Клифърд Саймък
Куклата на съдбата (4)

Глава четвърта

Открихме ги в голяма стая, която приличаше на склад, на един етаж под фоайето, в което имаше врати към толкова много други светове.

Джуджето беше разстлало багажа ни по земята и го изучаваше. Няколко купчини вече бяха отделени и то сега ровеше в още една торба, а всичко останало бе подредено старателно отстрани и чакаше реда си.

Хобитата го бяха заобиколили в полукръг, гледаха и се люлееха по-спокойно, а по издяланите им лица, макар че бяха безизразни, ми се стори, че откривам чувство на задоволство от добрия товар, който бяха донесли.

Бяха толкова увлечени в заниманията си, че никой не ни забеляза преди да влезем и да пристъпим няколко крачки. Хобитата, след като ни видяха, се отдръпнаха върху кънките си, а джуджето започна бавно да се изправя, като че ли вратът му се бе схванал от продължителното навеждане над вещите ни. Все още полунаведено, то ни изгледа през провисналия над очите му кичур рошава коса. Приличаше на вдигнало глава английско овчарско куче.

Ние всички се спряхме и застанахме един до друг. Не казвахме нищо, само чакахме.

Джуджето накрая се изправи напълно — много внимателно и бавно. Хобитата стояха неподвижни, наклонени назад върху кънките си.

Джуджето потри възлестите си ръце:

— Вече се канехме да дойдем за вас, господарю.

Посочих с пушката си багажа, пръснат по земята.

— Просто формалност — тръсна глава то.

— С оглед на тежките данъци ли? — попитах го. — Много тежките данъци.

— Ни най-малко — отвърна то. — Просто има определени неща, които не се допускат на тази планета. Макар че ако настоявате, може да се разреши определен безплатен минимум. Възможностите ни да складираме ценните неща са много ограничени. А ви осигуряваме обслужване, от което имате голяма нужда и…

Огледах склада. Беше пълен със сандъци, кошници и други, по-необичайни контейнери. Най-разнообразни предмети бяха подредени или натрупани един върху друг.

— Откровено казано — започнах аз, — мисля, че се оправяте доста добре. Ако питате мен, не смятам, че сте се канели да ме приберете. Можехме да си останем в оня пустинен свят завинаги, ако зависеше от вас.

— Кълна се, че не — разпали се то. — Тъкмо се канехме да отворим вратата. Но прекрасните предмети, които носите, така ни заинтересуваха, че загубихме представа за времето.

— Кажете ни най-напред защо ни запратихте там? — запита Сара. — В пустинния свят?

— Ами за да ви предпазим от смъртоносните вибрации — обясни то. — И ние самите се прикрихме. Тези вибрации се появяват всеки път, когато пристигне кораб. Винаги идват през нощта, преди зората на деня след кацането.

— Земетресение ли? — попитах го аз. — Разтърсване на планетата?

— Не на планетата — отвърна джуджето. — Разтърсване на сетивата. То смразява мозъка, раздира плътта. Не пощадява ничий живот. Ето защо ви прехвърлихме в другия свят — за да спасим живота ви.

Лъжеше ни. Нямаше как да не е така. Или поне ни лъжеше за намерението си да ни върне от пустинния свят. За плъх като него това изобщо не се налагаше. У него бяха всичките ни принадлежности. Нямаше какво да спечели, ако ни върне от света, в който ни бе запратило.

— Другарче — обадих се аз. — Не вярвам на нито една твоя дума. Защо кацането на кораба трябва да предизвиква такива вибрации?

То опря крив пръст до големия си нос.

— Светът ни е затворен — обяви то. — Тук никой не е добре дошъл. Когато пристигнат посетители, той постъпва така, че да умрат преди да напуснат града. А за да не успеят в никакъв случай, планетата запечатва кораба им, така че да не могат да отлетят и да разкажат какво са открили тук.

— И все пак — възразих аз — имаше мощен направляващ лъч, зовящ лъч, който се разпространяваше далече в пространството. Лъч, който да привлича посетители. Вие ни примамихте, а после ни запратихте в пустинния свят и прибрахте всичките вещи, които бяхме взели от кораба. Получихте всичко освен кораба, а може би сега работите по въпроса как да получите и него — нашия кораб и останалите запечатани возила там. Нищо чудно, че хобитата настояваха да си вземем целия багаж. Знаели са какво ще стане с кораба. Явно вие самите още не сте успели да се преборите с това запечатване.

