Мария Бюмон
Тайната на Марша Мелоу (5)

4

— Скверните ти деяния опозориха семейството — заявява баща ми с неестествено автентичен пакистански акцент. — Ще бъдеш омъжена незабавно. Един братовчед на Азиф от видеотеката има племенник, който е данъчен чиновник в Равалпунди. С майка ти се надявахме да те вземе лекар, но просяците не могат да избират. Трябва да сме благодарни на Аллах за малкото радости, които ни остават.

Зад баща ми и заплашителния му показалец е застана майка ми. Поне си мисля, че е тя — лицето й е покрито с було и е трудно да се каже.

— Азиф ме уверява, че бъдещият ти съпруг е опрощаващ мъж — готов е да приеме жена, омърсена от богохулство и похот… ако цената е добра. Цяло щастие е, че сме спестявали за подобен случай. Имаме достатъчно за чеиза и за еднопосочен билет до Исламабад. Заминаваш утре.

Чакай малко. Не мога да отида в Пакистан. Как ще пиша там горещите си секси романи? Време е да надигна глас.

— Няма да отида — изричам твърдо — за мое огромно удивление с неестествено автентичен пакистански акцент.

— Как смееш да противоречиш на баща си? — прогърмява татко. — Може и да си на двайсет и шест, но не си прекалено голяма, за да те нашибам с колана по задника.

— Само да ме докоснеш с пръст и ще разкажа на целия свят за позора, който навлече на това семейство.

— Как смееш? Работя ден и нощ, за да има храна на масата и дрехи на гърба ти, така значи ми се отплащаш?

— Мама казва, че не работиш ден и нощ. Взел си си… друга жена.

Мама надава чупещ чаши вой иззад воала си и татко избухва. Блъсва ме на пода, застава над мен и започва да си сваля колана. През гръмките му крясъци към Аллах, писъците на мама и моите собствени ужасени хлипове чувам звънене на телефон.

— Няма ли някой да вдигне? — успявам да попитам, докато първият удар ужилва гърба ми.

 

Отварям очи. Нито жесток татко, нито истерична мама. Телефонът обаче звъни.

— Събудих ли те? Минава дванайсет — казва Лиза.

— Ант дойде снощи и си говорихме. Почти не съм спала — измърморвам.

— А, значи Ант може да идва, когато си иска, но за мен нямаш и една свободна минута, така ли?

— Не го очаквах… И освен това е прелетял пет хиляди километра.

Оглеждам стаята. От него няма и следа.

— Както и да е. Трябва да те видя — казва Лиза. — Знаеше ли, че тази сутрин „Мейл“ ще пише за теб?

Мамка му. Животът ми ме халосва по главата.

— Какво пише? — питам, без никакво желание да чуя отговора.

— О, страхотна статия. На първа страница има огромна цветна снимка на „Пръстените“. Направо е като голяма реклама.

А аз се молех да я забутат на седемнайсета страница.

— Какво пише? — питам трескаво.

— Заглавието е „УЧЕБНИК ПО СЕКС ЗА ТИЙНЕЙДЖЪРИ“. След това има някакви глупости как смотаните хлапета използвали „Пръстените“ като ръководство.

Коленете ми омекват, докато слушам шумоленето на вестника от другата страна.

— Това е добре — продължава тя. — Едно от момичетата било донесло на училище шейсетсантиметрова църковна свещ в раницата си. Дона не беше ли използвала една такава, за да…

— Беше, в единайсета глава — бързам да я прекъсна. — Какво друго пише, за Бога?

— На четвърта страница има диаграма.

Продължава до четвърта страница?

— Показва увеличението на продажбите на „Пръстените“ заедно с увеличението на забременелите тийнейджърки. Страхотно е.

— Господи, Лиза, как можа да го кажеш?

— Защо да не го кажа? Гледай сега какво ще стане с продажбите. А и без това на кого му пука какво пише в тъпия „Мейл“?

— На мама, например. Той е нейната библия. Сега тя ще ме държи лично отговорна за забременяванията в съблекалните. Със същия успех можеха да ме набедят, че съм обикаляла с дрога по детските площадки.

— Ти чуваш ли се какво говориш? Правят ти мащабна реклама в национален всекидневник, а ти се държиш, все едно е дошъл краят на света.

— Точно така е, Лиза.

— Престани да преиграваш. Аз даже не ти се обаждам заради „Мейл“. Налага се да поговорим за Дан.

Нещо бях забравила за него.

— Направо съм се побъркала — продължава Лиза. — Моля те, дай да се видим някъде.

— Ти къде си?

— В Уест Енд.

И къде другаде. Когато е разстроена, Лиза пазарува.

— Добре, ще видя какво смята да прави Ант и ще…

— Чакам те в два — в кафенето на „Дона Каран“.

