Клифърд Саймък
Куклата на съдбата (11)

Глава единадесета

Продължавахме пътя си — все по-нататък и по-нататък.

Дните отминаваха един след друг и ние пътувахме от зори до свечеряване. Времето оставаше все така хубаво. Нямаше дъжд и съвсем рядко излизаше вятър. Теренът понякога се променяше. Понякога се налагаше непрекъснато да се изкачваме по хълмове и да се спускаме в разпокъсаната пустош, друг път дни наред се движехме из равна повърхност, която ни караше да мислим, че сме в центъра на вдлъбната празна купа, чийто хоризонт се изменя при всяка следваща крачка. Онова, което в началото приличаше на лилав облак в далечината, сега безпогрешно разкри очертанията си като далечна планинска верига.

Вече имаше признаци на живот, макар и не много. Някакви кряскащи неща преминаваха по хълмовете, докато се движехме през пустошта или се спускаха по цветните дерета, като крякаха възбудено. Бяхме ги нарекли „обикалящите“ — те рядко се виждаха и винаги бяха далече, толкова далече, че дори с биноклите не можехме да ги огледаме добре, но от видяното разбрахме, че са невероятно уродливи същества, които сякаш ходеха на кокили, клатушкаха се и продължаваха бързо с големи крачки, не личеше да се движат бързо, но преминаваха големи разстояния. А от сухите долини излизаха „бързите“ — животни (ако бяха животни) с ръста на вълци, които се стрелкаха с такава скорост, че изобщо не можехме да разберем какво представляват и как се движат. Като се приближаваха към нас, приличаха на зацапано петно, после отфучаваха и се превръщаха в друго зацапано петно в далечината. Но въпреки че идваха близо, те никога не ни безпокояха. Същото бе и с онези, които кряскаха и обикаляха.

Растителността също се променяше непрекъснато. В някои от равнините се виждаха странни къдрави треви, а по някои от пустите земи изкривени дървета се опираха в хълмовете или бяха скупчени в деретата. Приличаха повече на палми отколкото на борове, макар че не бяха и палми. Дървото им беше невероятно твърдо и мазно и когато минавахме покрай тях, ние събирахме много от падналите им клони, колкото хобитата можеха да носят, за да ги използваме за подпалки.

И винаги виждахме дърветата — огромните чудовища, които се извисяваха на километри в небето. Вече бяхме съвсем сигурни, че са посадени, че земята е била проучена и те са разположени в градини, в геометрични фигури върху земята. Не се приближихме на повече от два километра до което и да е от тях. Самата пътека изглежда бе прокарана така, че да ги отбягва. И макар понякога да забелязвахме, че изстрелват шушулките си, те никога не идваха към нас.

— Като че ли са си взели урок — забеляза Сара. — Като че ли знаят какво ще им се случи, ако стрелят по нас.

— Само че този път няма да стане — напомних й аз, като се обвиних за кой ли път, че бях напуснал кораба, без да се върна в командната зала и да взема още една лазерна пушка и комплект резервни части.

— Те не го знаят, разбира се — каза Сара.

Но аз не бях така сигурен.

Забелязвахме през биноклите от време на време рояци от малките плъховидни същества, които се стрелкаха от дупките близо до дърветата, за да събират семената от изхвърляните шушулки и явно ги носеха към скрити ями да ги приберат. Не се опитахме да разгледаме ямите — бяха прекалено близо до дърветата. Щом дърветата искаха да ни оставят на мира, ние нямахме нищо против да им отвърнем със същото.

Пътеката продължаваше — понякога едва се виждаше, друг път се разширяваше и имаше по-добро означение, като че ли някога в миналото там е била използвана повече отколкото другаде. Но пътуването ни така или иначе не беше трудно. Не срещнахме жива душа.

Един ден пътеката се пресече от нещо, което някога е било павиран път — бяха останали само няколко от паветата. Малкото, които се виждаха, бяха или строшени, или разместени, но от пресечката с пътеката следите на пътя се виждаха добре и можеше да се забележи, че той се простираше в далечината без нито един завой.

