Мария Бюмон
Тайната на Марша Мелоу (24)

23

— Лиза, тя къде е? — питам.

— Още е в пандиза. Татко отиде да се опита да я измъкне под гаранция. Ти къде беше, по дяволите.

— В Ню Йорк. Върнах се преди половин час.

— Моля? Нали беше болна от дребна шарка?

— Естествено, че не съм болна.

— Покрила си се? В Ню Йорк? Видя ли се с Ант?

— Той е тук. Тъкмо плаща на таксито.

— По-добре му кажи да си се прибира вкъщи, преди мама да е излязла. Бясна му е.

В който именно момент Ант влиза в дневната на майка ми и баща ми.

— Е, какво е направила? — пита нехайно, — Забравила е да си плати кабелната телевизия ли?

— Де да беше — казва Лиза. — Хванали я да пише със спрей по вратата на Нашата Господарка от Финчли.

— Мамка му — ахвам. — И какво е написала?

„Да горите в ада, хомо сви.“

— Това какво означава?

— Според мен е искала да напише „свещеници“, но ченгетата я спипали, преди да успее… А вие двамата по-добре ми кажете какво става, защото двамата с татко сме в пълен шах.

Разказваме й за обаждането на мама в „Семинарията“

— Лили, да те вземат мътните, ако онази неделя беше проявила малко смелост и й беше казала истината, това всичкото нямаше да се случи — гневно отсича Лиза.

— Не, Лиза, ако й бях казала истината, вече щях да съм мъртва и всички щяхте да чакате делото за убийство. Искам да кажа, виж я само как реагира на такава дреболия, че мои приятел е гей.

— Дреболия ли? Че той в един момент благодарение на теб и на тъпите ти глупости се оказа неин личен свещеник.

— Лиза, така не помагаш на никого — внимателно изрича Ант, опитвайки се да успокои нещата.

— Абе я си гледай работата — изкрещява Лиза. — И ти си сьщият като нея. Защо й се върза на акъла на майка ми?

— Я чакай малко — изкрещявам и аз. — А аз защо ти се вързах на твоя акъл? Ако не беше изпратила книгата…

— Знаете ли какво? — прекъсва ме Лиза. — Вече изобщо не ми пука. Писна ми от това смахнато семейство. Вие двамата оправяйте нещата.

Тя се фръцва и изхвърча от стаята. След секунди входната врата се затръшва. Сами сме.

— Добро начало — отбелязва Ант. — Какво ще кажеш да си направим чай?

Не отговарям. Забелязала съм на масата за кафе вчерашния „Мейл“: „КРАЛИЦАТА НА ПОРНОТО ПРОСЛЕДЕНА ДО ЛОНДОНСКО ПРЕДГРАДИЕ.“ Вземам го и преглеждам статията. Както ме увери Мери, още не ми знаят името, но разполагат с описанието ми. Аз съм, очевидно, „незабележителна кестенява жена на двайсет и пет години“, която живее в „Круч Енд, иначе почтено северно лондонско предградие“.

— Ега ти обидата — „незабележителна“ — казва Ант, надничайки през рамото ми.

Аз не успявам да обеля и дума, защото изпитвам съвършено ново усещане. Танцьорите, които бяха излезли в заслужен отпуск, докато бях в Ню Йорк, са се върнали. Скачат в корема ми, но този път май са друсани и вместо в палци, са обути в шпайкове.

— Откъде са научили, по дяволите? — успявам да ахна.

— Не знам, Лили. Да не е агентката ти? Или пък Лиза? Тя напоследък ти е доста ядосана.

Поклащам глава.

— Значи от изнудвача ти.

— Мери каза, че се е погрижила за него. А даже да не е, той щеше да им даде много повече от физическо описание.

— Значи издателят ти — предполага Ант.

— Той даже не ми знае името, камо ли пък къде живея.

Преравям си мозъка, за да си спомня всяка дума, която съм му казала, когато се видяхме. Може да съм изтърсила нещо. Но не се сещам нищо.

— Едва ли е той. Няма да рискува договора, като те разкрие, нали? — казва Ант. След което слага ръка на рамото ми и ме прегръща, защото, естествено, аз съм се разревала.

