Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Marsha Mellow and me, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Росица Панайотова, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 42гласа)
- Вашата оценка:
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от vesselanka)
24
— Нямаш представа от колко време исках да направя това — шепне Люис, докато съблича потника ми и докосва гърдите ми за пръв път.
И ти нямаш представа отколко отдавна те искам, мисля си аз. Ръката ми е върху крака му и аз я вдигам нагоре, докато докосвам…
Не е поредната фантазия на Лили.
Наистина се случва.
Как, по дяволите, преминах от главната роля в най-повреденото семейство във Финчли към сцена в леглото с Люис в продължение на по-малко от дванайсет часа? Невероятно. Всъщност не го вярвам. Сигурно си фантазирам.
Но не си фантазирам.
Наистина се случва.
Нека обясня. Превъртам назад до…
2.02 сутринта: С Лиза и Ант излизаме на пръсти от къщата на мама и татко и влачим срама си зад себе си. Аз се опитвам да убедя Лиза да дойде при мен, за да се валяме заедно в нещастието си, но тя иска да бъде сама. Ега ти драмата.
В таксито към Круч Енд питам Ант дали, въпреки хаоса и истерията, на които току-що е станал свидетел, все още мисли, че трябва да кажа на родителите си за Марша Мелоу.
— Абсолютно, скъпа — идва отговорът без капка колебание. — Именно лъжите ви закопаха в тази дупка. Трябва да сложиш край на всичко това.
Което определено е най-вярното нещо, което съм чувала в движение в два сутринта.
И най-депресиращото.
3.15 сутринта: Не мога да заспя, затова принуждавам Ант да сподели с мен единствения наличен алкохол в къщата ми — прекалено бяхме потиснати на път за насам, за да се сетим да купим нещо. Изравям две бутилки долнопробно топло бяло вино. Не помага. Питам Ант дали се е сетил да прекара контрабанда някоя и друга таблетка екстази. Не се е сетил. По дяволите.
3.33 сутринта: Виното най-после започва да ме хваща. Докато полягам на дивана, съзнанието ми се отнася… Представям си безистен на студена мокра лондонска улица. И мръсен окъсан спален чувал, в който спя аз. Стиснала съм кутия евтина бира… Хммм, има вероятност.
4.10: Обратно в леглото. Продължава да не ми се спи — прекалено съм възбудена. Сръгвам Ант:
— Ще звънна на Мери.
— Лили, гледай си работата. Почти бях заспал… Не можеш да й звъниш сега.
— Тя непрекъснато ми звъни посред нощ — казвам аз.
— Сериозно?
— Веднъж ми се обади в три и половина, за да ми каже, че на страница шейсет и седма на „Пръстените“ има незатворено деепричастие.
— Незатворено какво?
— Нямам представа, но явно съм го написала. Обаждам й се.
— Само по-тихо — казва той, докато аз се запътвам към хола.
Тя вдига на третото иззвъняване.
— Минава четири — мърмори сънено, — което означава, че си само ти, Лили, или пък полицията, за да ми кажат, че са открили тялото ти.
— Аз съм.
— Слава Богу. Къде ходиш бе, момиче?
— В Ню Йорк.
— Един съвет за в бъдеще, миличка — започва тя да ме поучава внезапно събудена. — В отпуска се ходи, когато нещата са нормални, не когато Второто пришествие се готви да удари. А сега ми отговори: защо във всичките ни разговори нито веднъж не спомена шибания изнудвач?
Боже, ядосана ли е?
— Извинявай — мрънкам. — Просто се… паникьосах.
— Е, аз за какво си мислиш, че съм? Отбележи си го, скъпа: следващия път като се паникьосаш, прави го в моята генерална посока, ако обичаш. Аз съм осемнайсети размер, така че едва ли ще ме пропуснеш. Освен това ще ти стане по-добре да разбереш, че се оправих с него. Поне засега.
— Мери, благодаря ти… Как успя?
— Хищно лукавство и добрия стар морков.
— Плати ли му?
— Не точно. Видях се с него — абе ти откъде го изкопа тоя? Абсолютна липса на хигиена. Както и да е, много бързо ми стана ясно, че знае за теб почти всичко, с изключение на кръвната ти група. То е ясно, че първата ми мисъл беше да пратя
копелето на майната си и да му кажа да те разкрие, но не можех да го сторя без позволението ти, така че…
— Мери, благодаря ти, благодаря ти.
