Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Marsha Mellow and me, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 42гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
bambo(2006)

Издание:

Издателство „Кръгозор“, 2005

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от vesselanka)

20

Току-що е станало пет сутринта и съм тоооолкова щастлива. В никакъв случай няма нищо общо с факта, че след няколко часа летя обратно за Англия, за да се изправя пред наказателен отряд, съставен от мама, моя изнудвач и главния редактор на „Дейли Мейл“. Не, трябва да е от екстазите.

Аз взех екстази!

Е!

Дрога!

През живота си не бях опитвала вещество, влияещо на мозька, ако не се брои онзи попър, дето Джейк ми го пъхна под носа, а и тогава стана без моето съгласие. Добре, пия и пуша, ама чак пък хапчета? Никога. Изнервям се даже като изваждам аналгин от блистера.

Когато отидохме в „Ен Уай“, обичайната ми клубофобия взе да ме обхваща въпреки водките, с които се наливах. Ант забеляза симптомите и се опита да ме завлече на дансинга, но аз не помръднах. Тогава той извади от джоба си малка бяла таблетка.

— Опитай това.

— Нищо ми няма — отвърнах. — Само съм малко уморена. Не ме боли глава.

— Това е Екс. Опитай.

— Какво е? — опитах се да надвикам музиката, от която, сега като се замислих, ме болеше главата.

— Екстази! — извика той в отговор.

— Гледай си работата, Ант — изкрещях и отскочих от него, като че ли ми подаваше петриева чинийка, гъмжаща с антракс. — Откъде го взе?

— Лили, това е нощен клуб. Огледай се малко. Да не си мислиш, че от алкохола всички танцуват като смахнати?

Огледах помещението и всички наистина ми се сториха леко налудничави. И щастливи.

— Давай — окуражи ме той. — Няма да станеш наркоманка.

Помислих си, какво пък, по дяволите; след няколко часа, така или иначе, ще умра. По-добре да е с идиотска усмивка на лицето. Взех хапчето и го сложих на езика си. Преглътнах и… Не стана нищо. Никакво замайване, гадене, жестоки мъчителни конвулсии, изблик на адреналин или пък откачени халюцинации, в които клубът се превръща в пурпурната вътрешност на слонска утроба, а танцуващите — в пикси и тролове, или каквото там се случва в откачените халюцинации.

Затова свих рамене и отидох на бара да взема пиене. Малко ми се губи какво стана точно тогава — изобщо взех ли пиене? Следващото, което си спомням, е как се хвърлям към дансинга и циците ми се друсат около ушите ми като плитките на принцеса Лиа. Бях най-добрата танцьорка изобщо в историята на движението под музикален съпровод. Даже не ми трябваше дубльорка за най-трудните ми движения, за разлика от оная смотла във „Флашданс“. Не е зле, като се има предвид, че обикновено си давам сметка, когато тактувам с крак, и получих жесток пристъп на паника последния път, когато ми се наложи да танцувам — в забавачката на коледното тържество — бях снежинка. Танцувах часове наред и още щях да продължавам, ако Ант най-накрая не ме беше извлякъл навън.

— Олеле — ахвам при вида на зората. — Изгрев в Манхатън. Толкова е… ярък.

— Лили, това не е слънцето. Това е шибана улична лампа. Май е по-добре да се прибираме.

Вече сме в таксито. То спира пред масивна тухлена сграда. Нямам представа къде сме, но знам, че не е кооперацията на Ант.

— Къде сме? — питам.

— Пред „Семинарията“.

— Няма да ми се налага да си оставям циците, нали?

— Няма страшно. Скоро затварят. Мисля, че е безопасно.

* * *

— В един празен клуб има нещо депресиращо — казвам. — Хората правят мястото… И диджеят. Диджеят е тооолкова важен за усещането.

— Я се виж — смее се Ант. — Едно екстази и стана най-яката денсърка в Манхатън.

Намираме се в основната зала на „Семинарията“, онази, която е била църква, когато е било пълно с млади мъже в раса, а не в черни кожени дрехи. Вече няма скамейки и разпятия. Само огромен дансинг и греди, крепящи осветление, и високоговорители, последна дума на техниката.

— Виждам, че сте оставили някои от оригиналните елементи — казвам, поглеждайки огромния витраж, който се извисява над мястото, където трябва да е бил олтарът.

— Не, не сме. Загледай се внимателно и ще забележиш, че Дева Мария е Ру Пол, а умиращият Христос е Рок Хъдсън — папата ще получи удар, ако го види. Ела да пийнем по едно, преди да пуснат кепенците.

