Клифърд Саймък
Куклата на съдбата (10)

Глава десета

Пътеката се виеше през спечената земя, пресичаше пясъчни местности и малки някогашни басейни, пълни с напукана суха кал, където преди седмици, месеци, а може би и години е имало дъждовна вода. Изкачваше се по неравни, изронени възвишения, разположени около уродливи участъци земя. Заобикаляше издигнати като кубета дънери. Земята продължаваше да е червено-жълта, а тук-таме се чернееше под отрупаните вулканични камъни. Далече напред се виждаше пурпурно петно, което ту се появяваше, ту изчезваше от синия хоризонт — помислих си, че може би са планини, но не бях сигурен.

Растителността беше все така оскъдна — ниски храсти, приведени над земята, пръснати по повърхността тръни. Слънцето грееше от безоблачното небе, но не беше горещо, само приятно топло. Сигурен бях, че слънцето е по-малко и по-слабо от земното. Или пък планетата е по-отдалечена от него.

На някои от по-високите хълмове имаше малки конусообразни каменни къщи или поне конструкции, които приличаха на къщи. Като че ли на някого му е трябвало временно убежище или защита, затова е събрал гладки каменни плочи от пръснатите около хълмовете и ги е струпал в нескопосно заграждение. Плочите бяха полагани сухи, без мазилка, просто трупани една върху друга. Някои от постройките все още стояха във вида, в който са били изправени, от други липсваха отделни камъни, а при трети цялата конструкция се бе срутила и лежеше на купчини.

Имаше и дървета. Те се издигаха навсякъде — всяко стоеше само и царствено в самотата си, отдалечено на няколко километра от останалите. Не се доближавахме до нито едно от тях.

Нямаше живот или поне не се виждаше. Земята продължаваше все една и съща — неподвижна и спокойна. Нямаше вятър.

Придържах се с две ръце за седлото и непрекъснато се борех с причерняването, което ме завладяваше всеки път, като се отпуснех.

— Как сте? — попита ме Сара.

Не си спомням да съм й отговорил нещо. Бях зает да се придържам на седлото и да се боря с причерняването.

Спряхме на обед. Не си спомням да съм ял, макар че сигурно съм хапнал нещо. Бяхме спрели сред неравната пустош в подножието на един от хълмовете, аз се бях опрял на малко възвишение и бях обърнат към друга земна маса, която се състоеше от пластове пръст с различна дебелина, от няколко сантиметра до метър-два, и с различен цвят. Започнах да се досещам за времето, когато всеки от пластовете е бил образуван. Това не ми беше приятно, защото се съпровождаше от много неприятно усещане, като че ли напрягах ума си до крайност, като че ли използвах цялата си енергия и сила, за да вникна в това усещане за време, което земната маса извикваше у мене. Но нямаше начин да го превъзмогна — чувствах се някак обвързан и трябваше да продължа с надеждата, че в един момент ще стигна някакъв край, дори това да означава край на възможностите ми да научавам или да усещам.

Времето стана реално за мене по начин, който не мога да изразя с думи. От понятие то се превърна в материален предмет, който можех да разгранича (макар не да видя или да пипна) и разбера. Годините и епохите не пробягаха в обратен ред пред мене. Те по-скоро се разкриха. Като че ли някаква хронологична карта бе оживяла и бе станала реалност. През трептящите очертания на структурата на времето, сякаш тази структура бе стъклена рамка, изготвена набързо, съзирах планетата каквато е била преди векове — векове, които вече не бяха в миналото, а съществуваха и сега, като че ли бях неподчинен и независим от времето и можех да го виждам и преценявам с точността, с която бих видял и оценил материалните структури от собственото си време.

Следващото, което помня, е, че се събудих и си помислих — събуждам се от усещането за простряното пред мене време, но след малко осъзнах, че не е така, защото пустошта наоколо я нямаше, аз лежах по гръб върху едно одеяло и бях завит с друго. Бях се загледал право в небето и то бе различно от онова, което вече бях видял. За миг бях озадачен и останах така, за да избистря мислите си. После сякаш някой ми каза (макар че никой не ми каза) и аз разбрах, че гледам към галактиката, простряна цялата пред мене. Почти право над главата ми светеше ярко централната област, а около нея, като прозрачен водовъртеж, се простираха отделните разклонения и по-важните сектори.

