Мария Бюмон
Тайната на Марша Мелоу (27)

26

— Можеше да е и по-зле — говори Лиза, докато Люис ни вози към болницата на северен Мидълесекс. — Можеше да сме на път за моргата. Всичко е добре, когато завършва добре, нали така?

Лично аз не бих окачествила това, че мама хвърли овчарката си от костен порцелан през голямото стъкло на хола (уцелвайки Ант по челото), преди да се барикадира в гаража, където погълна съдържанието на бутилка „Тоалетно пате“ като щастлив край.

Докато татко се опитваше да разбие предната ролетна врата, Люис сложи едно рамо на тази между гаража и кухнята. Беше като Том Круз в „Мисията невъзможна“ и аз тайно се възхитих (докато едновременно се притеснявах, че му се наложи да демонстрира мъжествеността си, заобиколен от роднините ми, които се държат като шимпанзета със сериозни психически недъзи). Вратата поддаде преди рамото на Люис и вътре той откри мама припаднала на пода. Докато оглеждаше какво й има, аз звъннах на 999. След това открих празната бутилка „Тоалетно пате“. Трескаво затърсих предупреждението: „В случай на поглъщане пийте големи количества вода и потърсете незабавна медицинска помощ.“

— Бързо, дай й вода — извиках.

— Няма нужда — спокойно каза татко, който тъкмо отвори предната врата и се присъедини към нас. — Тя точно с това се е опитала да се самоубие.

Откъде мама да знае, че татко е взел празната бутилка от препарата за кенефи и я е напълнил с дестилирана вода — защото открил, че хитро извитото й гърло е идеално за допълване на акумулатора на колата. Тя цял живот се оплаква от това, че той непрестанно човърка нещо, а сега това й спаси живота. Предполагам, че припадъкът й се дължи на шока, а не на отровния удар чиста горска свежест, получена от вътрешностите й.

Линейката пристига и отнасят все още несвястната ми майка на носилка. След това се погрижват за Ант, който кърви на моравата, обгрижван от Лиза.

Сега следваме линейката, в която са мама и татко. Най-ироничното е, че и Ант е вътре с тях. Щеше да ми е смешно, ако наистина не се тревожех за него.

 

— Ще се оправи нали? — Лиза виновно пита лекаря, докато стоим на безопасно разстояние и гледаме как мама кротко лежи на количка.

— Получила е шок, но ще се оправи — казва той с предназначения си да успокоява докторски глас. След което добавя: — Макар че в трахеята й са останали няколко упорити петна от варовик.

Историята с „Тоалетното пате“ явно ще забавлява спешното през дългите му нощи.

Някаква сестра ме докосва по рамото.

— Извинете, госпожице. Приятелят ви иска да ви види. Ей там зад завесата.

Отивам при кабинката и намирам Ант. Шие го някаква млада лекарка, която изглежда сякаш не е спала от няколко месеца. Сядам и я чакам да свърши/да върже възела и да зашие клепачите на Ант един за друг.

— Как си? — питам го, докато тя най-накрая завързва възела.

— Струва ми се, че ей тук още имам парченца от скапаната овчарка… Ама, да, добре съм. Винаги съм искал да имам белег. Ами ти?

— И аз съм добре. Още съм замаяна, но иначе съм добре.

— От суматохата разбирам, че тя вече знае — заключава той.

— Почти… Мисли, че е Лиза.

Той се разсмива.

— Чакай, ще ми обясниш след малко… Искам да се насладя на тази идиотщина.

— Като говорим за идиотщини, ти какво правиш тук?

— Мислех да помогна с нещо. Тъпо, а?

— Какво си въобразяваше?

— Исках да привлека част от огъня, да поема малко вина. Реших, че ще съм й идеалната мишена. И бях напълно прав — казва и опипва ужасната петсантиметрова рана на челото си.

— Наистина благородно от твоя страна… Благодаря ти.

— Твоят Люис ми изглежда симпатичен.

— Изненадана съм, че си успял да си създадеш мнение сред целия този Армагедон.

— Е, това са само първи впечатления. Успяхме да се запознаем, докато пълзяхме из храстите — стори ми се добър на четири крака.

— Благодаря ти, че ми помогна да се оправя и с него. В един момент ми се стори, че планът ти няма да сработи, но…

— Винаги трябва да имаш вяра в мен, Лили. Той сега къде е?

— Говори по телефона — беше забравил, че днес е печатен ден.

— Това какво е?

— Когато печатат списанието. Ако не се обади, в понеделник в него няма да има нищо.

Лекарката се изправя и си сваля ръкавиците.

— Благодаря ви — мило казва Ант. — Сигурно си мислите, че всичко е малко откачено.

