Клифърд Саймък
Куклата на съдбата (15)

Глава петнадесета

Бух откри кентаврите на втория ден.

Все още бяхме сред пустошта. До този момент следите, оставени от тях, бяха от преди няколко часа и най-много от преди един ден. Но пустошта изглежда нямаше край и ние с нетърпение очаквахме да свърши, ако това някога станеше. Пътят ни беше труден, особено за мене и Тък с тежките денкове — състоеше се главно от изкачване и спускане, а равни участъци се срещаха съвсем рядко.

Бух продължаваше да върви напред. Виждахме го само от време на време и то частично — когато се спираше на някое възвишение, за да погледне към нас.

Малко преди обед го забелязахме да се спуска бързо настрани по пътеката над нас. Аз бях доволен от възможността да си почина, така че пуснах денка си и го зачаках. Сара направи същото, но Тък просто спря заедно с нас и не остави денка си. Стоеше приведен под тежестта му и се взираше в земята. Откакто бяхме напуснали лагера, където бяхме загубили хобитата, той ставаше все по-самовглъбен и се мъкнеше заедно с нас, без да обръща внимание на нищо.

Бух се спусна по пътеката и спря пред краката ни.

— Хобита пред нас — избуха ми той. — Десет пъти по десет. Но без кънки и с лица като вашите.

— Кентаврите — досети се Сара.

— Играят — задъхано каза Бух. — В долина между хълмовете. Играят игра. Удрят сфера с пръчки.

— Кентаври да играят поло! — възкликна Сара. — Какво по-подходящо занимание биха могли да си измислят!

Тя се пресегна, махна непослушния кичур от очите си и докато я гледах си спомних за момичето, което бях срещнал в коридора на старата земна къща, преди прахът и умората от странстванията по тая планета да попритъпят отчетливите белези на красотата й.

— Разбрах, че ги търсите — продължи Бух. — Сега се радвам, че ги намерих.

— Благодаря, Бух — каза Сара.

Наведох се, вдигнах денка си и го хвърлих на рамо:

— Води ни, Бух!

— Мислите ли, че кентаврите все още пазят мозъка? — попита Сара. — Може да са го загубили, да са го счупили или да са го употребили за нещо.

— Ще разберем едва когато говорим с тях — свих рамене аз.

— А паметта му? — чудеше се тя. — Ако вземем кутията и я върнем в него, паметта още ли ще е там? Ще може ли да си спомня както преди да му я извадят?

— Паметта няма да е изгубена — уверих я аз. — Всичко, което е знаел някога, ще си бъде там. Мозъците на роботите просто се произвеждат така. Те не забравят като хората.

Възможно беше, разбира се, на планетата да има не едно, а много племена кентаври и мозъкът на Роскоу да не е у това пред нас, което играело поло. Но не споменах за тази си мисъл.

А възможно беше и да не поискат да се разделят с него. Не че можех да си представя с какво би могъл да бъде полезен роботски мозък на друг освен на самия робот.

Когато доближихме върха на хълма зад онзи, от който Бух се беше спуснал да ни каже за откритието си, той ни пошепна, че кентаврите са точно зад него.

Не съм сигурен защо го направихме, тъй като никой не го бе предложил, но когато приближихме върха, всички се приведохме преди да надникнем отвъд.

Под нас се простираше широко и равно пространство, покрито с пясък и оскъдна растителност, а по-нататък все още се виждаха червено-жълти участъци, но вече без познатия ни пустинен характер.

Бух не ги беше преброил правилно. Бяха много повече от десет пъти по десет. Най-голямата част от тях бяха подредени плътно около правоъгълен участък, който можеше да се нарече игрище само защото върху него се играеше. Беше гладък отрязък от пустинята с два реда бели камъни, в които играчите трябваше да се прицелват. На терена дванайсет кентаври бяха погълнати от яростната си дейност — стиснали дълги стикове в ръце, те се бореха за топката и я удряха силно в нещо като груба и много елементарна версия на полото.

Пред очите ни обаче играта приключи. Играчите препуснаха настрани от игрището, а зрителите тръгнаха в различни посоки.

