Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Destiny Doll, 1971 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Боян Николаев, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 8гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Клифърд Саймък. Куклата на съдбата
ИК „Плеяда“, София, 1993
Поредица „Фантастика Плеяди“ №3
ISBN 954-409-089-4
История
- —Добавяне
- —Редакция от Mandor според хартиенотото издание; добавяне на анотация
Глава пета
Градът бе плътно около нас. Издигаше се от всички страни. Стените му се извисяваха право към небето и когато свършваха (ако наистина свършваха, защото долу, при основите им, човек не можеше да е сигурен), над тях се виждаха само тесни ивици синьо небе, така далечно и бледо, че напомняше на белотата на стените. Тясната улица не беше права — сучеше се и се увиваше, губеше се сред канарите от сгради. Постройките бяха почти едни и същи. Те не отразяваха някакви схващания за архитектурата, освен ако правите линии и масивността може да се нарекат архитектура.
Всичко беше бяло, дори настилката на улицата, по която вървяхме — тя не можеше да се нарече паваж. Беше по-скоро под, който се стелеше между сградите, но беше като част от тях, плоскост, простираща се навсякъде, без нито един ръб или шев. И настилката, и градът като че ли нямаха край. Човек изпитваше чувството, че никога няма да напусне града, че е заловен и пленен, че оттук няма изход.
— Капитане — започна Сара, — не съм убедена, че ми допада начинът, по който действате.
Не си направих труда да й отговоря. Знаех, че неудовлетворението от мене я яде дни наред — още откакто бяхме на борда на кораба и след като се приземихме. Рано или късно щеше да започне да се кара с мене и нищо, което бих могъл да кажа, нямаше да промени това.
Хвърлих поглед през рамо назад и видях останалите — Смит и Тък яздеха две от хобитата, а останалите бяха натоварени с вещите ни и с туби вода. Зад хобитата вървеше Бух, като куче, което пази стадо овце, и от време на време тръгваше странично отново като куче. Тялото му се спускаше ниско до земята и от всяка страна имаше по няколко десетки дебели крачка̀, като стоножка. Знаех, че докато се намира зад тях, хобитата няма да си позволят номера̀. Уплашени бяха до смърт от него.
— Пипате извънредно тежко — продължи Сара, след като видя, че не отговарям. — Просто се втурвате напред. У вас няма абсолютно никакъв финес и мисля, че това ще ни докара неприятности.
— Говорите за джуджето — предположих аз.
— Бихте могли да поговорите по-спокойно с него.
— Да си говоря с него и да го оставя да ни обере до шушка?
— Той каза, че смятал да ни изведе от другия свят и аз съм склонна да му вярвам — замисли се тя. — Тук трябва да са идвали и други пътници. Тях трябва да ги е върнал от световете, където ги е изпращал, и да ги е оставял да продължат пътя си.
— В такъв случай — попитах аз, — моля ви дайте ми някакво обяснение за плячката, с която е претъпкан складът.
— Възможно е да е откраднал част от нещата — призна Сара — или нещо да ги е излъгал и да е оставил това-онова преди да потеглят. Някои от експедициите може да са претърпявали неуспех и той да е излизал след това и да е прибирал вещите.
Знаех, че е възможно. Всяко от предположенията й бе възможно. Но не ми се вярваше. Джуджето бе казало, че ние сме първите, които са се върнали от другите светове без негова помощ, но може би и това бе лъжа, предназначена да ни накара да се възгордеем, че сме били толкова умни. А и ние всъщност не бяхме излезли сами. Бяхме изхвърлени, а не би било изненадващо, ако и някоя друга от пристигналите тук групи се е сблъскала със същото. На обитателите на тези други светове сигурно вече им е омръзнало някой постоянно да им подхвърля чужденци.
Но не всички хора, запратени по другите светове, са били изхвърляни, така че за джуджето и приятелите му, хобитата, е оставала добра плячка. Макар че човек трудно можеше да си представи каква би била ползата им от всички тия вещи. Не биха могли да ги използват, а на такава планета, която има вграден капан за всички пришълци, не би имало и възможност да се търгува с някого от космоса. Джуджето явно се занимаваше донякъде с местна търговия, тъй като бе продало мозъка на Роскоу на племето кентаври, но тукашната търговия едва ли носеше голяма печалба.
