Сан Антонио
Аржентсвински истории (6)

6
Продължение

— Да ми се не нагледаш, а? — сезира Берю мнението Пинюшево. Колосалният е успял пряко сили да вкара образа си в едно стенно огледало с размерите на олимпийски стадион и самодоволно се оглежда. Опаковащият телесата му смокинг с яка — шал го видоизменя неузнаваемо в „някой друг“ и по-точно в нещо средно между едър търговец на карантия и сервитьор в конгоанска таверна.

— Направо си върхът! — уверява го Геронта.

Сутринта графинята им беше съобщила, че възнамерява да даде нарочна гала — вечеря, за да ги представи на началника на полицията в Мардел.

— Имате ли какво да облечете? — обезпокоила се бе тя, намеквайки явно за крайно скромния багаж на Дебелия, включващ най-обикновена найлонова торбичка от довоенните запаси на Армията на спасението, щампована с лика на Младенеца в процес на преповиване.

— Имам туй, дет’ го имам на себе си — бе отвърнал Берюрие. Тогава тя му беше обяснила, че ще му е необходим смокинг, отвела го бе при един известен шивач на полуготова конфекция и онзи за отрицателно време му беше скалъпил едно истинско произведение на изкуството, което при други обстоятелства преспокойно би могло да предостави убежище на няколко пигмейски племена ведно с тотемите и духовете на прадедите им. И ето ти, че сега, издокаран в риза с нагръдник, с черна папионка и умопомрачаващо лъскави лачени чепици на краката. Мамутът наподобява до болка жирофар на линейка в гаранционен срок. Колкото до Пино, то той, бидейки надлежно обагажен, също не си оставя магарето в калта и набързо се превъплъщава в достолепен, остарял на бойния си пост метр-д’отел.

В уречения час двамата напускат стаите си и заявяват присъствието си с грацията на нубийски дипломати на официално посещение в Елисейския дворец, за да пледират в полза на асоциирането на страната си към франкофонския интернационал с неопровержимия довод, че президентът им може да казва „мерси“ на френски. Навалицата е вече в апогея си! Разкошни тоалети! Голи гърбове! Корсетирани гърди! Банелирани задници! Херниални бандажи по поръчка! Дамски превръзки с гербове! Кюлоти с родословно дърво! Зъбни протези от Сотби! Шанел на кубически метри! Карати на тонове! Неизброими парични знаци в минало, настояще и перспектива! Инфлация ли? Да ми ядеш Дау Джонса! Супередри земевладелци от пампата! Индустриалци (кожа и вълна), министри с вид на отпускари, отпускари с вид на министри, депутати, — татки, кметове, — етици, адвокати, — атки, писатели, — ателки (в Аржентина с лопата да ги ринеш), висши държавни виновници, пардон, чиновници! — между които и началникът на полицията. Графинята ги очаква с уста и…^[1] усукани на фльонга от нетърпение, възхищение, благоговение, щение, въображение, изнемождение и все в този дух! Интимното елтабло на височайшата фига — и — прочия буквално вибрира от пренатоварване. Споменът за щепсела на Свръхнадарения й действува като късо съединение на трансконтинентална високоволтова линия. Би искала да го има завинаги на разположение, Долорестата! Да го консумира суров не само три пъти дневно, но и като междинна закуска! Да му се наслаждава както „а ла натюр“, така и под формата на great salami, на пушен мамутски бут, на гигантски хот — дог, на титаничен еклер! The Biggest French — фиеста, к’во! Тъй де, след като нито един гаучо в радиус от няколко хиляди квадратни километра не е в състояние да измъкне от кожените си гащи дори и една трета от Берюриевото alter ego! И ако все пак на Мамута му се наложи да я напусне, ще си му го фотографира преди раздялата, при това в комплект със собствените си сливици и зум на единайсети — горе — вляво — обтурация — кариес профундис, за да елиминира още в сперматозоид всеки скептицизъм, за да докаже, че това (и онова!) не е монтаж, че подобна реалност е не само възможна, но и действителна! Би било недопустимо, наистина, да изпусне от полезрението си такъв трофей, та ако ще и с риск да не мигне до края на дните си. Защото в противен случай с течение на времето би започнала да се съмнява в истинността му, би я заглождило подозрението, че въображението й върти номера и че Той е бил далеч не толкова „анормален“, колкото се е запечатал в аналите й. Антипод на въдичарския феномен, съгласно който уловената през детството попова лъжичка придобива към пенсия габаритите на Моби Дик.

