Клифърд Саймък
Куклата на съдбата (1)

Глава първа

Мястото беше бяло, но в белотата му имаше нещо сдържано и пуританско, някакво безразличие, сякаш градът тук бе издигнат на такъв пиедестал, че пълзящата измет на живота не означаваше за него нищо.

И все пак, казах си, дърветата се издигат над всичко. Знаех си, че когато — следвайки в далечния космос лъч — корабът бе започнал да се спуска към пистата за приземяване, тъкмо дърветата ме бяха накарали да си помисля, че слизаме край село. Може би, бях продължил мисълта си аз, то ще прилича на онова селце в Нова Англия, което бях виждал на земята, сгушено в долината със засмения ручей и пламтящите есенни явори, накацали по хълмовете. Бях благодарен и малко учуден, че попадам на такова тихо и спокойно място, защото не можеше да има съмнение, че съществата, създали такова селище, щяха да бъдат кротки и мирни хора, които не се увличат по странните схващания и чудатите приумици, така често срещани на далечните планети.

Но това не бе село. Беше нещо, което няма нищо общо със селото. Идеята за село ми бе хрумнала заради извисените над белотата дървета. И все пак кой би очаквал да открие такива дървета, възправени над град, който сам бе така висок, че човек трябваше силно да извие глава, за да види най-високите му кули?

Градът се издигаше във въздуха направо от равното като планинска верига, лишена от всякакви предпланини. Той се бе долепил до космодрума като кръг от амфитеатрално наредени пейки край игрище. От въздуха градът бе изглеждал облян в бяла светлина, но сега вече не блестеше. Беше бял, целият бял, но някак мек и гладък — напомняше на приглушеното проблясване на скъп порцелан върху осветена със свещи маса.

Градът бе бял, космодрумът бе бял и небето бе така бледосиньо, че също изглеждаше почти бяло. Всичко бе бяло освен дърветата, които се възправяха над извисения като планина град.

Вратът ми бе започнал да се уморява от взирането нагоре към града и дърветата и сега, когато наведох глава, за да огледам пистата, видях за първи път, че там имаше и други кораби. Много други кораби, осъзнах сепнат аз — повече кораби, отколкото човек нормално би могъл да очаква и на някой от по-големите и по-натоварени аеродруми в човешката галактика. Кораби от всякакви размери и форми и всичките бели. Това е причината, казах си, да не ги забележа досега. Белотата им служеше за прикритие, защото ги сливаше с цвета на самия космодрум.

Всичко е бяло, помислих си. Цялата проклета планета е бяла. И не просто бяла, а с особена белота — онзи убит порцеланов блясък. Градът, корабите и самият космодрум бяха порцелановобели, като че ли ги е издялал някой много трудолюбив скулптор от огромен каменен блок като части от единен ваятелски ансамбъл.

Нямаше никаква дейност. Нищо не се движеше. Никой не излизаше да ни посрещне. Градът се извисяваше като мъртъв.

От някъде долетя порив на вятъра — единичен, изолиран порив, който залюля якето ми. Забелязах също, че няма прах. Нямаше прах, който да се носи от вятъра, нито хартийки, които той да подхване. Одрасках материала, от който бе изработена пистата — не останаха следи. По материала, какъвто и да беше той, нямаше прах — като че ли бе пометен и измит преди по-малко от час.

По степенките зад себе си чух шум от слизане. Спускаше се Сара Фостър и явно се затрудняваше от глупавата балистична пушка, която висеше на ремък през едното й рамо. Оръжието се поклащаше с ритъма на стъпките й, удряше се по стълбата и можеше да се заклещи между степенките.

Протегнах ръка и й помогнах да слезе, а тя се обърна веднага щом се озова долу и вдигна поглед към града. Като разглеждах класическите й черти и вълмото къдрава червена коса, отново се зачудих как може толкова красива жена да не е надарена с мекотата на лицето, която би завършила хубостта й. Тя вдигна ръка и отметна непрекъснато влизащото в очите й кичурче. Беше й непрекъснато в очите от първия миг, когато я бях видял.