— Като става дума за джуджето — досети се Сара, — в началото го заплашихте да го вземете с нас, а после го оставихте. След като сме се заели с всичко това, лично аз бих се чувствала по-добре, ако можехме да го държим под око.
— Не можех да понасям скимтенето и мрънкането му — накратко обясних аз. — Освен това, когато разбра, че няма да го вземем, то много се зарадва и ни остави без възражения да вземем всичко, което искахме. Включително и онова, което е останало от Роскоу, водата и картите.
Повървяхме малко в мълчание, но тя още не беше доволна. Сърдеше ми се. Не й харесваха действията ми, искаше да ми го каже много убедително, но не постигаше особен успех.
— Не ми харесва този ваш Бух — смени темата тя. — От него ме побиват тръпки.
— Спаси ни главите, когато хобитата ни се бяха нахвърлили — наблегнах аз. — Предполагам, че сте така смутена, защото не разбирате с какво точно ги е ударил. Лично аз не се интересувам как го е направил, доколкото още има тази способност и може да я приложи, ако отново загазим. И не ме интересува какви чувства предизвиква, доколкото остава с нас. Имаме нужда от него.
Тя ме изгледа злобно:
— Това е удар срещу нас, останалите. Вие не харесвате Джордж, не харесвате Тък и едва-едва се държите любезно с мен. И се обръщате към всички с „другарче“. Не обичам хората, които наричат останалите „другарче“.
Поех дълбоко дъх и започнах да броя до десет, но но не изчаках десетте.
— Госпожице Фостър — казах й, — вие несъмнено помните всичките пари, които прехвърлихте на моя сметка на Земята. Всичко, което се опитвам да постигна тук, е да заслужа цялата прекрасна сума. И смятам да я заслужа независимо от вашите действия или думи. Вие участвате в тази плиткоумна приумица както мене и останалите, а аз съм поел командването, защото вие ми го поверихте и не виждам какво можете да кажете за това, докато не стигнем обратно на Земята — ако изобщо се върнем.
Не знаех какво може да направи тя. И не се интересувах особено. Нашият конфликт бе назрявал от доста време, скоро след като бяхме отлетели от Земята, и трябваше да му се сложи край, защото иначе всички пропадахме. Макар че, откровено казано, според мене и така бяхме доста пропаднали. В тази планета имаше нещо, което предизвикваше неловкост — нещо прикрито зложелателно, непреодолим хлад като студенината в кривогледо око, нещо, което човек не можеше да посочи точно, а може би и се боеше да го посочи заради онова, което би видял. А как щяхме да се махнем от планетата, след като корабът ни бе запечатан?
Мислех си, че тя ще се спре насред улицата и ще избухне. Мислех си, че може да ме заплаши с пушката си или дори да се опита да ме застреля.
Не направи нищо подобно. Просто продължи да крачи редом с мене. Изобщо не наруши ритъма на крачката си. После заяви тихо и почти закачливо:
— Какъв неприятен кучи син излязохте.
Не се обидих. Навярно си бях заслужил определението. Бях груб с нея, но се налагаше. Трябваше да й се даде да разбере, а освен това съм бил наричан и с много по-лоши неща.
Продължавахме да вървим и аз се зачудих колко ли е часът. Според часовника ми, бяхме вървели по улицата малко повече от шест часа, но това не значеше нищо, тъй като нямах никаква представа колко трае денят на тази планета.
Опитвах се да запазя бдителността си, макар че нямах представа от какво точно се пазя. Градът изглеждаше изоставен, но и това не значеше, че в него не се спотаява нещо много зло, което може всеки момент да се нахвърли отгоре ни. Наоколо бе прекалено тихо и невинно. В такова място просто не можеше да не живее никой.
Улиците бяха тесни — оная, по която вървяхме, и пресечките й. Сградите бяха съвсем отвесни и се извисяваха нагоре. Отделните прекъсвания в равните бели стени навярно бяха прозорци, макар че не приличаха на прозорци. Обикновено няколко малки, непретенциозни врати водеха към улицата от всяка сграда, но имаше и големи тераси, разположени във вдлъбнатини, издълбани в стените, които свързваха улицата с масивни порти, високи няколко етажа. Повечето от вратите стояха отворени. Някой някога е построил града, а после си е тръгнал, без да го е грижа дори да затвори след себе си.
