Андреас Неуман
(Лолита джаз)

На Хусто Наваро и Хуан де Локса

І

Пречистен диамант, капризно фенерче,

сладко изобилие от захар?

Сняг без календар,

мандало на въздуха,

отделна бенка?

Не. Коляното й е,

слизаща от таксито, бавно.

ІІ

Ненавиждам точното отражение на ръкавица от операционна

на непромокаемия ти шлифер в пек. Междувременно, вървиш.

Ако е вярно, че една уста изисква своя стратегия,

аз съм тъмната страна на плана, необходимия

запас неувереност при всяка анестезия.

ІІІ

Поглъщаш един сладолед

с леката страст на целувката.

Ще започнеш ли да ме обичаш сега

или поне да се преструваш, че ме презираш,

my sin, my soul^[1],

Лолита,

моята мента и моят орех цялата?

Пъпката на езика ми става потръпване

като те произнасям,

пъстроцветно бръмбарче в моя живот,

нацапала си си връхчето на ботуша,

какво ще направиш, my girl^[2], сега,

освен да запалиш цигара.

ІV

Игра с невидимо въже, обсипано със звънчета,

твоят смях до-ре-ми-фа ще подскочи:

ако не лъже пясъчният часовник на вечерта,

ще си отидеш без мене в твоя си свят

на пумпали, които никой не е спрял,

и неначенати тестета карти.

Не е ли вярно, че порокът ми с ягодови скули

е като асото каро

току да спечели партията?

V

Полата й приличаше на малко знаме,

развяно на два пъти

на тръгване.

Остави ухание — my charming little beast^[3] —

на дъжд над парк

в Ню Орлеанс. Каза ми:

имаш ли една монета? Похарчих си всичко

и ме чака един приятел в бърлогата си.

Винаги има една Лолита в паметта,

червейки си разсеяно устните,

седнала в градината.