Клифърд Саймък
Куклата на съдбата (12)

Глава дванадесета

Седяхме около огъня в сгъстяващия се мрак.

— Кости — съобщи Бух. — Кости в земята.

— Сигурен ли си? — попитах аз. — Не би ли могло да е нещо друго? Защо хобитата трябва да се боят от кости?

— Сигурен съм — потвърди Бух. — Виждаха се само кости. Нищо друго.

— Може да са били определени кости — предположи Сара. — Скелет от нещо, което ги е плашело, дори и мъртво.

Някъде из пустошта група „обикалящи“ си крякаха един на друг, а от време на време хорово подхващаха ненормалния си вой. Огънят се усили, когато ново парче от мазните подпалки прихвана пламъка, а вятърът, който се носеше по клисурата стана малко по-студен.

Ето какво ни беше положението, мислех си аз. Изоставени сред воя на изоставените земи, без да сме сигурни дори къде отиваме, с криволичещата пътека като единствен наш ориентир и с възможност да избягаме само обратно в големия бял град, който по своему бе същата виеща пустош като това.

Чувствах обаче, че сега не му е времето да говорим за тези неща. Сутринта, в началото на новия ден, ще помислим и ще решим какво е най-добре да предприемем.

Бух размаха пипало към купчината одеяла:

— Аз лаком. Взех прекалено много от него. У него имаше по-малко, отколкото си мислех.

— Ще се оправи — успокои го Сара. — Сега е заспал. Изпи една купа бульон.

— Но защо? — недоумявах аз. — Защо му трябваше на глупака да го прави? Аз бях готов и исках. Тъкмо мене помоли Бух. Трябваше да бъда аз. Все пак ние с Бух…

— Капитане — прекъсна ме Сара, — давате ли си сметка, че това е първият път, когато Тък допринесе с нещо? Сигурно се е чувствал като доста ненужен член на експедицията. И вие направихте всичко възможно, за да го накарате да се чувства така.

— И трябва да признаем — съгласих се аз, — че докато направи това за Бух, от него не е имало никаква полза.

— И вие му осигурихте тази възможност, така ли?

— Не — тръснах глава аз. — Не, разбира се. Тревожат ме обаче думите му. Аз имам живот за даване, каза той. Какво имаше предвид?

— Нямам представа — отвърна Сара. — Сега няма смисъл да си блъскаме главите върху това какво е имал предвид. Сега трябва да мислим само за най-близките си задачи. Оказахме се пешеходци. При всяко положение се налага да изоставим част от запасите си. Важна е водата. Повечето от багажа ни трябва да е вода. Освен ако хобитата не се върнат.

— Няма да се върнат — казах аз. — Те очакваха тази възможност още откакто напуснахме града. Биха ни изоставили веднага, ако не беше Бух. Той ги спираше.

— Изненадаха ме — призна си Бух. — Бях подготвен за тях. Прасках ги доста често, но се оказа, че не е имало смисъл.

— Хрумна ми нещо ужасно — подхвана Сара. — Това може да е нормалната им процедура. Довеждат група посетители дотук и ги изоставят с много малка възможност да се върнат. А навярно не би ни помогнало особено и ако се върнеха…

— Не и на нас — обадих се аз. — Може би на други хора, но не и специално на нас, застаналите около огъня тук.

Тя ме изгледа строго и неодобрително, но в това нямаше нищо особено. Общо взето, тя не ме одобряваше.

— Не съм сигурна — поколеба се тя — дали ми се подигравате или ме окуражавате.

— Окуражавам ви — кимнах аз. — Нямате представа колко много може да помогне това преднамерено и решително окуражаване.

— Предполагам, че ви е съвсем ясно какво трябва да направите — заяде се тя. — Че сте измислили всичко. И ще ни го разкриете като внезапна проява на гения си. Попадали сте в тревожни ситуации и преди, не сте се плашили и…

— О — прекъснах я аз, — стига толкова. Нека поговорим сутринта.

Ужасното в случая беше, че наистина ми се искаше да изчакаме сутринта. За първи път в живота си отлагах вземането на решение. За първи път в живота си не исках да застана лице в лице с онова, срещу което се бях изправил. Дължеше се на тази пустош, убеждавах се, на голата, занемарена и измъчена земя, на извъртените дървета. Всичко това ти отнемаше куража, смилаше те, караше те да се чувстваш изоставен и ненужен като самата оплетена и забравена земя. Човек просто усещаше как се стапя сред обкръжението си, как става част от него, също толкова безразличен и безнадежден.

— Сутринта — каза Сара — ще отидем да видим костите, за които говори Бух.