— Остави ме да довърша, ако обичаш. Спи ми се. Преминах към план Б. Казах му, че си се усамотила на тайно място, но че съм говорила много с теб и ти си се съгласила да му дадеш ексклузивно интервю и снимки…
— Мери!
— Остави ме да довърша. Материал, който ще може да предложи на онзи, който плати най-много. Знаех си, че ще му хареса — вместо да копае наоколо като скапан изнудвач, ще стане и известен, и богат. С две думи, защото наистина адски ми се спи, му надрасках на листче един адрес и оня се понесе с тетрадката и фотоапарата. Полетите са нередовни, но вече трябва да е пристигнал в Малави.
— Къде?
— В тъмна Африка. Имам там братовчед, затова съм бегло запозната с терена. Без да съм изчерпателна, истински ад е. Обществен транспорт на практика не съществува, комуникациите се свеждат до две празни консерви, вързани с канап, и могат да те арестуват за това, че си бъркаш в носа. Да кажем, че скоро няма да го видим.
— И той се върза?
— Скъпа, искам да ти кажа, че този тип е невероятно тъп. Наистина не знам откъде си го намерила. Имаше обаче и малка пречка. Той пожела да му платя билета и разходите. Не се притеснявай, ще си ги удържа от следващия ти чек за продажби. Те, както вървят, предполагам, че изобщо няма да забележиш.
— Не знам как да ти благодаря.
— Друг път. Сега, ако нямаш нищо против, наистина ми се ще да посп…
— Мери, а какво ще стане като се върне?
— Дотогава, скъпа, информацията му ще бъде безполезна.
— Нещо не те разбирам.
— Дотогава ще си казала на майка си, а след като тя разбере, няма да има никакво значение кой друг знае. Ясно ли се изразявам?
— Ама аз още не съм сигурна дали…
— Стига! Лека нощ.
Щрак.
4.54 сутринта: Телефонът звъни.
— Лили, какво става в тая къща бе? — стене Ант и заравя глава под възглавницата.
Ставам от леглото, за да вдигна.
— Едно нещо забравих да ти спомена, скъпа, и по една случайност то е доста спешно — заявява Мери, без дори да изчака да й кажа „ало“. — Джейкъбсън доста се изнерви, докато ти беше в самоотлъчка. Оттегли си последната оферта…
— Майтапиш се.
— …и я смени с нова. Затова, докато майка ти те пребива до смърт, можеш да се утешаваш с мисълта, че осемстотин и петдесет бона ще покрият възстановителната хирургия. Освен това иска бърз отговор. Мисля, че търпението му е на изчерпване.
— Мери, нали знаеш какво да направи със смрадливите си пари? — казвам аз. — Да си ги завре в мазния задник.
Сега, като става въпрос за Джейкъбсън, ме връхлита заслепяващ спомен от срещата ни: той небрежно ме пита дали съм от Лондон; аз кимам като пълна тъпанарка и почти изплювам думите „Круч“ и „Енд“, преди Мери да ме изрита жестоко по кокалчето. Това, плюс физическото ми описание са единственото, което знае за мен и, много любопитно, са единствените факти, появили се и в „Мейл“.
Копелето.
В този момент наистина не ми пука дали ще ми издадат друга книга, но ако стане, съм сигурна, че на гърба й няма да е отпечатано името на „Смит Джейкъбсън“.
5.07 сутринта: Най-накрая заспивам и сънувам адски странен сън — Джейкъбсън е пребит до смърт от бебе тюлен.
8.51 сутринта: Събуждам се. Главата ми бучи, а устата ми има вкус на биде, в което са киснати цяла нощ мръсни чорапи. Чувствам се гадно. Миналата вечер изпих бутилка евтино вино и сега ме гони адски махмурлук. Не е честно. Искам да кажа, колкото е по-евтино пиенето, толкова е по-лош махмурлукът. Къде е справедливостта? Богаташите, дето пият безценно отбрано шампанско, трябва да получават убийствения махмурлук, не бедната работническа класа. Добре де, не съм бедна, ама пак съм си работническа класа… Е, работя, нали? Тази сутрин ми е тъжно. Сигурно е, защото си спомних, че отказах осемстотин и петдесетте хиляди на Джейкъбсън.