Значи нещата са зле. При средна до значителна криза Лиза пресушава кредитната си карта във „Френч Кънекшън“ или в „Морган“. Когато нещата се затегнат, отива направо на Бонд Стрийт.

Затварям и забелязвам бележката на масата.

Здрасти, Марша (Това име ми харесва!!),

Надявам се да си се наспала. Свърших книгата. Страхотна е, въпреки че можеше да ми дадеш по-големи цици. Лиза е права. Най-доброто от „Спасителя“ насам (който, ако питаш, не е голямата работа, която го изкарват). Както и да е, излизам да се видя с някои приятелчета — имам да наваксвам. Ще се прибера към шест. Искаш ли да вечеряме някъде?

Ант

хххх

П.П. — Някаква жена се обади около десет. Не си каза името. Каза да ти предам, че иска да говори с теб за „нещото“ в „онова там“. Предполагам, че е агентката ти. Кажи й да не се мори да се прави на таен агент. Хич не я бива.

Замислям се дали да не се обадя на Мери. Ще почака. Отивам в спалнята и се обличам за излизане.

 

Четирийсет и пет минути по-късно съм в автобуса. Точно днес не ми се излизаше от относителната безопасност на апартамента ми, но Лиза звучеше отчаяно. Когато е отчаяна и въоръжена с кредитна карта, има склонност да върши глупости. Като например да си купува един и същ джемпър в два размера и в пет цвята, защото е била сама и парализирана от нерешителност. По-добре е да има придружител.

На път към спирката нарочно отвърнах поглед от будката за вестници. Не исках да виждам „Мейл“. Но напразно. Жената на отсрещната седалка го чете. Вдигам яка и се обръщам към прозореца, като че ли е въпрос на секунди тя да ме погледне и да изкрещи: „Ето я тази Марша Мелоу, мръсницата недна!“

Шотландските танцьори отново вихрят келтските си танци в корема ми. Трябва да си мисля за нещо друго. Мислите ми се обръщат към Лиза. Какво става с Дан? Да не я е забременил? Сигурно иска да се жени за нея. Опитвам се да си ги представя пред олтара… Но не мога, защото Дан й е гадже вече почти две години, а аз не съм го виждала.

 

Тази потайност е странна и съвсем не е в стила на Лиза. Тя е съвсем различна от мен във всяко едно отношение и никога не е крила нищо. Докато с татко винаги сме били интровертни и отстъпчиви (добре де, изтривалки), сестра ми прилича на мама — директна и конфронтираща. За нея мъжете са оръжие с най-голяма поразяваща сила, когато ги използва, за да натрие носа на мама. Веднага щом навлязохме в пубертета, мама ни даде ясно да разберем, че счита за свое задължение да проверява всяко момче, с което излизахме. Лиза доста скоро се сети, че въпросната игра е за двама. Затова, докато мама проверяваше автобиографии, Лиза извършваше предварителен подбор по следните критерии:

 

1. Рокзвезда и/или склонност да се облича в рокерски дрехи.

2. Бледа кожа, мъртвешки поглед и скованост, показател за вероятни проблеми с наркотици.

3. Или, тъмна кожа, показател за следи от „катран“.

4. Членство в Социалистическата работническа партия.

 

Всеки от по-горните показатели бе достатъчен на Лиза да започне връзка. Ако намереше някого с два или повече, се влюбваше безнадеждно. Естествено, мама побесняваше. Веднага щом й стана ясен ефектът от постъпките й, Лиза разбра, че е открила мисията на живота си: търсенето на г-н Кофти. Трудно ми е да посоча най-ужасния й избор, но лично аз никога няма да забравя пристрастения към амфетамините руснак, който по време на неделния обяд си пъхна ръката под полата ми. Предполагам, че и мама няма да го забрави, тъй като остави използваната си спринцовка забита в главата на викторианската кукла, служеща като поставка за тоалетната хартия.

Когато Лиза си намери работа и излезе от къщи, донякъде поочовечи поведението си. Нямаше нищо против безделниците наркомани-рокери-социалисти да се тълпят пред вратата на мама, но не беше толкова склонна да си вършат безобразията на нейния диван. Но продължаваше да си подбира мъже, за които беше по-вероятно да се озоват в затвора, отколкото в списъка на богатите на „Сънди Таймс“.

И така и не престана да ги влачи при мама, ей така от едната проклетия.

Но случаят с Дан не беше такъв. Заедно са почти две години и никой не знае за него нищо повече от това, че има собствен бизнес и че е дилър. Това може да означава всичко: антики, имоти, акции, коли. Аз бих заложила на очевидното. Няма да е пьрвият й наркодилър — руснакът наркоман се опита да ми продаде нещо, което определено не беше пудра захар. И освен това фактът, че пази Дан от запознанство с нас, може да означава само едно — че нещо с него дотолкова не е наред — като например трийсет години без шанс за помилване, — че даже Лиза не можеше да се насили да го натрапи на мама и татко.