— Елате да ви запозная с началника на полицията. И като ги забърсва под ръка — весела, чаровна, палава, относително задоволена и деколтирана като почетна ложа в La Scala di Milano, — графинята ги застопорява пред млада, екстремално красива жена с обици във формата на люлка за папагали, на всяка от които за още по-голяма достоверност се люлее по един папагал. Руса почти до нереалност коса, гарнирана със самотен кестеняв кичур, който й придава странен вид. Големи катраненочерни очи, които предполагат, че русотата й е не по-истинска от предизборна платформа и че подпъпната й фризура бие по чернота любимия астраганен калпак на чичко Елцин.

Долорес й представя двойката тарикати, след което прави обратното:

— Кармен от Бизе-Оле-ле-К’ва-й-е-Гранде, нашият директор на полицията!

Ей ти ги сащисани не само в хоризонтален, вертикален и диагонален, но и в зигзагообразен профил, Пинюто и Берюто! Това разкошно ребро Адамово — директор на ченге — house!?… Не може да бъде или ако може, то в’обще не е за вярване, за да цитираме Мастития!

 

 

Пино спасява положението в резервния си вариант „Добрата стара Франция“:

— Госпожо директор, изненадата и вълнението ни лишават от глас, ум и редица вторични белези. Дори и в най-сладостните си мечти не бихме могли да допуснем, че в лицето на един високоотговорен — о, колко! — държавен служител ще срещнем тъй прелестна, тъй изящна и тъй грациозна дама! Във Франция, разбира се, ние също имаме няколко жени на длъжност съдия-следовател и дори полицейски комисар, но нито една, поне доколкото е известно, която да заема толкова висок пост в йерархията!

И той целува подадената му ръка, ала с явно зле преметнат плам, тъй като изкуственото му чене се откача и се просва в нозете на елегантното създание: вечерна рокля в ондулиращо зелено, перлено колие и пр. Архивния светкавично захлупва палавите си кастанети с ръка и припряно ги напъхва в устата си, но в емоцията си ги монтира наопаки, което технически го лишава от по-нататъшен дар — слово.

Вярна на обещанието си, графинята се заема да изложи целта на мисията пред гостенката си, която се отнася към инициативата с подобаваща сериозност. И тук на втори поглед от воле се набива на очи пълното отсъствие на фриволност у The Best — директрисата, което предполага, че едва ли е извоювала назначаването си на въпросния ключов пост в люта битка с шлица на някой министър.

Тя слуша, витаейки с очи къде и как ли не, но не където и както трябва, което е сигурен признак за чудесно отшлифован шефски манталитет. Истинският вожд никога, никъде, никому, никак и нищо не доверява с поглед. Той се икономисва, пести реакциите си и трупа лихвоточки. Ни знак, ни вопъл, ни стон, ни дори най-нечленоразделно междуметие — той чисто и просто оставя лентата да се извърти, съпровождайки ротацията с добре дозирано внимание. В края на експозето сеньорита К’ва-й-е-Гранде се обръща към Берю:

— Значи приятелката на убиеца е ваша съпруга?

— Да, гус’ин директорке — смотолевя той. — Точно тъй, моя легинтимна съпруга.

— И познавате убиеца?

— Водеше ни се дружка — признава лоялно Лоясалия.

— Известно ли ви бе, че е любовник на жена ви?

— Чак любовник, не. Ама знаех, щот’ от време на време преспиват съвместно. Вижте, жена ми не е лоша жена, само дет’ е предразпутложена, ако ме схващате к’во искам да кажа. В’обще с нея сме предразпутложени както в колектиквен, така и в индивидуалистичен аскепт. Позволяваме си свободности, дет’ не им придиряме откъм путследствия, разбирате ли ти ме? Г’жата например никога не пропуща да поеме първата удобно подадена й паламарка, а аз на драго сърце си подавам мойта къдет’ сваря. Въпрос на темперамент и структкура. Тъй де, когат’ дефилираш в житие-битието си с четир’се сантима в гащите — че и до четир’с и два ги докарвам, кат’ му поопъна ушите, — то си е направо обидно да се държиш кат’ всеки срещнат! Директорът на полицията реагира светкавично:

— Четирийсет сантиметра?

