Клифърд Саймък
Куклата на съдбата (13)

Глава тринадесета

Открихме костите на по-малко от километър от нас в дерето. Там то рязко завиваше наляво и ние ги намерихме веднага след завоя. Очаквах да намерим няколко разпилени кокала, които да просветват на фона на подобната на кал кафява почва, но вместо това заварихме купчина кости, запълнили цяла голяма бразда от единия край на дерето до другия.

Бяха големи кости, повечето от тях с диаметър над трийсет сантиметра, а един хилещ се череп бе разположен така върху купчината, че сякаш надничаше към нас — той приличаше на слонски или беше по-голям. Бяха жълти и трошливи, а там, където слънцето и времето бяха отнели калция им, имаше дупки. Повечето бяха разположени в браздата, но имаше и пръснати покрай нея, навярно захвърлени там от лешоядите, които някога отдавна бяха пирували тук.

Дерето изведнъж се прекъсваше зад костите. Струпаната пръст, от която стърчаха камъни с различна големина, от размера на юмрук до големи канари, стърчащи от нея като стафиди от кейк, образуваше полукръг, който закриваше дупките. Костите се простираха от края на дерето до подножието на пръстената стена, в чийто край в течение на годините се бяха струпали много камъни от скалата.

И самото дере бе потискащо с пръстената си голота. Превишаваше всички представи за самотата. Човек би казал, че е невъзможно това място да изглежда по-самотно и по-голо, но би сгрешил, защото костите добавяха и ново измерение на ужасната самота, която вече надхвърляше границите на човешката издръжливост.

Почувствах неразположение, почти ми прилоша — а на мене ми прилошава изключително трудно. Усещането ми беше, че трябва да се обърна и да побягна, че тук някога е станало нещо, което все още обгръща мястото с такъв ореол на злото и ужаса, на който никой не трябва да се подлага.

И от целия този ужас към нас долетя глас.

— Милостиви господа или дами — изпя той високо и радостно — или каквито и да сте, моля ви, съжалете ме и ме изтеглете навън, измъкнете ме от неудобното и унизително положение, в което се намирам така отдавна.

Не можех да се поместя и да бяха ми предложили милион. Гласът ме беше приковал и замаял.

— До стената — продължи гласът. — Зад разхвърляните камъни, които наистина се оказаха така слаба крепост, че всички бяха убити освен мене.

— Може да е капан — предупреди Сара с твърд металически глас, който прозвуча странно в устата й. — Хобитата може би са го усетили и затова са избягали.

— Моля ви — продължи тръбният глас. — Моля ви, не си отивайте. Минаха и други, но те ме подминаха. Тук няма от какво да ви е страх.

Направих няколко крачки напред.

— Капитане, недейте! — извика Сара.

— Не можем да го подминем — отвърнах аз. — Винаги ще се чудим след това.

Това не беше нито каквото имах предвид, нито каквото исках да направя. Единственото, за което мечтаех, беше да се обърна и да побягна. Като че ли друг човек, някакъв мой заместник или второ аз, бе проговорил.

Но през цялото време се движех напред и когато стигнах купчината кости, започнах да се катеря по нея. Върху тях не се стъпваше добре, защото се местеха и трошаха под краката ми, но успях да ги прехвърля и излязох от другата страна.

— О, най-благородно същество — извика тръбният глас, — ти се притече на помощ на мене, недостойния.

Пробягах разстоянието между костите и скалите и започнах да се изкачвам по купчината камъни, от които изглежда бе дошъл гласът. Бяха едри канари, по-високи от човешки ръст. Когато стигнах най-горе и погледнах оттатък, видях какво ни бе тръбяло.

Беше хоби, чиято лъскава млечна белота блестеше в сенките. Лежеше по гръб с вирнати нагоре кънки. Едната му страна бе опряна в камъка, на който бях стъпил аз, притисната силно от друг, по-малък камък, паднал от купчината. Заклещено между камъните, хобито лежеше напълно безпомощно.

— Благодаря, милостиви сър — изтръби то. — Вие не се отвърнахте. Да ви видя не мога, но от други признаци съдя, че сте хуманоид. Хуманоидите са най-добрите хора. Изпълнени са с много съчувствие и с голяма храброст.

То размаха кънки към мене в израз на благодарност.

Плененото хоби не бе единственото нещо зад барикадата. Сред разхвърляните предмети ми се хилеше един хуманоиден череп, а имаше и разпилени кости и късове ръждив метал.

— Преди колко години? — попитах хобито, което беше глупаво, тъй като имаше други, по-важни неща, за които трябваше да се заинтересувам.

— Почитаеми сър, представа за времето аз напълно съм загубил. Минутите текат като години, а годините като векове и ми се струва, че за последен път съм стоял изправен върху кънките си преди цяла вечност. Никой, който е преобърнат като мене, не би могъл да си прави сметка за времето. Имаше и други от нас, но те избягаха. Имаше и още, а те умряха. Аз съм единственият, който е останал от благородната компания.

— Добре — кимнах аз, — не се притеснявай. Ще те измъкнем оттам.

— Не се притеснявай — повтори хобито. — Това го правя отдавна. Колко време съм прекарал само с много мисли и фантазии, с много надежда и хубави мечти за онова, което ще ми се случи. Знаех, че накрая скалите ще се разпаднат, защото аз съм изработен от нещо, по-здраво от всяка скала. Но не се бях надявал, че ще има друга намеса, от такъв добронамерен човек като вас.

Останалите вече се катереха по купчината кости и аз им викнах:

— Тук имаме едно хоби, поне един човешки череп и някои разпилени кости.

И още докато им говорех, не се чудех толкова какво може да е станало тук или защо бяха намерили смъртта си хората, а си мислех, че със спасеното хоби вече няма да бъдем пленници в този малък участък от пустошта. Хобито можеше да носи водата, която би ни трябвала и ако решим да продължим, и ако тръгнем обратно към града.

Трябваше и тримата да се напрегнем, а Бух да ни дава съвети, за да изтъркаляме малката скала, която бе притиснала хобито до голямата канара. Когато я махнахме, трябваше да обърнем глупавото хоби върху кънките му. То се взря в нас тържествено, което предполагам бе единственият начин, по който можеше да се взира, защото хобитата не са пригодени за правене на физиономии.

— Аз съм Пейнт — представи се то, — макар че понякога ме наричат Стария Пейнт и защо е така, не мога да обясня, тъй като не съм по-стар от останалите хобита. Ние всички сме изковани и изработени по едно и също време и никой от нас не е по-стар от другите.

— Значи е имало и други хобита? — попита Сара.

— Бяхме общо десет — отвърна Пейнт. — Деветте останали избягаха и единствената причина аз да остана бяха нещастните обстоятелства, от които вие имахте добрината да ме избавите. Изковани сме на далечна планета, чието име не знам, а после сме пренесени тук. Докато вървяхме по пътеката, ни нападна глутница хищници, а резултатът е пред вас.

— Тези, които ви пренесоха тук, които са ви произвели, същите като нас ли бяха? — попита Сара.

— Същите като вас — потвърди Пейнт. — Няма смисъл да говорим повече за тях. Те умряха.

— Защо бяха тук? — настоя Сара. — Какво търсеха?

— Един от своите — обясни Пейнт. — Някакъв отдавна изчезнал хуманоид, който е разказвал много истории.

— Лорънс Арлън Найт ли?

— Не знам — отвърна хобито. — Не ми казаха.