Зад площадката за поло бяха издигнати няколко палатки, макар че човек трудно би могъл да ги нарече така. Бяха просто големи квадрати от някакъв груб плат, придържан от големи колони, забити в земята, и служеха навярно преди всичко за навеси срещу слънцето. Между навесите тук-таме имаше струпани пакети, в които навярно бяха сложени малкото принадлежности на племето.

Кентаврите се разхождаха насам-натам безцелно, също както биха се разхождали хора, които прекарват свободното си време.

— А сега какво да направим? — попита Сара. — Просто да отидем долу при тях?

Тък се събуди от транса си:

— Не всички. Само един.

— И това предполагам трябва да си ти — пошегувах се аз.

— Разбира се, че аз — кимна Тък. — Ако ще убиват някого, аз съм кандидат за това.

— Не мисля, че просто така ще вземат да убият някого — усъмни се Сара.

— Това е само твоето мнение — обадих се аз.

— Да разгледаме положението логично. — Тък се намеси с високомерния тон, от който на човек се искаше да му удари един в корема. — Най-малко вероятно е сред всички нас тъкмо мене да убият. Аз съм смирен на вид, много безобиден и незлоблив, а навярно и не изглеждам съвсем наред. Освен това съм с расо, не нося обувки, а сандали…

— Онези сладури там — прекъснах го аз — нищо не разбират от кафяви раса и сандали. А и пет пари не дават дали сте умен или глупав. Ако им се иска да убият някого…

— Но това не можем да знаем — обади се Сара. — Защо да не са дружески настроени?

— На вас така ли ви изглеждат?

— Не. Едва ли — призна си тя, — макар че за това не може да се съди просто като се гледат. Все пак Тък има право донякъде. Може и да не разбират от кафяви раса и сандали, но навярно могат да усетят добрата душа и да видят веднага, че той не е опасен, а е изпълнен с честни помисли.

През цялото време докато говореше, си мислех, че тя сигурно има някого предвид, но това едва ли бе нашият Тък.

— Аз съм човекът, който трябва да отиде, за Бога — отсякох аз. — Така че стига празни приказки — по-добре да тръгвам веднага. Тък може само да ги накара да ни нападнат.

— Което с вас едва ли ще се случи — кимна тя.

— Точно така е. Аз знам как да се справям…

— Капитане — прекъсна ме Тък, — защо никога не давате ухо на логиката? Непрекъснато се изхвърляте. Все се правите на много важен. Обърнете внимание само на две неща. Наистина мисля онова, което казах. Може и да не ме набият само защото се различавам от вас. С мене няма да имат удоволствието, което биха изпитали, ако се разправеха с вас. Не е особено весело да убиеш или да натупаш някого, който и без друго е жалък и слаб, а ако реша, мога да изглеждам наистина много жалък и слаб. А другата причина е, че вие сте по-нужен от мене. Ако нещо се случи с мене, няма да има кой знае каква промяна, но експедицията ни би пострадала значително, ако вие отидете при тях и с вас стане нещо.

— Вие сериозно ли говорите тези глупости? — Изгледах го поразен от дързостта на думите му.

— Разбира се — кимна той. — А вие какво си мислехте, че просто искам да се покажа? Да не смятате, че говоря с надеждата вие да не ме пуснете, каквото и да кажа?

Не му отговорих, но беше така. Точно така си мислех.

— Който и да отиде — намеси се Сара, — ще трябва да язди Стария Пейнт. Те са такива същества, че биха ви уважавали повече, ако сте върху него. И още нещо, Пейнт би могъл да ви измъкне, ако обстановката започне да се влошава.

— Майк — изтръби Бух, — светият човек говори много разумно.

— Това е пълна глупост — обърнах се аз към всички. — Тъкмо аз се предполага да поемам рисковете. За това ми се плаща.

— Майк — остро се обади Сара, — стига детинщини. Някой трябва да слезе долу — може да бъда дори аз. Така че нека просто помислим за всички подробности…

— Но тук не става дума само за отиване при тях — напомних аз. — Ще трябва и да се спазарим за мозъка на Роскоу. Тък ще обърка всичко.

Наведохме се и се загледахме мрачно.

— Да хвърлим ези-тура — изръмжах аз. — Какво ще кажете за това?

— Монетата има само две страни — забеляза Сара.

— Стига толкова — спрях я аз. — Вие не участвате. Ще избираме между Тък и мене.