Направихме съвещание. Пътят наистина бе привлекателен, в някои отношения изглеждаше по-привлекателен от пътеката. В миналото навярно е бил връзка между важни места, докато пътеката се влачеше почти произволно. Затова пък по пътеката имаше следи от някогашно пътуване. По пътя нямаше никакви следи. Той съществуваше само защото не бе изминало достатъчно време, за да се заличи. Освен това пътеката, общо взето вървеше на север, а това беше посоката, в която мислехме, че ще открием кентаврите. Пътят се простираше от изток на запад. Още нещо — пътеката несъмнено бе по-стара от пътя. Всичко в нея изглеждаше древно. Понякога, когато географските особености не й позволяваха да криволичи, дълбочината й бе по-голяма от метър. Личеше, че е била използвана от хилядолетия, че е използвана редовно от незапомнени времена.

След известно колебание взехме решение — донякъде логически, донякъде по догадка. Продължихме по пътеката.

Някой е бил тук, преди колко ли време? Някой, който е построил града, положил е пътищата и е посадил дърветата. Но сега градът стоеше тих и изоставен, а пътят бе разрушен. Чудех се какво ли значи това. Колко много време и енергия бе вложено в тази планета. А после онези, които ги бяха вложили, са я напуснали, като са взели мерки всеки, който кацне на планетата, никога да не я напусне. Ако не кацне покрай града, корабът без съмнение би бил в безопасност и би могъл да излети отново. Но всеки кораб, който се приближава към планетата, почти сигурно не би кацнал другаде, защото ще е примамен от сигналите, разпростиращи се далече в космоса.

От време на време покрай пътеката все още се появяваха каменните къщи-кошери, разположени върху хълмовете. Когато го разгледахме, не открихме нищо. Нямаше смет, нямаше нещо изоставено. Очевидно изобщо не са били използвани като постоянни жилища. Просто са били място, където се е отсядало за една-две нощи. Ние лагерувахме на открито. Никога не използвахме тях. Въпреки цялата им простота в тях имаше нещо притеснително.

Докато пътувахме, възприехме някои полезни навици. Тък яздеше през повечето време. Беше прекалено непохватен и прекалено отпуснат, за да ходи. Сара и аз се редувахме в ездата. Бух продължаваше да върви наоколо, най-често отзад, откъдето спешаваше хобитата. Не бяхме се уговаряли за тази подредба, тя просто си дойде от само себе си. Хобитата продължаваха да са мрачни и след време дори престанахме да ги заговаряме. Тък и аз се търпяхме. Не се харесвахме повече, но някак се понасяхме. Той все още носеше смешната си кукла, като я притискаше до гърдите си. Ден след ден се отдръпваше все повече от нас, затваряше се в себе си. След вечеря оставаше сам, не разговаряше и не забелязваше нищо.

Изминавахме големи разстояния, но не стигахме до никъде. Навлизахме по-навътре и по-навътре в непознатата земя, която за момента не беше враждебна, но можеше и да стане всеки миг.

Късно един следобед стигнахме до пуст участък, а след като навлязохме, осъзнахме, че той е от наистина неприятните и беше по-дълъг отколкото изглеждаше в началото. Така че спряхме веднага щом стигнахме сравнително равно място, въпреки че ни оставаха още час-два светлина.

Свалихме багажа от хобитата и те отидоха настрани, както често правеха, като че ли използваха случая да се отделят от нас поне за малко. В това нямаше нищо опасно. Бух винаги отиваше заедно с тях и винаги ги връщаше. По време на похода ни той бе поел ролята на овчарско куче и с него бяхме по-спокойни и за хобитата.

Запалихме огъня и Сара започна да приготвя ядене, а ние с Тък отидохме да съберем още малко дърва.

Връщахме се, всеки с по един наръч в ръце, когато чухме уплашените писъци на хобитата и дрънченето на кънките им, докато бягаха. Пуснахме дървата и бързо се отправихме към лагера, а когато ги видяхме, хобитата вече излизаха от едно тясно дере. Тичаха бързо, без да намалят ход и за минутка, задминаха лагера, като разбутаха горящия огън и извадените от Сара съдове, а самата Сара бягаше с всички сили, за да се махне от пътя им.