— Чувствам се като мравка — оплака се тя. — То просто си седи там и ни гледа. Не усещате ли очите му?

Поклатих глава. Не бях усетил никакви очи.

— Всяка минута — добави тя — то ще вдигне крака си и ще ни смачка.

— Къде са останалите двама? — попитах я.

— Тък събира нещата, а Джордж се ослушва с оня омекнал, глупав поглед върху лицето си. Твърди, че си е вкъщи.

— О, за Бога — въздъхнах аз.

— Вие не обичате Джордж — обвини ме Сара.

— Изобщо не става дума за това — махнах с ръка аз. — Мога да не му обръщам внимание. Цялата работа ни ходи по нервите. Всичко е така безсмислено.

— Но той ни доведе тук.

— Точно така и се надявам, че му харесва — кимнах аз.

Защото на мене не ми харесваше. Имаше нещо обезпокоително в големината, белотата и тишината тук. Нещо в това, че никой не се появи, за да ни посрещне или разпита. Нещо относно навигационния лъч, който ни бе довел до този аеродрум, а после не открихме никого. А също и дърветата. Не би трябвало да има дървета като тези — толкова големи и извисени над града.

Нещо изтрака над нас. Отец Тък се спускаше по стълбата, а Джордж Смит, задъхан от дебелината си, се измъкваше от люка. Тък му помагаше да намести несигурните си ходила върху степенките.

— Ще се подхлъзне и ще си счупи врата — забелязах аз, макар че не ме беше грижа особено, дали ще стане така.

— Държи се наистина здраво — възрази Сара, — а и Тък му помага.

Наблюдавах ги запленен как се спускат по стълбата — монахът наместваше краката на слепеца и му помагаше да намери степенката, когато се случеше да я изпусне.

Слепец, казвах си… слепец, необвързан лъжемонах и жена, обучена за големи преследвания, които са изпратени за зелен хайвер — да издирват човек, който може и да не съществува, да е само глупава легенда. Трябва да съм бил побъркан, ругаех се аз, да се захвана с такава работа.

Двамата накрая слязоха и Тък, хванал слепеца под ръка, го завъртя към града. Видях, че Сара имаше право за глупавата му усмивка. Лицето на Смит бе потънало в блаженство и имаше изражение, от което — в съчетание с впечатлението за отпуснатост и апатия — лъхаше на гадост.

Сара внимателно докосна ръката на слепеца:

— Сигурен ли си, че това е мястото, Джордж? Възможно ли е да си сбъркал?

Блаженството премина в екстаз, от който ме побиха тръпки.

— Няма грешка. — Пискливият му глас бе станал по-плътен от чувства. — Приятелят ми е тук. Чувам го, а и той ме кара да проглеждам. Усещам, едва ли не, че мога да се протегна и да го докосна.

Замахна непохватно с пухкавата си ръка сякаш се протягаше да докосне някого, но наоколо нямаше какво да се пипне. Всичко беше в ума му.

Погледнато отстрани, това беше лудост — лудост бе да се мисли, че гласовете, чувани от слепеца — не, не гласове, а само един глас, — можеше да ни преведе през хиляди светлинни години към центъра на галактиката и над него, до територия, непосещавана някога от хора или от човешки кораб, до една определена планета. В историята бяха останали имената на мнозина, които бяха чували гласове, но досега не им бе обръщано особено внимание.

— Тук има град — разказваше Сара на слепеца. — Голям бял град и дървета, по-високи от него, дървета, които се издигат на километри в небето. Ти това ли виждаш?

— Не — тръсна глава Джордж, объркан от думите й. — Не, не виждам това. Няма никакъв град и никакви дървета. — Той се закашля. — Виждам… виждам… — Опитваше се да изрази какво съзира, но накрая се отказа. Размахваше ръце, а лицето му се бе изпотило от усилието да ни каже какво вижда. — Не мога да ви кажа какво виждам — прошепна накрая. — Не мога да намеря думи. За това няма думи.