— Никакъв жребий — намеси се Тък. — Аз отивам.

— Мисля, че можем да го пуснем — погледна ме Сара. — Има такова голямо желание. Мисля, че ще се справи.

— А пазарлъкът? — попитах аз.

— На нас много ни трябва мозъкът — напомни Тък. — Готови сме да им дадем почти всичко в замяна и…

— Включително и пушката — добави Сара.

— Не и пушката! — ядосах се аз. — Тя може да ни е много необходима. И е единственото, което имаме.

— Необходим ни е и мозъкът — махна с ръка Сара. — Без него сме наникъде. А пушката за какво ни е? Стреляла съм само веднъж, откакто сме тук, а и тогава беше доста безсмислено.

— А труповете на хората в дерето?

— Те са били въоръжени — сви рамене тя. — И какво им е помогнало това?

— Аз трябва да разбера само у тях ли е мозъкът и дали са готови да ни го дадат. За цената ще се споразумеем по-нататък. В това можем да участваме всички.

— Добре — съгласих се аз.

Нека отиде и да обърка всичко. Ако стане така, може би накрая ще се откажем от глупавото търсене на Лорънс Арлън Найт и ще се опитаме да измислим как да се измъкнем от тази планета. Макар че имах най-смътна представа какво бихме могли да предприемем.

Отидох до Пейнт, разтоварих го, подредих тубите с водата покрай пътеката и ги затиснах с безжизненото метално тяло на Роскоу.

— Добре, приятел — махнах аз на Тък.

Той се намести на седлото. Погледна ме и протегна ръка. Аз я поех и открих, че дългите слаби пръсти са по-силни, отколкото изглеждаха.

— Успех — пожелах му аз и Пейнт препусна през хълма, като се отдалечи по пътеката. Ние подадохме глави от върха и зачакахме.

Бях му казал успех и наистина му го желаех. Истина си беше, че на горкия глупак щеше да му трябва много късмет.

Изглеждаше някак дребен и жалък, докато подскачаше на гърба на хобито. Качулката бе стегната около лицето му, а расото се развяваше отзад.

Пътеката зави, спусна се надолу и той се скри, но след няколко минути се показа отново и пое през равното към обикалящите кентаври. Всички кентаври се обърнаха да го разгледат и спряха обиколките си.

Това е то, помислих си и се загледах така напрегнато, че спрях дъх. След една секунда можеха да го заобиколят и с това да се свърши всичко. Но те не го заобиколиха — само стояха и гледаха.

Пейнт се поклащаше напред, а Тък подскачаше върху него като кукла, облечена в кафява рокличка. А онази негова кукла, помислих си…

— Какво стана с куклата? — пошепнах на Сара. Не знам защо шепнех. Беше глупаво. Бих могъл да извикам и онова стадо кентаври не би ми обърнало внимание. Всички се бяха загледали в Тък. — Какво стана с куклата? Тук ли я остави?

— Не — тръсна глава тя, — взе я със себе си. Пъхна я под колана си и го стегна здраво.

— Боже мой! — възкликнах аз.

— Вие все още си мислите — подхвана Сара, — че това е обикновена кукла и че той нещо не е наред, щом я разнася наоколо. Но не е така. Той вижда в нея нещо, което ние двамата не забелязваме. За него тя не е само сувенир, нещо като заешко краче. Много повече от това е. Гледала съм го с нея. Той я държи нежно и с преклонение. Като че ли е някакъв религиозен предмет. Като мадона например.

Почти не чух последните й думи, тъй като Пейнт вече се бе приближил съвсем до кентаврите и забави ход. Накрая хобито сиря на двайсетина метра от тях и зачака. Тък се бе отпуснал в седлото като пън. Не беше повдигнал ръка в знак за мир. Не беше направил нищо, просто ги бе приближил отпуснат върху Стария Пейнт.

Аз се огледах. Сара наблюдаваше с бинокъла си игрището.

— Заговори ли им вече? — попитах я.

— Трудно е да се каже — отвърна тя. — Лицето му е загърнато с качулката.

Казвах си, че всичко върви добре. Не го бяха убили начаса. Имаше още надежда.

Два от кентаврите препуснаха, за да го посрещнат, като минаха така, че по един да му застане от всяка страна.