Улицата изведнъж зави и след като заобиколихме ъгъла, се превърна в права, тясна алея, която вървеше все напред на много по-голямо разстояние от изминатите досега празни участъци. А много далече, в края на улицата, се изправяше едно от големите дървета, които се издигаха над града. Бяхме видели няколко от тях от космодрума, но това беше първото, което виждахме оттогава. Сградите се издигаха толкова високо от двете страни на улицата, че закриваха всичко, което не се намираше право над главите ни.
Двамата със Сара се спряхме. Зад гърба ни хобитата също замръзнаха. Сега, след като кънките им престанаха да дрънкат, все още чувах монотонния звук. Осъзнах, че вече известно време го бях чувал, но не му бях обръщал внимание, тъй като почти се заглушаваше от шума на кънките.
Но хобитата сега стояха неподвижни, а шумът продължаваше. Обърнах се и видях, че идва от Смит. Той се поклащаше в седлото си и гукаше като щастливо бебе.
Стоях и не говорех. Сара нетърпеливо ме подкани:
— Добре де, хайде кажете го.
— Не съм казал нищо — поклатих глава аз — и няма да кажа. Но ако не си затвори плювалника, ще му изработя намордник.
— Той само проявява радостта си — обясни Тък. — Наистина, капитане, не бихте могли да възразявате срещу малко радост. Изглежда съвсем се приближаваме към съществото, което му е говорило вече толкова години, и сега той почти не е на себе си от вътрешно щастие.
Смит не обръщаше внимание на нищо покрай себе си. Просто седеше приведен върху хобито и си гукаше като полуумно бебе.
— Да продължаваме — подканих ги аз. Преди това смятах да спрем за малко, да починем и да хапнем нещо, но по някаква причина мястото сега не ми се струваше подходящо. Но може би изобщо не беше това навярно исках да тръгнем, така че шумът от кънките на хобитата да заглуши гукането.
Очаквах, че Сара ще възрази, ще каже, че налагам прекалено бързо темпо и че е време да починем, но тя закрачи редом с мене и продължихме да вървим по улицата, без тя изобщо да се обади.
Дървото от края на улицата нарастваше непрекъснато или изглеждаше, че нараства. Това се дължеше, разбира се, само на по-добрата перспектива, в която го виждахме с приближаването си. Накрая забелязахме, че стои на известно разстояние от края на улицата и че изглежда два пъти по-високо, може би повече от два пъти, от сградите, подредени от двете страни на алеята. А това значеше два пъти по-високо от всяко здание в града, тъй като те и тук бяха точно толкова високи колкото и в центъра на града.
Слънцето вече клонеше на запад, когато успяхме да стигнем края на улицата. Това наистина беше краят й. Градът просто свърши и пред нас се откри празно поле, с червеножълта земя — не съвсем пустиня, но нещо много близко до пустинята — земя с пънове, далечна синя планинска верига и дървета тук-таме. Имаше и друга растителност — малки и ниски храсти, но единственото по-високо нещо бяха чудовищните дървета. Само едно от тях бе близо, на около пет километра, макар че разстоянието бе трудно за определяне.
Улицата свърши и се превърна в пътека — не път, а пътека, която в течение на годините се беше слегнала с около метър сред околната почва. Тя се виеше с множество завои сред червено-жълтата земя. На около два километра от града се издигаше самотна сграда — не така масивна като зданията в града, но все пак внушителна. За разлика от сградите в града представляваше само огромен правоъгълник. Сякаш бе куха, но въпреки това изглеждаше здрава. Беше изградена от някакъв червеникав материал и дори това бе достатъчно, за да я разграничи от белотата на сградите в града. Имаше кули със заострени върхове и нещо като прозорци, много нависоко, а до трите големи отворени предни врати водеше огромна тераса.
— Капитан Рос — обади се Сара, — може би трябва да спрем за малко. Денят ни беше дълъг и тежък.
Може би очакваше да започна да споря, но аз не го направих. Денят ни наистина беше дълъг и тежък и беше време да починем. Навярно трябваше да дам почивка още преди, но нещо ме караше да напуснем града, ако можем. Бяхме вървели непрекъснато осем часа или повече и слънцето бе изминало още едва половината от пътя си към западната част на небето. Светлина сигурно щеше да има още няколко часа, но бяхме направили достатъчно за един ден. Дните сигурно са дълги тук, казах си.