— Това са част от правилата на затворената планета, сър — поклати глава то. — Навярно могат да се заобиколят, но още не ни е известно как.

След като виждаше, че съм успял да го притисна, не си правеше труда да отрича. Щеше да признае всичко или почти всичко и дори да се надява, че честността и прямотата му ще бъдат оценени. Защо ли толкова много същества, където и да ги откриеше човек, се оказваха такива гадини?

— Още едно нещо, което не мога да си обясня — продължи джуджето, — е как успяхте да се върнете тук. Никога досега не сме имали случай някой да успее да се върне от един от другите светове. Не докато ние сами не го пуснем.

— И твърдите, че сте смятали да ни пуснете?

— Да, кълна се. А може да си вземете и всички вещи. Изобщо не сме имали намерение да ги прибираме.

— Това вече е добре — кимнах аз. — Ставате разумен. Но ние искаме и други неща.

— Какво например? — наежи се той.

— Информация — отвърнах аз. — За друг човек. Хуманоид подобен на нас. С него би трябвало да има и робот.

Той се озърна, като се мъчеше да вземе решение. Помогнах му да реши, като насочих пушката към него.

— Отдавна — каза накрая той. — Много отдавна.

— И само той ли е дошъл? Само той от нашата раса?

— Не. Преди него дори имаше други като вас. Шест-седем души. Излязоха от града и повече никой не ги видя.

— Но не сте ги прехвърляли в друг свят?

— Защо, прехвърлихме ги. Ние го правим с всички, които пристигат тук. Налага се. Всяко кацане предизвиква появата на нова вълна убиец. След преминаването на вълната убиец ние сме в безопасност до поредния кораб. Прехвърляме всички новодошли в друг свят, но винаги ги връщаме.

А може би, помислих си аз, ми казваше истината. Макар и не цялата истина. Може би разполагаше и с други номера, които още не бяхме видели. Макар че сега чувствах, че би се поколебал преди да ги опита. Бяхме го поставили натясно.

— Но с пристигането на всеки кораб се появява нова вълна убиец — подсетих го аз.

— Само в града обаче — уточни той. — Ако човек е вън от града, няма опасност.

— Значи никой, след като пристигне, не остава в града?

— Никой. Винаги напускат града. Отиват да търсят нещо, което си мислят, че ще намерят извън него. Повечето от тях винаги търсят нещо.

Боже мой, така е, помислих си, те винаги са по следите на нещо. Колко ли други разуми, в различните си форми, бяха чули гласа, който говореше нещо на Смит, и бяха подмамени да го търсят.

— Казвали ли са ви някога — попита Сара — какво точно търсят?

— Те са много потайни — ухили се той накриво.

— А другият хуманоид? — подсети го Сара.

— Онзи, който е дошъл сам, само с робота си…

— Робот? Искате да кажете метален хуманоид, който много прилича на него?

— Не се правете на глупав — намесих се аз. — Знаете какво е робот. Онези хобита там са роботи.

— Роботи не сме ние — обади се Добин. — Честни хобита сме.

— Ти мълчи — сопнах му се аз.

— Да — кимна джуджето. — Оня с робота. Той също тръгна нанякъде и не се върна. Но след време роботът се върна. Макар че не ми каза нищо. Нито дума.

— Роботът още ли е тук? — попита го Сара.

— Част от него е при мене — отвърна джуджето. — Онази част, която го задвижва, за съжаление, я няма. Предполагам, че я наричате мозък. Мозъкът му го няма. Продадох го на дивите хобита, които живеят в пустошта. Те много го искаха, платиха много добре. И не можах да им откажа. Щеше да ми струва живота, ако го бях направил.

— Тези диви хобита — попитах аз, — къде можем да ги открием?

Той сви рамене:

— Това не се знае. Скитат се по разни места. Най-често са на север оттук. Много са диви наистина.

— Защо ли на дивите хобита им е трябвал мозъкът на Роскоу? — зачуди се Сара. — Каква ли работа би могъл да им свърши?

Джуджето разпери ръце:

— Как мога да знам? Те са същества, на които не смееш да задаваш много въпроси. Много са груби и диви. Имат тела на хобита, но главите и ръцете им са като вашите, викат силно и са несговорчиви.

