Мария Бюмон
Тайната на Марша Мелоу (9)

8

— Къде отиваш? — пита Джули.

— Навън.

— Това е ясно. Къде навън?

— Трябва да напазарувам някои неща.

— Жалко. Щеше ми се да дойдеш с мен в този бар. Страхотен е. С Алън си пием питиетата там. „Куба Либре.“

Аааааргх!

— Съжалявам, трябва да тръгвам. — Побързвам да си навлека палтото и да излетя от офиса.

Споменаването на мястото, където видях татко с Онази Жена, препълва чашата. Татко и Онази Жена са двама от хората, за които се опитвах да не мисля тази сутрин. Списъкът е доста дълъг. В него е новият и извиняващ се Джейк — забранена зона. В него е Люис, който отново се държи все едно не съществувам. (Всъщност прекара десет минути в разговор с пъпчивия шестнайсетгодишен, така че сега май официално съм най-маловажната личност в офиса.) В списъка са мама, Ант и онази скапана изповед. Какво е направила, по дяволите? И Лиза. Мьлчанието й е оглушително — остава ми да мисля само, че ми е наела убиец. Трябва да й се обадя и да й се извиня… само че не смея. И най-накрая — Марша Мелоу.

Тактиката ми за избягване на неприятни мисли се изчерпва с вглъбяване в работата и всичко вървеше идеално само допреди половин час. Тогава се обади Мери.

 

Понякога през обедната почивка оскъдно облечени офис труженици покриват всяко стръкче трева на площад „Сохо“. Но не и днес. Сигурно има нещо общо с факта, че ръми. Днес сьм само аз, сгушена в палтото си на една мокра пейка

Поглеждам си часовника. Мери закъснява с двайсет минути. Офисът й е само на две минути пеша — над пицарията на Дийн Стрийт, — така че да гледа да има добро оправдание. Тъкмо се каня да се откажа и да се върна на работа, и я виждам да се търкаля към мен като надувна кукла.

— Извинявай, ангелче, извинявай — изрича без дъх и се стоварва до мен на пейката. — Трябваше да се отърва от хиената на „Мейл“. Продължава да ме следи. Прекарах я през моята фитнес зала. Там беше откаченият ми инструктор по Пилатес и аз му бутнах рушвет да я похити в някой петнайсетминутен курс. С малко повече късмет вече си е докарала сериозна гръбначна травма.

— Подгизнала съм, Мери — прекъсвам я сърдито. — Може ли по същество?

— Извинявай, че те накарах да излезеш, но е важно. Стори ми се, че няма да можем да го обсъдим по телефона, още повече в работата ти не можеш да разговаряш, а само съскаш. Сега дръж се и чуй прекрасната новина.

Държа се и се подготвям за най-лошото — представите ни с Мери за „прекрасно“ живеят на различни планети.

— Моите шпиони ми казват, че…

— Какви шпиони? — прекъсвам я паникьосано.

— Станала си параноичка, скъпа. Това е образно казано — като едно птиченце или пък агенция „Партенка“. Както и да е, едно птиченце от агенция „Партенка“ ми каза, че другата седмица „Пръстените“ ще влязат в списъка на бестселърите.

Не бях права. Това е прекрасно. Въпреки всичката паника и гадене, които изпитвам всеки път, когато стане въпрос за Марша Мелоу, фактът, че тя — не, аз — е написала бестселър, ме изпълва с радост, която почти ме кара да забравя дъжда.

— Прекрасно, нали? — усеща Мери вълнението ми. — Много добре, бих казала. Не всеки ден се сдобивам с истински бестселър в списъка на клиентите си. Както ти казах, скапаният „Мейл“ вдигна романчето ни на горните рафтове и, както също ти казах, смотаният ти издател тази сутрин ми се обади по телефона.

Мери не може да понася издателя ми. Странно, като се има предвид, че работата й е да свърже него и мен, нейната клиентка. Но, както самата тя каза, докато се опитваше да ми пробута ръкописа, „Никой не иска и да чуе за Марша Мелоу — прекалено е пикантна за нежните им души“. Не бях в положение да избирам.