Извървяваме разстоянието до дългия бар в дъното на помещението. Някакъв мъж чисти плота. Главата му е обръсната, облечен е в тясна черна жилетка и във веждата му проблясва стомана.

— Това е Христос — казва Ант. — На галено Крис. Някога е бил пожарникар.

— Сериозно?

Доста е мускулест, но не отговаря много на представата ми за пожарникар.

— Да бе, бил е при падането на кулите. След това не могъл да го понесе и напуснал.

— О, Боже — прошепвам. — Истински герой.

— Ант, скъпи, какво правиш тук? Тази вечер не си ли свободен? — вика Крис.

— Това е приятелката ми Лили от Англия — отвръща Ант. — Исках да й покажа къде работя.

— Където работиш? Ха! Където се забавляваш, сладурче.

Хомосексуалист отвсякъде. Зачудих се дали е потискал тази своя страна, докато е бил в пожарната. Докато той поема ръката ми и я целува, поглеждам халките на зърната на гърдите му, които стърчат под ликрата на жилетката му, и се чудя дали е позволено пожарникарите да си слагат такива. Ей, може да им трябват да си закачат някъде маркучите.

— Добре че не я доведе преди няколко часа — казва той на Ант. — Онези педали от Лонг Айлънд бяха тук. Щяха да я изядат с парцалите. Нещо за пиене?

— Вода, ако обичаш — поемам си аз въздух.

Усещам начало на пристъп от паника. Чувала съм ужасни истории за тийнейджъри, които вземали екстази и мозъците им се обезводнявали и те пиели ли, пиели вода и експлодирали… или нещо такова. Не си спомням, но устата ми е суха като пергамент.

Водата идва и аз я погълвам на един дъх. Вече ми е по-добре.

— Значи — подемам разговор с Крис, — наистина си бил там.

— Къде, малката?

— 7/11 — добавям жадна за подробности.

Той ме поглежда тъпо.

— Май има предвид 9/11 — пояснява Ант.

Крис избухва в гръмогласен смях, а аз усещам как се сбръчквам — по-скоро от срам, отколкото от обезводняване.

— Боже, аз пък си помислих, че ме обвинява, че съм висял в някакъв въшлив денонощен магазин — успява да изпищи Крис измежду спазмите от смях. След това се съвзема и казва: — Добре де, 9/11. Какво 9/11?

— Ант каза, че си бил част от спасителните екипи.

— Ще ми се. При онези готини пожарникарчета. Не, тогава бях в Маями.

— Ама не си ли бил пожарникар?

— Бебче, един-единствен път в живота си съм се качвал в пожарен камион, ама тогава бях петнайсетгодишен и един стокилограмов пожарникар ми правеше маска…

Май не говори за тристъпковата програма на „Клиник“.

— Ант какви ти ги е наговорил?

Обръщам се към най-добрия си приятел, който се дави от смях в ръкава си.

Копеле такова — изсъсквам.

— Съжалявам — казва той, — ама от толкова време не е имало тука шаран като теб.

Тъкмо се каня да го убия, когато телефонът звъни. Крис се затътря към другия край на бара и го вдига.

— „Семинарията“ — изчуруликва. И след момент: — Съжалявам, миличка, но всеки момент затваряме… Отец кой?… През уикенда имахме тук двама-трима кардинали, но на тях май няма да им хареса да го разправяме наляво и надясно… Ъ-хъ, това с „Семинарията“… Виж, май бъркаш номера… Не се шашкай, малката, стават и такива работи.

Той оставя слушалката и казва:

— Някаква идиотка търсеше тук шибан свещеник. Някой си отец Антъни.

Но нямаше нужда да обяснява, защото в момента, в който затвори, монетата вече е падала в автомата. Мама трябва да се е научила да ползва международни телефонни справки. Поглеждам към Ант, който е пребледнял. Очевидно е стигнал до същото заключение.

— Мамка му — казва той.

Телефонът звъни отново.

— Мамка му, мамка му, мамка му!

— Какво ще правим? — питам трескаво.

— По-добре да вдигна — казва той, пресяга се през плота и грабва слушалката още преди Крис да е посегнал.

