Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Marsha Mellow and me, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Росица Панайотова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 42гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от vesselanka)
13
— Лиза — започвам уклончиво. — Някога правила ли си… Ами… Правила ли си тройка?
— Моля?
Като че ли не разбира за какво говоря.
— Ами… Секс… С мъж и друга жена?
— О, това ли? Правила съм го — отвръща нехайно, без изобщо да й пука, че се намираме в бар, пълен със следработни пиячи.
— Стига бе! Кога? Как? С кого?
— Помниш ли, когато отидох на Корфу с Девън?
— Тоя кой беше от всичките?
— Дето приличаше на Уесли Снайпс. Караше електрокар.
— А, аз го харесвах. Той какво прави сега?
— Излежава тригодишна присъда, така мисля. За препродажба на крадени вещи… Както и да е, запознахме се в клуба с една германка. С нея го направихме.
— Аха, с нея, значи. Коя нея? Разкажи ми. Веднага!
Тя си оставя чашата, усмихва се и се навежда по-близо към мен.
— Беше готина и доста секси — за германка. Бяхме се напили като свини и отидохме в нейния апартамент. Там ометохме безмитния й алкохол. По едно време осъзнах, че Дев го няма. В този момент го чувам откъм спалнята. Нали знаеш, че говореше като Бари Уайт. — Лиза имитира продрания му меланхоличен глас. — „Хайде, дами, нека го направим — тримцата.“ Двете с Гизла — мисля, че така се казваше — се спогледахме и сякаш си казахме „Добре“. И така стана.
— Просто сте си казали „Добре“? И толкова?
— Толкова. Най-смешното беше, че да гледа две жени явно беше мечтата на Дев, но беше толкова пиян, че заспа и го пропусна. Горкият — сигурно се е подготвял за този момент още от първото втвърдяване на пишката си. И освен това на мен не ми хареса кой знае колко — това не е за мен.
Тя млъква и отпива вино. Край на разказа. Пълни смотла е що се отнася до интригуващите подробности. Винаги трябва да й ги тегля от устата с ченгел.
— Лиза, не можеш да спреш дотук. Кажи нещо за секса. Защо да не е за теб?
— За теб не знам, но онова, което аз харесвам в секса, е онази част с действителния секс… Нали се сещаш, чукането. Това една жена не го може.
— Дай да се разберем. Според теб, не че не харесваш идеята за секс с жена. Една жена може да те възбуди…
— Естествено. Ти никога ли не си се възбуждала от друга жена?
— Не, напоследък не. — (Опит да изглеждам отворена.) — Но, бях тръгнала да ти казвам, че една жена може да те възбуди. Затова, например, ако една жена има някой от онези изкуствени какимбешеимето…
— Пенис на колан ли?
— От тях — значи си навита?
— Сигурно. Не съм се замисляла. Ти изобщо как така изведнъж се заинтересува от тройки? Събираш материал за следващата си книга ли?
— Не — отвръщам твърде бързо.
— Тогава какво?… Мамка му… Вчера вечерта. Какво стана?
— Нищо.
— Лъжкиня такава. Кажи!
— Не стана абсолютно нищо. Кълна се.
— Прибра се с него, нали?
— Не — отвръщам честно.
Но тя не се хваща. Вдига вежди и аз не издържам—полицаите трябва да се откажат да изтръгват самопризнания с бой; трябват им само Лиза и нейните вежди.
Пречупвам се.
— Добре де. Добре. Той се опита да ме накара да го направя с друга жена.
— Каза, че не си се прибрала с него.
— В „Сандерсън“.
— Какво? Във фоайето ли?
— Бяхме в… Нали се сещаш… В стая.
— Качила си се с него в някаква стая… Идиотка такава. Аз какво ти казах да правиш?
— Качих се само да видя обзавеждането. Той каза, че било триумф на модерното пост… нещо си.
Веждите й мръдват още сантиметър нагоре.
— Добре де. Щях да правя секс с него. Но тогава се появи тя.
— Коя тя? Гаджето му ли?
— Не… Момиче на повикване.
— Господи.
— Всъщност беше готина. Полякиня. Тук е от няколко месеца, но английският й е отличен.
— Мамка му… И ти го направи с нея, така ли?
Лиза е пребледняла от шока. Онова, което е допустимо за нея, очевидно е прекалено за скучната й по-голяма сестра — по случайност същата, която е написала извънредно порнографски роман.
— Не, не го направих — обяснявам. — Прибрахме се заедно с такси.
— Не мога да повярвам. Отървала си се на косъм. Късметлийка си. Да ти е за обица на ухото. Както и да е, майната му на Джейк. Какво стана с Джейкъбсън?
Разказвам й за офертата.
— Четиристотин двайсет и пет хиляди! — изписква тя.