— Нещо се приближава — посочи към града отец Тък. — Не мога да разбера какво е. Само блещукане. Като че ли нещо се движи.

Погледнах към мястото, накъдето бе насочена ръката на монаха, и долових блещукането. Но това беше всичко. Нямаше нещо, което би могло наистина да се види. Някъде там, в подножието на градската стена, изглежда нещо се движеше — неуловимо преливане и просветване.

Сара гледаше през бинокъла. Сега преметна ремъка му през рамо и ми го подаде:

— Какво ще кажете, капитане?

Вдигнах го и завъртях глава бавно, докато попаднах на движението. В началото не се виждаше нищо повече от движеща се цапаница, но тя лека-полека нарасна и се разчлени. Коне? Недоумявах. Не изглеждаше особено убедително там да има коне, но на това приличаха. Бели коне, които тичат към нас — щом има коне, те, разбира се, ще бъдат бели! Но тези коне изглеждаха много смешни, с много смешни крака. Не тичаха като нормалните коне, а с шантава походка — люлееха се, докато тичаха.

С приближаването им успях да различа нови подробности. Наистина бяха коне. Оформени коне — щръкнали изправени уши, широки ноздри, извити вратове, гриви, които бяха издигнати като подети от вятър, без при това да се веят. Приличаха на диви коне, каквито някой калпав художник би нарисувал за календар, но застинали неизменно в дадената им от него поза. А краката им? Видях, че не бяха крака. Изобщо не бяха крака, а кънки. Два чифта кънки — предни и задни, подобни на поставките на дървени детски кончета. Предните бяха поставени по-натясно, за да се избегне застъпването ако конете изнесяха задните си крака по-напред.

Поразен свалих бинокъла и го подадох на Сара:

— Просто няма да повярвате.

Тя отново се загледа в окулярите, а аз наблюдавах как конете приближават. Бяха общо осем, всичките бели и така си приличаха, че човек не можеше да ги отличи един от друг.

Сара свали бинокъла:

— Въртележка.

— Въртележка?

— Разбира се. Това са механичните приспособления, които се използват по панаири, карнавали и увеселителни паркове.

Озадачен поклатих глава:

— Никога не съм бил в увеселителен парк, в такъв увеселителен парк. Като дете имах дървено конче.

Осемте се устремиха напред и плавно спряха пред нас. Когато застанаха на място, продължиха бавно да се люлеят напред-назад.

Най-предният ни заговори, като използваше универсалния космически жаргон, който човекът бе открил, че съществува още когато бе излязъл в космоса преди двайсетина века — език, който се състоеше от термини, фрази и думи, взети от стотина езика и обединени в смесено наречие, използвано за контакт от множество различни същества.

— Ние сме хобита — започна конят. — Моето име е Добин. Дойдохме, за да ви въведем.

По него нищо не се бе помръднало. Просто си стоеше, поклащаше се леко с изправени уши, разширени ноздри и подхваната от несъществуващия вятър грива. Но аз останах някак с впечатлението, че думите му излязоха от ушите.

— Мисля, че са мили — възторжено извика Сара. И това бе типично — тя да мисли, че са мили.

Добин не й обърна внимание.

— Настояваме да побързате — подкани ни той. — За всеки от вас има кон, а четири ще вземат багажа. Разполагаме с много малко време.

Не ми се харесваше ходът на нещата, не ми се харесваше в нито едно отношение. За съжаление му се сопнах:

— Не обичаме да ни припират. Щом нямате време, можем да прекараме нощта на кораба и да дойдем утре сутринта.

— Не! Не! — яростно възрази хобито. — Това е невъзможно. Става много опасно, когато залезе слънцето. Трябва да сте се прибрали преди слънцето да е залязло.

— Защо не го послушаме? — попита Тоби, като загърна расото си. — Тук не ми харесва. Щом сега няма време, можем да се върнем и да си приберем багажа по-късно.

