Мария Бюмон
Тайната на Марша Мелоу (3)

2

Сядам на стола срещу психотерапевта си и нервно смуча цигара.

— Решението на проблемите ти не е в настоящето. Връщането назад е единственият път напред — спокойно изрича той. — Трябва да открием първопричината за всичко. Каква е тя, според теб, Лили?

— Ами… сигурно е онази първа амеба в зората на сътворението — изказвам плахо предположение.

— За какви скапани амеби ми говориш? — избухва той.

Олеле, звучи малко като Тони Сопрано… Чакай малко, той е Тони Сопрано. Мислех го за терапевт, а не за мафиот. Сигурно си е оставил основната работа — което навярно е добре, тъй като управлението на мафията в Ню Джърси заедно с борбата с проблемите на семейния живот са си доста голямо напрежение.

Той си разтрива слепоочията и се опитва да си възвърне самообладанието.

— Съжалявам, кукло. Ама дай да зарежем амебите, става ли? Майната им и на тия фройдистки глупости от рода на „Шефът ми ме привлича, защото ми е нужен заместител на баща ми“… Искам да поговорим за майка ти.

— Налага ли се?

— Ъ-хъ. Това е терапия. Тук се занимаваме с майките.

— Добре, и какво да правя с нея.

— Ще изследваш моделите на поведение, които ти е заложила още от най-ранно детство… О, зарежи. Виж сега, какво ще направим. Ще я очистиш.

— Моля?

— Ще я премахнеш… Ще я ликвидираш… Слушай какво ти казва човек с опит. Майките ти ебават майката. Време е за разплата. Хайде сега, майка ти няма да е първата, свършила в контейнер за боклук с куршум в главата.

— Звучи ми справедливо — решавам аз за момент да се пусна по течението. — Да знаете откъде мога да намеря… нали разбирате, патлак?

— Съжалявам — казва той и отново става терапевт. — Времето ни изтече.

 

Отварям очи и откривам, че съм на дивана си с цигара между пръстите. Точно тя ме е събудила — догоряла е почти до кокалчетата ми. Оглеждам хола си. Няма никакъв Тони Сопрано. Поглеждам часовника на видеото. Мери ще пристигне всеки момент. Протягам се. Чувствам се малко по-добре след дрямката — след съня.

Ама защо му трябваше да замесва майка ми? Отвратителен дебел гангстер — какво право има да се прави на психотерапевт?

Телефонът звъни. Сестра ми.

— Моментът не е много подходящ — казвам й. — Мери тъкмо…

— Ти ми обеща — сърди се Лиза. — Каза да ти се обадя вечерта.

Това ми идва в повече. Не стига, че се пържа тук в собствения си ад, ами и сестра ми, както обикновено, се опитва да ме постави на заден план с нейните си проблеми.

Само че й казах да се обади.

— Какво има? — питам и се опитвам (без обаче да влагам много усилия) да звуча загрижена.

— Ами… Аз… Боже, ужасно е. Става въпрос за нас с Дан.

— Мислех, че при вас всичко е наред. Да не те е зарязал?

— Не, по-лошо. Не мога да ти го кажа по телефона. Да дойда ли?

— Не, Мери…

— Моля те, главата ми е пламнала.

— Точно в момента няма да съм ти от голяма полза.

— Намирам се в най-страшната криза през живота си. — Раздразнението й е очевидно. — Мислех, че ще успееш да ми отделиш няколко минути. Аз винаги съм ти помагала.

Мой ред е да се подразня.

— Не, Лиза, ти винаги ме въвличаш в кризите си.

— О, за Бога, що не смениш плочата — процежда тя през зъби. — Поне веднъж поеми отговорност за собствените си проблеми.

— Точно това се опитвам да направя. Защо иначе Мери ще идва тук? И освен това какво така те накара изведнъж да се разприказваш за Дан? Той не беше ли невидимият приятел цели две години? Колкото пъти те попитам за него, все сменяш темата. А сега искаш да говориш за него цяла вечер.

— Ти ли ми го казваш? Дето си първата, която си заравя главата в…

Зърр, зърр, зъррррррр!