— Ето — подаде ми бинокъла Сара.

И през него не можах да видя нещо друго от Тък освен тила на вдигнатата му качулка, но добре разгледах лицата на двата кентавъра. Имаха чертите на сурови и волеви мъже, бяха жестоки лица. Бяха далеч по-хуманоидни, отколкото бях очаквал. Изглежда слушаха какво им говори Тък и от време на време единият отговаряше накратко. После изведнъж се разсмяха бурно и гръмогласно, с презрителен и саркастичен смях, а отзад стадото поде възгласите им.

Свалих бинокъла и се приведох, за да чуя по-добре далечния отглас от масовия смях, който отекваше сред пръснатите хълмове и дерета.

— Чудя се какво ли става. — Лицето на Сара издаваше тревога.

— Стария Тък пак трябва да е оплескал всичко — предположих аз.

Смехът утихна и отмря, а двата кентавъра отново заговориха с Тък. Върнах бинокъла на Сара. Можех да видя каквото ми трябваше и без негова помощ.

Единият кентавър се обърна и извика нещо на някои друг от тълпата. За миг и тримата останаха като че ли в очакване на нещо, а после от тълпата се откъсна нов кентавър с нещо отразяващо слънцето в ръце.

— Какво е това? — попитах Сара аз, тъй като тя гледаше през бинокъла.

— Това е щит — обясни ми тя. — Към него изглежда има някакъв колан. Ето сега го виждам. Колан и сабя. Дават ги на Тък.

Пейнт се завъртя и пое обратно, а слънцето блестеше по щита и сабята, поставени от Тък върху седалката пред него. На игрището отзад кентаврите отново избухнаха в подигравателен смях. Той долиташе към нас на вълни. Като излезе от игрището, Пейнт рязко усили ход и затича като подплашен заек. Когато се скри, двамата се облегнахме и се спогледахме.

— Скоро ще разберем какво става — казах аз.

— Боя се, че няма да научим нищо добро — въздъхна Сара. — Може би направихме грешка. Трябваше вие да отидете, разбира се. Но на него толкова много му се искаше.

— Но защо? — недоумявах аз. — Защо му беше притрябвало на нещастния глупак да отива? Опит да се представи за герой? Казвам ви, сега не е моментът…

— Не е опит да изглежда герой — поклати глава тя. — Той вижда нещата другояче. Нещо го тласка. Не е нещо физическо като страх, амбиция или завист. Това е някаква мистична сила. Знам го. Вие винаги сте мислели, че той е просто религиозен маниак. Още един измамник. От онова скитащо племе неудачници, които приемат или се преструват, че приемат религиозно прикритие за чудатостта си. Казвам ви обаче, че не е от тях. Познавам го много по-отдавна и…

Пейнт се спусна от върха на хълма, завъртя кънките си и спря. Тък, който седеше отпуснат в седлото, пусна щита и колана със сабята и те издрънчаха на земята.

Тък си седеше там и ни гледаше полупарализиран.

— Както стана с мозъчната кутия? — попита Сара. — У тях ли е?

Тък кимна.

— Ще ни я продадат ли?

— Няма да има търговия — изстена той. — Те ще се бият за нея. Това е единственият начин…

— Ще се бият за нея? — учудих се аз. — Със сабя!

— Точно затова ми я дадоха. Все им повтарях, че съм отишъл с мир, а те ме обвиняваха, че съм страхливец. Искаха да започна да се бия веднага. Когато им казах, че трябва да отида да се помоля, те се изсмяха, но все пак ме пуснаха.

Плъзна се по хълбока на Пейнт и се свлече на земята.

— На мога да се бия — кресливо се оплака той. — Никога не съм се бил. Досега не съм хващал оръжие в ръка. Не мога да убивам. Не приемам убийството. Те твърдяха, че щяло да бъде честен бой. Аз срещу само един от тях, но…

— Но вие не можехте да се биете — довърших аз.

— Разбира се, че не е могъл — рязко се намеси Сара. — Той нищо не разбира от бой.

— Стига с това хленчене — озъбих му се аз. — Ставайте и свалете това расо.

— Вие! — ахна Сара.