— Да се нагласим при сградата — предложих аз. — След като си устроим лагера, ще отидем да я огледаме.
Тя кимна и продължихме натам. Смит още гукаше, но звуците му се чуваха само когато заглъхнеше шумът от кънките на хобитата. Ако продължаваше така и щом се устроехме, трудно бих се сдържал да не го принудя да мълчи. Безкрайният му припев надвишаваше човешкото търпение.
В града слънцето не достигаше до нас пряко, но сега лъчите му бяха топли — не горещи, а топли, с онази добре дошла, окуражаваща топлина, която човек свързва с пролетта. Самото ходене на слънце беше приятно. Въздухът беше чист и прозрачен, през него се носеше благоуханието на растителност — смолист и богат аромат, който щипеше в носа.
Пред нас червената сграда се изправяше самотна на фона на безоблачното небе, върховете на кулите й сякаш се забиваха в самото небе. Добре беше, че сме излезли от града, че можехме отново да виждаме небето. Имах чувството, че най-накрая сме се устремили към целта си, каквато и да бе тя.
Отново се зачудих колко ли още лудости щяхме да извършим. Ако следвахме сегашната си лъкатушна пътека, можеше и да открием кентаврите, които бяха купили мозъка на Роскоу и ако той още бе у тях, навярно бихме могли да го откупим и да го присадим обратно към тялото на Роскоу, който пък би могъл да ни каже за какво изобщо става дума.
На времето аз сам бях предприемал доста безсмислени начинания, но за преживявания като тия ти трябваха жена, ловец на едър дивеч, замечтан слепец и подличък псевдомонах с мръсни нокти. Може би съществуваха и по-добри комбинации, но докато не срещна някоя, за мене тези тримата бяха върхът.
Бяхме на половината път до сградата, когато зад нас отекнаха учудени и изплашени писъци и като се обърнах видях, че хобитата се бяха спуснали бързо към нас. Почти без да мисля, се хвърлих встрани от пътеката, като пътем грабнах Сара през кръста и я повлякох със себе си. Двамата се изтъркаляхме до пътеката, а хобитата профучаха край нас, като кънките им се движеха така бързо, че не можеха да се различат. И Смит, и Тък се бяха вкопчили отчаяно в седлата си, а кафявото расо на Тък се вееше зад него и плющеше на вятъра. Хобитата хвърчаха с такава скорост, че скоро щяха да достигнат терасата, която водеше в сградата. Пищяха през цялото време — от писъците им по гърба ми пролазиха тръпки.
Бях успял да се изправя донякъде, когато нещо избухна точно над главата ми — не беше силна експлозия, а приглушен трясък — и тъмночервени топчета профучаха през въздуха и отскочиха от земята.
Не знаех какво става, но беше ясно, че не бяхме избрали подходящо място за почивка. Хобитата сигурно знаеха какво има и затова се бяха насочили към терасата. На мене ми се искаше да ги последвам веднага. Издърпах Сара на крака и се затичахме натам.
От дясно се дочу нов трясък и нови тъмночервени топчета се разпиляха по земята, като вдигаха малки облачета прах, докато отскачаха.
— Дървото е! — задъхано изкрещя Сара. — Дървото ни замеря с нещо!
Извъртях глава и видях из въздуха доста тъмни топки, които явно долитаха откъм дървото.
— Внимавайте! — извиках на Сара и я повалих заедно със себе си на земята. Над нас се носеха тъмните топки, туп! туп! туп!, а въздухът изглеждаше изпълнен със злонамерено свистящи топчета. Едно от тях ме удари в ребрата и се почувствах като ритнат от магаре, друго ме жегна по бузата.
— Хайде! — извиках на Сара и отново я издърпах. Тя обаче пусна ръката ми и дотича преди мене до терасата. Навсякъде около нас ехтяха глухите трясъци, а повърхността на терасата бе обсипана с отскачащи топчета. Ние все пак преминахме невредими по терасата и се вмъкнахме през вратата.