А сега умира да говори за него. Това ме изнервя. Представям си само най-лошото… Чакай малко. Току-що ми хрумна нещо. А може би Дан не съществува. Може да е като въображаемия приятел на Лиза, когато беше малка. Казваше се Уинстьн. Още на осем години Лиза много точно долавяше какво би вбесило мама.

 

— Това са двеста и петдесет лири, Лиза… за тениска.

— Двеста четирийсет и девет и деветдесет и девет, ако трябва да сме точни. И освен това е страхотна. Вземам я.

Намираме се в някакъв лъскав малък бутик на Саут Молтън Стрийт. Лиза е най-безсрамна поклонничка на етикетите — веднъж я хванах да разпаря бродираната емблема на „Хлое“ от вътрешната страна на гърба на някакъв потник,за да си я зашие отвън. Даже работата си подбира според това колко е престижна марката. Работи на дизайнерския етаж на „Селфриджис“. Много добра фирма, но изборът й няма нищо общо с баналности като качеството на обучението, възможностите за израстване и пенсионния план. След интервюто ме остави без думи със следния аргумент: „Предлагат най-големите отстъпки за персонала от всички и на път за там забелязах един невероятен панталон «Джоузеф».“

Натоварени сме с пликове с покупки. Всички са на Лиза с изключение на един, в който са моите нови работнически панталони. Иронично, а? Лиза похарчи толкова пари, че ще стигнат за букети на Елтън Джон за цял месец, а аз съм похарчила двадесет и две лири. Лиза непрекъснато се укрива от инспекторите на компаниите за кредитните си карти, докато аз имам в банката достатъчно пари за букети за Елтън Джон за… О, поне за два месеца.

Петте хиляди лири аванс, които Мери ми издейства за „Пръстените на пръстите й“, бяха пари, които не бях виждала през живота си, даже и след като тя си взе процента. Радвах се и в същото време се ужасявах. Прекалено ме беше страх да харча, убедена, че мама моментално ще забележи подозрителната консумация и ще ме заклейми като момиче на повикване или — по-лошо — писателка на порнографска литература.

Преди година, когато излезе, книгата срещна пълно безразличие. Вярно, корицата й беше съвсем чиклит, но малкото копия, които стигнаха до книжарниците, потънаха сред еротичната литература и се продаваха толкова бавно, че имаше опасност дори да не си изплати аванса. Въпреки тревожната вероятност да я купуват тайно само мъже, които искат да я четат с пакет салфетки под ръка, това все пак беше някакво успокоение. Дотогава, докато стоеше скрита, тайната ми беше в безопасност. Любителският ми опит в областта на мръсните книги щеше да остане кратък и животът скоро щеше да се завърне към безопасната си досадна нормалност.

Но преди шест месеца се случи нещо странно. „Пръстените“ започнаха да се продават. Не много бързо, но достатъчно, за да ми се обади Мери и доволно да ме осведоми за продажбите.

— Какво става? — попитах я.

— Терминът „горещ кейк“ в областта на продажбите прекалено технически ли е за теб? Всъщност, малко преувелчавам, но книгата стабилно се оттича от книжарниците. „У. Х. Смит“ направи доста солидна заявка и ще я преместят от боклуците при съвременната литература. Само си помисли, ангелче, ще те наредят до Софи Кинсела и Скот Мебъс. Скапаният ти издател се опита да ме убеди, че всичко се дължи на хитроумната му стратегия. Но това са пълни глупости, скъпа. Книжлето ни получи онова, за което издателите като нищо продават родните си баби. Реклама от уста на уста. Друго обяснение няма. На ордите любителки на чиклита явно им е писнало от пътешествия към олтара и са се поддали на очарованието на книга с повечко енергия.

Продажбите продължаваха да растат, процес, подпомаган и от позакъснелите отзиви. Но и тогава Софи Кинсела и Мебъс можеха да спят спокойно. Както и аз, в този ред на мисли. Допреди миналата седмица. Тогава получих първия си чек за хонорар: 36 543 лири.

Трийсет и шест и половина хилядарки!

Направо умрях от страх. Толкова, че внесох чека в банката със скиорска шапка и черни очила.

 

Сега сме на касата. Лиза е стиснала здраво тениската. Със свободната си ръка бърка в чантата и изважда кредитната си карта „Баркли“.

— Остави — казвам и слагам ръка върху нейната. — Ако мине още веднъж през някой апарат, ще се стопи. Аз ще ти я купя.

— Не мога да ти позволя. Това са двеста и петдесет лири.

— Двеста четирийсет и девет и деветдесет и девет. А и две хиляди да беше, пак ме ухапала бълха. Моля те, нека да я платя.