— На ваш’те услуги, съкровище! Питайте Долорес, коят’ преди по-малко от не повече няма и час се уреди с три четвърти от садамхюсеина ми и го удари на такъв вой, че човек би помислил щот’ са й нацелили трезора с ракета „Скъд“!

Кармен от Бизе-Оле-ле… и т.н. се обръща към домакинята, която се е изчервила като първомайска манифестация, и повтаря с полусащисан — полувъпросителен тон:

— Четирийсет сантиметра!?…

Графинята гласува в полза на по-мъдрия изход, т.е. пълните самопризнания:

— Уникум! — потвърждава тя с мимика, също толкова дългозначителна, колкото и обсъжданият обект.

— Senor Берурие — заявява суперблондинката с кафявия кичур, — вашите показания са mucho важни. Наминете manana в кабинета ми. Да речем, по обяд.

И дума не може да става за предложение — това си е чиста проба заповед!

Еталонестия отговаря, че мъдакакнеразбирасегус’индиректорке ефстевственоискалипитанеотвсесърценавсякаценанавсичкицениснайголямарадостцялатачестцялотохуйдоволствиецялотоцялоив’общек’вот’виминепрезумищебъдемое! Следва инсталиране на масата. Трийсет и два куверта в парадната трапезария! Хайвер и мръвки! Кълки и бутове! Омари и калмари! Миди и стриди! Филета и фламбета! Torrontes di Don David на водопади! Каберне Michel Torrino на цунами! Склерозирала от залежаване текила на гейзери! Берюрие, седнал от дясната страна на титулярката на хасиендата (обслужваща паралелно по член члена му), развихря капацитета си и в заключение така се изографисва, че на десерта с пълно гърло подема потомствения си химн „Дюшекчиите“, предизвиквайки небивал възторг сред присъстващите.

На следния ден Пино, попрекалил с издирването на Veritas in vino, е принуден да пази леглото, онагледявайки в нарочен леген снощното меню на всеки четири минути. В добавка измъченият му стомах отмъстително го залива със свръхпродукция от свирепи киселини, лекувани от скъпата графиня с разтворена във вино сода бикарбонат — древен гаучо — лек, който Античния изгълтва стоически, телеграфирайки наум сърдечни молитви до поискване по адрес на Всевишния.

Така че Мамута, свеж като ре(ми-фа-сол)пичка, както обича да уточнява, се изнася самостоятелно за рандевуто, насрочено му от началствуващата разкошотия.