Оставям Ант да хърка в леглото и се завличам в кухнята. Слагам чайника на котлона, хвърлям вътре малко нескафе и отварям хладилника. Няма мляко.
Мама му стара, защо ми е толкова скапан животът?
Отхвърлих възможността да стана почти милионерка, национален всекидневник ме нарича скапана кралица на порното и знаят къде живея, майка ми е в затвора, баща ми ме мрази (без даже да е чул най-лошото), а сега НЯМА И ШИБАНО МЛЯКО.
* * *
9.25: сутринта: Седя си на дивана и се опитвам да пия чисто кафе. Мразя чисто кафе. Ант се появява на вратата на спалнята.
— Не си облечена — казва.
Адски е наблюдателен.
— Да разбирам ли, че днес няма да ходиш на работа? — добавя.
Работа. Боже. Бях забравила, че все още съм работническа класа. Сега не ми се мисли за това. Не ми се мисли за Диди, нито за Джули, нито за скапаните й сватбени камбани, нито за Люис… Господи, Люис.
Напоследък съм се усъвършенствала доста в държанието като тъпанарка, но случката, от която ме хваща срам повече от всички останали, същата, дето е носител на трофея на Върховния Шампионат по Тъпотии, определено е онази вечер в бара с Люис. Колко глупости могат да се изприказват за една-единствена вечер? Да си бях сложила табелка ОСВИДЕТЕЛСТВАНА ОТКАЧАЛКА — СТОЙ НАДАЛЕЧ, пак нямаше да му стане по-ясно. Какво ли си мисли?
Естествено, в голямата схема на нещата, в контекста на проблемите ми в девет и половина сутринта в тази скапана смрадлива сряда сутрин. Какво мисли Люис, наистина не би трябвало да има значение. Но има. Защото аз още. Го. Харесвам.
— Не, Ант, няма да ходя на работа — казвам.
— Ами, тогава защо не се обадиш, ако не искаш да прибавиш към проблемите си и безработицата?
— Добра идея. Ей сега ще им звънна… Да им дам предупреждение за напускане.
— Еха. Това е новата, подобрена Решителна Лили, вече с допълнителна Увереност.
— Ха-ха.
— Значи ставаш писател на пълно работно време?
— Едва ли.
Казвам му как съм отхвърлила офертата на Джейкъбсън.
— О — е единственото, което казва. Вече нищо ли не може да го учуди?
— Сигурно ме мислиш за идиотка?
— Всъщност, не. Мисля, че си постъпила правилно.
— Наистина ли?
— Кой иска да си има работа с хора, на които не може да има доверие? — казва той, говорейки от личен опит (от положението на този, на когото не може да се има доверие). — Освен това книгата ти в момента е бестселър номер едно. Доста издатели трябва да потриват ръчички за нея.
Олеле, наистина моята книга е бестселър номер едно. Изведнъж си представям как седя на маса в гигантска книжарница. Пред мен е огромна купчина от Марша Мелоуси. Опашката от нетърпеливи фенове се е проточила чак вън от магазина. През съседната пресечка. И другите съседни пресечки, и е стигнала чак до някакви висока стена на затвор. На която има малък зарешетен прозорец. През който се взира майка ми с тъжни очи и хлътнали бузи.
— Ант, в момента не мога да мисля за издатели. — Очите ми се напълват със сълзи. — Не мога да мисля за нищо. Майка ми е в затвора.
— Обади се на баща си. Виж какво е станало.
— Не мога. Той ме мрази.
— Естествено, че не те мрази. Обади му се. Той вече се е успокоил.
— Ще му се обадя — отвръща новата подобрена Решителна Лили. — По-късно… Първо ще звънна в работата.
Вдигам слушалката и набирам номера.
— Диди Харис, ако обичате — казвам на централата.
Докато телефонът й звъни, се моля да се включи секретарят й — на машината съм сигурна, че мога да си дам оставката.
— „Работещо момиче“, здравейте, говорите с Диди.
Пфу. За по-малко от седмица втори път решава да си вдигне телефона.