Всички големи издатели и повечето малки отхвърлиха „Пръстените“. Тогава един ден тя ме попита: „Чувала ли си за «Смит Джейкъбсън»?… Естествено, че не си. Дребосъци с доста анорексичен издателски каталог. Продължава да ги управлява основателят им Адам Джейкъбсън. При друг случай нямаше и да припаря до него. Много е мазен и лигав, ако разбираш какво имам предвид. Както и да е, един ден влизам в магазинчето за вестници да си купя «ОК!» и няколко «Кит-Кат»-чета за отскок и го виждам да рови на най-горния рафт — не за списания за карате, ако се чудиш. Моментално ми хрумна гениална идея. Прекалено се бях увлякла да търся издател, който да оцени литературните достойнства на работата ти. Всъщност ми беше нужен такъв, който да се заинтригува повече от леещите се на всяка страница телесни течности. Предложих му ръкописа на място в същата секунда и тъй като беше стиснал последния брой на «DD удоволствия», не беше в положение да ми откаже. Освен това той е всичко друго, но не и избирателен. Не искам да омаловажавам постижението ти, скъпа, но той би направил оферта и за списъка за пазаруване на Джордан, ако си мисли, че до Коледа ще успее да го издаде в твърди корици.“

Според Мери Адам Джейкъбсън е безскрупулен плужек, само едно стъпало над чекиджията, който ни се показваше с Лиза, докато се прибирахме от училище. Не знам дали е така, защото не го познавам.

 

— Иска да се срещне с теб — казва Мери, докато дъждът се усилва все повече.

— Не мога. Нали съм тайна.

— Чуй ме, миличка. Иска да ти направи оферта и каза, че не бил готов да рискува — цитирам — „значителна сума пари“ за автор, на когото не е виждал и очите.

— Да си задържи парите. Няма начин да се срещна с него. Даже не ща да пиша втора книга.

— Какво, и Марша Мелоу да се окаже литературна еднодневка? „Бум-бам, благодаря ти, скъпи читателю!“ Трагедия… Но това, разбира се, си е изцяло твое право. Аз все пак ти предлагам да се срещнеш с него и да чуеш какво има да ти казва, преди да решиш какво да правиш.

— Няма да се срещна с него, Мери. „Пръстените“ бяха случайно попадение. Не мога да напиша втора книга, ако ще и за… Все пак колко предлага? Десет или двайсет хиляди?

— Както казват в телевизионните състезания „По-високо, по-високо!“.

— Какво, трийсет бона за нещо, което даже не съм написала? Абсурд.

— Не, скъпа, това е издателският бизнес. Издателите най-редовно плащат за неща, дето още не са прочели, това е и, слава Богу, това се случва доста често. И, между другото, ако Джейкъбсън иска следващата Мелоу да е негова, ще трябва

да се изръси с доста повече от трийсет бона.

— Мери, няма да има следваща… Колко повече от трийсет?… Чисто хипотетично, защото нямам втора книга в себе си и това е.

— Лили, разговорът извънредно изпростя — отсича Мери. — Искам да кажа, ако повече никога не възнамеряваш да сваляш капачката от химикалката, не виждам защо седя тука на проливния дъжд и обсъждам хипотетични шестцифрени аванси за несъществуващи книги.

По дяволите! Хвана ме на въдицата и много добре го знае.

— Виж, да предположим, че се срещна с него… от чиста любезност, разбира се.

— Разбира се.

— Какво ще му попречи да се разприказва.

— Вече съм помислила за това. — Мери посяга към чантата си, изважда един плик и ми го подава. — Можеш да го прочетеш по-късно. Договор, който адвокатът ми написа вчера. Забранява на Джейкъбсън да издава по какъвто и да било начин истинската идентичност на Марша Мелоу под страх топките му да не бъдат изядени от ротвайлери в перуки и тоги. Сигурна сьм, че смирено ще положи мазния си палец на пунктираното място.

— Чакай малко. Значи си го направила вчера? Каза, че си говорила с Джейкъбсън днес сутринта.

— Скъпа, да не мислиш, че просто си седя на дебелия задник за моите петнайсет процента. Аз мисля в перспектива — за разлика и от авторката си, и от нейния издател.