Дирекцията на полицията се помещава в чисто нова сграда на Авенида „9 юли“, над чийто фронтон кротко се мандахерца деликатното аржентинско знаме (две сини ивици на бял фон, между които неизвестен художник — примитивист е изцвъкал жизнерадостно слънчице с цвета на грипозна курешка). Посреща го дежурящото на портала ченге, снабдено предвидливо с името Сан Педро ди Катанец. Визитата на Огромния е очевидно в програмата, тъй като момъкът го напъхва директно в един от асансьорите и без излишни въпроси го пилотира до четвъртия етаж. В дъното на коридора — самотна двойна врата, издържана в авангардния стил „Бункерът на татко Адолф“. Слабостта и символът на президент — генерални директори и въобще Big шефовете на това — онова — трето — пето: двойна, повече или по-малко тапицирана врата! Могъщество на солдафонските инстинкти, тържество на статуса, кредо на величието, величие на комплекса за малоценност! Озовеш ли се пред кабинет с единична врата, ако щеш и в носа си бъркай, но снесеш ли се пред подобен двоен портал, с пълно право можеш да зарецитираш „О, вий, които престъпяте тоз праг, и пр.“, тъй като нещата вървят на сериозно! Насред тежка мраморна конзола е монтиран звънец, който ескортиращият Мастодонта гавазин страхопочтително натиска. Над вратата, досущ като в кино — или — телестудио, светва зелена крушка. С една дума, можеш to go с пълна пара. Ченгето се отдръпва и Берюрие влиза, отбелязвайки, че вратата автоматически хуква да се затваря по петите му едновременно изтежко и измеко (повтори го: „измеко“, защото друг път може и да не ти се уреди такова удоволствие!). Ах, да видиш ти просторна стая! И — ох! — как умело е феминизиран инак чисто административният интериор. Сламеножълти тапети от оризова хартия, будоарни пердета с джуфки и т.н. Между двата прозореца в дъното е разположено масивно бюро с територията на самолетоносач; част от едната стена е нагъсто гарнирана с класьори, а срещу нея се мъдри внушителен фотьойл, тапициран с бронзовозелено кадифе. Над ансамбъла — мащабна цветна снимка на Н. Пр. Гус’ин Президента Карлос Менем. Окопала се зад бюрото, Кармен от Бизе-Оле-ле-К’вай-е-Гранде ръкосписва бог знае какво, но за сметка на това крайно задълбочено. Без да вдигне глава, тя изкастанетва с пръстите на свободната си ръка и посочва двете кресла срещу себе си. Александър-Беноа стопля и послушно защипва със седалищните си полусфери съответната порция кожа. Чака (или „зачаква“, щом чак толкова те работи граматиката!). Директорът на Марделската полиция продължава да щави ръчно някаква бланка, служейки си с възедричка писалка „Мон Блан“ с подчертано мъжествен аспект. Но когато си Директор, са ти простени куп неща, включително и червените точки в календара! Ето я, че накрая тегли на бланката впечатляващ, широк най-малко десет сантима подпис от онези, безкрайните, с предупредителни габаритни светлини. Ако писател като Сан Антонио имаше такъв^[2], то това би го вкарало вътре с най-малко сто книги на авторска разпродажба.

Аржентина търчи безспорно с няколко декади закъснение подир вдъхновяващата я инак Европа, тъй като директорът прибягва до парче попивателна, за да подсуши документа си.

Най-сетне той (и по съвместителство тя) вдига глава и с лека усмивка уведомява посетителя си, че е наясно с присъствието му.

— Благодаря ви за точността!

— Учтивостта е точността на кралете! — перифразира авторитетно The French — Распутин. След което се одързостява да преметне крак върху крак. Макар че вече е сутрин, той е все така в снощния смокинг, тъй като му стои относително добре и поради това е решил да го носи дотогава, докато не се саморазпадне.

Кармен от Бизе-Оле-ле… (последният да затвори вратата!) сплита възхитително маникюрираните си пръсти върху кожената подложка за писане. Жестът й напомня на Берю за Стария. Той употребява същите зехтинно — плужечни ръкодвижения. Свят широк, шефове всякакви, разлика никаква!

— Сеньор Берурие — подхваща тя, — преди да обсъдим случая, довел ви в Мар дел Плата, бих желала да ви отправя една молба.

— Ваш’те желания са наш’те заповеди! — отзовава се безгрижно новоизплютият денди. — И за к’во по-курнкретно става дума, гус’ин директорке? Ала вместо да отговори направо, Кармен дръпва по околовръстното:

— Виждате ли, скъпи френски колега, преди да заема сегашния си пост, аз работех в криминалната полиция. Една нощ ми се наложи да разследвам убийство в известен с престъпността си квартал на Буенос Айрес. Отвратителен случай! За да си отмъсти, някакъв индианец, живеещ в пристанищното barrio, беше удушил, а след това и кастрирал един италиански емигрант, който спял с жена му.

— Нека първи хвърли камък оня, дет’ никога не са му слагали рога! — въздъхва Александър-Беноа.

— Убиецът беше поставил отрязания пенис върху лицето на жертвата си — уточнява дамата — директор.

— Да му умра на десерта!

— При тази гледка едва не изгубих съзнание, макар и, струва ми се, да съм силна жена. Но онова, което ме потресе най-много, бяха размерите на отрязания член. Трийсет и два сантиметра!

— В комплекст? — любопитствува Блажнообразния.

— Какво имате предвид, сеньор Берурие?

— Искам да кажа: ведно с топките?

— Да.

Пренаситеният разцъфва в усмивка, която би накарала Пресветата Дева да пометне от плач.