— Здрасти, Диди, Лили съм.
— Лили, как са ти пъпките?…
Пъпки ли? А, дребната шарка.
— …Дано да не ги чешеш. Остават страшни белези.
— Добре са — всъщност вече почти се изчистиха.
— Кога ще дойдеш на работа?
— Точно за това ти се обаждам, Диди, няма да дойда.
— О… О, скъпа…
Като че ли изобщо й пука
— …Защо, какво е станало?
По дяволите. Защо не се подготвих за този въпрос.
— Ами… Ъм… Аз… ъъ… — О, майната му. Що пък да не й кажа истината. И без това повече няма да видя никого от работата. — Майка ми, Диди. Арестуваха я.
— Боже Господи, за какво?
— О… много е сложно… Даже и аз не го разбирам… Някакъв фирмен шпионаж.
От носа на Ант бликва кафе. Но аз като съм решила да й казвам истината, нямах предвид цялата истина. Да й кажа, че майка ми е в затвора, задето е пръскала хомофобски графити по църковна врата ли? Това звучи идиотски.
— О, горката Лили — Диди като никога успява да вложи искрено съчувствие в гласа си. — Напълно разбирам защо искаш да напуснеш. Трябва да си до нея. Боже, какъв шок, а и шарката… Виж какво, не се притеснявай…
Майка му стара, звучи като истински загрижено човешко същество и на мен ми става гузно.
— …Ще уредя със счетоводството да ти платят до края на месеца…
Много гузно.
— …и да ти платят цялата платена отпуска. Не се притеснявай за Люис. Аз ще уредя нещата с него. Ей, току-що ми хрумна. Той познава сума ти адвокати. Сигурно може да помогне. Защо не говориш с…
— Диди, всичко е наред, честно — заеквам аз, — но все пак ти благодаря. Много ти благодаря. Виж какво, трябва да бягам. Мисля, че полицаите дойдоха.
И само дето не си счупвам ръката от бързане да затворя телефона.
Ант се е свил на пода и получава спазми.
— фирмен шпионаж — успява да изрече през пристъпите на кикот. — Даже само това си струва билета дотук. Е, радвам се, че прие съвета ми да сложиш край на лъжите.
— Ха-ха. Отивам в банята. Вземи свърши някаква работа и купи мляко.
* * *
10.12 сутринта: Чудя се колко ще се набръчка кожата ми, ако остана в банята завинаги. Чудя се дали мога да се удавя, ако си натисна главата под водата, може би с нещо тежко… Капака на тоалетното казанче. Може и да свърши работа.
На вратата се чука.
— Направих ти кафе — казва Ант. — С мляко.
Мляко! Нещата може и да се оправят. Махмурлукът ми вече отшумява, мога да отпиша работата от списъка с кошмарите си и вече имам кафе с мляко. Да, определено се оправят. Остана само да се справя с разни дреболии като мама, татко и някакъв си порнороман.
Измъквам се от водата и се увивам в хавлията си. Когато влизам в дневната, телефонът звънва.
— Ант, вдигни го ти — изсъсквам.
Той го вдига.
— Ало… Да… Да, тука е — казва, въпреки че аз трескаво клатя глава в знак на обратното. — Ей сега ще я повикам.
Закрива микрофона с ръка и шепне:
— Люис е.
— Не мога да говоря с него.
— Е, той пък много иска да говори с теб… И аз много искам да чуя — казва той и ми пъха слушалката в ръцете.
— Копеле — изговарям с устни.
— Лили, ти ли си? — пита Люис.
Мамка му, изчервих се. А дотук е казал само четири думи.
— Здрасти, Люис.
— Можеш ли да говориш? Полицаите тръгнаха ли си? Кой вдигна телефона?
— Не, те… Ъм… Си тръгнаха. Това е един мой приятел — добавям и изглеждам свирепо Ант.
— Ами, Диди ми каза… Явно. Ужасно съжалявам. Много ми е кофти за теб, Лили.
— Благодаря — измънквам и самата аз се чувствам ужасно. Защо все така ми се случва? А, да, знам. Случва ми се, защото съм тъпа идиотка.
— Сега разбирам защо стана така онази вечер — продължава Люис. — Трябваше да ми кажеш… Нищо. Сигурно не си била готова да говориш за това. Разбирам те.