— Ще вземем багажа сега — намеси се Добин. — Сутринта няма да има време.

— Струва ми се — подхванах аз, — че времето много ви притеснява. Ако е така, защо просто не се обърнете и не се върнете там, откъдето сте дошли? Ние ще се погрижим за себе си.

— Капитан Рос — отсече Сара, — нямам намерение да измина пеш целия този път, щом е възможно да се язди. Мисля, че се държите глупаво.

— Може и така да е — разсърдих се аз, — но не ми се харесва нахалството на роботите, които искат да ме командват.

— Ние сме хобита — възрази Добин. — Не сме никакви роботи.

— Човешки хобита ли сте?

— Не ви разбирам.

— Направили са ви хора. Същества, които приличат много на нас.

— Не знам — отвърна Добин.

— Сигурно не знаете! — викнах аз и се обърнах към Смит. — Джордж.

Слепецът обърна подпухналото си лице към мене. Възторженият израз все още не бе го напуснал.

— Какво има, капитане?

— Когато разговаряхте с този ваш приятел, споменахте ли някога хобитата?

— Хобита? А, искате да кажете събирането на марки и…

— Не, не говоря за това. Ставало ли е дума за хобита коне?

— До този момент — отвърна слепецът — не бях чувал за тях.

— Но сте имали играчки, като сте били малък.

— Не от тези, за които си мислите — въздъхна слепецът. — Роден съм сляп. Никога не съм виждал. Играчките, каквито другите деца имаха, не бяха…

— Капитане — сърдито се обади Сара, — това е смешно. Защо са всички тези подозрения?

— Ще ви кажа — не по-малко сърдит започнах аз — и отговорът е прост…

— Знам — кимна тя. — Знам. Благодарение на подозрителността много пъти сте си спасявали живота.

— Любезна госпожо — намеси се Добин, — моля ви повярвайте, че има голяма опасност, когато слънцето залезе. Умолявам ви коленопреклонно и настоявам да дойдете с нас и при това много бързо.

— Тък — заръча Сара, — качвай се по стълбата и започвай да сваляш нещата. — После войнствено се обърна към мене: — Някакви възражения, капитане?

— Госпожице Фостър — казах й, — корабът е ваш и парите са ваши. Спектакълът се заплаща от вас.

— Подигравате ми се — разпали се тя. — Подигравахте ми се през целия път. Никога не сте ми вярвали. Вие изобщо не вярвате — в нищо.

— Докарах ви дотук — отговорих мрачно — и ще ви върна. Така се бяхме споразумели. Единственото, за което ви моля, е да не правите всичко по-трудно отколкото трябва.

И веднага след като го казах, съжалих. Бяхме на чужда планета, много далече от дома и трябваше да се държим един за друг, а не да се препираме. Признах пред себе си, че тя по-скоро има право — навярно бях станал смешен. Но веднага се коригирах. Може би смешен на пръв поглед, но не и по същество. Когато си попаднал на чужда планета и разчиташ единствено на себе си, сетивата и предчувствията ти трябва да са в отлична форма. Бил съм на много чужди планети и винаги съм се справял, както, разбира се, и Сара, но тя винаги е била в състава на солидно експедиционно поделение, а аз винаги съм бил сам.

Тък, още щом я чу, тръгна нагоре с пъхнато под колана си расо, за да не се препъне, и вече подаваше брезентовите сакове и останалите чанти с лични вещи на Сара, която стоеше в средата на стълбата, поемаше нещата и ги пускаше внимателно долу. Това просто трябваше да се признае на момичето — никога не клинчеше от работа. Винаги си беше на мястото и се захващаше със своя дял, а може би и с много повече.

— Добре — махнах на Добин, — дайте си товарните коне насам. Как ще се справите с багажа?