— Здравейте, тук е „Семинарията“ — изчуруликва той и веселият му тон изобщо не отговаря на пребледнялата му паникьосанаа физиономия. — Здравейте, госпожо Бикърстаф, Антъни съм… Да, добре съм. А вие?… Наистина?… Наистина ли?… О, Боже…

О, Боже ли? О, Боже ли? Какво става вкъщи, по дяволите? Сигурно е разбрала. „Мейл“, няма кой друг. Поглеждам Ант за знак, че е разбрала, но той е прекалено погълнат от ролята на падре, за да ме забележи.

— …Както е казано в Матея глава втора, стих осми, „Този, който си ляга с камила, не ще… ъъ… не ще премине през ухото на игла…“. Е, може би ако поговорите с местния си свещеник… Много би ми се искало да дойда, но имам… Ъм… да преглеждам изследванията си върху Христос за…

Изследвания за Христос? Кого се опитва да баламосва?

— …И ми предстои първото ми голямо причастие… Да, получаваме бележки за стил… О, госпожо Бикърстаф, това наистина е шокиращо…

Мамка му, разбрала е.

— …Трудно е да се дава съвет по телефона… Сигурно знаете за отношението на католицизма към развода…

Развод! Значи не е разбрала за мен. Чакай малко. Развод?

— …И подозирам, че повечето манастири няма да погледнат с добро око на молба от омъжена жена…

Обожей, тя монахиня ли иска да става?

— …Може би ако съберете семейството си и потърсите сила в тях… Знам, знам, те всичките са толкова заети, но опитахте ли… Лили?…

Мамка му, защо ме забърква в това? Размахвам панически ръце да прекъсва разговора.

— …Много интересно, тя е тук.

Аааааааааааааааггггггггггггггггггггххххххххххххххххххх!

— …О, не ви ли е казала? Е, стресът на лондонския живот й дойде малко в повече. Нужно й беше място, където да си възвърне връзката със своята духовност, а ние тук предлагаме усамотение… Да, даже на некатолици… Ами, ще проверя дали можем да ви приемем…

Не, не, не, не, нееееееееееееееееееееееее!

— …Лили, да… Пристигна преди ден-два… Сигурен съм, че ще й е приятно да ви чуе… Мисля, че в момента е в параклиса насаме с Господ. Изчакайте така да я извикам.

Той оставя слушалката на бара и ме поглежда безпомощно.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — съскам.

— Извинявай. Просто не знаех какво да й кажа. Чуй ме. Съвсем се е побъркала и фактът, че ме смята за свещеник, само влошава още повече нещата.

Крис, който съвсем логично е подслушвал всяка дума, сега изглежда особено заинтригуван.

— Защо е откачила? Какво е станало, да му се не види?

— После ще ти кажа… Но сега по-добре говори с нея.

— Не мога. Какво да й кажа?

— Защо не й кажеш истината?

— Истината? Тя не може да понесе истината — изкрещявам, чудейки се защо тази фраза ми изглежда позната.

— А може и да може. И доколкото разбирам, повечето проблеми в семейството ви идват от това, че никой на никого казва нищо.

Грабвам слушалката от ръката му.

— Здрасти… мамо — изричам със свито гърло.

— Лили! Какво правиш в Ню Йорк? От няколко дена ти звъня. Никой не знае къде си. В работата ти казаха, че си била болна от дребна шарка. Изкарах си акъла от притеснение.

— Съжалявам, но трябваше малко да се махна.

— Е, трябваш ми — преглъща тя риданията си от другата страна. — С баща ти всичко върви на зле.

Лиза сигурно й е показала снимките. Идиотка.

— Виждала ли си Лиза? — питам.

— Тая твоя сестра. Изобщо не ми вдига телефона…

Значи не е видяла снимките.

— …И какво толкова става при теб, че да се махаш оттук? — пита с презрителна интонация, същата, която предполага, че в моя малък свят едва ли може да се случи нещо неприятно и че единствените достойни кризи са нейните. Ант май е прав. Май трябва да й кажа — ей сега ще й дам да разбере що е то криза.

Ако се напрегна наистина сериозно, все още изпитвам някаква искрица еуфория, остатък от свръхзаредената самоувереност, доставена ми от Е — не много, може би точно толкова, колкото да преживея това.

Точно така. Мога да го направя. Почвам.

— Мамо, налага се да ти кажа нещо…

Поглеждам Ант, който ми кима насърчаващо.

— …което трябваше да ти кажа още преди години. Направо няма да повярваш…

Откъде ми е позната тази реч? От онази неделя по обед в къщата на мама. Но този път няма да се излагам.

— …Направо е невероятно — продължавам.