Останалите вече бяха там — хобитата, притиснати уплашено едно към друго, и Бух, който сновеше пред тях като разтревожено овчарско куче. Тък се беше отпуснал върху седлото си, а Смит бе престанал да гука и седеше не отпуснат, а изправен, доколкото дебелината му позволяваше, по лицето му се четеше някакъв глупав щастлив израз, който направо плашеше.
Пред вратата тъмните топки все още долитаха и избухваха с приглушения си трясък, като запращаха вихрушка от свистящи топчета, които се блъскаха по цялата тераса и отскачаха от нея.
Погледнах Сара, която изглеждаше някак объркана. Спретнатият й пътешественически костюм бе смачкан и напрашен, едната й буза беше оцапана.
Усмихнах й се. Видях, че през цялото време беше държала пушката си. Зачудих се дали не я е залепила за себе си.
Нещо дребно пробяга много бързо покрай мене, последва го второ, после цялата тераса се наводни с малки бегачи, които се оказа, че приличат на плъхове. Всеки от тях захапваше по едно от подскачащите топчета, хващаха ги дори във въздуха. После малките гризачи тръгнаха обратно стиснали със зъби топчетата.
Някакъв шум, примесен с цвърчене, долетя от тъмнината зад нас и след секунда стотици от плъховидните се изсипаха между нас, промъкваха се между краката ни, блъскаха се забързани в тях — всички бързаха към терасата и към подскачащите топчета.
С пристигането на плъховидната орда хобитата бяха препуснали встрани, зад вратата, за да не пречат. Ние ги последвахме. Малките бягащи животни не ни обърнаха никакво внимание. Интересуваха ги единствено топчетата и те се щураха насам-натам, хващаха ги и ги понасяха, като че ли животът им зависеше от това, блъскаха се и се прескачаха, всяко за себе си.
Отвън тъмните топки продължаваха да падат, избухваха с глух трясък, разпиляваха топчетата си.
Бух дойде при мене, прибра крака и се стовари по корем. Отпусна пипалата си на пода.
— Събират храна — обясни ми той, — защото очакват голям глад.
Кимнах. Имаше смисъл, разбира се. Тъмните топки бяха пълни със семена шушулки, а това им изхвърляне бе начинът, по който дърветата ги разпространяваха. Но бяха и нещо повече от шушулки със семена. Можеха да се използват и като оръжие и така бяха използвани срещу нас. Като че ли дърветата, усетили присъствието ни, бяха открили огън по нас. Ако се бяха прицелили малко по-наблизо и ако ни бяха сварили на открито, биха могли да ни нанесат поражения. Ребрата още ме боляха от удара и драскотината по бузата ми още бе чувствителна. Имахме голям късмет, че се случихме близо до сградата.
Сара седна на пода и сложи пушката в скута си.
— Как сте? — попитах я.
— Само съм уморена. Предполагам, че няма причина да не устроим лагера си тук.
Огледах се и видях, че Тък е слязъл от хобито си, но Смит още седеше на седлото си изправен, доколкото фигурата му позволяваше, с неподвижна и леко наклонена глава, като че ли слушаше нещо. По лицето му още се четеше идиотския, ужасяващ щастлив израз.
— Тък — казах аз, — бихте ли разтоварили с Джордж хобитата? Аз ще потърся наоколо дърва.
Със себе си носехме лагерна печка, но нямаше смисъл да хабим гориво, ако можехме да съберем дърва. А и в лагерния огън изобщо има нещо хубаво — около него може да се седи и да се разговаря.
— Не мога да го сваля — почти изплака Тък. — Не иска да ме слуша. Не ми обръща внимание.
— Какво му е? Ударен ли е?
— Не мисля, капитане. Струва ми се, че накрая е стигнал до целта си. Мисля, че е там.
— Искате да кажете, че гласът…
— Точно в тази сграда — кимна Тък. — Тя някога може да е била храм. Във вида й има нещо религиозно.
Наистина отвън приличаше малко на черква, като си помислеше човек, но по нищо не можеше да се разбере какво има вътре. Покрай вратата имаше много светлина, хвърлена от спускащото се на запад слънце, но вътрешността тънеше в мрак.
— Не бива да го оставяме да седи там цяла нощ — махнах с ръка аз. — Трябва да го свалим. Ние двамата можем да го издърпаме от седлото.
— После какво? — попита Тък.
— Какво искате да кажете?