Обърнах глава. Тук-таме, непосредствено над хоризонта, забелязах ярки звезди и разбрах, че виждам някои от сферичните групи или, по-малко вероятно, други близки звезди, подобни на звездата, около която се въртеше планетата, на която бях — тези нередовни членове на галактичната система, които са се отделили от нея преди векове и сега се намират в мрака покрай ръба на галактичното пространство.

Близо до мен почти догаряше огън, а до него лежеше свита и увита в одеяло фигура. От другата страна на огъня стояха едно до друго хобитата, бавно се полюляваха напред-назад, а огънят се отразяваше в тях.

Една ръка докосна рамото ми и аз се обърнах да видя кой е. Сара бе коленичила до мен:

— Как се чувствате?

— Отлично — отвърнах аз и това беше самата истина. Чувствах се някак подновен и здрав, а мислите ми отекваха с плашеща яснота — като че ли бях първият човек, който се събужда в първия ден на чисто нов свят, като че ли времето се бе върнало към първия си час в историята.

Изправих се и горното одеяло падна.

— Къде сме?

— На един ден път от града — обясни ми тя. — Тък искаше да спрем. Смяташе, че не сте в състояние да пътувате, но аз настоях да продължим. Мисля, че и вие бихте предпочели така.

— Нищо не си спомням — озадачено поклатих глава аз. — Сигурна ли сте, че Тък е предложил да спрем?

Тя кимна:

— Вие бяхте увиснали на седлото, беше ви много лошо, но отговаряхте, ако ви се заговори. А и нямаше удобно място за спиране.

— Къде е Бух?

— На пост. Обикаля. Твърди, че не му било нужно да спи.

Станах и се протегнах като куче, което е спало хубаво. Чувствах се добре. Боже, колко добре се чувствах!

— Има ли нещо за ядене? — попитах я.

Тя се изправи и се засмя.

— На какво се смеете?

— На вас — отвърна тя.

— На мен?

— Защото вече сте добре. Бях се разтревожила. Всички се бяхме разтревожили.

— Всичко се дължи на Бух — махнах с ръка аз. — Той ми е сменил кръвта.

— Знам — кимна тя. — Той ми обясни. Налагало се е. Нямало е друг начин.

— Просто невероятно — потръпнах аз, като се замислих.

— Самият Бух е невероятен — добави тя.

— Имаме късмет, че е с нас — продължих аз. — А като си помисли човек, че за малко не го зарязах там в дюните. Бях решил да го оставя. Имахме си достатъчно неприятности.

Тя ме поведе към огъня:

— Сложете още малко дърва. Ще ви приготвя нещо за ядене.

Покрай огъня имаше връзка остри извити клончета, откъснати от някое пустинно дърво. Клекнах, прибавих малко към огъня и пламъкът лумна.

— Съжалявам за лазерната пушка — досетих се аз. — Без нея сме някак с голи ръце.

— Моята пушка е още тук — посочи тя. — Тя е много мощна. В добри ръце…

— Като вашите.

— Като моите — съгласи се тя.

От другата страна на огъня купчината под одеялото оставаше неподвижна.

— Как е Тък? — попитах аз. — Дава ли някакви признаци да се оправи?

— Вие сте прекалено строг с него — намръщи се тя. — Нямате никакво търпение. Той е различен. Не е като нас двамата. Ние много си приличаме. Мислили ли сте за това?

— Да, мислил съм.

Тя дойде с един тиган, сложи го на въглените и клекна до мене:

— Ние двамата ще се измъкнем. А Тък няма. Нещо по пътя ни ще го пречупи.

Колкото и да е странно, открих как си мисля, че Тък сега има по-малко причини да живее — след изчезването на Смит бе загубил поне част от основанията си за това. Поради това ли, чудех се, си бе присвоил куклата? Дали му трябваше нещо, към което да се придържа, нещо, което да пази и което да не се отделя от него? Спомних си обаче, че бе сграбчил куклата още преди Джордж да изчезне. Но това навярно нямаше значение, тъй като може би е знаел или поне е подозирал, че е възможно Джордж да изчезне.

— Има и още нещо — продължи Сара, — което трябва да знаете. Свързано е с дърветата. Сам ще видите, като съмне. Ние сме се разположили под върха на хълма, а от самия връх се вижда надалече и се забелязват поне двайсет-трийсет дървета. И те не са там случайно — посадени са. Сигурна съм в това.

— Искате да кажете като градина?

— Точно така — съгласи се тя. — Също като градина. Всяко дърво е на определено разстояние от съседното. Засадени са като върху маса за игра на дама. Някой някога е имал градина там.