От трън та на глог — идването на Мери ме изпълва с ужас, но сега благодаря на Бога за появата й.

— Лиза, трябва да затварям. Мери дойде.

— Добре, добре. Не се тревожи за мен — процежда сестра ми и трясва телефона.

Все още бясна, натискам бутона на домофона, за да пусна Мери. Поне си мисля, че е тя. Тя е. Нахлува в апартамента ми увита в шал и с тъмни очила, комбинация, в която не съм я виждала досега. Прилича на Одри Хепбърн в някоя от онези романтични комедии от шейсетте — само че Одри е понадебеляла за ролята както Рене Зелуегър като Бриджет Джоунс. С около сто килограма. Мери е голяма.

— Здрасти, Мери, влизай…

— Шшшт!

Тя се шмугва покрай мен, отива на пръсти до прозореца и надниква. След това пуска пердетата и най-после сваля шала и очилата.

— Мисля, че се изплъзнах — заявява победоносно.

— На кой?

— На кого, скъпа, на кого? — поправя ме дразнещо. — На хиената от „Мейл“, естествено. Ти как си я представяш да не ме проследи? Изпробвах онзи номер с таксито, дето го прочетох в една книжка на Лен Дейтън — прекрасен писател, но ужасно подценяван. Истински кошмар е да обясняваш тънкостите на шпионажа на таксиметърджия, дето и английски едвам говори, но накрая се разбрахме. Май й се изплъзнахме някъде в Камдън.

Според мен тъкмо тук беше моментът да провери апартамента ми за подслушвателни устройства, но тя просто се пльосва на дивана. Настанявам се в креслото насреща й.

— Още преди да си почнала, да знаеш, че няма да се разкрия — обявявам.

— „Мейл“ няма да се откаже току-така. Знаеш ги таблоидите какви са. Да се опиташ да им измъкнеш от зъбите такава сочна история е като да махнеш разгонен териер от крака си — безнадеждна и неизбежно неприятна работа.

Тук е само от няколко минути, но аз вече не съм на себе си. Демонстрирам го, като заемам ембрионална поза.

— Погледни фактите в очите, Лили. Утре сутрин „Дейли Мейл“ ще обяви Марша Мелоу за Обществен Враг Номер Едно. Единственият им проблем е, че не знаят коя е и няма да мирясат, докато не изтипосат муцката й на първа страница — твоята муцка.

Вече съм притиснала крака до гърдите си толкова силно, че има сериозна опасност да си счупя някое ребро. Надявам се да е свършила.

Не е.

— Единственият разумен начин за действие ти е известен, нали? Разкрий се. Поеми контрола, като го направиш когато и където ти решиш. Не е ли по-добре да се измъкнеш с достойнство, отколкото да те хванат по бели гащи? Спомни си Джордж Майкъл в онази смрадлива обществена тоалетна.

Тишина.

— Лили, Лили, знаеш, че ти предлагам разумни неща.

Изпъвам крака и запалвам третата си цигара, откакто е дошла. След това сменям темата.

— Искам да знам кое тъпо копеле е пропяло пред „Мейл“.

— Не ме гледай така, скъпа. Знаеш, че на тази тема съм гроб. Аз също съм бясна. Откъде например „Мейл“ са разбрали, че аз съм ти агентката? Ясно е, че някой говори, но не е сега времето да разследваме кой. Трябва да се съсредоточим върху настоящия проблем.

— Не мога. Не мога да изляза и да кажа „Ей, всички вие, аз бях“. И ти се съгласи да пазим тайна.

— Вярно, съгласих се, но заради теб. И това беше преди сто години. Оттогава се промениха много неща.

— Не мога — повтарям. — Майка ми ще ме убие. — Това е буквално.

— Не вярвам да е толкова лощ човек. В края на краищата ти е майка. И те обича… безусловно.

— Изобщо не познаваш майка ми. При нея няма нищо безусловно.

— В живота има две непоклатими истини, Лили. Нищо никога не е толкова лошо, колкото си мислиш, че ще бъде, и никой никога не реагира така, както си си представяла.

