Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Marsha Mellow and me, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Росица Панайотова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 42гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от vesselanka)
27
След като всички в списанието сме се събрали, Люис се качва на едно бюро и прочиства гърло.
— Знам колко са разтревожени всички от слуховете за закриване на списанието — започва той. — Честно казано, не бяха само слухове и през последните месеци се опитвах да отложа екзекуцията. Тъкмо се канех да се предам, когато се случи нещо забележително — нещо, за което съм сигурен, че ще гарантира бъдещето на „Работещо момиче“.
Той бръква в джоба си и с малко театрален жест изважда касетка.
— На тази касетка има нещо, за което всеки вестник, списание и телевизия в страната вероятно биха извършили сериозно престъпление, ако можеха да сложат ръка върху него.
Млъква, за да повиши напрежението — признавам, че си го бива.
— Знам, че главните редактори обичат да злоупотребяват с думата „ексклузивно“, но това тук е истинското нещо — автентично двайсет и четири каратово световно ексклузивно интервю. Първото интервю изобщо с Марша Мелоу.
На всички (е, без един) им идва като гръм от ясно небе и стаята експлодира. Когато Люис свика събранието, всички (е, без един) решиха, че знаят за какво става дума и вече правеха догадки какво от офиса ще ни позволят да изнесем, преди да ни връчат заповедите. Марша Мелоу изобщо не фигурираше в дневния ред.
Люис скача от бюрото и незабавно бива обсаден от потупваща го по гърба тълпа. Аз поглеждам и цъфвам, защото поне веднъж нещо е станало така, както съм си го фантазирала. Ако на всеки се полага по един звезден момент в живота, това трябва да е моят.
Джули, която е застанала до мен, ме прегръща.
— Страхотно — писка тя. — Мислиш ли, че ще можем да се срещнем с нея?
— Нямам представа — отвръщам аз. — Освен това, аз няма да съм наоколо.
— О, забравих, че това ти е последната седмица — ожалва ме тя. — Защо си тръгваш точно когато става добре?
— Ъъ… Мисля, че си свърших работата — отвръщам. Винаги ми се е искало да употребя тази реплика — срамота, че публиката изобщо не я забеляза.
Диди се присламчва към нас и казва:
— Лили, колко жалко, че няма да те има, когато списанието стане мега. Но ти и без това напоследък ми изглеждаше доста отнесена. Предполагам, че не всеки издържа на напрежението в едно лъскаво списание.
Много ми е драго да я видя в старата й кожа.
— Какво облекчение, че тайната най-после се разбули — продължава тя.
— Знаела си за интервюто? — изписква Джули. — Боже, как можа да си траеш?
— Не очаквам да разберете — отвръща Диди и поглежда Джули с унищожително превъзходство, — но дискретността е ключов фактор, когато работиш за главния редактор.
— Ти говори ли с нея? — въодушевено дърдори Джули.
— Да, няколко пъти.
— Как изглежда? — питам аз — е, не можах да се сдържа.
— О… ами — усуква тя. — По телефона е трудно да се разбере.
— Не е ли малко надута — продължавам, — нали разбираш, след целия този успех?
— Ъм… малко.
— А откъде е? Има ли акцент?
— Ъъ… не съвсем.
— Трябва да има поне нещо. Северно? Уелско? Ирландско?
— Ъм… ъъ…
— Шотландско?
Докато Диди си гризе нервно ноктите, аз осъзнавам колко много се наслаждавам на мъките й. Садистичната жилка е новост за мен — но предполагам, че не може някой да пише за садо-мазо колкото мен и да не му се лепне поне малко.
— Сетих се — в „Мейл“ пишеше, че била лондончанка — продължавам. — Като мен ли говори?
— Ъъ, не, не съвсем. Всъщност говори доста… — Тя млъква, докато търси необходимата дума. — … скромно? Да, точно така — скромно.
Поглеждам през рамото й към Люис, който си пробива път през тълпата. Когато стига до нас, Джули не му дава мира.
— Люис, кажи ни, кажи ни — как изглежда?
— Почакайте и ще видите — отвръща той с хладна усмиика, която маскира истинските му чувства — ако имаше опашка, щеше да я размахва победоносно.
— Оо, моооля те!
— Само едно ще ви кажа — ухилва се той. — Всичко друго е, но не и скромна.
— Ама Диди каза друго.
— А тя откъде знае? Изобщо не съм й казал за нея.
Докато наблюдавам как Диди влиза в гроба, който сама си изкопа, си мисля, че човек цял живот си чака звездния момент, а те идват два наведнъж.