— При мен, душа, и то без да ми ти ви се правя на гландиатор, вървят четир’се сантима нето.

— Именно — промълвя директорът — дама.

— Хименно к’во?

— Сеньор Берурие (в действителност тя произнася „Берлллурлллие“), след въпросния случай, датиращ отпреди десетина години, аз съм буквално обсебена от спомена за отрязания член. Случва ми се дори да го сънувам. А и по причина на тази ужасяваща гледка оттогава никога не съм успявала да „приема“ мъж.

— И таз хуйбава, момичето ми! Трябва да вземете мерки!

— Знам. И точно по този повод ми хрумна една малко странна идея, доста… твърде деликатна за формулиране.

— Формуйлирайте, формуйлирайте!

— Знаете ли, мисля… струва ми се, че ако ми се удаде възможността да огледам спокойно члена ви, който, както претендирате, е още по-внушителен от така травматизиралия ме негов колега… да, ако можех да зърна, а наложи ли се и дори да докосна този инструмент, който е жив, жив и действен от всяка гледна точка, то вероятно бих се отърсила от тъй измъчващите ме видения. Какво ще кажете, сеньор Берурие?

Сеньорът е на върха на щастието.

— Ще кажа, че туй е идеята на века! — заявява категорично той. — Моментателно ли да ви ти го разопаковам, или ш’му дадете нарочна аутдиенция? Ала радушната отзивчивост на Мастодонта изведнъж я изпълва със страх. Кошмарите й единодушно гласуват вот на недоверие и хващат шумата. Всъщност у болните винаги се наблюдава известна подличка благосклонност спрямо собствените им болежки. И ето че сега Кармен започва да се опасява да не би електрошокът да я излекува прекалено брутално.

— Не знам — прошепва тя, навеждайки глава.

— Щом не знаете, аз се обявявам в полза на незабавната текрапия. Бъдете тъй добра, гус’ин директорке, да кажете на секретариата си да не ни безпуткои под никакъв престекст. Сеньорита К’ва-й-е-Гранде намира предложението за уместно, вдига телефона и началствено испанизира.

— Тъй! — одобрява Берю. — А откъм вратата как е линията „Мажино“ или кварталната баня? Няма ли опасност някой боклук да дойде да те потърси из сектора?

— Не се безпокойте, сеньор Берурие. Но ще се закълнете ли в честта си, че всичко ще си остане между нас?

— Ако щете даж’ и само между мене си, пиленце! Дума на ченге на друго! И мож’ да бъдете уверена, щот’ юнакът няма да ви разочарова, особено кат’ го усещам как се е разрипал в гаража, откак’ отворихме сюжет по негов адрес! Елате да седнете на канапето, ще ви ни бъде хем по-хуйдобно, хем по-рациционално! Тъй, поразхлабете жилата, кат’ да сте все едно на психоаналентик. Ръцете по вертикала, карачките по хоризонтала. Колкот’ се може по-максимален релактс за минимално време. Хайде сега, Оле-отвори-очички: големият лош вълк с червената шапчица ще ви поднесе почитанията си! Той се отърсва от смокинг-панталона и с величествен жест смъква своите обширни, обезформени, омекотени, обезличени, опетнени, обезластичени, обезцветени, обезценени, опърдени, усмърдени, олайнени, оскотени, офлорени и офаунени долни гащи, в чиито дълбини бушува апокалиптична суматоха.

— Представям ви Дон Хуйлио Паламарес, съкровище! Кармен поглежда, експедира в ефира лека въздишка и кротко припада.

— И купонът продължава! — изръмжава Негово Свръхочленено Светейшество. — Уж шеф на полицията, а ш’ми забелва очи при изгледа на първия по-величествен пейзаж. Съгласен съм, че Великия мож’ да й напомня за вивисекционираната какалашка на нейния убит, ама все пак! Лично аз бил бих се чувствал неудобно да заемам такъв висок пост и да с’играя на аристошматките от двора на баба ти Елизабет, дет’ се обезсъзнават за щяло и не щяло буквално от любов към спорта. Да ми разправят к’вот’ щат, но жените са създадени да бродират ковьорчета и да забърсват посраните задници на путколенията си!