— А кой друг, по дяволите? — викнах аз. — Той отива там и проваля цялата работа. Така че за мене не остава нищо друго освен да отида и да довърша започнатото. Нали все пак искате тази мозъчна кутия, а?

— Но вие никога не сте си служили със сабя, нали?

— Разбира се, че не съм. Вие за какъв ме мислите? За някой идиотски варварин?

Тък не бе помръднал. Пресегнах се и го дръпнах за крака:

— Сваляйте това расо! Те няма да стоят да ни чакат там вечно.

Смъкнах ризата си и започнах да си развързвам обувките.

— Дайте и сандалите — подканих го аз. — Трябва да изглеждам като вас.

— Веднага ще разберат, че сте друг човек — намеси се Сара. — Вие изобщо не приличате на Тък.

— Като смъкна качулката около лицето си, няма да забележат разликата. Няма да помнят как е изглеждал той. А дори да помнят, ще им е все едно. Ясно им е, че са попаднали на будала. Сметнали са това за късмет.

Станах и започнах да си смъквам панталоните. Тък изобщо не бе се поместил.

— Свалете му расото — помолих Сара. — Тази негова молитва не може да продължава безкрай. На тях ще им омръзне да го чакат. А на нас не би ни се искало да тръгнат да го търсят насам.

— Нека просто да се откажем — предложи Сара. — Да си признаем, че сме победени. Можем да тръгнем обратно по пътеката…

— Те ще тръгнат след нас — прекъснах я аз.

— Не можем да ги надбягаме. Смъкнете му това расо.

Сара се запъти към него и Тък изведнъж се съживи. Развърза колана си и свали одеждата, а после ми ги подаде.

Сложих си расото и го загърнах, после покрих с качулката и главата си.

— Вие никога не сте си служили със сабя — замисли се Сара. — А там ще застанете срещу най-добрия им дуелист.

— Имам едно преимущество — възразих аз. — Техният човек, колкото и да е добър, ще е убеден, че си има работа с някой пъзльо. Няма да се пази. Може и да започне да се забавлява. Или да не бъде достатъчно съсредоточен. Ще го мисли за игра и ще се помъчи да изглежда така. Ако успея да се добера до него…

— Майк…

— Сандалите — подсетих я аз.

Тък ги ритна към мене и аз ги нахлузих.

Останал беше гол, само мръсни долни гащета. Беше най-мършавото човешко същество, което някога бях виждал. Коремът му бе така гладък, че изглеждаше вдлъбнат към гръбнака. Всичките му ребра можеше да се преброят. Ръцете и краката му бяха като сламки.

Наведох се, взех колана със сабята и го завързах на кръста си. Извадих острието и го разгледах. Беше тежко, неудобно оръжие, малко ръждясало, не особено остро, но все пак наточено. Върнах го в ножницата, вдигнах щита и го плъзнах върху ръката си.

— Успех, Майк — пожела ми Сара.

— Благодаря — отвърнах аз. Но всъщност не бях благодарен. Бях просто ядосан. Този непохватен глупак беше объркал всичко, а сега аз трябваше да се захвана с мръсната работа. Дълбоко в себе си изобщо не бях убеден, че бих могъл да се справя с подобна задача.

Качих се на Пейнт и докато хобито се канеше да потегли, до нас дотича Тък по мръсните си гащета, протегна куклата към мене и ми я предложи.

Аз се прицелих и ритнах ръката му. Куклата, отделена от дланта му, полетя нанякъде.

Пейнт, който вече се бе обърнал, препусна по хълма и пое по пътеката. Кентаврите все още бяха на старото си място. Преди това бях се страхувал, че може да се срещнем по пътеката, ако им бе хрумнало да тръгнат след Тък.

Когато се появих, те ме посрещнаха с подигравателен смях.

Достигнахме игрището, където бяха събрани кентаврите, и Пейнт се понесе към тях в тръс. Един от кентаврите излезе да ни посрещне и Пейнт спря пред него. Имаше щит също като моя и колан със сабя, закрепен на едното му рамо.

— Върнахте се — обърна се той към мене. — Не мислехме, че ще дойдете пак.

— Все още оставам човек на мира — казах аз. — Няма ли някакъв друг начин да се разберем?

— Мирът означава да си страхливец — заяви той.

— Настоявате ли? — попитах аз.