— Съжалявам — отвърна Добин, — че нямаме ръце. При сегашното положение вие ще трябва сами да вдигнете всичко. Просто струпайте багажа върху гърбовете на хобитата, а когато е вече качен, от коремите им ще излязат метални ремъци и ще обхванат товара.

— Гениално.

Добин се наведе малко върху кънките си в нещо подобно на поклон:

— Ние винаги се опитваме да служим.

Четири от конете се приближиха с полюшване и аз започнах да ги товаря. След като Тък й бе подал всичко, Сара дойде да ми помага. Тък затвори люка и когато слезе долу, вече бяхме готови за тръгване.

Слънцето докосваше хоризонта над града и части от него вече се закриваха от най-високите кули. То бе малко по-жълто от земното слънце — може би звезда от типа К. Пултът на кораба би казал точно, разбира се, там имаше всичко. Корабът вършеше цялата работа, която иначе би се паднала на човека. Той извличаше всички данни, пренареждаше ги и отново ги сглобяваше. Там имаше информация за тази планета и за звездата й, за атмосферата, химическия й състав и всичко останало. Корабът би я дал с удоволствие на всеки, който би я поискал. Но аз не я бях поискал. Имах намерение да се върна и да взема разпечатка с данните, но не бях очаквал, че стадо коне хоби ще ми наложат веднага да тръгна. Казвах си обаче, че навярно няма значение. Можех да се върна сутринта. Все пак не ми се харесваше, че не разполагам с разпечатката.

— Добин, за каква опасност говорите? — попитах аз. — От какво се предполага, че трябва да се страхуваме?

— Не мога да ви съобщя — отвърна Добин, — тъй като самият аз не разбирам, но ви уверявам…

— Карай — махнах с ръка аз.

Тък задъхано пуфтеше, докато се опитваше да качи Смит върху едно от хобитата. Сара вече се бе качила върху едно от останалите, седеше изправена и стегната, приличаше напълно на момиче, застанало пред прага на много голямо приключение, каквото, разбира се, бе всичко това за нея — още едно голямо приключение. Седеше гордо на коня си със смешната си старинна пушка, преметната през рамо, със стегнатия си костюм за приключения.

Огледах набързо купата, каквато представляваше аеродрумът, заобиколен от града, и там нищо не се движеше. Със залязването на слънцето от западните стени на града се спускаха сенки и някои от тези западни сгради от бели бяха станали черни, но нямаше никакви светлини.

Къде ли бяха всички? Къде ли бяха жителите на града и всички посетители, чиито звездолети се издигаха като призрачни надгробни камъни на полето? И защо всички кораби бяха бели?

— Почитаеми сър — обърна се към мене Добин, — бихте ли се качили на седлото ми, моля. Почти не ни остана време.

Във въздуха се чувстваше хлад и мога да си призная, че изпитах моментна уплаха. Не знам защо. Може би се дължеше на самото място, може би на чувството, че съм в капан сред аеродрума, заобиколен от града, може би защото наоколо нямаше жива душа с изключение на хобитата — ако те можеше да се нарекат живи, както навярно можеше.

Пресегнах се, повдигнах ремъка на лазерната си пушка, взех я в ръка и се качих на седлото на Добин.

— Тук не ви трябва оръжие — неодобрително забеляза Добин.

Не му отговорих. Това си беше моя работа.

Добин се плъзна и ние поехме през полето към града. Беше шантава езда — гладка, без друсане, но някак с изнасяне нагоре и надолу колкото и напред. Не беше като пързаляне, а по-скоро като плъзгане по вълната на прибоя.

С приближаването ни градът сякаш не растеше по размер, нито се виждаше по-ясно. Сега разбрах, че сме били много по-далече от него, отколкото ми се бе струвало в началото. Същото важеше и за аеродрума — и той ми изглеждаше по-голям.

Зад мене Тък извика:

— Капитане!

Завъртях се в седлото.

— Корабът! — пищеше Тък. — Корабът! Те му правят нещо.

И наистина беше така — които и да бяха те.