Кимванията на Ант се превръщат в окуражаващо размахване на юмрук.

— …И след като свикнеш с тази мисъл, знам, че ще ти хареса…

Май прекалявам с трупането на напрежение — от Е-то е. Трябва да стигна до кулминацията.

— …Става въпрос за Ант.

Веждите на Ант отскачат на челото му като изстреляни с ракета.

— …Той е гей.

 

О, да, това протече брилянтно. Като насън.

С тези три думички всичките стари мамини предразсъдъци спрямо католическите свещеници възкръснаха и разбиха на парчета мечтата й да отиде в манастир и да прекара остатъка от дните си в богоугоден размисъл. Не, не го прие добре.

Поне Ант се откачи от куката. Няма да му се налага да си напряга мозъка за цитати от Евангелието, ръсейки духовни напътствия върху единствения член на паството си. Всъщност, вероятността някога отново да види майка ми е никаква, а дори да я види, това ще е само за миг, преди да бъде разкъсан от злото куче, което тя несъмнено ще си купи, за да държи Ант надалеч от нея.

— Поръчах ти яйца, бекон, палачинки и курабийки, полети с литър кленов сироп. Не знам дали ще ти помогне, но поне няма да ти навреди — казва той и сяда на нашата маса до прозореца — седнали сме в бистрото срещу „Семинарията“.

— Ант, нещата все повече се влошават — хленча аз. — След по-малко от три часа трябва да се кача на самолета и да се изправя пред всичко това… мамка му.

— Лили, тежко е, но знам, че можеш да го направиш. — Взема ръката ми в своята. — Ще й кажеш… ако не за друго, поне защото вече ти свършиха другите тайни, с които да я халосваш. Много скоро ще ти остане само Марша Мелоу. Тогава, когато излезе на бял свят и тя разбере, ами, останалото няма да има значение. Онзи мръсник няма да има с какво да те изнудва, а „Мейл“ да си пишат каквото щат…

— Ант, не мога да й кажа. Като опре ножът до кокала, просто не мога и това е.

— Ще ти кажа нещо. Сигурно няма да ти стане приятно, но, колкото да е интересно, това може да улесни нещата, макар че изобщо не трябва да ти казвам, защото… Нали разбираш, свещените ми клетви и всичко останало…

Изповедта. Това го бях забравила.

— …Майка ти е изневерила на баща ти.

Едва не падам от пейката. Това изобщо не е възможно. Даже по-малко възможно от пълната невъзможност татко да има любовница. Възгледите на майка ми относно извънбрачния секс са толкова непоклатими, че тя сериозно обмисляше да стане републиканка, когато Ди се разприказва за Чарлз и Камила. Спомням си сцената много ясно: мама повтаря „Едип женкар никога няма да седне на трона на Великобритания“ (без да й изнася да си спомни, че цели поколения женкари вече са го правили), докато прибира в кашони цялата си колекция от кралски сувенири. Накара татко да забута в най-далечния ъгъл на тавана трите кашона сувенирни чинии, чаши и държачите за тоалетна хартия с образа на кралицата майка. Лакираната махагонова тоалетка в трапезарията стоя празна повече от три години, могъщ символ на катастрофалното сриване на стандартите на самия връх на държавното управление.

— Това просто не е възможно — казвам, успявайки отново да си поема дъх.

И не е възможно. Помня как веднъж тя бе на косъм да се откаже от любимото си членство в Консервативната партия, когато вестниците разтръбиха за аферата между Джон Мейджър и Ед…

Господи Боже и всички светци, прозрение ли получих то-ку-що или какво? Едуина Кюри. Новият образ. Този откачен тори вид, който мама прие, който тогава изобщо не можах да поставя на мястото му, но който подозирам, че трябва да е бил опит за прелъстяване на татко обратно в семейното ложе… Но който всъщност е бил, защото тя е била една похотлива неверница.

— Съжалявам, че трябваше да ти го кажа — обажда се Ант, прочел мислите ми.

— С кого?

— Не го познаваш. Някой си Пат. Градинар.

— Градинар?

— Не се тревожи. Не се е забъркала с нисшите класи. Бил от онези надутите, дето подрязват няколко храста, слагат фонтанче и се наричат ландшафтни архитекти. Запознала се с него на цветарското изложение в Челси — било е любов от пръв поглед над бегониите.

— Това няма значение. Още ли продължава?

— Не. Когато дойде и се изповяда, вече било свършило. Беше напълно разядена от вина — толкова, че отчаяно искаше да вярва, че баща ти също й изневерява.