Изложил така мнението си за еманципацията, той се заема да осъзнае девойката Оле-ле-К’ва-й-е-Гранде, като преди това далновидно репатрира олицетворението си в базовия лагер. Два професионално извъртяни шамара стимулират директрисата да изплува на повърхността. Тя потръпва, приплясва с фино баданосаните си в морскосиньо клепачи и хвърля боязлив поглед към чатала на воина. Нито следа от боздугана! Дамата дълбоко си поема дъх.

— Странно — прошепва тя, — почувствах такъв шок!…

— Сте извинена по цялата линия, гус’ин директорке успокоява я Уникалния. — Не за първи път представителка на нежния полк се гътва в бемол при вида на бамбиното.

— Но… намирате ли… уста за вашата лъжица? Тенджера за вашия похлупак? Пътници за вашия влак?

— Naturlich, ангелчето ми! С постоянство и повечко зехтин се отваря всяка врата, както е рекъл свети Петър. И ш’ви светна най-откурвено, че не съм попадал на състезателки, дет’ да се отказали да ми засмучат купата. Даж’ и най-теснокалибрените откъм цол — от ония, дет’ инак и с Диоген не мож’ им я намери — се обръщат с хастара наопаки, само и само за да ми усвоят The Big Brother. Нещо кат’ въпрос на чест — искат го целия, та ако ще и да им потроши мебелировката! И винаги им се е уреждал въпросът, ш’ви кажа! Е, вярно, сетне им се налага да пуснат кепенците поради временна нетрудоспособност. Имаше една в Турция, дет’ една седмица тъй и си остана правостояща, ама то туй са единични случаи. Общо взето, достатъчно е едно по-яко подмиване подир сексанса, за предпочитане с пяна за бръснене, и кат’ нищо мож’ се кандидатираш отново за девственица. Междувременно Кармен от Бизе-Оле-… и т.н. е успяла окончателно да дойде на себе си и отново заема позиция зад директорското си бюро. Но тя гледа на Берюрие вече със съвсем други очи, засвидетелствувайки му онова страхопочитание, което простосмъртните изпитват към известните личности, благоволили да ги допуснат за миг в обкръжението си.

— Кажете, гус’ин директорке — атакува фронтално Безстрашния, — е ли е възможно да се срещна с Алфред в килията му или пък в говорилнята на панделата? Сигурен съм, че на мен той ш’ ми изповяда и майчиното мляко ведно с каймака отсносно случката, дет’ му се е случила.

— Неправомерно е — намръщва се Кармен.

— Колкот’ чертата, дет’ ми разделя дирника на две, с извинение — апострофира кротко Мамута. — И тя не е права, но въпреки туй се върти!

Но сеньорита директорката поклаща глава. — Семейството на жертвата е много заможно и изключително влиятелно. То е завело дело и е наело един от най-опитните и отракани адвокати в Буенос Айрес, метр Марко Бонанта. Ако той разбере, че на един чужденец е било разрешено да посети обвиняемия, ще вдигне такава врява, че не е изключено да ми изстине мястото!

— Нямам никакво намерение да ти ви подливам вода, пиленце! — уверява я благо Благотелесния. — Има си хас, на таквоз хейрувимче кат’ ваша милост! Само при едната мисъл ме хваща куртикария, честен кръст! Още повече кат’ ви знам, че давате заето откъм пудриерата поради оная мръсна афера, дет’ ми намекнахте за нея, та да ти ми се скъса сърцето! Екземпляр, изфабрикуван кат’ вас направо за конкур’ за „Мис Свят“, да търпи такава нетърпима ситуация и вместо да с’експедира в лазура с някой левент, да ми играе соло за среден пръст — туй, бога ми, мож’ разплака и хейрбаризиран куркодил!

Тя го слуша разсеяно, ангажирана явно в междуособна вътрешна война. И ето че ненадейно възкликва:

— Намерих изход!

— Екстра, душа!

— Между другото, съм и председател на Комисията по надзора на затворите, така че ще направим една изненадваща инспекция. А вие ще поемете ролята на лекар, натоварен със задачата да прецени нивото на хигиената.

— Туй ми е не само, но и съвсем в хамплоато, съкровище! Смятайте, че двамцата с хигиената все едно сме си срали в гащите.