Дълговрат апарат се бе изправил до звездолета. Приличаше на бръмбар с набито, масивно тяло и дълга, нежна шия, увенчана с миниатюрна глава. От устата му излизаше насочена към кораба мъгла. При допира й с корпуса корабът ставаше бял, също като останалите кораби, подобни на погребални паметници, разположени по пистата.

Излаях сърдито, посегнах към поводите и рязко ги дръпнах. С подобен успех бих могъл да се опитам да спра и скала. Добин продължи напред.

— Обърни се — извиках му. — Върни се!

— Няма връщане, най-почитаеми сър — отвърна спокойно Добин, без дори да се е задъхал от бягането. — Няма време. Трябва да достигнем сигурността на града.

— Няма време, а? — натъртих аз, вдигнах лазерната си пушка и я насочих към земята пред нас, между ушите на Добин.

— Затворете си очите — изкрещях на останалите и натиснах спусъка до първото деление. Дори през клепките си долових блясъка от лазерната светлина, когато тя се отрази от земята. Под мене Добин отстъпи и се завъртя почти на сто и осемдесет градуса, а когато отворих очи, вече се връщахме към кораба.

— Ще причините смъртта на всички ни, лудо същество — изстена Добин. — Всички ще умрем.

Обърнах се и видях, че хобитата ни следват. Добин изглежда беше водачът и те с готовност го следваха, накъдето и да тръгне. Но зад тях нямаше никаква следа на мястото, където бе попаднал лазерният изстрел. Дори с мощността от първото деление той би трябвало да е оставил следа — би следвало допирът му да е оставил димящ кратер.

Сара яздеше с ръка върху очите си.

— Стана ли ви нещо? — попитах я.

— Луд глупак! — извика тя.

— Аз ви викнах да си затворите очите. Нормално беше да има отражение.

— Извикахте и стреляхте — възмутено каза тя. — Не ни оставихте време.

Свали ръка и примигна към мене — по дяволите, нямаше й нищо. Това просто беше още една възможност да се заяде. Тя никога не пропускаше случая.

Пред нас бръмбарът, който бе пръскал кораба, летеше през полето. Сигурно се придвижваше с колела или гъсеници, защото се носеше стремително в желанието си да се махне с протегнат напред дълъг врат.

— Моля ви, сър — обади се Добин, — просто си губим времето. Нищо не може да се направи.

— Ако чуя още една дума — заплаших го аз, — този път ще стрелям направо между ушите ви.

Достигнахме кораба, Добин започна бавно да спира, но аз не го изчаках. Скочих на земята още в движение и се затичах към кораба преди да е спрял. Макар че нямах никаква представа какво да направя.

Когато се приближих достатъчно до кораба, за да го огледам, видях, че е покрит с нещо подобно на матово стъкло. И като казвам покрит, имам предвид точно това — всеки негов сантиметър. Никъде не се виждаше метал. Изглеждаше нефункционален, като модел на кораб. Ако се смалеше, би могъл да мине за някое от звездолетчетата, продавани в магазините за домашни потреби като украшения за лавицата над камината.

Протегнах ръка и докоснах кораба — беше гладък и твърд. Не приличаше на метален и на вид, и при пипане. Чукнах го с приклада си и той звънна като камбана — звукът се понесе през полето и се отрази като ехо от стените на града.

— Какво е това, капитане? — попита Сара с несигурен глас. Това беше нейният кораб и никой нямаше право да го закача.

— Някаква твърда обвивка — отвърнах аз. — Изглежда като запечатан.

— Искате да кажете, че не можем да влезем вътре ли?

— Не знам. Ако имахме ковашки чук, би могло да го пукнем и да го обелим.

Тя направи рязко движение и пушката изведнъж се озова от гърба в ръцете й. Това трябва да й се признае — колкото и примитивна да е пушката, тя умее да си служи с нея.