Знам — винаги съм го знаела, — че буквално всичко, казано от Мери, е истина, но освен това знам, че не съм способна да последвам съвета й. Защото греши по най-важната точка: Знам съвсем точно как ще реагира майка ми. (Виж бележката за убийството по-горе.)

За пръв път в живота ми поговорката за чука и наковалнята придобива за мен пълен смисъл. Започвам да се паникьосвам и трябва да направя нещо. Минавам към изпитания план Б.

— Мери — обявявам, все едно съм взела решение.

— Да, скъпа? — обнадеждено отвръща тя и премества теглото си опасно близо до ръба на дивана.

— Отивам до тоалетната.

 

Десет минути по-късно тя тропа на вратата на банята.

— Излизай.

— Няма да го направя, Мери. Няма да изляза на скапаната пресконференция.

— Не това, миличка. Някой звъни отдолу.

Излизам от банята и отивам до прозореца. Повдигам леко пердето и надниквам към улицата.

— Мамка му — казвам. И за по-сигурно: — Мамка му, мамка му, МАМКА МУ!

— Да не е репортерката на „Мейл“? Сигурна съм, че й се изплъзнах.

Не е репортерката на „Мейл“. По-лошо.

— Майка ми е.

— Чудесно — възкликва тя. — Откога мечтая да се запозная със забележителната жена, дала живот на най-великата ми клиентка.

— Мери, ти май не ме слушаш какво говоря. Не можеш да се запознаеш с нея — изписквам, без дори да си давам усилие да скрия паниката. — Трябва да се скриеш.

— Миличка, поправи ме, ако бъркам, но тук е Круч Енд, не някакъв фарс в Белия дом. Освен това къде, по дяволите, възнамеряваш да ме скриеш?

Права е — все едно да скриеш слон в багажника на фолксваген бръмбар. Тя е голяма.

— Добре, ще ви запозная, но след това изчезваш. Просто изчезваш… И нито дума. За нищо.

— Не ми вярваш ли?

Вдигам скептично вежди, но за разлика от Мери нямам почти никакъв избор. Отивам при домофона.

— Мамо, какво правиш тук?

Справедлив въпрос. Тя никога не идва, без да се обади.

— Извинявай, скъпа, но съм в криза…

Боже, и тя ли?

— …и трябва да поговоря с някого.

— Не можеш ли да поговориш с татко?

— Точно за баща ти става въпрос.

Мисълта баща ми да породи каквато и да било криза е просто абсурдна.

— Качи се — казвам.

Натискам копчето на домофона и презглава изпадам в друга паника. Грабвам една възглавница от дивана и започвам диво да я размахвам из въздуха.

— Какво правиш? — стряска се Мери и отскача от пътя ми.

— Мирише на цигари.

— Е, и?

— Тя не знае, че пуша.

— Леле Боже, тази жена знае ли изобщо нещо за теб?

Спирам насред вентилацията и подбелвам очи. Мери пристъпва към мен и слага ръка на рамото ми. Побутва ме към дивана и ме слага да седна.

— Спокойно, миличка, остави на мен. — Взема цигарите ми от масичката за кафе и ги пъха в чантата си. След това отива и отваря входната врата.

— Госпожо Бикърстаф, много ми е приятно. Толкова хубави неща съм чувала за вас от Лили.

Майка ми стои на изтривалката с надпис „Добре дошли“ и я гледа. Изглежда странно. Различно.

Тъй като досега не я е виждала, Мери няма как да го знае, но очевидно долавя, че нещо не е съвсем наред.

— Боже, колко съм невъзпитана — бърза да каже. — Аз съм Мери Макензи. И съм…

Каква? Мисълта за следващата й дума ме изпълва с ужас, но съм напълно неподготвена и няма как да се намеся.

— …съседка на Лили. Живея в трийсет и шести апартамент на долния етаж. Дъщеря ви е абсолютна сладурана. Разрешава ми да се отбивам за по цигара — продължава Мери и размахва кутията пред майка ми. — Мъжът ми е малко фашист на тема цигари.

