Клифърд Саймък
Куклата на съдбата (14)

Глава четиринадесета

Решихме да продължим, като следваме пътеката. Избрахме този маршрут, докато седяхме край пушещия огън, а Пейнт, който стоеше зад купчината с продуктите ни, леко се поклащаше напред-назад. Всъщност нямаше кой да спори особено. Тък не го беше грижа. Седеше на известно разстояние от нас притиснал здраво куклата и се полюляваше. От вида на двамата, Тък и Пейнт, които се люлееха напред-назад, можеха да те побият тръпки. Сара и аз взехме решението почти без да се препираме. Бяхме убедени, че нямаме какво да търсим в града. А доколкото знаехме, и по пътеката не ни очакваше нещо добро, а можеше да стане и това, което се бе случило с онези хора в дерето. Но самият факт, че други хора, Бог знае преди колко време и явно със същата цел, бяха вървели по същата пътека, поне за Сара изглеждаше като важен аргумент да продължим по нея.

Но според мене имаше едно нещо, което трябваше да й се каже още сега.

— Найт трябва да е мъртъв — започнах аз. — Вие, разбира се, го знаете. Знаели сте го и на Земята преди да тръгнем.

— Хайде, пак започвате! — избухна тя. — Не можете да обърнете страницата! Ненавиждате идеята от самото начало. Защо изобщо тръгнахте с нас?

— Вече сме говорили за това — махнах с ръка аз. — Заради парите.

— Тогава какво ви е грижа дали е жив или мъртъв? Какво ви е грижа дали ще го намерим или не?

— Това е по-лесната част — уверих я аз. — Пет пари не давам и при едното, и при другото положение.

— Но държите да продължим? Преди малко ми се стори, че дори предпочитате да продължим.

— Мисля, че е така — кимнах аз. — Нататък бихме могли да намерим нещо. А ако се върнем, със сигурност няма да открием нищо.

— Бихме могли да приберем хобитата.

Поклатих глава:

— Ако хобитата или джуджето открият, че се връщаме, ние никога няма да ги видим, а още по-малко да ги заловим. В града сигурно има милиони места, където би могла да се скрие цяла армия.

— Хобитата трябва да са същите, които са избягали от дерето — замисли се тя. — Мислите ли, че са си спомнили за случая, когато са видели костите? Мислите ли, че може да са забравили, а после са видели костите, спомнили са си и шокът им е бил така голям, тази някогашна случка…

— Те бяха осем — прекъснах я аз, — а с Пейнт стават девет. Той каза, че били десет. Къде ли е отишло последното?

— Може и никога да не разберем — въздъхна тя.

Не можех да си представя какво значение имаше всичко това, защо седяхме тук и го обсъждахме. Всъщност не можех да си представя какво значение би имало каквото и да е. Щяхме да продължим, без да знаем къде отиваме, но с надеждата, че ще попаднем на по-добро място от тази суха пустош с кремъчните й хълмове и извъртените дерета, щяхме да вървим с надеждата, че ще открием нещо по-приемливо, ще го забележим и ще се възползваме от него.

Хората, които бяха оставили костите си в края на дерето, наистина бяха търсили някого, но можеше и да не са знаели, че той е тръгнал насам. Навярно са били също така объркани като нас. А и нямаше истинско доказателство, че са търсели тъкмо Найт.

Така че седяхме до огъня и правехме плановете си.

Щяхме да натоварим Пейнт с ненужния труп на Роскоу, с вода и храна колкото можеше да носи. Тък и аз щяхме да носим по-тежките денкове, а Сара, единствената с оръжие, щеше да е по-леко натоварена, за да може при нужда да захвърли багажа си и да насочи пушката. Бух нямаше да носи нищо. Щеше да ни бъде разузнавач — щеше да се движи напред и да проучва терена.

Този следобед, колкото и неприятно да ни беше, слязохме в дерето и разкопахме около укреплението. Открихме три човешки черепа и шест ръждясали оръжия, които бяха толкова разядени, че не можахме да определим какви са точно. Пейнт си спомни, че хората са били осем и големият брой разпилени кости подкрепяха твърдението му. Черепите обаче бяха само три.

След като се върнахме в лагера, стегнахме багажа си и махнахме останалите продукти от пътеката — скрихме ги в тясна цепнатина, която водеше към дерето. Заличихме с клони следите си около пътеката. Нито скриването, нито заличаването на следите бе извършено особено добре. Но аз имах чувството, че си губим времето, че пътеката е занемарена отдавна и ние сме първите, които я използват от един век или повече насам.

Денят бе напреднал доста, но ние взехме багажа си и тръгнахме. Никой от нас не искаше да остане в този лагер и минута повече. Напуснахме го с радост, че се махаме от потискащите пръстени стени и от чувството на древна обреченост, което се излъчваше от всичко наоколо. Освен това имахме и усещането, макар никой да не го изрази и никой навярно да не го признаваше пред себе си, че не ни остава много време.