Звукът от изстрела бе силен и рязък, хобитата ужасени се отдръпнаха. Но над звука от самия изстрел се чу нещо друго — пищящият неприятен преобърнат вой на рикоширащия куршум и по-ниското ехо от резониращия снежнобял кораб. Но по нищо не пролича корабът да е засегнат. Белотата му бе все така гладка — ненапукана, неопетнена, непокътната. Огромната пробивна сила на запратения срещу него метал дори не го бе вдлъбнала.

Вдигнах лазерната пушка и Добин се обърна към мене:

— От това няма никаква полза, глупави създания. Нищо не можете да направите.

Завъртях се ядосано към него:

— Мисля, че ти казах. Още една дума и ще си го получиш право между очите.

— С насилие — наперено заяви той — няма да стигнете доникъде. Но ако останем тук, след като залезе слънцето, смъртта ни е съвсем сигурна.

— А корабът! — извиках аз.

— Корабът е запечатан като всички останали — обясни Добин. — По-добре да е запечатан, след като сте излезли от него, отколкото да сте вътре.

И макар че не бих го признал, знаех, че е прав — нищо не можеше да се направи. Спомних си и че пистата остана непокътната след лазерния лъч, а без съмнение и тази белота беше същата — аеродрумът, звездолетите и градът изглежда бяха обвити от вещество с така стабилна атомна структура, че бе неразрушимо.

— Съжалявам много за вас — продължи Добин без каквото и да е съжаление в гласа си. — Знам какъв е шокът за вас. Но който е попаднал на тази планета, никога не я напуска. Но няма нужда освен това и да се умира. Затова милостиво ви моля да се качите на седлото и да се отправим към града.

Погледнах към Сара и тя тихо ми кимна. Знаех, че е достигнала до заключението, което бях направил и аз, макар че в моя случай това беше изцяло против волята ми. Нямаше смисъл да се остава тук. Корабът бе запечатан — каквото и да означаваше това и каквато и да бе целта, — а на другата сутрин щяхме да се върнем и да видим какво може да се направи. Още откакто го срещнахме, Добин настоятелно ни предупреждаваше за опасността. Може би имаше някаква заплаха, а може би нямаше — беше наистина невъзможно да определим това сега. В момента единственото разумно нещо беше да тръгнем с него.

Така че аз бързо се метнах на седлото и още преди да се наместя, Добин се бе извъртял и вече тичаше.

— Загубихме много ценно време — каза ми той. — Ако сме смели, бихме могли да се справим. Възможно е и да достигнем града.

Голяма част от аеродрума вече бе потънала в сянка и само небето бе ярко. Над града постепенно се спускаше здрач.

Който е попаднал на тази планета, никога не я напуска, беше казал Добин. Но това бяха само думи, нищо повече. Може би наистина някой имаше намерение да ни задържи тук, което обясняваше запечатването на кораба, но винаги щеше да се намери начин, казвах си, за да се направи опит да се напусне планетата, когато му дойдеше времето. Винаги щеше да се намери начин.

Градът се издигаше застрашително, докато се приближавахме, и сградите започнаха да добиват отделни очертания. Досега имаха вид просто на маса с вид на солидна скала, възвишаваща се сред равното поле. Бяха изглеждали огромни от средата на аеродрума, но сега се извисяваха така високо в небето, че с просто око бе невъзможно да се видят върховете им.

Градът си оставаше все така мъртъв. В никой от прозорците нямаше светлина — ако по сградите наистина имаше прозорци. Нямаше признаци на движение в основите на града. Нямаше и отделени сгради — полето просто стигаше до множеството им и сградите изведнъж се въздигаха в небето.

Хобитата фучаха шумно към града, от кънките им долиташе звън и те се носеха като стадо коне, впуснало се в галоп пред приближаваща се буря. След като човек свикнеше да ги язди, върху тях изобщо не беше неприятно. Трябваше само да се отпуснеш и да оставиш тялото си да следва вълната на надлъжното им поклащане.