— Може ли да се върнем в Ню Йорк? — подсмърчам.

Не се шегувам. Изобщо не ме интересува колко оръжия, случайни стрелби и наркомани има, там се чувствах в по-голяма безопасност.

— Вече не можеш да бягаш — тихо казва Ант.

И е прав. Не мога. Но само защото чувам, че се отваря входната врата. Татко сигурно се прибира със затворничката.

— Ант, скрий се някъде — съскам.

Но и двамата не помръдваме. Заковали сме се на място, застинали в прегръдка. Е, сигурно има и по-лоши начини да умреш, отколкото в прегръдката на най-добрия си приятел.

Вратата на дневната се отваря.

Лиза. И вече не изглежда толкова ядосана.

— Съжалявам — казва. — Изпуснах си нервите.

— Няма страшно — отвръщам. — И аз си ги изпуснах.

Отлепям се от Ант и прегръщам сестра си.

— Татко току-що ми звънна на мобилния — казва тя. — Идва си.

— Ант, по-добре тръгвай.

— Не, засега сме в безопасност. Сам е — обяснява Лиза. — Мама са я оставили за през нощта… Замерила с чантата някакво стъкло в участъка. На сержанта на гишето му направила три шева.

Майка ми, мъченица за каузата на благоразумните семейни ценности, затворена за през нощта в полицейска килия с шайка пияници и проститутки. Нещата стават все по-хубави.

— Какво ще кажете за чаша хубав чай? — възкликва Ант.

Отива в кухнята, а ние с Лиза сядаме и започваме да чакаме. Сигурно сега трябва да й кажа за леката забежка на мама с Пат градинаря. Тя трябва да знае всички факти, нали така? Само че не мога. И без това доста й се събра. А на мен още повече.

— Трябва да кажем на татко за госпожицата със сандалите, нали знаеш? — казва тя.

— Да, ама не сега.

— Добре. Дай първо да видим какво ще стане с мама — съгласява се тя. — Татко ще го отложим за утре… Точно така.

 

— Татко, не смяташ ли, че ни дължиш обяснение? — настоява Лиза.

— Откъде ги взехте? — пита той, докато оглежда разпръснатите на масата за кафе снимки.

Лицето му е мъртвешки бяло. Беше доста бледо и като се прибра от участъка, но сега тенът му някак е успял да стане още по-бял и по-мъртвешки. Знам, че е гаден неверник и всичко останало, но ми е жал за него. Сигурно се чувства по същия начин, както аз, когато Колин Маунт се обади да ме изнудва.

Твърдото намерение на Лиза да му вдигне скандал заради госпожица Сандали с Токчета трая… О, цели десет минути. Избухна, когато татко, който съвсем понятно изнервен от събитията през деня, се нахвърли върху нас с Ант и ни обвини, че сме виновни за случката с мама. Лиза реши, че не бива да му се позволява да забравя своето участие в цялата история и се спусна в наша закрила като една истинска Лара Крофт във „Версаче“. В този момент Ант се оттегли стратегически — стори му се, че още чай определено ще помогне на ситуацията.

— Татко, няма никакво значение откъде сме взели снимките — сега казва Лиза. — Какво си въобразяваш, че правиш?

— Имах среща с нея — мънка, очевидно в неведение какво друго да каже.

— Това е очевидно. Само не се опитвай да ни убеждаваш, че ти е колежка от работата. Знаем много точно коя е. Сандра Филипс. За приятелите „Санд“. Живее в Ууд Грийн и обича „Садърн Комфорт“, и…

— Откъде знаете всичко това, по дяволите? — невярващо ни гледа татко. — Даже аз не знам толкова, а се срещам с нея вече няколко седмици.

— Значи признаваш — тържествува Лиза, все едно провежда кръстосан разпит на ключов свидетел в съда. — Е, в случай че се чудиш кой размер да й подариш за Свети Валентин, да знаеш, че е 80В.

— Осемдесет какво? И какво да си признавам? — недоумява татко, макар че според мен преиграва с объркването. Хванали сме го по бели гащи, това е ясно. — И откъде са тези снимки? — вече се възмущава. — Вие да не би да ме шпионирате…

Да бе.

— …Собствените ми деца ме шпионират. Това семейство окончателно ли полудя, що ли?