 

Летя към офиса на… оо, тринайсетото или четиринайсетото небе. Шестцифрена. Освен ако не брои пенитата, това означава повече от сто хиляди. Е, може да са точно сто хиляди, но пак си е истинско богатство. С толкова пари мога да направя какво ли не. Като например да си платя ипотеката… Скучно. Добре де, мога да си купя едно от онези сладки малки аудита, дето приличат на кукленски коли (първо трябва да взема книжка) или пък дървена наколна къщичка на плажа на Малдивите (където и да е това), или пък да спася малко китове (съвсем малко, така си мисля, за сто хиляди). Мога да купя прошката на Лиза с десетина нови гардероба или пък…

„Не, не можеш — казва Вътрешният Глас. — Освен ако не възнамеряваш да Й кажеш.“

Мамка му. Бях забравила за мама. Усещам как се спихвам като пробит балон и пристигам на работа мокра до кости и потисната.

Действителността е толкова гадна.

 

В офиса има нещо различно. Да — цветя. Бюрото ми не се вижда от тях. Бели лилиуми покриват всеки квадратен сантиметър от пространството, което деля с Джули. Добре че си е направила прическа на футболна съпруга, та виждам част от

леко червеникавите й букли над цветята.

— Страхотни са, Джули — казвам и сядам. — Алън май наистина е хлътнал по теб.

— Не са за мен. За теб са.

— От Алън?

— Да гледа да не са. Хайде по-бързо чети картичката, защото се побърках от любопитство кой ги е изпратил.

Започвам да ровя за малкото пликче из хектарите от целофан, намирам го и го отварям. Изваждам картичката и я прочитам.

 

Лили — не знам как да ти се извиня за поведението си. Надявам се да ми позволиш, да се реванширам с една вечеря — Джейк. ххх

 

Свличам се шокирана на стола си. Цветя и извинения. От Джейк. Най-неизвиняващият се и най-неподаряващият цветя мъж на света. Но съм толкова развълнувана, колкото и озадачена. Даже се е подписал с целувки — три броя. Макар че може да означава и троен Х, като порно. Не, по-добре да не се задълбавам на тая тема… Цветя. От Джейк. Майко мила.

„Престани — изсъсква Вътрешният Глас (който, да си призная честно, наистина започва да ми лази по нервите). — Единственото, което иска, е да ти свали гащите.“

— От кого са? — пита Джули.

— От едно старо гадже.

— Май много му се иска да ти свали гащите.

„Нали ти казвам?“ — самодоволно се обажда Вътрешния Глас.

— Не знам какво цели — казвам.

И, честно казано, наистина нямам представа що за игра е подхванал Джейк. Но нямам време за размисъл, защото чувам глас зад гърба си.

— Не знам как ще работиш на това бюро, дето е като изложбата на цветя в Челси.

Диди. Преди Люис да постъпи на работа, в „Работещо момиче“ се изредиха трима други главни редактори. Диди ги разкара всичките. Предшественикът на Люис я ненавиждаше. Нещата стигнаха дотам, че даже я заведе на обяд „за разведряване на атмосферата“. Два дни по-късно си събра нещата от бюрото. Или, както се изказа Джули: „Горкият нещастник едва ли е предполагал, че ще уволнят не нея, а него“.

— Извинявай, Диди. Тъкмо щях да ги разчистя.

— Е, като свършиш, иди при Люис. Иска да те види — изсумтява тя.

— О, видял е цветята — надава писък Джули. — И се е принудил да предприеме нещо.

— На твое място щях да си спестя тъпите идеи — казва Диди.

Какви идеи? Единственото, което ми хрумва, е, че иска да ме уволни, задето съм се държала като идиотка вчера на съвещанието.

— Защо да не излезе с нея — възмущава се Джули.

Лично аз се сещам за няколко хиляди причини, всъщност.

Предполагам, че и Диди, защото превключва на презрителния си глас.

— Ами, Лили си е много хубаво момиче. Но мъж като Люис не се хваща толкова лесно. Нали знаете, той излиза с десетки жени. Жени могъщи, влиятелни…

Господи, говори, като че ли Люис е главен редактор на „Таймс“. А не на някакво скапано безплатно списанийце.