Налага се да кажа, че импровизацията й е блестяща.

Майка ми, която е първата, дето ще си сложи на ръката лента със свастика, ако това ще помогне за премахването на цигарите, разширява ноздри, но също си спомня, че трябва да е възпитана. Подава ръка и казва:

— И аз се радвам да се запознаем… Надявам се, че не прекъсвам нещо важно.

— В никакъв случай. — Мери с охота се впуска в ролята на домакиня и поканва мама в стаята. — Тъкмо…

— Си казвахме довиждане — прекъсвам я, вземам се най-после в ръце и ставам от дивана. — Нали, Мери?

— О, Боже, я виж кое време стана — изчуруликва Мери, схванала намека. — Пека шаран в тесто и сигурно вече е готов. — след което се изнизва покрай мама и извиква откъм стълбището: — Лили, звънни ми по-късно за онова нещо.

С мама оставаме сами. Оглеждам я както трябва. Боже, какво е облякла?!

Мама е консерваторка. Принадлежността й отива много но-далеч от простото членуване в партията. Ако беше от ония, дето се татуират, на задника й щеше да стои образът на Норман Тебит. (Да не забравяме и Маги Тачър — тя щеше да е изографисана гордо на бицепса й.) Но тъй като демонстрацията на лоялност чрез украсяване на тялото би била просто глупава, тя го прави чрез облеклото. След залеза на лорд Тебит премина към крилото на Ан Уидекомбе и започна да се носи в подходящия стил. Носи роби — единствената подходяща дума за роклите й, — в които, по думите на най-добрия ми приятел Ант, прилича на оркестър от гайди в басмени рокли. Ще ми се да можех да го кажа по-тактично… Но не мога.

Но тази вечер има промяна. Като начало, гримът й е малко по-забележим от обичайното. И дрехите. Вталено сако и пола. В яркожълт пепит. И — Боже мой — колене. Не че им има нещо. Необичайното е, че не помня някога да съм ги виждала. Отдръпвам се и я оглеждам от глава до пети. Току-що фризирана коса, костюм, пола над коляното, токчета — направо е отишла към Едуина Кюри.

Нямам представа какво означава това. Някаква неразбираема политическа промяна, несъмнено — сигурно някакво състезание за лидерския пост, за което не знам. Каквото и да е, гледката малко ме притеснява. По дяволите, само притеснение ми липсваше сега.

— Изглеждаш страхотно, мамо — казвам.

— Да, ама се чувствам ужасно — отвръща тя.

— Какво става?

— Ама че ужасна жена — възкликва тя, крачейки към прозореца, след което дръпва със замах пердетата и отваря прозореца възможно най-широко. — Кога се е нанесла? Мислех, че под теб живеят онези откачалки, дето слушат рейв музика.

— Ъъ… те се изнесоха преди няколко седмици.

— Нещо не я харесвам, Лили. Не знам какво точно, но…

Точно в този момент откъм долния етаж гръмва бас и подьт започва да вибрира.

— Знаех си, че има нещо странно в нея — казва мама. — И ония пускаха същия бибоп. (Между другото, не някакъв нов транс или гаражна музика, или каквото е там — за мама бибопът е всяка музика от Елгар насам.)

— Остави я Мери — казвам в желанието си да приключим разговора и да я разкарам от апартамента си. — Какво става с татко ?

Мама ме поглежда и долната й устна затреперва. Поема си дълбоко въздух и заявява:

— Лили, моля те, не се разстройвай, но… баща ти си има любовница.

Напушва ме смях. За пръв път от… от векове отмятам глава и се смея с пълно гърло. Не мога да се удържа. И ми е много хубаво. Усещам как напрежението ме напуска. Идеята баща ми да си завъди любовница е най-смешното…

— Лили, не е смешно. — Майка ми избухва в сълзи.

Бързам да се приближа до нея, като пътьом грабвам няколко салфетки.

— Извинявай, мамо, само че татко… Любовница… Хайде стига.

— Има … — подсмърча тя. — Има друга… жена.