Да бе, да бе.

— Татко, не знам как се осмеляваш да обвиняваш в нещо нас — казвам. Досега не съм отваряла уста, но престорената му невинност започва да ми лази по нервите. — Ти си този с любовницата.

— Любовница ли? Любовница!… — уплашеният му поглед се мести ту към Лиза, ту към мен. — …Тя не ми е любовница. Организаторка на тържества е. Планира семейни празненства, по дяволите.

— Да, това го знаем, само че ти какво правиш с една организаторка на семейни тържества?

— Организирам скапано семейно тържество, това правя — избухва той и на челото му изведнъж започва да пулсира виолетова вена.

Досега не съм виждала тази вена. Но досега и не съм виждала баща ми да избухва и съм уплашена. Освен това започва да ми просветва съвсем малко, че може нещо да сме объркали.

— Другия месец е шейсетият рожден ден на майка ви, ако случайно сте забравили — продължава да бучи той. — Никога не съм й обръщал внимание на горката и реших да се реванширам и да й организирам парти, ако нямате нищо против.

— Май си организирал парти за себе си на паркинга, татко — изкрещява Лиза, неповярвала на нито думичка от защитната му реч.

— Какво искаш да кажеш?

— Ето, виж — посочва тя обвиняващо към експонат А, снимката, на която той е седнал в микробуса, а госпожица Сандали на Токчета е коленичила. Бях я забравила тази снимка. Ужас. В крайна сметка сме били прави.

— Какво да видя, по дяволите? — пита татко, без изобщо да намалява звука.

— Татко, моля те, не отричай — полагам аз всички усилия да звуча успокояващо. — Съвсем очевидно е какво правиш.

— Боя се, че не е така, млада госпожице.

— Татко, стига — крещи Лиза, зарязвайки окончателни всякакво добро възпитание. — Тя ти прави свирка.

Казах ли, че преди малко татко избухна? Е, не е избухвал. Сега избухна: грабна снимката от масата, скочи на крака и гневно я размаха на пет сантиметра от носа на Лиза.

— Я ти я погледни. Погледни я. Виждаш ли? Да виждаш тая буца? Дето е като бутилка? — крещи той и мушка с пръст по…

Боже, какво е това бутилкоподобното, дето мушка по него?

— Скапана бутилка хелий — продължава той. — За скапаните балони. За скапаното парти. За скапаното весело празненство, което организирам за скапаното си ненормално семейство. Момичето е коленичило и ми показва как да затворя скапания клапан.

Той хвърля снимката обратно на масата и въпреки че съм се сгушила до стената, успявам да й хвърля един поглед. Без съмнение има нещо — и е прекалено голямо и бутилкоподобно, за да е нещо, което татко, пък и който и да е друг мъж, ще сложи удобно между краката си. Лиза сигурно е стигнала до същото заключение, защото мълчи тъпо.

Татко крачи из стаята и гневно прокарва пръсти през няколкото останали косъма на черепа си — доста по-малко от вчера сутринта, така си мисля.

— Татко — прошепвам немощно, — ужасно съжаляваме… Нали, Лиза?

— Господи — беснее той, пренебрегвайки плахия ми опит за помирение, — какво изобщо съм седнал да ви обяснявам… на вас… вас…

Нахални хлапета?

Тъпи патки?

Абсолютни малоумници?

— …Шибани идиотки?

Огосподи, пълен шибан шок. Баща ми знаел шибаната думичка с „ш“.

— Я се вижте какво направихте — продължава той, внезапно по-спокоен. — В момента майка ви е в полицейска килия. Шейсет години на тази земя и какво си има? Две дъщери, които я докарват на ръба на нервен срив. Ами аз? Честно казано, скоро май ще я последвам.

Той ни поглежда за някакъв отговор, но и двете изобщо не проронваме и дума, макар според мен да не е съвсем прав — искам да кажа, да съм взела аз спрей да пиша по вратите на църквите.

— Я си тръгвайте — заявява той.

С Лиза се споглеждаме, защото не знаем какво да правим.

— Казах да си тръгвате…

Ант се появява на вратата с табла с чай и чашки алкохол.

— …И си вземете и скапания хомосексуален свещеник.