Дори не се поколебаха, когато стигнаха лагера, а се обърнаха надясно и поеха по пътеката. Зад тях се движеше Бух. Той тичаше близо до земята, както единствено можеше, и също постигаше добра скорост. Приличаше само на тъмна ивица по петите на хобитата. Когато достигна лагера, Бух се извъртя и застана странично. Опрян на миниатюрните си крачка там, той заблестя — както вече бе правил в града при внезапното нападение на хобитата. Синьото сияние го обгърна, а светът наоколо подскочи странно. По пътеката хобитата полетяха и се преобърнаха във въздуха. Паднаха обаче отново на кънките си и пак се втурнаха. Бух заблестя още веднъж тъкмо когато достигнаха върха на хълма над лагера. Този път те изчезнаха — отскочиха, преметнаха се и бяха издухани зад хълма от нещо, което Бух им правеше.

Аз се разругах като ненормален, затичах се по хълма, но когато достигнах върха, хобитата вече бяха далече и явно нямаше как да бъдат спрени. Бързо се измъкваха и явно се бяха понесли към града.

Продължих да ги гледам, докато очертанията им започнаха да изчезват, после се спуснах по хълма към лагера.

Лагерният огън беше разбутан — навсякъде се търкаляха овъглени и пушещи съчки, а два от тиганите бяха смачкани от хобитата. Сара бе коленичила край Бух, който лежеше странично, призрак на предишния си облик. И това не е празна метафора — беше призрак на предишния си облик. Във вида му имаше нещо мъгляво, почти нематериално, като че ли се бе опитал да отиде някъде и сега се намираше по средата между този свят и някой друг.

Изтичах и се спуснах на колене до него. Протегнах ръка, за да го вдигна, и се зачудих дали има нещо, което да вдигна. Бих се заклел, че нямаше, но — колкото и да е странно — вдигнах нещо. Беше много лек, поне на половината от нормалното си тегло. Притиснах го до себе си.

— Майк, толкова много се опитвах — избуха тихо той.

— Какво стана, Бух? — извиках аз. — Какво ти се случи? Как можем да ти помогнем?

Той не отговори, а когато погледнах към Сара, видях, че по лицето й се стичат сълзи.

— О, Майк — проплака тя. — О, Майк.

Тък стоеше на няколко крачки зад нея и за първи път сам пусна куклата, а лицето му се източи и стана тъжно.

Бух слабо се раздвижи:

— Живот ми трябва. — Гласът му бе така тих, че едва разбрах. — Разрешение да взема малко живот от теб.

При тези думи Тък бързо пристъпи, наведе се и ми отне Бух. Поизправи се и го притисна, както беше притискал куклата. Очите му заблестяха към мене:

— Не вие, капитане — викна той. — На вас ви трябва целият живот, който имате. Аз имам живот за даване.

— Разрешение? — прошепна тихо и бухащо Бух.

— Да, вземай — кимна Тък. — Моля ти се, вземай.

Сара и аз, приведени към земята, гледахме някак молитвено и недоумяващо. Всичко трая само няколко минути, може би само секунди, но времето ни се стори като часове. Никой не се помести и аз усетих, че мускулите ми се схващат от напрежение. Бух полека загуби нематериалния си облик и заприлича отново на себе си — излезе от другия свят, към който се бе устремил.

Накрая Тък приведен го постави на крачката му, а после самият той се стовари на земята.

Скочих и вдигнах Тък. Той отпуснато увисна в ръцете ми.

— Бързо — обърнах се към Сара аз. — Одеяла.

Тя постла одеяла на земята, аз го сложих там, опънах го, после взех още едно одеяло и го обвих с него. Близо до него лежеше падналата кукла. Вдигнах я и я сложих на гърдите му. Едната му ръка бавно се вдигна и я притисна.

Отвори очи и ми се усмихна:

— Благодаря, капитане.