— Ами, той… й изневерява.

— Да, ама тогава тя не го е знаела със сигурност и продължава да не знае. Просто отчаяно й се искаше да оправдае собствената си забежка. Доста време я убеждавах, че Господ си го бива да прощава и не е съвсем сигурно, че ще гори в ада… Май е спала с оня само веднъж, ако от това ти става по-добре.

Едва ли. Защото и да е било само веднъж, сега трябва да запиша в главата си образа на майка ми и Пат, дишащи тежко под студоустойчивите храсти, до образа на баща ми, на когото на някакъв паркинг му прави свирка Сандра, професионалистката в областта на кетъринга. Мамка му, какво им става на тия двамата? Никакъв срам ли нямат? Не им е работа да правят секс един с друг, да не говорим пък за странични хора.

— Ант, не знам защо според теб това облекчава ситуацията — казвам, след като съм осъзнала напълно истината за Шавливите Бикърстафови.

— Естествено, че я облекчава. Помисли си. Първо, майка ти не е праволинейната светица, за която винаги си я мислила. Искам да кажа, тя е изневерила на баща ти. А ти, каквото и да си направила, не си изневерила на никого. И второ, ако изобщо й е останала някаква съвест, ще й е адски трудно да те вини за книгата ти.

Може и да е прав, но не виждам с какво ще ми помогне това. Не виждам, защото пред очите ми се мержелеят потни разгонени съешаващи се петдесет и доста годишни родители.

Почукване по прозореца зад мен ме изтръгна от безрадостните мисли. Крис. Ние го оставихме в клуба с увиснало чене от разкритията, на които стана свидетел. Той влиза в бистрото и се настанява на пейката до мен.

— Отец Антъни — подхилва се той, — не съм се изповядвал вече цели шест месеца, а оттогава само да знаеш какви грехове съм натворил.

— Още един такъв майтап и си уволнен — процежда Ант. Мисля, че не се шегува.

— О, не се дръж като ощипана госпожица. Наложи ми шест „Аве Марии“ и ме напляскай по задника.

— Крис, моля те, моментът не е подходящ — казва Ант.

— Вие двамата — невероятни сте — продължава Крис, без да обръща внимание на мрачната атмосфера. — Налага ми се с цели седмици да гледам сериали, за да попадна на такива сочни моменти, като с вас тази сутрин. — Той поглежда нещастните ни физиономии и добавя: — Освен това се обзалагам, че това не е цялата бъркотия.

— Лили, защо не му кажеш?

— Моля?

— Е, тъкмо ще ти е нещо като тренировка за пред майка ти. Освен това не ми се вярва с педал като Крис да се засекат някой ден на благотворителна разпродажба на Консервативния клуб.

— Прав е.

Обръщам се към Крис и заявявам:

— Аз съм Марша Мелоу.

— Ай, стига бе! — изкрещява той. След което: — Тая па коя е?

 

— Трябва да ме включиш в следващата си книга, скъпа — помолва ме Крис, след като свършвам. — Моля те… Честно, нямам нищо против да изчукам някоя друга жена.

— Ако не успея да кажа на майка си, няма да има следваща книга — измърморвам.

— Майките. Много са страшни, нали? — казва Крис. — Всъщност моята не беше чак толкова лоша. Когато й казах, че съм обратен, тя каза:

— Накарай ме да се гордея с теб, синко, защото само един истински мъж може да поеме цял юмрук в задника.

— Лъжеш — не вярва на ушите си Ант.

— Естествено, че лъжа. Не го каза. Но и не ме уби на място.

— Радвам се за теб. Моята майка ще ме убие.

Видимо ядосан Ант се обръща към мен и казва:

— Лили, приемам, че най-голяма статистическа вероятност има да бъдеш убита от член на семейството си. Но и така да е, вярваш ли, че жена като майка ти, която толкова мрази петната, ще рискува да изцапа меката си мебел с кръв, като те убие?

Не отговарям… защото всъщност мисля, че ще рискува.

— Имам идея — изведнъж се оживява той.

Каква? Да си сменя името, да остана тук и да се омъжа за американец, за да получа зелена карта? Отличен план! Къде да подпиша?

— Искаш ли да дойда с теб?

О.

— Ще дойдеш ли? — хленча.

— Ами, Алекс малко ще се ядоса, но, както ти казах снощи, двамата с теб имаме двайсет години повече заедно, отколкото двамата с него. Хайде да стягаме багажа.