— … Не че искам да те обиждам, Лили — продължава, давайки ми ясно предупреждение, че ще каже нещо дълбоко обидно, — ти не си нито едното, нито другото. Само да видиш с тази, с която ще излиза довечера. Убийствена е. „Прада“ от глава до пети. — Диди хвърля неодобрителен поглед към мократа ми пола за 29,99 лири. — Тя е от банката, така че става въпрос за „работна вечеря“. — Жестът, с който изписва кавичките във въздуха, прави по-нататъшните обяснения излишни. Аз обаче само се чудя дали е казал на неговата Рос за госпожица „Банков Мениджър «Прада» от Глава до Пети“.

Диди си отива. Да пили на главата на някое друго отрудено копеле за работно време/кодекс за облеклото на работното място/правилна употреба на канцеларските материали/невдигане на телефона до третото или второто или първото иззвъняване…

— Кучка — изсъсква едва чуто Джули. След което се обръща към мен. — Не виждам защо Люис да не излезе с теб.

— Защото си има Рос.

— Има си какво?

— Няма значение. Ако ме беше видяла на съвещанието, щеше да знаеш защо. Излязох детето идиотче на компанията. От седмици се носят маса слухове и аз му дадох идеалното оправдание да съм първата.

— Няма да го направи. — Тревогата й е неподправена.

— Изобщо не ми пука — казвам и поставям цветята на пода. — Той е една груба и арогантна свиня. Мога и без тази тъпа работа. — Но не добавям: „Защото ще ми предложат шестцифрен аванс за книга, която даже не съм написала.“

— Щом не ти пука, защо се оглеждаш в екрана на компютъра?

— Не се оглеждам — отвръщам възмутено и бързо отвръщам поглед от екрана на компютъра. Изглеждам ужасно; удавени плъхове са изглеждали по-представително от мен. Ставам и приглаждам мократа си пола. След това поемам решително — е, почти решително — през офиса.

Когато стигам до вратата на Люис, всичката ми решителност се е изпарила. Не искам да ме уволняват, със или без шестцифрен аванс. Надничам през стъклото. Той изглежда толкова добре. Изобщо не искам да ме уволнява някой толкова добре изглеждащ. Той седи на бюрото си, навел глава, и пише нещо. Почуквам плахо и той ми махва да вляза, без да вдига поглед.

— Ей сега — казва. — Седни.

Къде да седна? До стената има диванче, но то е светлобежово и мокрите ми дрехи ще оставят големи мокри петна. Не ми се ще да изглежда все едно съм се подмокрила, особено пък ако ще ме уволнява. („Толкова съм доволен, че се отървахме от тази, Диди — тя не беше с всичкия си.“) Издърпвам един стол от масата за съвещания, обръщам го и се настанявам. По дяволите. Столът е в средата на стаята, на около два метра от бюрото му. Чувствам се разголена и ще бъде точно така, ако той вдигне поглед, докато си кръстосвам краката. Просто трябва да си държа колената залепени едно за друго. И, Господи, тук е горещо — като в сауна. Лепкавата жега кара мокрите ми дрехи да обгръщат тялото ми още по-плътно. Поглеждам си потника. Мамка му. Сутиенът ми. Вижда се целият. Ще си помисли, че съм си прекарала обедната почивка в участие на някак състезание за мис „Мокра флан…“.

— Извинявай — казва, но изобщо няма такъв вид. Оставя си химикалката и вдига поглед — аагх! — право към сутиена ми. — И освен това вчерашното съвещание беше истински провал…

Ето, започва се. Поеми дълбоко въздух и се опитай да не плачеш, Лили.

— Пълна идиотщина от край до край. Загуба на време за всички…

Добре, добре, схващам картината.

— … И, както всичко останало тук, потискащо с липсата си на плам и въображение.

Той млъква и ме поглежда с присвити очи. Като си помисля, предпочитам версията с влажния поглед, която зърнах за малко в понеделник сутринта, защото тази ме плаши.

— Лили, ще бъда откровен с теб…

Олеле. Първо се обръща към мен по име, а след това ще бъде откровен. Частта от разговора с „Боя се, че ще трябва да се разделим“ сигурно не е много далеч.

— … Издателите ми дадоха два месеца да преобърна нещата. Ако не успея, списанието фалира. Налагат се някои значителни промени…

Да, да, промени, съкращения. Моля те, давай по същество, защото това е мъчение.

— …Но, честно казано, всичко, което видях досега, е толкова второкачествено, че не знам откъде да започна.

И започваш с мен, нали? Защо иначе съм тук?