— Не говорите испански, нали?

— Възможно най-малкото. Кат’ изключим „оле“, „карамба“, „to be or not to be“, „я тебя люблю“ и „in vino Veritas“, мож’ да се каже, че не съм много наясно с него.

— В такъв случай ще мълчите!

— То аз и езика на немите много — много не го говоря!… — признава сконфузено Берю.

Операцията протича без никакви усложнения. Предвождани от заместник — директора (директорът, бидейки в отпуск), ситен булдогообразен индивид с жабешки очи и магарешки зъби, дуетът Кармен — Берю обикаля заведението с припряността на депутат на посещение в избирателния си район: кухните, вътрешните дворове, работилниците, библиотеката, видеозалата… В края на маршрута Кармен настоява да й покажат килиите. Отвеждат я в купето на един геронтофил — злочест маниак, посвещавал се дълго време на благото на постпенсионното човечество, практикувайки очарователната методика да нахълтва с взлом у превтасалите вдовици с хуманната цел да ги содомизира, което, grosso modo, е повече от героизъм^[3]. Тя задава няколко въпроса на милосърдния ненормалник, след което се интересува дали сред затворниците има чужденци. Заместник-директорът анонсира един боливиец, трима уругвайци, един щатски гринго и „французина“-убиец от Sirena Palacio.

Сякаш съвсем случайно изборът на „гус’ин директорката“ пада къде? Точно така: върху него! Браво! Брависимо! Да ти се не надява човек! Район 1, квартал 2, алея 3, пресечка 4, килия 48. Вахтеният надзирател отключва, Кармен влиза първа и вижда един немощно проснат върху леглото задгробнобледен тип, чиито нявга сърцеедни бакенбарди сега наподобяват две запетайки от да не ти казвам какво върху стената на мавритански обществен кенеф. Тя бързо се приближава до него и шепнешком изстрелва на скоропоговорка:

— Придружава ме един ваш приятел, но се престорете, че не го познавате. И тогава — огромен, сюблимен, сюблимиращ, потен, некъпан, небръснат, неграмотен, небрежен, неправдоподобен, недвусмислен, недодялан, неподражаем, непреходен, неотразим във все още поправимо измачкания си смокинг, озарен свише от сияйния ореол на героите, на прага се появява Берю! Същински Нерон, селекциониращ в занданите на Roma Bene бъдещата закуска на лъвовете. Но нито помен от великодушие, о, не! По-скоро нюансът „Падна ли ми най-сетне, боклук напомаден!“ намигва ехидно иззад паравана на невъзмутимостта му. Кармен от Бизе-Оле-(за останалото виж по-горе) се обръща към заместник-директора:

— Доктор Алфонсо Берюй говори свободно френски, тъй че нека го оставим да зададе въпросите си на този човек. Междувременно ще ме почерпите едно кафе, нали? Гласец а ла „Телефон на доверието“, поглед а ла „Ела с мен в пещерата“, уста а ла „Да ти извъртя ли една свирка?“. От изумление на зам — direttore — то му се колосва епидермисът. Казва си: „По дяволите, излиза, че ми е хвърлила око! А аз, трижди глупакът, изобщо да не забележа до този момент! И ей ти я, че сега използува случая, за да останем насаме, мръсницата! Ама тя имала не задник, а чудо, тая виелица! Ах, с какво удоволствие бих й нафукал моите единайсет сантиметра в поничката! Не съм членуван на дължина, вярно, но затова пък компенсирам на дебелина: петнайсет сантиметра окръжност — мерил съм го с шивашкия метър на жената. Всъщност дали да не я прекарам в апартамента, след като Кончита е в АГЕ — то «Франциско Лопес ди Инкубаторе», за да й оперират фибромата?“ Той предлага. Тя приема.

По вече огруханото от преживелиците лице на Алфредо се търкалят едри като гръцки маслини сълзи.

— Mamma mia, ma туо arriva, Сандро! Madonna mia, ma ке к’ъв си buono! — изплаква той.

— Затваряй си човката и пей^[4]! — срязва го свирепо Орнитолога.