— Няма друг начин да се защити честта — подигравателно обясни той.

— Като говорим за чест — заинтересувах се аз, — откъде мога да знам, че след като ви убия, ще получа кутията.

— Говорите, че ще ме убиете с голяма лекота — отбеляза той.

— Един от нас трябва да умре — свих рамене аз.

— Така е — увери ме той — и това ще бъдете вие.

— А само в случай, че грешите — настоявах аз, — какво ще стане с кутията?

— В много малко вероятния случай, че оживеете — отвърна той, — тя ще ви бъде донесена.

— И ще ми бъде разрешено да си отида в мир?

— Вие ме обиждате — процеди той хладно и гневно. — Обиждате и народа ми.

— Аз съм чужденец — оправдах се аз — и не познавам народа ви.

— Ние сме почтени — със скърцане на зъби заяви той.

— В такъв случай да започваме — предложих аз.

— Необходимо е да се спазват правилата — съобщи той. — Всеки от нас ще се изтегли и ще се обърне с лице към другия. Виждате ли плата на онзи прът?

Аз кимнах. Един от заобиколилите ни кентаври държеше прът с привързано към него мръсно парче плат.

— Когато символът се спусне — продължи той, — боят започва.

Кимнах и пришпорих Пейнт, за да го обърна. Изминахме няколко метра и аз отново го обърнах. Кентавърът също се бе обърнал и вече стояхме един срещу друг. Прътът с мръсния плат все още бе издигнат високо. Кентавърът измъкна сабята си от ножницата и аз последвах примера му.

— Пейнт, стари приятелю, започва се — потупах го аз.

— Почитаеми сър — увери ме Пейнт, — ще направя всичко, което зависи от мене, за нашата кауза.

Прътът с мръсния парцал се спусна.

Поехме един срещу друг. След първите две залюлявания Пейнт се понесе с пълна сила и кентавърът също бе полетял към нас, копитата му откъсваха големи буци пръст от земята и ги запращаха назад. Държеше сабята си високо, а щита си бе вдигнал над главата. Докато ни атакуваше, той нададе странен и остър трептящ боен вик, от който можеше да ти се смрази кръвта.

Не повече от две секунди бяха минали от спускането на флага до сблъсъка ни и в тези две секунди (ако наистина бяха толкова) през претоварения ми ум преминаха поне десетина умни плана как да надхитря противника си, но със същата скорост ги изоставих всички. В последния миг разбрах, че не мога да направя нищо друго освен да се опитам да посрещна удара му с щита си и да се опитам, доколкото ми е възможно, да му нанеса собствен удар.

Умът ми се отърси от дивата бъркотия от различни намерения и се превърна в твърда и хладна скала. Разбирах, че сега ми бе нужно тъкмо това мрачно чувство. Трябваше да го победя бързо или той би ме победил, а въпросът за моето надмощие зависеше главно от късмета, защото не притежавах никакви умения, а и нямах време да ги придобия.

Видях, че сабята му описва широка дъга към мене, а осъзнах и че моята сабя, тласкана от всяка капчица сила, която можех да изстискам от ръцете си, се насочва към главата му. Очите му бяха полузатворени и святкащи, а лицето му имаше самодоволно и съсредоточено изражение.

Защото усещаше, че ме е надвил. Знаеше, че аз няма как да победя. От множеството малки неща, които бе забелязал, трябва да е почувствал, че не владея сабята и че съм в много по-неизгодно положение.

Сабята му се стовари върху ръба на щита ми така силно, че ръката ми изтръпна, а острието се плъзна и отнесе частица от рамото ми. Но в същия миг изведнъж се дръпна и започна да се оттегля. Погледът му се замъгли, а ръката с щита се отпусна, така че ръбът на сабята ми се спусна право върху главата му, тласкана от цялата ми сила — разряза черепа, раздвои лицето и се заби дълбоко във врата му.

А в мига преди острието на сабята ми да го удари, когато очите му се бяха замъглили и ръката с щита се бе спуснала, зърнах черната дупка в средата на челото му, точно по средата между двете му очи. Видях я само за част от секундата и почти веднага след това сабята ми вече се плъзгаше през нея, сякаш бе поставена специално за да ми покаже къде да насоча удара си.