— Кентаври — обади се Тък. — Чувал съм, че в галактиката ги имало много. Почти колкото и хуманоидите. И аз съм чувал, че са много несговорчиви, както твърди и господинът тук. Но никога не съм ги виждал.

— Значи сте им продали само мозъка? — попитах аз. — А тялото на робота е още тук.

— На тях не им трябваше тялото. Още е при мене.

Зарязах космическия жаргон и се обърнах към Сара на английски:

— Как мислиш? Да се опитаме ли да намерим Найт?

— Той би могъл да бъде…

— Ако е още жив, той ще е много, много стар човек. Според мене, по-вероятно е да е умрял. Роботът се е върнал. Той не би изоставил Найт, ако е бил жив.

— Може би ще открием накъде е отивал — допусна Сара. — Ако можем да вземем мозъка и да го върнем в тялото на Роскоу, той би могъл да ни каже какво е търсел Найт и къде бихме могли да го открием.

— Но той нали не е искал да говори. Не е казал нищо на джуджето.

— Може би с нас ще говори — предположи Сара. — Все пак неговите хора сме ние. Хора като нас са го изработили и ако у него има някаква преданост, каквато допускам, че има, тази преданост би се проявила тъкмо към хора от нашата раса.

Обърнах се отново към джуджето:

— Добре. Ще ни трябва тялото на робота и карти на планетата. Малко вода. Хобитата ще носят нас и багажа ни и…

То се ужаси, отдръпна се от мен и упорито тръсна глава:

— Не можете да вземете хобитата. Те са ми нужни на мене.

— Не ме оставихте да довърша — продължих аз. — Вземаме и вас.

— Не може да направите това — изпищя Добин. — Той трябва да остане тук и да предупреждава пристигащите кораби, да ги предпазва от вълната-убиец. Господарю, разберете…

— Е, можем да се погрижим за това — махнах с ръка аз. — Ще спрем лъча. Щом няма лъч, който да ги примамва, няма кой да дойде.

— Но вие не можете да го спрете — изплака джуджето. — Никой не може да го направи, тъй като не знаем къде е разположен предавателят. Аз самият никога не съм го виждал. Търсил съм го и други преди мене са го търсили, но така и не е известно къде е.

Стоеше пред нас изумен. Изглеждаше напълно отчаян.

— По дяволите — изругах аз.

— В това има логика — обади се Сара. — И аз се чудех през цялото време. Някой друг е построил града и е включил лъча — дребният ни приятел тук едва ли би могъл да направи това. Той просто живее тук като дивак в изоставения град и събира отпадъците, доколкото ги има.

Знаех си, че и аз би трябвало да се сетя за това. Но захвърлянето ни в пустинния свят ме бе обидило много, обиден бях и че джуджето тършува из вещите ни, така че просто бях настроен кръвожадно. Ако малката гадина беше направила нещо, което не ми харесва, сигурно щях да я прострелям.

— Кажете ни — обърна се към него Сара — какво точно сте вие. Този град не е построен от вашата раса, нали?

— Нямате право да ме питате — изпищя то с изкривено от гняв лице. — Положението е достатъчно лошо и без вашите въпроси.

— Няма никакво основание да не ви питаме — повиших глас аз. — Необходимо ни е да знаем точно какво става. Давам ви около пет секунди.

Не му трябваха петте секунди. Краката му омекнаха и той тежко се отпусна на пода. Обгърна здраво корема си с кльощавите си ръце и се заклати напред-назад, като че ли го болеше стомахът.

— Ще ви кажа — изстена той. — Не стреляйте — ще ви кажа. Колко е срамно обаче! Срамът, срамът, срамът.

Вдигна към мен умолителния си поглед:

— Аз не мога да лъжа. Ако можех, щях да го направя. Но тук има някой, който би познал, че лъжа…

— Кой е той? — попитах аз.

— Аз съм — обади се Бух.

— Какво имаш ти? Вграден детектор на лъжата?

— Това е една от скромните ми възможности — отвърна Бух. — Не ме питай как става, не мога да ти обясня. Имам множество недостатъци, но това умение и още няколко владея добре. А тази личност, която го усеща, казва нещо подобно на истината, макар и не съвсем пълно.

Джуджето не свеждаше поглед от мене:

— Може би в момент като този ние хуманоидите трябва да се поддържаме един друг. Нещо ни свързва…

— Не и нас двамата — отсякох аз.