И защо трябва да е толкова хубав? И умен? Защо не може да ме уволни някой грозен и тъп глиган с плешивина, с наресан кичур отгоре и пърхот по яката? Това поне щях да го понеса.

— Като си говорихме онази сутрин, ти ми каза нещо, което нито един редактор не иска да чува…

Значи това ще му е оправданието? Фактът, че съм му казала, че списанието е боклук.

— … След пороя от всички безсмислици и подмазвания, които чух — гневно продължава той, — беше крайно…

Господи, защо не побърза, сълзите напират в очите ми и ще ревна всеки момент.

— … освежаващо.

Чакай малко, това не беше в сценария.

— Беше честно и ми даде първата искрица надежда, че не сме загазили безнадеждно. И освен това наистина имам желание да чуя още твои мнения. Какво ще кажеш да излезем на обяд?

Смаяна съм. Тъкмо се канех да потъна в океан от сълзи и той развали всичко с… моля? Какво прави той? Идва към мен? Но все още е ядосан. Сигурно не идва към мен… Не разбирам.

— Или, ако предпочиташ, на вечеря? Да, на вечеря е добре. Какво ще кажеш? — пита и изведнъж очите му стават като чинии.

По дяволите. Наистина идва към мен. И чака отговор, който очевидно трябва да е „да“, защото вечерята е фантастична идея. Ама чакай малко. А неговата Рос? Може вече да е бивша Рос, в който случай вечерята пак е фантастична идея. Ако имаше начин да разбера. Господи, моля те, дай ми знак.

— Ъмм… Ъъъ… Ъмм — започвам да мънкам.

Така ли ми се струва, или тук е адски горещо? Да му се не види, това пара ли е? От скапаната ми пола наистина се вдига пара. Голям срам.

— Оставям на теб да решиш, Лили. — Люис нетърпеливо вдига химикалката си — явно не е готов да изчака годината или две, които са ми необходими да завърша едно изречение.

— Не, не, нямам нищо против една вечеря — изричам внезапно одарена с членоразделна реч. — Наистина ще ми е приятно.

Млъквам, защото го виждам. Знакът, за който се молех, през цялото време е стоял на бюрото му. Красива дървена рамка за снимки. В която има снимка. На жена. Рос? Тя е… Господи, зашеметяваща е — малко прилича на онази, как й беше името, дето се въргаля на плажа в черно-бял бански в рекламата на Калвин Клайн… Кристи Търлингтън, точно така. Прекалено е млада, за да е майка му. Той забелязва накъде гледам, привидно несъзнателно докосва рамката и успява да я помести точно толкова, че вече да не виждам снимката… Значи със сигурност не е майка му. Гадняр. Сваля мен, а още не е приключил с тази Рос. Тя все още е в рамка — буквално. Той е обвързан. Обвързан гадняр. Ами онази „Прада“ мадама от банката — и днешната работна вечеря?

Господи, какво им става на тези мъже? По-точно, какво им става на тези, с които аз излизам?

— Отбий се на излизане при Диди и уточнете дата — предлага той, навежда глава и отново се потапя в работата — освободена съм.

Колкото да съм бясна, нещо не мога да кресна: „Сигурно се майтапищ, двуличен, двупистов плъх такъв“, затова пък измърморвам:

— Добре.

Отлепям мокрите си дрехи от стола и напускам сред облак от пара.

 

— Вечеря? — пита Диди с едва прикрито изумление. Кимвам безизразно. Нямам представа защо съм застанала пред бюрото й и уговарям среща, след като трябва да бягам възможно най-далеч. Сигурно се дължи на вродения ми страх от всякаква власт — Люис може и да е гаден женкар, но все пак ми е шеф. Типично в мой стил. Кралицата може да заповяда да ме обезглавят, а аз ще я улесня, като отбележа пунктирана линия на врата си.

— Е, кога ще ти е удобно? — пита Диди.

Всъщност никога.

— Боже, три часа ли е станало? — учудван се театрално. — Направо забравих. Трябваше да съм при… очния лекар!… Контактните ми лещи. Истински кошмар.

Диди ме поглежда подозрително.

— Споменах го, Диди… Миналата седмица. Съжалявам. Трябва да бягам.

И не съм постигала такава скорост от бягането на сто метра в десети клас.