— Четиристотин и деветдесет. Мери ми се обади днес следдобед. Качил я е.
— Това е зашеметяващо. Невероятно. Трябва да се съгласиш.
— Вече отказах.
— Да не си полудяла?
— Така ме посъветва Мери. Можела да му изцеди още.
— Олеле! Ще станеш богаташка.
— Не съм сигурна. Аз изобщо не съм писател.
— Естествено, че си. И ще се съгласиш — уверено отвръща тя.
И, както вървят нещата, мисля, че ще стане точно така.
Миналата вечер в таксито. Киа. Много е готина. И английският й е учудващо добър. Стори ми се, че искаше да упражнява диалози, защото не можах да й затворя устата. От Уест Енд до Арчуей ми даде първите три глави на следващата Марша Мелоу.
Така се вдъхнових, че тази сутрин преодолях махмурлука си, взех се в ръце и всъщност започнах да я пиша в работата. Прьстите ми хвърчаха по клавиатурата, като че ли взимах на наново изпита си по машинопис. Никой не ме беше виждал толкова заета досега. По някое време Джули ми каза да престана, защото тях останалите щели да ги уволнят.
— Значи роклята ми си свърши работата вчера? — казва Лиза. — Джейк е точил лиги, а Джейкъбсън ти е бутал в ръцете милиони.
По дяволите, надявах се да не спомене роклята. Единствената причина да се видим тази вечер е да й я върна — трябва й за някакъв купон през уикенда. Не мога да се насиля да й кажа, че тази сутрин я оставих в химическото. Надявам се да са се усъвършенствали в невидимото им кърпене от последния път, когато ги използвах — лъкатушещите шевове на скъсаното на любимите ми панталони се виждаха от отсрещната страна на улицата.
— Къде е? — пита тя.
— О, Боже. Забравих я — възкликвам с цялото си налично драматично майсторство.
— Лили!
— Извинявай.
— Всъщност може би ми правиш услуга. Дан не искаше да я обличам на купона. Даже се скарахме по този повод.
— Моля, казва ти какво да обличаш и какво не ли?
— Не, никога, ама…
— Моля те, кажи ми, че не е от онези ревнивци, дето вдигат
скандал, само като те погледне някой друг мъж — изумявам се и въображението ми превключва на трета. Вече не си представям Дан от триадата — представям си Дан негъра психар. С пистолет в ръцете. И с мачете. Надвесен над ужасената ми сестричка, готов да я разчлени, задето е погледнала някъде най-общо в посока на мъж, който мъж не е бил той. Звучи истерично, но съм виждала типовете, с които излиза сестра ми. — Лиза — изричам бавно, — той… ъъ… Някога… Удрял ли те е?
— Не говори глупости — изсумтява тя, но си потърква ръката под ръкава. Обзалагам се, че отдолу има болезнена синина.
— Трябва да говориш за тези неща. Да отричаш насилието е най-лошото, което можеш да направиш. Чух го по телевизията.
— Лили, млъкни, ако обичаш. Дан не ме бие. Скарахме се за роклята, защото купонът е тежкарски и той я смята за неподходяща… Разбра ли?
Изобщо не съм убедена и ми личи.
— О, ако щеш вярвай — с досада отвръща тя. — Дай да говорим за нещо друго. Как смяташ да укриеш четиристотин и деветдесет бона от мама? Сигурно ще заподозре нещо, като се появиш на неделния обед във ферари.
— Хммм… мама. Точно сега не ми се мисли за това.
Разказвам на Лиза за странното й обаждане вчера вечер.
— Мама католичка? — възкликва Лиза. — Това е почти толкова абсурдно, колкото татко и госпожица Високи Токчета. По този повод, днес ми се обади частното ченге… Не, още няма нищо. Мазното копеле просто си търсеше повод да ме покани на питие. Но ми даде предварителен доклад.
— За госпожица Високи Токчета ли?
— От нея нито следа. Но татко бил проследен до сандвич бар. Купил си питка със сирене и туршия.
— Леле, Боже! Сирене и туршия?
— Чакай малко, има и още.
— Какво? Да не си е взел и диетична кола?
— Лили, гледай си работата. Под мишница е носил вестник „Гардиън“. Не е за вярване, нали?
Лиза отпива от виното си, докато аз осъзнавам ставащото. Ако питате майка ни, баща ни може да извърши само един по-голям грях от спането с друга жена: да гласува за лейбъристите. Естествено, притежанието на „Гардиън“ няма да издържи в съда като уличаващо го в див социализъм, но за нашата майка ще е предостатъчно. „Но, скъпа, за пръв път го купувам. Исках да прочета класацията за крикета. Кълна ти се, че не съм потлеждал политическите коментари. Той не означава нищо за мен. Знаеш, че обичам единствено и само «Мейл».“ Бедничкият, може да твърди, че е невинен, докато посинее (като тори), но мама пак ще му извади дрехите от гардероба и ще ги пръсне по моравата в разстояние точно на шейсет секунди.
