въодушевили се офицерите в един глас, избухвайки във весели възклицания.

— Ще се пие вино от родината!

— И ще изпеем някоя песен от Ронсар!^[5]

— И ще говорим за жени, по повод дамата на домакина.

— И тъй… до довечера!

— До довечера!