— Добре. Но само този път… И ще ти ги върна.

— Я не се занасяй.

Лиза взема пари назаем от мен от времената, когато си купувахме дъвки по две за пени. До днес не ми е върнала и стотачка.

Излизаме от бутика с клатушкане като натоварени с „Гучи“ мулета. Лиза някак успява да ме хване под ръка.

— Благодаря. Тази тениска ми харесва… Искаш ли да седнем на кафе?

Пазаруваме вече близо два часа, през които Дан не е споменат нито веднъж. Усещам, че малтретирането на кредитната карта (терапията) е свършило и Лиза вече е готова.

 

— Хонконг? — възкликвам, докато кафетата пристигат.

— Точно така. Хонконг — отвръща Лиза.

— Хонконг!

— Да. Скапаният Хонконг. На другия край на скапания свят. Основен език — скапан кантонски. Скапана храна, скапани медузи.

— Медузи?

— Да. Прочетох го в интернет.

— Той не може да те завлече там, Лиза. Не можещ да отидеш. Не можеш да ме изоставиш.

— Не искам да ходя… Но и не искам да го изгубя.

— Тогава му кажи да не ходи. Ако те обича, ще…

— Не може да не отиде.

— Знаех си. Какво е направил?

— Какви ги говориш?

— Трафик на кока? Въоръжен грабеж?… Божичко, да не е убил някого?

Лиза ме гледа недоумяващо.

— Знаех си! Подгонили са го. От триадите е, нали? Защо не си ми казала, че е китаец?

— Престани да дрънкаш глупости. Не е китаец и не може да не отиде, защото някакви хонконгци му купиха бизнеса и искат да отиде там… Триади? Ти си се побъркала.

— Е, досието ти е такова. И какъв е този бизнес?

— Сложна работа. Занимава се с онези… неща… Не с наркотици, дай да се разберем. Не знам какво е, но е законно. Честно.

Не й вярвам и тя го знае.

— Хайде, кажи. Какво е?… Сетих се. Женен е, нали?

— Изобщо не е женен.

— Тогава какво? Да не е член на сатанински култ?… Взривява влакове?… Яде бебета?… Или собствените си фъшкии?

— В метрото видях една жена да чете „Пръстените“. Беше поне шейсетгодишна и имаше мустаци. Не ми приличаше на такава, дето ще чете мръсна книга.

— А аз да ти приличам на такава, дето ще я напише? Престани да сменяш темата. Кажи ми за Дан!

— Казах ти.

— Нищо не си ми казала, освен че иска да те завлече на другия край на света и сигурно ще те накара да глътнеш кондоми, пълни с хероин, и ще свършиш в хонконгския „Хилтън“ като горката Никол Кидман. И освен това как си представяш мама да ти позволи да се занесеш в Хонконг с мъж, когото изобщо не е виждала?

— Кой казва, че съм тръгнала? А мама да си гледа работата. Ще правя каквото си искам.

— Добре тогава, как си представяш аз да ти позволя да тръгнеш с някакъв, когото аз изобщо не съм виждала? Какво му е толкова страшното, че го криеш даже и от мен? Спри да отричаш.

— Не отричам. — И след една много продължителна пауза: — Виж какво. Дай да сключим сделка. Аз ще те запозная с Дан — след което ще ми помогнеш да реша дали Хонконг е възможно най-тъпата идея… но само ако кажеш на мама за Марша.

— И ти му викаш на това сделка?

— Знаеш, че трябва да й кажеш.

— Засега се оправям и без да съм й казала, мерси.

— Нещата се промениха. В „Мейл“ непрекъснато пишат за теб. И ще става по-зле.

— Боже, то станало пет часа — отвръщам, а шотландските танцьори излизат на бис в корема ми. — Имам среща с Ант…

— Лили, престани. Трябва да оправиш нещата.

Гледам я продължително и толкова ме е страх, че не обелвам и дума.

— Сетих се! Ще й кажеш утре на обяда.

Неделният обяд „при Мама“ е свещен ритуал. Изпълнява се всяка първа неделя от месеца. Участието в него е мъчение, но пропускането му си е равносилно на саморъчно подписване на смъртна присъда.

— Лили, хайде, ще го направим. Все едно кола-маска на триъгълника. Абсолютна агония, ама пълно блаженство после, като те намажат с бебешко масло.

Знам, че е права. Ако трябва да съм честна — което рядко ми се случва напоследък, — знам го от цяла вечност. Трябва да изляза от дупката си, защото ще се задуша в нея.

— Добре — отвръщам бавно. — Ще си помисля… Но и ти трябва да си поемеш теглото.

— Как не? Аз не мога да пиша, ако ще животът ми да зависи от това. Изобщо няма да ми повярва.

— Знаеш какво имам предвид.

Съдейки по ужасеното й изражение, май знае.