Градските стени се извисяваха право пред нас — големи плочи от зидария, издигащи се нагоре, а сега забелязах, че има и улици или поне нещо, което приех за улици — тесни процепи от пуста чернота, които приличаха на пукнатини по огромна скала.

Хобитата се втурнаха в един от процепите и ние бяхме заобиколени от пустотата и мрака. Тук нямаше никаква друга светлина освен лъчите на слънцето, когато се озовавахме право под него. Сякаш бяхме обградени отвсякъде със стени, които ни притискаха все повече, тъй като подобният на улица процеп не спираше да се стеснява.

Една от сградите точно пред нас бе изтеглена назад, от което улицата малко се разширяваше, широка платформа свързваше масивните му врати с улицата. Хобитата се обърнаха и се втурнаха по платформата, минаха в галоп по нея и през една от зеещите врати.

Нахлухме в полутъмна стая, в която забелязах, че малкото светлина идва от големи правоъгълни блокове, вградени в стената срещу нас.

Хобитата бързо се плъзнаха към един от блоковете и спряха пред него. От едната му страна видях джудже или нещо, което взех за джудже — дребно, прегърбено, донякъде човекоподобно същество, което въртеше някаква шайба в стената покрай светещия блок.

— Капитане, вижте! — извика Сара.

Нямаше нужда да ми вика — бях видял почти едновременно с нея. Върху светещия камък се появи сцена — далечна и мъглява като от дъното на кристалночисто море, с приглушени от дълбочината цветове, с малко разместени от вълничките по водната повърхност очертания.

Суров и тъжен пейзаж с червени земни площи, простиращи се към бледолилаво бурно небе, прорязано от червени стръмни хълмове, а на преден план диви жълти цветя. Още докато се опитвах да схвана какво е това, да определя към какъв свят принадлежи, то се промени и бе заместено от джунгла, потънала сред зелена и пурпурна изобилна растителност, изпъстрена с ярко обагрени петънца, които знаех, че са тропически цветя. Зад всичко това се криеше такава свирепост, че целият настръхнах. После и тази картина изчезна — бе се задържала само за миг, — замени се от жълта пустиня, осветена от луна и отблясъци на звезди, които придаваха сребрист оттенък на небето, ръбовете на дюните отразяваха и пречупваха лунната и звездната светлина, така че дюните приличаха на разпенени водни вълни, устремени към брега.

Пустинята не изчезна като предишните картини. Тя ни връхлетя и се взриви в лицето ми.

Под мене Добин яростно се мъчеше да ме захвърли. Аз бързо се опитах да хвана задния ръб на седлото, но заден ръб изглежда нямаше. Усетих, че политам напред и се преобръщам във въздуха.

Паднах на едното си рамо, плъзнах се по пясъка и накрая се спрях задъхан. Изправих се с мъка, изругах — или се опитах без успех да изругая, тъй като бях останал без дъх — и след като вече бях на крака, видях, че сме сами на мястото, което бяхме видели върху светещия блок.

Сара бе просната от едната ми страна, недалече Тък се мъчеше да се изправи, но расото се бе оплело около краката му, а малко зад него Джордж пълзеше по лакти и колене и скимтеше като кученце, изхвърлено от къщи в студената и враждебна нощ.

Около нас се простираше безводната пустиня, без стрък растителност, обляна от лъчите на голямата бяла луна и хиляди светещи звезди, запалени като лампи в безоблачното небе.

— Няма го! — мрънкаше Джордж, докато пълзеше. — Вече не го чувам. Загубих приятеля си.

И не само това бе загубено. Нямаше го и града, и планетата, върху която се бе издигал. Бяхме на друго място.

Това беше пътуване, казвах си, с което никога не трябваше да се захващам. През цялото време си го знаех. Не му бях вярвал, от самото начало. А за да се впуснеш в нещо, трябва наистина да вярваш в него. Всичко, което правиш, трябва да има основание.

Спомних си обаче, че всъщност нямах избор.

Бях се обвързал в мига, когато видях красотата на звездолета върху земния космодрум.