— Не бях — отвръщам и отчаяно се опитвам да намеря начин да приключа този разговор, преди да започне да ми задава технически въпроси относно фирмения шпионаж, тема, по която съм по-некомпетентна дори от въпросите по поддръжката на тракторни двигатели. — Люис, благодаря ти, че се обади… Ъм… Ужасно мило от твоя страна… Сигурно си много зает. Ще…
— Наистина искам да ти помогна с каквото мога — казва той малко отчаяно. — Просто искам да помогна, става ли?
Защо трябва да е толкова свестен, по дяволите? Всичко беше толкова по-лесно, когато си мислех, че е абсолютна свиня.
— Трябва да затварям — казвам и гласът ми потреперва неволно. — Дочув…
— Лили, не затваряй…
Майната му на треперенето. Почти се бях откачила.
— …Може ли да дойда да те видя? — пита той.
Не може. В никакъв случай.
— Не можеш… Списанието… Ти си главен редактор… Не можеш просто така… Да излезеш.
— Напълно си права, главен редактор съм. Мога да правя каквото си искам. А аз искам да те видя… Защото, ако не си забелязала, те харесвам.
Май е ядосан. Но ме харесва. Тогава защо се ядосва? Твърде съм объркана и уплашена и не казвам нищо.
— Извинявай — продължава той малко по-спокойно. — Просто не искам пак да ми изчезнеш. Стой там. Ей сега идвам.
Отговарям, като затварям телефона.
— Е? — пита Ант.
— Идва.
— Страхотно… Чакай малко, какво ме гледаш, като че ли това е най-страшното нещо на света?
— Не мога да имам нищо общо с него. Всичко, което знае за мен, са лъжи. Трябва да се махна оттук… веднага.
Осъзнавам, че тичам в малки кръгчета. Кога започна всичко? Вчера? Миналата седмица? Откакто се помня?
— Я се стегни малко — изкрещява ми Ант.
Заковавам се на място.
— Чуй ме сега — започва той бавно и авторитетно, специалният му глас за справяне с истерични откачалки. — Съвсем очевидно е, че Люис те харесва. Това е нещо хубаво, защото е съвсем очевидно, че и ти го харесваш. И е навярно единственото хубаво нещо в живота ти точно в този момент от времето. Затова, слушай какво ще направиш. Първо: отиваш да си обръснеш краката и каквито там други женски работи счетеш за необходимо.
— Ама…
— Няма ама. Второ: с моята експертна помощ избираш някакви секси дрехи. Трето: изпращаш ме на дълга и освежителна разходка из Прайъри Парк. И четвърто: когато се позвъни, го пускаш, сядаш с него и му казваш истината. Знаеш
ли какво означава това? Означава да не лъжеш, да не преиначаваш, да не дрънкаш глупости и изобщо да не говориш каквито и да било неща, дето са пълна измислица.
— Ама той ще ме намрази.
— Ето това е най-удивителното. Няма да те намрази — не и ако наистина те харесва. Ти му кажи истината, а той ще те види като невероятната талантлива жена, каквато си и — бинго! — ще те хареса още повече. Освен това ще те помисли за луда, задето не си му казала по-рано, но предполагам, че ще му мине… Става ли? Смяташ ли, че ще можеш да го направиш?
Кимвам, защото звучи като напълно брилянтен план… На теория.
10.45 сутринта:
— О, не мога да се появя в това… Защо не синята ми пола? Ами, да! Синя пола… Гадост. Не подчертава бедрата… Добре, добре, мисли, мисли… Сетих се. Черен панталон и сива копринена риза… Сива копринена риза, сива копринена риза, къде, по дяволите, ми е сивата копринена риза?… А, ето я!… Аааагх! Какво е това шибано петно? Най-отпред, на всичкото отгоре…
И така нататък.
Но пак е по-добре от истерията преди малко. Поне обмислям какво да облека, а не с какво да се убия. Определен напредък.