— Откъде разбра? Да не си го хванала в крачка? Той ли ти каза?

— Не, но се държи странно. Изобщо не се прибира вкъщи и вече не ми казва къде ходи.

— Ти питаш ли го?

— Да… Казва, че излизал по работа.

— Ами, сигурно е така.

Баща ми винаги е бил погълнат от работата си. Той е голяма клечка в производството на закачалки. Има си фабрика, в която ги произвежда с хиляди. Не хубавите дървени закачалки, които крадеш от хотелите (всички го правят), а онези кекавите от тел, дето се огъват само при вида на тежко палто. Така и не проумявах как някой може толкова да се посвети на закачалките, докато не разбрах, че това е тактика за избягване на мама. Някои се пропиват, за да избягат от действителността. Други се вманиачават в компютърни игри. А поне един от всички прави закачалки от тел. Освен това я избягва и когато си е вкъщи, се крие в гаража. Не знам какво точно прави там, но подозирам, че е свързано с инструменти. И дърво. Казвам го, защото от време на време се появява с нещо дървено, което смътно напомня… ъмм… нещо от дърво.

— Нали си го знаеш какъв е — продължавам. — Сигурно е на ръба на някакъв технологичен пробив — революционна неогъваща се закачалка или нещо подобно.

— Не става въпрос за работа — не се предава мама. — Станал е различен. Отчужден. Раздразнителен.

Не е в стила на татко. Отчужден, да — докато с Лиза бяхме малки, комплектът му „Блек енд Декър“ със същия успех можеше да е космически кораб, който го отвеждаше на луната всеки път, когато се опитвахме да общуваме с него, — но никога не е бил раздразнителен. Раздразнителността е стихията на майка ми.

— Опитай се да поговориш с него — казвам.

— Не мога. Страх ме е какво ще ми каже.

Майка ми я е страх? Много странна работа.

— Да поговоря ли аз с него? — предлагам й.

— Едва ли ще ти признае нещо.

— Едва ли, но много ме съмнява, че си има любовница. Сигурно е нещо друго, мамо. Може и него да го е страх да ти признае. — Тук съм на твърда почва. Аз ли не знам какво е да те е страх да признаеш разни неща на мама.

Тя ме поглежда през сълзи.

— Ще поговориш ли с него, миличка? — моли ме с малодушна интонация, която никога не съм чувала.

— Разбира се — успокоявам я, като че ли си нямам други проблеми на главата. Като че ли Най-Голямата Тайна на Света Изобщо — е, поне от убийството на Кенеди насам — не се спотайва в главата ми и не заплашва да ми взриви черепа.

Докато правя кафе в кухнята, се сещам за думите на Мери. „Не вярвам да е толкова лош човек. В края на краищата ти е майка. И те обича… безусловно.“ Хрумва ми, че може и да права. Не, не е права. Майка ми е точно толкова лош човек. Но и момента е и жалка, и уязвима. Идеалният момент да й кажа. Защо да не й тръсна и аз малкото си признание, докато хлипа на дивана ми? Искам да кажа, „Дъщеря ми е жалка покварителка на обществения морал“ не звучи така ужасно редом със „Съпругът ми е презрян женкар“. Добре, някой ще ме обвини, че съм сритала горката жена, докато е била паднала, но когато е на крака, тя е адски опасна. Моята безопасност ми е по-скъпа.

Да, ще го направя.

Наливам вода в чашите и беззвучно си преговарям встъплението. „Мамо, утре в «Мейл» ще прочетеш нещо за мен, въпреки че името ми всъщност няма да се споменава. Искам да знаеш, че каквото и да пишат, никога не съм искала да те нараня. Напротив, исках да се гордееш с мен…“ Това ми харесва. Звучи все едно поставям чувствата й на първо място, въпреки че не е така.

Връщам се в хола, слагам чашите на масата и се хвърлям с главата надолу — друг начин няма; секунда колебание и съм обречена. Общуването с мама е като махането на лепенка от рана. Мигновената агония е за предпочитане пред мъчително бавното отлепване.