— А, напълно нормално — нехайно отвръща тя. — Сега отивам да търся изкуствения нокът на онзи трансвестит. Няма да ви казвам къде го е изгубил.

 

Лиза, Ант и аз седим на стъпалото на линейката, а аз пуша.

— Знаеш ли, винаги съм смятала за напълно нелогично да забраняват да се пуши в болниците — казва Лиза.

— Откъде-накъде? — пита Ант.

— Ами, там всички и без това са болни. Какво ще им навреди малко пасивно пушене?… Лили, все се каня да те питам. Какви бяха тия глупости с цветарското изложение в Челси?

Ант се разсмива и на мен ми се приисква да й кажа, но откакто сме пристигнали, е надвиснал един много по-голям въпрос.

— После — казвам. — Лиза, защо го направи?

— Е, някой най-накрая трябваше да изрече шибаната реплика — ти се забави прекалено.

— Хайде, сериозно.

— Не можех да те гледам как страдаш и минута повече. Освен всичко останало, се чувствам наистина виновна. Последните дни сигурно са ти били кошмарни, а пък аз се занимавах само с Дан.

— Божичко, Дан — ахвам аз. Знаех си, че има нещо съвършено несвързано с гей свещеници и порнокниги, за което трябваше да говорим. — Какво става. Да не си бременна?

— Абе понякога надминаваш и мама. Не, не съм. Той иска да се омъжа за него.

— Лиза, това е фантастично… — Но физиономията й се сгърчва. — …Не е ли?

— Е, досега никой не ми е предлагал — отвръща тя след кратък размисъл. — И пръстенът е достатъчно голям да задави кон… Но той е тори.

— Живяла си с това цели две години. Ще трябва да преживееш някак мисълта, че мама ще го хареса. Освен това ми се струва, че една такава сламка няма да й навреди. Направи услуга на всички ни и кажи „да“.

— Вече казах „не“ — прошепва тя.

— Нали не си…

Поглеждам лицето й и тъжните й очи.

— Всичко ли свърши? — питам.

— Тази сутрин отлетя за Хонконг, така че май, да — скръбно отвръща тя.

— О, Лиза, адски съжалявам.

— Ще се оправя — смело отвръща тя. — Вече… срещнах друг.

— Лиза!

— Той в момента е в Гоа. Страхотен е. Нямам търпение да те запозная с него. (Гоа — малък район в Индия — Б.пр.)

— Не ми казвай — обажда се Ант. — Той е международен трафикант на оръжие.

— Как можа да го кажеш? — възмущава се Лиза. — Плаща си данъците и всичко. Има си собствен бизнес.

— Какъв? — питам аз.

— Стриптийз бар в Бетнал Грийн.

Пфу! След кошмарната перспектива да се узакони с консервативния Дан, направо се радвам, че отново е влязла в релси. След кратко мълчание казвам:

— Още не си ми отговорила като хората на въпроса. Защо пое вината?

— Защото това, че се занимавах само с Дан, не беше единствената причина да се чувствам виновна. Винаги си казвала, че аз те забърках в тази каша и си права, аз го направих. Стори ми се справедливо да те измъкна от нея.

— Нямаше нужда, да знаеш.

— Знам, ама какво да правя като съм си такъв ангел? Освен това винаги съм била черната овца, нали? Това е просто поредното престъпление, което мама може да ми лепне в досието, а пък от нейна гледна точка пак й остава една дъщеря, която

някой ден ще я последва в рая.

— Да, ама сега какво ще правим?

Не успява да ми отговори, защото татко излиза от болницата. По навик панически изгасям цигарата си в стената. Той ни забелязва и се отправя към нас с мрачно изражение.

— Какво става? — питам го тревожно, когато пристига.

— Спи… Докторът й даде достатъчно успокоителни да приспят слон… Ти знаеш ли, че това е единственото животно с четири колена?

— Адски съжаляваме за това, което се случи… Лиза, нали? — казвам аз.

— Да, татко — присъединява се сестра ми с по-съжаляващ тон, отколкото някога съм я чувала.

— Майка ви трябва да съжалява — изръмжава той. — Стъклото на хола ще струва цяло състояние, да не говорим за вратите на гаража. И отсъствието ми от работа. Днес трябваше да получа първата си голяма поръчка за цветни закачалки. Не, по дяволите, тя трябва да съжалява.

Той забива поглед в земята и поклаща глава. След това я вдига рязко и двете с Лиза трепваме.

— Колкото до теб — казва, вперил поглед в Лиза, — е, нямам думи. Написала си книга… Онази книга. Не мога да повярвам, че го казвам… Точно днес… Но това е моментът, с който най-много се гордея в живота си.