11.21 сутринта: Звъни се. Изправям се и се оглеждам в огледалото за петдесети път. Най-накрая съм се спряла на тесен ръждивооранжев потник и впити огненочервени джинси, и двете закупени от Ню Йорк. Прекалено нови и готини, за да изгледат убедително като дрехи, с които си се шляя из къщи. По-скоро изглеждат като дрехи за шляене из къщи, в случай че с появи някой, който ти харесва. Идеално, беше мнението на Ант. Всичката обективност, с която някога съм разполагала, ме напуснала още преди месеци, така че приемам думата му.
Пропълзявам до прозореца и надниквам навън. Люис изглежда фантастично. Всъщност, той изглежда така всеки ден работата, но това е фантастично. Не мога да повярвам, че тук. И не мога да повярвам, че ще направя това, което се каня… Което сигурно означава, че изобщо няма да го направя. Щеше ми се Ант да не беше излязъл. Ако още беше тук щеше вместо мен да каже на Люис. След това можеше да излезе и да ни остави да правим безумен животински секс по кухненските шкафове.
Люис посяга и звънецът отново иззвънява. Мамка му, добре да го пусна — брилянтният план на Ант няма да сработи ако Люис замръзне до смърт на стълбището.
11.22 сутринта: Чакам до вратата. Трепери ли ми? Само дето не съм се подмокрила. Осъзнавам, че освен това се лензя като идиотка. Изтривам глупавото изражение и се насилвам да изглеждам… Как трябва да изглеждам? Бързо преравям асортимента от евентуални подходящи изражения за Най-Важния Момент на Посрещане на Първа Среща (Нещо Като Потенциално Ново Гадже). Голяма усмивка или леко нацупване? Лека усмивка или голямо нацупване? Сухи устни? Да… Не, влажни устни за целувка е по-добре. Още си облизвам устните когато той стига догоре и направо влиза…
Няма целувка.
Мамка му, по дяволите, мамка му. Май изобщо не съм разбрала — специално с Люис няма да ми е за пръв път. Добре, Лили, мисли. Той със сигурност каза, че ме харесва. Добре. Ама харесва като в „Харесвам те толкова много, че съм готов да зарежа всичко и да пренебрегна благополучието на смъртно болното си списание, само и само с надеждата да се натискам с теб“? Или харесвам като в „Харесвам те достатъчно като колежка, за да реша да консултирам в домашни условия служител, чийто родител е бил арестуван по сложно обвинение в шиионаж“?
Нямам представа. По-добре да напредвам много внимателно, защото, както споменах, имам опит със зрелищни недоразумения по отношение на Люис.
— Кафе? — питам, докато той стои сковано в средата на дневната. — Има мляко — добавям глупаво, като че ли притежанието на мляко е някакво адско постижение.
— По-късно може. Първо да поговорим.
Продължава да стои като бастун в центъра на стаята и говори с тона на главен редактор и главен работодател. Това е добър признак, Ант.
Сядам на дивана си.
Той остава прав.
Изобщо не е добър признак.
— Изглеждаш доста добре за току-що възстановил се от дребна шарка човек — казва той.
— Нямах шарка — отвръщам. Една лъжа е изчистена, остават само още няколко десетки.
— Знам. Виж, майка ти… Искаш ли да говорим за това?
За пръв път, откакто е влязъл, звучи по-топло… — съвсем малко — е, не като газов котлон, ама не е и леденостуден.
— Ъъ… Не… — казвам аз. — Искам да кажа, да… Боже… Ъм… Майка ми, значи?
Какво е това мънкане? Нещо като избирателен говорен дефект, който се проявява всеки път, когато се озова в радиус от три метра от Люис.
Да не е някаква алергия? Няма значение. Трябва да се преборя с него.
— Да, майка ти, значи? — откликва като ехо Люис. — Искаш ли да ми кажеш за какво са я арестували? Зет ми е адвокат — фирмен, доста добър. Ще се радвам да му звънна…
— Тя… Ъъ… Не е… — прекъсвам го, мънкайки, в опит да отлепя плана с истината от земята.
— Какво не е? Не е арестувана ли?
— Не, арестувана е.
— Тогава какво не е? — Настоява, вече объркан Люис. — Не за такова престъпление ли? Диди каза, че ставало дума за фирмен шпионаж…
— Майка ми през живота си не е влизала в голяма фирма — казвам. Да, цяло свързано изречение — и то без лъжа. Защо тогава продължава да ме гледа объркано.