Поклащам глава. Татко се пързаля по извънредно тънък лед. Но пък кой ли от нас не го прави? От ума ми не излизат Лиза и нейният японски триадист психопат. И тя смята да изчезне с него на другия край на света, за да може той да я продаде в робство?
— Реши ли какво ще правиш с Хонконг? — питам неспокойно.
— Ама че кошмар. Той ми оказва страшен натиск да тръгна с него.
— Знаех си. Значи все пак те бие.
— Не такъв натиск. Просто иска да реша…
Тя замлъква, защото моето внимание е привлечено от едно лице на улицата. Поглеждам през рамото й към прозореца в предната част на бара.
— Какво има?
— Не се обръщай. Някакъв тип си е лепнал физиономията на стъклото и ни зяпа.
— Как изглежда?
— На трийсет и няколко. Костюм и вратовръзка. Очила. Къдрава коса. Леко шишкав. И леко тьповат… Боже, защо ме зяпа така?
— Сам ли е?
— Май да… Мамка му, влиза… Зяпа към нас… Идва насам.
Наблюдавам го как се насочва към мен, сякаш съвсем точно знае коя съм.
— Мамка му, сигурно е репортер. Сега какво ще правя?
Тя не получава възможност да ми отговори, защото онзи е стигнал до нашата маса и е застанал над главите ни. Аз вдигам очи към него, а той се навежда и…
Целува Лиза — с отворена уста и без да бърза, което не е особено уместно, доколкото я вижда за пръв път. Побеснявам и рипвам в нейна защита.
— Ей, какво, по дяволите…
Лиза вдига ръка и ме спира.
— Лили, това е Дан.
— Лиза, някой ден ще те убия — изсъсквам, когато той отива да си вземе пиене.
— Аз откъде да знам, че е той? Нали каза да не се обръщам. И освен това съм ти сърдита. Първо го обвини, че ме бие, а след това го нарече тъповат.
— Ти защо не ми каза, че ще дойде? — отвръщам, без да обръщам внимание на обвинението й, което уцелва неудобството ми право в десятката.
— Мислех да те изненадам. Той няма да стои много. Утре сутринта лети до Чикаго. Е, какво мислиш? Освен че е тъповат.
Поглеждам Дан, който размахва двайсетачка с плахата надежда, че ще го обслужат. Прилича ми на човек, който става невидим в момента, когато се опита да привлече вниманието на бармана. Предполагам, че сто шейсет и петте сантиметра ръст не облекчават нещата.
— Не си го представях точно такъв — отвръщам колебливо.
Е, като начало е бял и макар познанията ми в областта на престъпната култура да са силно ограничени, съм сигурна, че това го изключва както от триадите, така и от негрите психопати. Още нещо: Лиза винаги си е падала по привлекателни мъже, а Дан е… Какво да кажа?… Ами, сигурно притежава огромна вътрешна красота. И къде са му татуировките по ръцете? Обърнатите кръстове и/или стъклениците с кръв на шията? Татуировката на Чарли Менсън и свастиката на челото? Не притежава нито един от стандартните белези на типовете на Лиза… Освен ако няма обица… Нали разбирате… Там долу. Не, не е неин тип, не и с този костюм. Изглежда прекалено… почтен.
Тука има някакъв капан.
— Симпатичен е — продължавам, употребявайки прилагателно, което не бих прикачила на нито един от бившите й. — И честно, не е тъповат… Така ми се стори, защото не го видях като хората… Нали се сещаш… През прозореца.
Дан най-накрая е привлякъл вниманието на бармана — което сигурно има нещо общо с факта, че е единственият на бара, — при което се обръща и ни поглежда с триумфална и малко несигурна усмивка… И (моля те, Господи, прости ми) изглежда адски тъповат.
През последния половин час Дан прави опити да обясни с какво си изкарва хляба. Собственик е на „Ръш фючърсни инвестиции“, които правят… ъмм… фючърсни инвестиции. Абе някакви инвестиции… Не, нямам никаква представа за какво става дума. Чувствам се като тъпанарка, но получавам известна утеха, когато Лиза — която ходи с него от две години — изтърсва:
— А, сега разбирам. Значи се занимаваш с пари?
Време за промяна на темата.
— Значи Хонконг? Сериозно разстояние — казвам.
— Шест хиляди триста седемдесет и седем морски мили, ако трябва да сме точни — казва Дан и аз оставам с впечатлението, че „точността“ е негова стихия. — Аз съм… ъъ… добре познат на азиатските пазари — продължава той, след което си
сваля очилата и започва да ги върти в ръце. — Искат да отида там и ми се наложи… ами да ми купят фирмата. Надявам се само да убедя Лиза да дойде с мен.
