Луис Муньос
Името ми е Боб

Влезе като в своя дом.

Чувстваше се удобно, или така изглеждаше.

Излъчваше пееща аура

с привкус на тенекия и орехова черупка.

Избра си моето кресло,

креслото, което вече започвах

да смятам, че е мое, с червеникава кожа и напуквания,

с отпечатания рисунък на плещите ми,

и разпръсна книжата си по масата.

 

— Колко искате да похарчите?

Ако пресечете пустинята,

с водач, храна и вода,

за по-малко, невъзможно.

 

Следобедът обхождаше прозорците

със своя свят от галопиращи сенки.

 

Изпи едно кафе с много захар

и докапчи последната глътка,

сякаш удължаваше устни в каната.

 

Огледа ни доверчиво, като по-малки братя.

Ние се гледахме крадешком,

като разгонени котки.

Разбрахме се да му звъннем, някой ден.