— Чакай малко, ако не е влизала във фирма, тогава защо са я арестували за фирмен шпионаж? — пита той така смръщил чело, че виждам много добре как ще изглежда на седемдесет.
— Не е.
— Нали каза, че са я арестували!
Вече повишава тон. Отчаяно се опитвам да се придържам към брилянтния план на Ант, а той крещи.
— Арестувана е — без да искам, повишавам и аз глас. — Но не за фирмен шпионаж.
Изведнъж челото му се изглажда и аз осъзнавам къде съм сбъркала. Не му бях дала тази последна важна част от обяснението.
— За какво тогава са я арестували?
Уф. Трудната част — същинската истинска част от истината.
— За драскане със спрей — отвръщам тихо.
— Моля? Тя на колко години е?
— Почти на шейсет.
— Господи. Къде? По автобусна спирка ли? Или в метрото?
— По врата на църква. — Гласът ми затихва с всеки следващ отговор.
— Да не е някаква анархистка?
— Не точно… Тя… ъм… е вицепредседателка на Консервативната партия във Финчли.
Люис най-после сяда, напълно зашеметен от информацията, на креслото срещу мен.
— Това е дълга история — казвам.
— Не се притеснявай. Диди ми разчисти графика.
11.49 сутринта:
— Я сега да видя дали съм разбрал — казва Люис. — Приятелят ти Ант — този, който вдигна телефона, нали?
Кимвам. Дотук е в час.
— Той е гей свещеник — продължава Люис.
— Не.
— Не е гей? А, да, точно така, ти каза, че си го заварила в леглото с жена. Той е свещеник женкар.
— Не, не е свещеник. Но е гей. Онова с жената е било случайност, така мисля.
— А майка ти мисли, че той не е… свещеник?
Поклащам глава.
— Извинявай, тя мисли, че той не е гей… Не, не, не, тя знае, че е гей…
Кимам адски окуражаващо.
— …но не знае, че не е свещеник.
— Да — казвам.
— А тя не обича свещениците?
— Няма нищо против свещениците… Мрази гейовете.
— И как е разбрала, че е гей?
— Аз й казах.
— Смел ход на фона на възгледите й. А защо си мисли, че е свещеник.
— Защото аз й казах така.
— А, май ще стане… Помогни сега със следващата част
12.07 следобед:
— …Сега разбрах. Баща ти има любовница, която прави номера с балони и…
— Не.
— Не, няма любовница, или не, тя не прави номера с балони? — предпазливо пита Люис.
— И двете. Аз си мислех, че има любовница, но се оказа, че на снимката тя само му показва как да надуе балон. Майка ми е имала любовник.
— Свещеникът ли?
— Не, градинарят. Свещеникът е гей — напомням му.
— Само дето не е свещеник — напомня ми Люис.
— Точно така — отвръщам уморено. — Както и да е, да се върнем на баща ми. Миналата вечер му вдигнахме скандал и…
— Кои вие?
— Аз и Лиза.
— Коя е Лиза?
— Сестра ми.
— Мислех, че сестра ти се казва Мери…
Откъде е разбрал за Мери?
— …Преди няколко седмици така ми каза в работата…
А, сетих се. Хвана ме да говоря по телефона с Мери, а аз му казах, че ми е сестра — Господи, лъжи, които съм забравила.
— …Помниш ли? Същия ден, когато си изтърва контактната леща на пода. — Люис млъква и ме поглежда с физиономия, която говори, че най-сетне ме е хванал. След което казва: — Ти не носиш контактни лещи, нали?
Поклащам отрицателно глава.
— Лили, знаеш ли какво? Май ми е нужно кафе.
12.10 следобед: Докато чакам чайника да заври, си мисля за мъдрите думи на Ант: „Ти му кажи истината, а той ще те види като невероятната талантлива жена, каквато си.“ Е, Ант, казвам истината, а той вижда само една нечестна смотла, чийто живот представлява един оплетен възел от лъжи, който дори самата тя не може да разплете.
Цяло чудо е, че още не е вдигнал ръце и не се е върнал на работа. Но трябва точно това да направи. Ще му занеса кафето и ще му кажа да ме забрави. Ще му кажа да си гледа живота и да ме остави да се съсипя докрай.
Съжалявам, Ант, защото идеята беше брилянтна… На теория.