— Ще го свалим тази вечер. А утре какво ще правим?
— Е, по дяволите — изругах аз, — това е просто. Ако не излезе от това състояние, ще го вдигнем на седлото. И ще го завържем, за да не падне.
— Искате да кажете, че ще го подкарате отново нанякъде, след като той накрая е пристигнал? Когато накрая е дошъл на мястото, към което се е стремил през по-голямата част от живота си?
— Ама накъде биете вие? — изкрещях аз. — Трябва да клекнем тук и да се залостим вечно само защото тоя хленчещ идиот…
— Трябва да ви напомня, капитане — злобно изсъска Тък, — че тъкмо този хленчещ идиот ни показа пътя. Ако не беше той…
— Господа — изправи се Сара, — моля ви, говорете по-тихо. Не знам дали го разбирате, капитане, но ние може би няма да си тръгнем оттук така скоро, както очаквате.
— Да не си тръгнем оттук — процедих аз. — И какво може да ни спре?
— Нашият приятел, дървото — махна към вратата тя, — ни е взел на мушка. Аз го наблюдавах. А всичко, което хвърля по нас, пада на терасата. Без изключение. Бихте рискували живота си, ако се покажете навън. Вече има пострадали и сред тези събиращи семена животинки, колкото и да са бързи и дребни.
Видях, че терасите все още изглеждаше като жива от подскачащите, танцуващи семена, а тук-таме имаше миниатюрни телца, проснати неподвижно.
— На дървото ще му омръзне — изказах надежда аз. — Ще изчерпа силите или боеприпасите си.
— Не мисля така, капитане — поклати глава тя. — Колко високо е това дърво, според вас? Шест километра? Седем? А листата му се простират от стотина метра над земята чак до горе. Короната му в най-широката си част е към два километра. Колко шушулки мислите, че би могло да има такова дърво?
Знаех, че има право. Беше го изчислила. Ако на дървото му се искаше, би могло да ни държи тук с дни.
— Добин — обърнах се към хобито аз, — може би ти ще ни обясниш какво става. Защо дървото ни обстрелва с шушулки?
— Благородни сър — отвърна Добин, — нищо няма да ви кажа. Аз ви придружавам. Нося вещите ви. Повече от това няма да направя. Няма да ви предложим нито информация, нито помощ. Вие се отнесохте с нас много подло и в сърцето си не откривам основание да направя нещо повече за вас.
Бух полека се върна откъм тъмната вътрешност на сградата с размахани пипала и отразяващи светлината очи върху две от тях.
— Майк — избуха той, — от това място се излъчва странно усещане. За стари мистерии. От много отдавна и много странни. Тук трябва да има нещо, нещо, което е почти живо същество.
— Значи и ти така мислиш — учудих се аз.
Отново се обърнах към Смит. По лицето му не бе трепнал нито един мускул. Седеше все така изправен на седлото. Изражението му бе замръзнало в ужасяващото щастие. Човекът вече не беше с нас. Беше цяла вселена надалече.
— В много отношения — продължи Бух, — то носи успокоение, но толкова странно успокоение, че човек просто от идеята за него би се разтреперил от страх. Както разбираш, аз говоря само като наблюдател. Само така, защото не мога да се присъединя към това успокоение. За себе си бих могъл да избера много по-добра утеха и спасение. Но информацията бих доверил с готовност, ако може да ви е от полза.
— Вие двамата все пак ще свалите ли Джордж от хобито или ще си го оставите там? — попита Сара.
— Според мене за него е все едно дали ще остане там или не, но нека го свалим — свих рамене аз.
Тък и аз го повдигнахме от седлото, спуснахме го до пода и го подпряхме до стената при вратата. Той беше отпуснат и безволев, не даде с нищо да се разбере, че съзнава какво се върши.
Отидох до едно от хобитата и свалих един вързоп. Разрових вътре и открих фенерче.
— Хайде, Бух — подканих го аз. — Ще разузная наоколо и ще видя дали мога да открия малко дърва. Не е изключено да има нещо като стари мебели.
Отправих се навътре в сградата и установих, че не е толкова тъмно, колкото си бях мислил. Беше изглеждало така мрачно само от контраста с ярката слънчева светлина отвън. Не беше и светло, разбира се. Мястото бе изпълнено от някакъв зловещ здрач като дим и ние тръгнахме през него като през мъгла.