— Мамо, утре в „Мейл“ ще прочетеш нещо и…

— Ужасна жена — възкликва тя, без да ми обръща внимание. — Защо й позволяваш да идва тук и да пуши? Апартаментът ти смърди на пепелник. — На дланта й лежат няколко фаса — сигурно е ровила зад възглавниците на дивана.

Господи, какво ме прихваща да си въобразявам, че мога да и кажа Най-Голямата Тайна на Света Изобщо, като дори не мога да си призная, че пуша?

Хлипащата развалина отпреди няколко минути вече я няма. Сега зъбите й са стиснати и погледът й шари из стаята и търси за какво да се заяде. Пак си е мама, което само по себе си е достатъчно изнервящо, но размазаният й грим е направо като от филм на ужасите. Чувствам се като домакин на сериала „Звезди в очите“ в собствения си апартамент — „Тази вечер ви представям Едуина Кюри“. Този нов вид нещо никак не ми се връзва. Ако е за да върне обратно евентуално кръшкащия ми баща, с Едуина К. няма да стане — баща ми се крие зад възглавницата всеки път, когато се покаже по телевизията.

— Както и да е, Лили — казва мама и хвърля фасовете в кофата за боклук, — какво ми говореше за „Мейл“?

— А, нищо… Май щяха да публикуват интервю с Андрю Лойд Уебър.

Въпреки че мрази всичко по-съвременно от Елгар, Уебър е изключение. Той пише Порядъчна Музика за Хубави Неща — като котки и Исус… и зловещи призраци. И, естествено, е консерватор.

— Добре, тъкмо ще има какво да чета, когато баща ти не ми обърне внимание на закуска… Ако изобщо си даде труда да се появи на закуска.

— По цели нощи ли го няма? — ахвам аз.

— Не… Ама е само въпрос на време.

— Мамо, не се тревожи, ще говоря с него.

Звънецът иззвънява, при което и двете подскачаме.

— Кой може да е? — подозрително пита мама, ужасена от това, че имам посетител в този час — девет и петнайсет, — а може и да си мисли, че местният клон на „Ангелите на ада“ е дошъл да плячкоса и изнасили този и онзи.

Аз също съм разтревожена, но само защото съм убедена, че е скапаната репортерка на „Мейл“. Приближавам се до отворения прозорец и поглеждам навън.

Какво прави той тук, по дяволите?

„Той“ е Ант, когото не съм виждала повече от две години. Естествено, радвам се и ми е приятно, но какво, по дяволите прави тук? Трябва да е в Ню Йорк. Но той стои на стълбите ми с голям сак, уморен, небръснат и — благодарение на тесния кожен панталон, боядисаната със спрей бяла тениска и чисто новите (поне за мен) мустаци — несъмнено гей.

Мамка му. Освен пушенето и Най-Голямата Тайна на Света Изобщо това е поредното, което майка ми не знае. Антъни Хъбърд — най-добрият ми приятел от шестгодишна възраст — хомосексуалист. И как да й кажа, след като тя едвам приема факта, че е римокатолик?

Едва ли можеше да случи по-неподходящ момент.

— Кой е? — пита мама.

— Антъни — отвръщам.

— Той не беше ли в Щатите да учи за свещеник?

 

Преди две години и половина, когато Ант емигрира и мама попита какво щял да прави в Ню Йорк, аз не отвърнах: „О, най-вероятно ще оправя всеки, чиито панталони успее да смъкне.“ Не, аз й казах: „Отива в семинарията.“ Беше истината — Ант работи „Семинарията“. Само че не цялата истина — „Семинарията“ е нощен гей клуб.

Мама винаги е хранила дълбоко недоверие към отношенията ни. Отчасти защото продължава да си мисли, че католиците кроят заговор за сваляне на кралицата и подмяната й с краля на Испания. Основната причина обаче е, че не може да си представи приятелство между момче и момиче, без момчето да има мисли, които биологията му в един момент да го подтикне да осъществи. Преживявах някак безпокойството й, че всеки път когато се качвахме на горния етаж да слушаме дискове, ще сляза долу бременна, но само защото беше за предпочитане пред представата, че ще сляза със СПИН (който, както охотно би обяснила на всеки пожелал да я слуша, се хващаше просто от размяна на пощенския код с хомосексуалист).