— Ма ке съм absolutamentissimo невинен, Сандро mio! Ма туо ще ме измъкнеш оттук, si? И ако не си в possibilita туо allegro vivace телефонато на Сан — Антонио, naturalemente!

О, фатални слова!

— Не ми с’разхождай по хемороидите с твоя Сантантонио, жабар сплескан! — експлодира Плондероликия. — В момента Гетсбито върти идеалната любов с Мари — Мари бог знае къде и по-точно на г’за на географията! Но por туа informacione, знай, че мога преспокойно да си развявам гащите из Аржентсвинско и без губернантка!

Осъзнавайки гафа си, нещастният фризьор сграбчва отрудената десница на Рогоносния и я покрива с целувки, надминаващи по френетичност дори и най-тесните контакти със съпругата му.

— Да ми манджаре les due топки, Сантантониото! Туо, Сандро! Туо и само туо ще ми спасиш la vita и tutti quanti, това е la sublissima verita!

— Вече ти казах да м’изплюеш камъчето от игла до конец, спагето мухлясала! Броячът навърта и нямам време за губене с неаполитикански серенади! Искам колкот’ се по-възможно най-обстоятелствено експутзе на обстоятелствата по реда на стичането! Карай наред, аз ще сортирам!

И корифеят на косъма послушно подема хрониката на злощастния си роман: плажа, спящата Берта, разкошната тъмнокоса мома, която му се поднася на тепсия в ултимативния стил „Ела, вълчо, изяж ме!“. Лично той не може да си позволи да остави ненаказано подобно безочие, naturalemente! А и удаде ли ти се възможност да топнеш кроасана си в такова кафе-о-ле, останалите ти душевни състояния минават зад кулисите, si! Сетне: сумрачната стая, светкавично обезгащяване и плонж в обекта; стремителен ендшпил и скоропостижен пат с изхвърляне на пешките зад борда, ала noblesse oblige, si? Лично той след всяка шахматкна партия е пълно гроги, за което Берю може да получи нотариално заверена клетвена декларация от жена си. Така че, докато партньорката му се усамотява в банята за профилактика на инфраструктурата си, Фредито отскача да се отчете пред гражданина Морфей. Откъдето и да ги погледнеш, мъжете са все една стока: post-coitum в два варианта — или възглавницата, или цигарата. И не става въпрос за тъга някаква, а за най-елементарна умора, представи си! Та дръпва му Алфредо един сън, чиято продължителност остава неуточнена, но във всеки случай варира между пет и петнайсет минути. Събуждат го удари по вратата. Иска да предупреди мадамата, отива в банята, но там — nobody! Тогава отваря. Полицай! Грум! Двамата твърдят, че били предупредени по телефона от съседи, които чули викове за помощ. Искрено удивление от страна на Брилянтинестия, който пък за сметка на това не е чул нищо. И изневиделица — бум! Познай кой няма да дойде на вечеря! Двамата таратутляци набързо откриват девойката в прохода между стената и леглото, полегнала без никакви перспективи да се изправи поне до Второ пришествие, сиреч — мъртва! И то не само мъртва, а и убита! При това убита не как да е, ами ситно накълцана с нож! Стилистът отчаяно кърши ръце. — Ма ке те juro, Сандро, нищо не съм чул! Даже и най — picolissimo шум! Niente! Nientissimo! A на tutti отгоре май са открили и отпечатъци от пръстите ми върху дръжката на di coltello! Ма слушай, Сандро, дори и да съм откачил, все нещо щях да си спомням, si?

Офицерът от полицията Александър-Беноа Берюрие контрира с неутрален глас, способен да трансформира Пентагона в равнобедрен триъгълник:

— Четох, че по ноктите ти открили следи от кръвта на жертвата?

— Ма ке знам — изпразва се в безнадеждна въздишка фризьорът. Унинието, превъзмогнато за миг благодарение на появата на приятеля му по прелюбодейна линия, отново го вилхелмтелизира в носоглътката. Той се гътва възнак върху кочинестия нар, запердя очи с ръка и избухва в ридания.

В същия момент в служебното жилище на поддиректора, Кармен от Бизе-Оле-ле-К’ва-й-е-Гранде ръкополага колосален шамар върху мутрата на булдога, който се е опитал да си изтърве ръката под полата й.