С Бух, който ситнеше покрай мене, навлизахме все по-навътре в сградата. Нямаше кой знае какво за гледане. Стените бяха потънали в здрачната мъгла. Тук-таме се показваха тъмни предмети. Далече над главите ни от време на време просветваше по лъч светлина, минал през някоя пролука или през прозорец. Вдясно от нас се мъкнеше цяла вълна от дребните плъховидни животинки, които носеха семена. Осветих ги с фенерчето и бяхме изгледани злобно от малки червени горящи очи. Изгасих светлината. От тях ме побиваха тръпки.
Нещо ме чукна по ръката. Погледнах надолу и видях, че Бух ме почуква с едно от пипалата си. Посочи ми нещо с друго пипало. Погледнах и видях купчина, някакво черно очертание — не прибрано и закръглено, а назъбено като натрупана смет.
— Може да е дърво — предположи Бух.
Тръгнахме към него и то се оказа по-голямо и по-отдалечено, отколкото ни се бе струвало, но накрая го достигнахме и аз го осветих с фенерчето. Наистина имаше дърво — натрошени, сплескани трески, като че ли някой бе разбил мебелна гарнитура и я бе натрупал на едно място. Но имаше и нещо повече от дърво. Имаше и метал — част от него бе ръждясала, но някои парчета блестяха. Някога металните отломъци са били обработвани, явно като някакви сечива и инструменти, но отдавна бяха загубили първоначалната си форма. Нещо ги бе разрушило с голям успех, с металните парчета бе постъпено също като с мебелите. Изглежда имаше и нещо като вързопи от скъсан плат, както и дебели дървени греди, привързани с някаква тъкан.
— Много гняв — забеляза Бух — се е излял върху тези неодушевени предмети. Много дълбока мистерия и трудна за разгадаване логика.
Подадох му фенерчето, той обви едно от пипалата си около него и ми освети предметите добре. Коленичих, започнах да събирам дърва и да ги слагам под мишница, като ги подбирах според необходимата за лагерен огън дължина. Дървото беше сухо и плътно. Щеше да гори добре, а имаше и достатъчно, така че щеше да ни стигне, колкото и дълго да се наложеше да останем. Вдигнах едно от странно оформените парчета с привързана тъкан и когато видях грешката си, се канех да го хвърля, но ми хрумна, че тъканта може да ни послужи за прахан, така че го прибавих към останалите.
Събрах солиден наръч и бавно се изправих на крака. Дървата бяха закрепени върху свивката на лявата ми ръка и затова дясната ми трябваше, за да ги придържам.
— Нека фенерчето стои при тебе — подхвърлих аз. — И двете ми ръце са заети.
Когато Бух не отговори, аз сведох поглед към него и видях, че бе замръзнал на едно място. Беше се стегнал като куче, забелязало птица, а две от пипалата му сочеха право към тавана — ако в сградата имаше тавани.
Вдигнах глава, но не видях нищо. Изпитах обаче чувството, че стоя пред обширно празно пространство, че то се простира от пода, върху който бях стъпил, до самите върхове на кулите по покрива.
И от това пространство долиташе шепот, който все повече увеличаваше силата си — звук от много криле, които бият бързо и ожесточено, шум като от ято птици, което изведнъж се вдига от някое мочурливо място и полита в небето. Но не беше шум от внезапно излитане, който трае само миг и заглъхва. Докато стояхме на пода заслушани, той продължаваше и продължаваше. Някъде в мъгливия мрак, с който се отличаваше горната част на сградата, изглежда се извършваше голяма миграция — милиони криле се носеха от никъде за никъде. Те — или каквото там издаваше тия звуци — не обикаляха просто пространството над главите ни. Летяха с ясна, сякаш безумна цел и само за миг преодоляваха хилядата метра празнота над нас, а после изчезваха, докато други заемаха мястото им — постоянно идваха други, така че шумът от размахани криле изобщо не преставаше.
Напрегнах се, за да ги различа, но не се виждаше нищо. Бяха прекалено високо или бяха невидими или — помислих си — изобщо можеше да ги няма там. Но звукът съществуваше — звук, който по друго време или на друго място едва ли би значел кой знае какво, но тук бе забележителен и въздействаше смразяващо като голямото непознаваемо.