— Вие сте много корав с него — забеляза Сара.

— Госпожице Фостър — обадих се аз. — Дори не съм почнал още. Смятам да го изслушам.

— Но ако то разсъждава нормално…

— Не го прави. Разсъждавате ли нормално, другарче?

То ме огледа внимателно и поклати глава:

— Гордостта ми е стъпкана в праха. Спомените за предшествениците ми са омърсени. От толкова време — от толкова време се преструваме, че понякога си го вярваме — си мислим, че ние сме построили този прекрасен град. Ако ме бяхте оставили на мира, ако изобщо не бяхте идвали, накрая щях да си умра с това убеждение, с мисълта, че тъкмо ние сме го построили. А после всичко би свършило, не би имало значение нито за някого, нито за цялата вселена, че не ние сме строителите. Защото аз съм последният от рода си и няма да оставя човек, за когото това да е важно. Никой няма да ме замести. Задълженията ми ще се поемат от хобитата, а с течение на времето те може би ще намерят друг, който да ги върши. Защото тук трябва да има някой, който да предупреждава и да спасява новодошлите.

— Можеш ли да ми кажеш — обърнах се към Добин аз — за какво точно става дума?

— Не ще ви кажа нищо, господарю — заяви Добин. — Вие дойдохте при нас с тежка ръка. Ние ви спасяваме живота, като ви прехвърляме в друг свят, а после вие подозирате, че няма да ви измъкнем. Вие се възмущавате, когато откривате, че доброжелателят ви, в проява на нормално любопитство, разглежда багажа ви. Казвате, че ни давате пет секунди, заплашвате ни, държите се много нелюбезно във всяко отношение и…

— Стига толкова! — викнах аз. — Няма да разреша да ми говори така един лошокачествен робот!

— Не сме роботи ние — официално заяви Добин. — Казах ви, вече много пъти, че сме обикновени хобита.

И така, отново се бяхме върнали към това смешно твърдение, към странната и упорита гордост. Ако не бях така ядосан, щях да избухна в смях. Но при сегашното положение вече ми бе дошло до гуша.

Пресегнах се, грабнах джуджето за набраната част от халата му, която му висеше около кръста, и го повдигнах. То увисна, кльощавите му крака заритаха, като че ли се канеха да побягнат, но не можеха, тъй като бяха във въздуха.

— Достатъчно — викнах аз. — Не знам повечето подробности и не ме интересуват, но ти ще ни дадеш каквото ни трябва и то без извъртания. Ако не го направиш, ще ти скърша мръсния врат.

— Внимавай! — изпищя Сара. Обърнах глава и видях, че хобитата ни нападат вдигнати на задните си кънки със застрашително насочени предни крака.

Захвърлих джуджето. Не гледах накъде — просто го метнах и насочих пушката си, като обезкуражен си спомних как лазерният лъч изобщо не бе подействал върху повърхността на кристалния космодрум. Ако хобитата бяха изработени от същия материал, а изглеждаше точно така, със същия успех бих могъл да го замерям и с камъни.

Но още докато вдигах пушката, Бух бързо се насочи напред и политайки, изведнъж засия. Това е странен начин за описание, но не мога да се сетя за по-добър. Както се бе устремил, с тракащи по пода малки крака, тялото му затрептя сред синкава мъгла, като че ли се бе превърнал в развален електрически трансформатор. Въздухът някак се разтърси, всичко подскочи странно, после нещата отново дойдоха в предишното си състояние. Освен че всички хобита бяха натрупани едно върху друго в далечния ъгъл на стаята, сплетени едно в друго, с размахани нагоре кънки. Не бях забелязал да се движат — просто изведнъж се оказаха там. Като че ли бяха преместени, без всъщност да минават през пространството. В един миг се бяха втурнали към нас с вдигнати кънки, в следващия миг вече бяха струпани в ъгъла.

— Ще се оправят — извинително каза Бух. — Повредени изобщо не са. Ще бъдат вън от строя само за миг. Отново ще може да се използват. Съжалявам за изненадата, но трябваше да се действа бързо.

Джуджето се изправяше сред бъркотията от варели и кутии, където го бях запратил. От вида му личеше, че няма никакво намерение да се бори. Това важеше и за хобитата.

— Тък — поръчах аз, — тръгвай. Събери ни вещите. Тръгваме веднага щом натоварим хобитата.