Затова така и не й казах, че Ант е тръгнал срещу природата. Той помогна, като не демонстрираше прекалено отявлено сексуалността си. Въпреки че Ант си имаше моменти, когато в сравнение с него Бой Джордж изглеждаше като командос от елитни части, слава Богу, мама никога не го беше засичала така.

 

Сега Ню Йорк явно го беше променил. Не че го беше извадил от скривалището му — направо го беше изкарал на подиума.

— Няма ли да го пуснеш? — пита мама, докато аз го наблюдавам през прозореца. Отивам до домофона, поемам си дълбоко въздух и вдигам слушалката.

— Ант, какво правиш тук?

— В криза съм, сладурче…

Какво им става на всички тази вечер?

— …Пусни ме.

— Ъъ… Влизай… Майка ми е тук — вмъквам небрежно с надеждата, че ще схване намека и докато се качи догоре, дрехите му магически ще се преобразят. И ще се избръсне.

Нито едното, нито другото.

Отварям вратата и ето го и него — отдавна изчезналият седми член на „Вилидж Пийпъл“. Разперва ръце и ме прегръща, докато оставам без въздух.

— Радвам се да те видя, Лили — въздъхва той, след което поглежда през рамото ми към мама и казва: — Здравейте госпожо Бикърстаф, как сте?

— О, нали знаеш, Антъни — произнася тя името му точно по начина, който той мрази, — боря се. Ами ти? Малко отпуска от Бог ли?

Видимо подскачам от въпроса й и се моля Ант не само да помни лъжата, но и все още да му пука дотолкова за мен, че да се включи.

— Човек не може да си вземе отпуска от Всевишния, госпожо Бикърстаф. Аз може да съм на хиляди километри от учебниците си, но Той винаги е с мен.

Видимо се отпускам.

— И как върви учението? — пита мама, докато оглежда одобрително дрехите му, вероятно мислейки си, че потвърждават всичките й опасения относно римокатолиците, и съжалявайки, че Елизабет I не си е свършила по-добре работата и не ги е изтребила до крак.

— Добре, благодаря — отвръща Ант. — Онзи ден приех първата си изповед. Беше доста сочна. Един педо…

— Мамо — изписквам, — виж колко часът стана. Не трябваше ли вече да си си вкъщи?

— Ами… Не бързам за никъде, той и баща ти сигурно ще закъснее от работа… но ще ви оставя на спокойствие.

Слава Богу — обикновено не схваща намеци.

Изпращам я до долу. Докато минаваме покрай апартамента на първия етаж, тя спира и наостря уши към музиката, която продължава да гърми. Замръзвам и я чакам да постъпи в своя стил — а именно да задумка с юмрук на вратата, да заповяда моментално да спрат този ужасен бибоп и да пуснат вместо него „Четирите сезона“ на Вивалди. Естествено, страх ме е, защото на вратата няма да се покаже Мери, а някой от двамата дрогирани клъбъри, които живеят там. Но мама не прави нищо такова. Само поклаща глава и излиза от сградата. Бледа сянка на самата себе си — само че облечена като Едуина Кюри.

Какво й има на дрехите, по дяволите?

— Мамо…

— Какво, скъпа?

— Костюмът ти.

— Какво костюмът ми?

— Ами… ами… хубав е.

Чувствам се като пълна тъпанарка — моментът е абсолютно неподходящ.

— Благодаря ти, скъпа. Радвам се, че някой най-после го забеляза. Баща ти вече изобщо не ме и поглежда.

И ми хвърля поредния поглед на ритнато кутре, преди да се качи в колата си.

 

— Ант, чакай малко, обърках се. Кой е Фидел?

— Той зарежда автоматите за презервативи в клуба.

— И ти мислиш, че си влюбен в него?

— Не, не, той беше само бройка. Изобщо нямаше и да го спомена, ако Алекс не ме беше хванал да му духам в тоалетната.