После, внезапно както се бяха появили, размахващите се криле изчезнаха. Миграцията престана и ние се озовахме сред тишина, която бе така плътна, че просто гърмеше.
Бух свали двете си насочени пипала.
— Тук те не бяха — съобщи той. — Бяха другаде.
Веднага след като го каза, разбрах, че и аз бях изпитвал същото чувство, но не бях го осъзнавал. Тези криле — шумът от тези криле — не бяха в пространството, където ние ги бяхме чули, а в някое друго пространство и ние ги бяхме чули само благодарение на пространствено-временно ехо. Не знам защо си помислих така, нямаше причина.
— Хайде да се връщаме — обърнах се към Бух. — Всички сигурно са гладни. Не сме яли от много време. Нито пък сме спали. А ти, Бух? Досега не ми е идвало наум да те попитам. Можеш ли да ядеш нашата храна?
— Аз съм във втората си самоличност — напомни ми той. Спомних си какво ми бе казал и преди — във втората си самоличност (каквото и да беше това) той не се нуждаеше от храна.
Отидохме до предната част на сградата. Хобитата бяха застанали в кръг с глави, събрани в центъра. Багажът бе снет от гърбовете им и подпрян до стената край вратата. Редом с тях седеше Смит, все така отпуснат, все така щастлив, все така извън света, като надута гумена играчка, а до него бе проснато тялото на Роскоу, безмозъчния робот. Двамата един до друг наистина представляваха противна картина.
Слънцето бе залязло и пред вратата се бе спуснал здрач, който не беше така плътен като сумрака в сградата. Плъховидните животинки все още се носеха през вратата и обратно, като прибираха семената.
— Изстрелите са се поразредили — съобщи Сара, — но се усилват веднага щом човек си покаже главата.
— Което си направила ти — предположих аз.
Тя кимна.
— Нямаше никаква опасност. Веднага се прибрах обратно. Аз съм ужасна страхливка, когато ми се случи нещо такова. Но дървото ни вижда. Сигурна съм, че е така.
Стоварих наръча с дърва. Тък беше разопаковал няколко съда и машинка за кафе.
— Да запалим огъня тук, а? — попитах аз. — Близо до вратата, така че димът да може да излиза навън.
Сара кимна:
— Просто не знам, капитане. Огънят и храната са добре дошли за всички нас. А Бух? Той може ли…
— Той не яде и не пие — обясних аз. — Във второто си състояние е, но нека не се впускаме в това.
Тя ме разбра и отново кимна.
Тък дойде при мене и клекна:
— Тези дърва са хубави. Къде ги намерихте?
— Там отзад има цял куп боклуци. Всякакви неща.
Наведох се и извадих ножа си. Взех едно от по-малките парчета и започнах да отделям от него трески. Върнах ги в купчината и посегнах към дървото с привързаната тъкан. Тъкмо се канех да отделя част от тъканта, когато Тък протегна ръка и ме спря.
— Секунда, капитане.
Той взе парчето от ръцете ми и го обърна така, че до него стигна малко от слабата светлина, която струеше през вратата. И сега, за първи път, забелязах какво точно съм взел. До този момент не бях забелязал нищо повече от парче дърво с прикрепена към него тъкан.
— Кукла — учудено възкликна Сара.
— Не е кукла — възрази Тък. Ръцете му трепереха и той я стискаше силно, навярно за да успокои ръцете си. — Не е идол. Погледнете лицето!
Лицето се виждаше неочаквано добре в полумрака. Беше явно човешко. Може би примитивно, макар че не бях сигурен дори в това. Но докато го гледах, някак се стреснах — човешко или не, лицето беше изразително. Никога не бях виждал лице с толкова много тъга по него и с такова примирение с тъгата. Не беше изработено с особено старание. Всъщност лицето бе просто издялано върху дървото. Цялата фигура приличаше на примитивна кукла, изработена от царевичен кочан. Но умелите ръце, които бяха изваяли лицето, тласкани от Бог знае каква собствена печал, бяха успели да пресъздадат такова нещастие, че направо ти се раздираше сърцето.
Тък бавно вдигна куклата с две ръце и я притисна към гърдите си. Огледа ни и двамата.
— Не виждате ли? — извика той. — Не разбирате ли?