— Това е сериозна стъпка — казвам от името на сестра си — и не съм сигурна, че тя обича медузи.
Дан ме поглежда озадачено.
— Казах ти — обажда се Лиза. — Там ядат медузи.
— Ядат и други неща — казва Дан. — Пилешко, телешко, сърнешко, риба-чук, лисици, змии, морски влечуги…
Лиза е позеленяла. Мисля, че Дан трябваше да спре до телешкото.
— Е, за Лиза това е много трудно решение — казвам аз.
— Знам какво й е — отвръща Дан и покровителствено слага ръка на рамото й. — Ти беше свидетел, че и аз преживях своите тежки душевни колебания, нали, слънчице?
Тя го поглежда с присвити очи.
— Нали се сещаш — продължава той, — когато се наложи да захапя ножа и да се откажа от… Ох!
Или го ужили оса — и то голяма, защото се държи за бузата и в очите му напират сълзи, — или Лиза го изрита.
— Ти не трябваше ли да се прибираш да си стягаш багажа утре за полета? — пита го тя, но това не е въпрос — заповед е.
— За какво ставаше въпрос? — питам я, след като съм изгледала лигавите им сбогувания.
— Кое?
— Ритникът под масата. От какво се е отказал?
— От нищо. Някаква досадна длъжност в Градския комитет.
— Хайде стига, това съм аз. Познавам те по-добре от всекиго. Какво беше?
— Нищо. Просто исках да си отива у дома — трябва да става по тъмна доба. И освен това изобщо не ме познаваш. Очакваше, че излизам с някакъв абсолютен черен бандит.
Лиза потъва в намусено мълчание.
Трябва да разровя нещата до дъно, защото тя крие нещо. Започвам да си мисля, че Дан може да е най-лошото й гадже досега — по-лош от търговеца на наркотици с двете съпруги, от алкохолизирания крадец на коли и от букмейкъра шизофреник. Може би тъповатата му външност е прикритие на нещо тъмно и истински опасно.
— Какви са тези ваши тайни? Дан изглежда симпатичен — прилагам аз натиск с надеждата да я подмамя да признае. — Струва ми се внимателен, умен, надежден… Признавам, че малко не ми се вписва в представата за твой тип, но…
— Точно така — възкликва тя. — Не е мой тип.
— Тъкмо щях да кажа, че това е хубаво. Но ти все пак го обичаш. Останалото има ли значение?
— Ами добре, помниш ли веднъж какво нарисувах в дневника си. Идеалното ми гадже.
Кимвам. Помня съвсем ясно. Рисунка на мъж, който приличаше на Тим Рот след ускорен курс със стероиди и многочасово посещение на салон за татуировки. Рисунката се придружаваше от списък на професионалните му умения. Трябваше да свири на траш-метал бас китара, да умее да изработва писма с пластични експлозиви (за изпращане на тези, които правят опити с живи животни) и да има работещ план за събаряне на глобалния капитализъм.
— Дан много не се вписва в картината, нали? — казва Лиза.
— Ама ти тогава беше на четиринайсет. Сега си пораснала. Ясно е, че си луда по него. Това не трябва да ти го казвам, защото ще ми липсваш ужасно, но престани да се държиш като глупачка и отивай в Хонконг. — Изобщо не мисля така, но трябва да изкопча истината. — Ако не ти хареса, винаги можеш да се върнеш. И го запознай с мама. Свърши и тази работа. Не знам от какво се страхуваш. Тя ще го хареса.
— Точно това е проблемът — измърморва тя.
— Моля? — възкликвам невярващо. — Това ли ти е проблемът? Че най-накрая си си паднала по някого, когото мама всъщност ще одобри?
Лиза смутено свива рамене. Говорим за най-невъзмутимата личност, която познавам. Досега не съм я виждала такава. След което тя се взема в ръце и процежда:
— Добре, ще ти кажа и след това не искам да го обсъждаме повече.
Почна се. Най-накрая грозната, черна истина. Подготвям се за най-лошото.
— Да, Дан е чудесен човек — продължава тя. — И, да, мама много ще го хареса. Не само защото е почтен. Ще се влюби в него, защото… — гласът й изневерява.
— Защото?
— Онова, от което трябваше да се откаже.
— Какво е то? Председателския пост на ку-клукс-клан ли?
— По една случайност не си далеч от истината. На следващите избори трябваше да се кандидатира за Парламента. Бяха го избрали за кандидат от Чингфорд…
— С политика ли се занимава? Добре де, не е много рокендрол, ама не е и краят на света.
— …от шибаната Консервативна партия.
Лиза няма какво да се притеснява, че ще го обсъждаме, даже и да имах такова желание — защото аз не мога да си поема дъх от смях.