— Ами Леон? И той ли е бройка?

— Ъ-хъ… Е, правихме го два или три пъти.

— И Алекс знае за него?

— Намери му телефона в джоба на джинсите ми.

— Божичко, да нямаш мания за самоубийство?

— Човек не може да работи на такова място и да не бърка в меда — възмущава се той. — Вярно, някога може да е било училище за свещеници, но се нарича „Семинарията“ — коренът на думата е същият като на „семе“.

— Не мисля, че подобна защита ще издържи в съда, но както и да е. В кого от двамата мислиш, че си влюбен, все пак?

— Вече ти казах, във Франки.

— Диджеят ли?

— Не, той е Марко, Франки е от художествената галерия. Ти изобщо слушаш ли ме какво ти говоря?

— Слушам те, но любовният ти живот е ужасно оплетен. Изобщо не се учудвам, че си си взел отпуска.

Да стоиш в течение на сложната плетеница от любовници на Ант е като да следиш онези филми, в които Трябва да се съсредоточиш наистина сериозно, за да не изпуснеш сюжета, а даже и тогава си изостанал на няколко крачки след действието. Всъщност любовният живот на Ант е сложен като „Матрицата — Презареждане“, която схванах чак две седмици след като излязох от киното. Вече цял час ми говори за последната каша, която е забъркал. Ако трябва да посъкратя извънредно дългата история: Ант живее с Алекс, който е един от собствениците на „Семинарията“. Известно правило е, че ако гаджето ти освен това ти е шеф, не е желателно да му кръшкаш. Ант успявал да държи похожденията си в тайна допреди няколко седмици, когато Алекс го изловил — така си мисля — с Фидел, който зарежда автоматите с презервативи. След това се получило нещо като ефекта на доминото и Алекс разбрал за още трима други. Колкото да не е за вярване, Ант все още не е безработен, въпреки че с Алекс са в пробна раздяла (тоест спят в противоположните краища на мезонета — който очевидно е с щедра квадратура). Но горкият Алекс още не знае най-лошото. Ант смята, че е влюбен. Във Франки от галерията, ако съм внимавала добре.

— И какво ще правиш? — питам го.

— Надявах се ти да ми кажеш.

О, много благодаря, няма що. В навечерието съм на публичен линч от страна на „Дейли Мейл“ и всичко живо се опитва да си стовари проблемите на главата ми. Първо Лиза, после мама, а сега и Ант. Учудвам се как Мери, докато беше тук, не ми изплака някоя покъртителна история за умрял домашен любимец, за да е пълна картината. Дощява ми се да му кажа, че много се радвам да го видя, но ако ме мисли за кошче за душевни отпадъци, по-добре да си хваща следващия самолет за скапания Манхатън.

Но вместо това казвам:

— Ами, според мен е най-добре да забравиш за другите трима — Фидел, Леон и Марио…

— Марко.

— Марко. Забрави ги и се съсредоточи върху Алекс и Франки. Реши кого искаш и бъди напълно честен и с двамата.

Ха! Честност! Доста нагло от моя страна.

— Права си — въздъхва Ант. — Точно затова избягах. Имах нужда от малко дистанция… Малко да си събера мислите. Извинявай, че така ти се натресох.

— Не се излагай. За какво са приятелите. Страшно се радвам да те видя. Липсваше ми.

— И ти на мен. — Той се навежда от дивана, за да ме прегърне. — Остави ме сега мен. Ти как си?

Точно сега е моментът да му кажа. Извинението още да не съм го направила е, че него го няма от доста време, а Най-Голямата Тайна на Света изобщо не е нещото, което можеш да подхвърлиш небрежно по телефона. Но ето ни отново заедно, събрани след дълга раздяла на дивана ми. Поради което следващата ми реплика следва да е нещо от рода на: „Ант, утре сутринта ще четеш за мен в «Мейл»“. Той, естествено, ще се удиви и учуди и останалото просто ще се излее от само себе си.

Но аз. Просто. Не мога. Да го. Направя.

— А, какво за мен — измърморвам. — Все същата скука.