* * *
12.13 следобед: Отнасям чашите в дневната, оставям ги на масичката и си поемам дълбоко въздух. И казвам:
— Люис, не трябваше да идваш. Съжалявам… Може би ще е най-добре… ъм… да си тръгнеш.
— Защо, тъкмо взе да става интересно — отвръща той с едва забележима усмивка. Лицето ми пламва. Сега ме вижда като някакъв панаирски изрод.
— Животът ти е като експериментален епизод от „Съседи“ — продължава, вече неприкрито ухилен. — Такъв, дето сценаристите са се дрогирали и освен това са забъркали половината герои от „У дома и надалеч“ ей така, да шашнат публиката.
Копелето ми се_ присмива_. Сълзи опарват очите ми.
— Извинявай — казва той, но не престава да се усмихна. — Не ти се подигравам. Но си признай… Това, което се опитвам да ти кажа, е, че съм запленен…
Да, запленен, като от брадатата жена или от човека слон.
— …Ти си интересен човек и ми се струва, че най-накрая те опознавам… Лили, харесвам те.
Наистина? След всичките налудничави дивотии, които чу, той ме харесва? Не е точно: „Най-накрая те виждам като невероятната талантлива жена, каквато си“, но е по-добре от нищо.
Посягам за салфетка, попивам си очите и се тръшвам на дивана. Той ме поглежда и казва:
— Вече не ти ли е по-добре, след като ми разказа всичко.
— По-добре ми е — подсмърчам.
Чакай малко. Той не знае всичко.
О, мамка му. Я да го направя. Напред към кладата, момиче.
— Люис… аз съм жертва на изнудване.
12.24 следобед:
— Значи този, когото сте наели със сестра ти — която не се казва Мери — като частен детектив и който след това е започнал да изнудва тебе, е бил изпратен — уха, става все по-интересно и интересно — за зелен хайвер в Малави. От Мери. Която не
ти е сестра. А каква ти е?
— Агентка — подсмърчам.
— И защо те изнудва този проклетник? Да не си… Чакай малко. Защо имаш агентка?
Стигнахме и дотук. Имам чувството, че съм се качвала към Еверест и съм само на сантиметри от върха. Но единственото, което искам, е да се обърна и да хукна обратно, защото като отговоря на този въпрос, това ще е… Всичко. Гърдите ми се стягат, а устата ми пресъхва — отварям я с голяма трудност. Но. Трябва. Да. Довърша. Това…
— Изнудва ме, защото откри, че съм Ммм…
Не мога да довърша думата.
— Омъжена си? — невярващо пита Люис. — Мамка му… Добре, ами, добре… Ъм…
— Не, аз съм Марша Мелоу.
Той ме поглежда с широко отворени очи.
— Нали се сещаш… Писателката…
Продължава да ме зяпа.
— …Дето написа оная книга…
Продължава да зяпа.
— …Дето е по вестниците.
— Да, знам я, благодаря — изрича най-накрая. — Нещо се занасяш.
— Не.
— Шегуваш се.
— Де да беше.
— Не вярвам.
— Защо? — изведнъж се възмущавам аз. Мислиш ме за тъпанарка, която изобщо не може да пише, така ли? Или за толкова несексапилна, че изобщо не мога да напиша нещо такова!
— Защото е невероятно… Извинявай… По дяволите… Дойде ми като гръм от ясно небе. Ти си Марш… Лили, това с Марша Мелоу е единствената свястна новина за годината. Аз съм старо куче в журналистиката, нали не си забравила, ама и мен ме погълна изцяло.
Мамка му. Той е журналист. Съвсем бях забравила. Току-що му дадох ексклузивна новина.
— Ти си журналист — казвам. Очевадно твърдение, но аз съм се смръзнала. — Нали няма да…
— Не говори глупости… Господи, ти си Марша Мелоу! Това е най-хубавото, най-брилянтното нещо, което изобщо някога…
— Люис, имаш ли нещо против да…
Не довършвам, но той така и нямаше никакъв шанс да ми отговори, защото аз съм лепнала устни в неговите.
12.55 следобед:
— Да, оо, да, шптг, Люис, да, да, даааааааааааааааааа!
И наистина се случва, да знаете!