Сан Антонио
Аржентсвински истории (12)

12
Все така продължение

Двамата прекарват чудесна нощ, изобилствуваща с деликатни сънища и недотам деликатни пръдни. Така или иначе, на сутринта стаята им ухае на пренаселена кочина в периода на горещниците. Пино отваря широко прозореца. Времето е приказно; тук-там парцали утринна омара припърхват над необятните корали, където кротко преживят онези преживни, без които „Аржентсвинско“ не би било това, което е. Цезар взема душ и грижливо зачетква последните си тринайсет естествени зъба, приобщавайки великодушно към тази хигиенна операция и изкуствените. Колкото до Берю, той започва и приключва тоалета си с размазването на няколко капки одеколон върху редките косми, вкопчили се самоотвержено в темето му. Според жизнената му философия миенето, независимо къде, кога и на какво, е деяние безполезно, донякъде вредно и във висша степен досадно.

Когато слизат в просторната трапезария, те заварват там домакинствуващия инвалид, пременен в бежов кадифен костюм и синя риза, чиято яка е защипана с кожен шнур, украсен с изящно гравирана сребърна пластинка. Той закусва в компанията на нежната Хилдегарде, огромна и очарователна в бледозелената си копринена роба. Братокът Мартин по всяка вероятност още спи.

Берю и Пино биват посрещнати най-мило и сърдечно. Мустакатата прислужница проявява интерес към желанията им. Пинюш спира избора си на кафе — о — ле и най-обикновен препечен хляб; Берю гласува в полза на чиния кървавица от бичи топки, за която е съхранил най-топли спомени. Той моли любезната камериерка (за да не се повтаряме) да му чукне няколко яйца върху тъй жадуваното „фрикасе“ и да го гарнира с колкото се може повече papas fritas. Като в заключение отхвърля варианта „кафе“ за сметка на бутилка бяло muy seco, което, както пояснява, му напомняло родния ризлинг.

Мигел дел Панар ги поглежда с известно смущение и промърморва:

— Не знам дали ви бях от голяма полза за следствието. Всъщност не ви казах нищо, което би могло да допринесе за напредъка му. Следва следният благороден отговор на Пино:

— Не се заблуждавайте, господине. В нашата работа е полезно дори мълчанието.

— О, толкова по-добре! — успокоява се тозчас идалгото.

В този миг Мартин демонстрира познатата ни вече вихрена поява на сцената. Геносето смята очевидно за чест и партийно поръчение да живее в такт а ла тайфуна „Мици“. Той обявява, че е гаврътнал кафето си в спалнята, и изразява учудване от наличието на „доста странни“ вкусови нюанси в сметаната. Намекът видимо клъцва латифундиста, който се изприщва при едничката мисъл, че някой може да подложи на съмнение качеството на домашната му продукция. Той троснато контрауведомява братото, че сметаната му се слави като най-добрата в Аржентина, тъй като запазва дъха на пашата, в отговор на което Мартин през смях отбелязва, че напоследък въпросната е била явно прекалено обилно наторявана от собствените си консуматори.

След това все така ураганно се сбогува с присъствуващите, лепва прочувствена целувка на бузата на сестричката си и изхвръква навън. Миг по-късно двигателят на стартиращото ферари раздрусва стъкла, сервизи, полилеи, нерви и изобщо всичко, поддаващо се на друсане.

Не след дълго нашите странствуващи ченгета последват примера му. Двамата са трогнати от сърдечния прием, оказан им от Мигел дел Панар. Дебелия го уверява, че ако някой ден му се случи да докуцука до Париж, то лично той, Берю, с превелико удоволствие ще го посвети в загадките на консумацията, храносмилането и отделянето на прославените мускетарски кнедли от о.з. гвардейска щука, на д’Артаняновата шкембе чорба с двойно предаване, на Портосовите печени свински крачета с алармена инсталация, на страсбургското кисело зеле с отлежало свинско или обратното, на прословутия кардиналски „кок-о-вен“, на задушения телешки мозък (и дори мисъл) с джоджен, на тулузката бобена яхния с наденици, на овернския гювеч в гювече с петстепенна скоростна кутия, на рибената чорба с чесън и най-вече с риба, на маринованата треска (все така!) с чесън, на друсания бабек (пак!) с чесън, на телешката глава в доматен сос, на огретен „о’Дофен“, на Дофен, „о’Кретен“, на осоленото свинско с леща — фасул — грах — киселец — целина — угризения — макарони — соя — белина — задни мисли — шпрунц и всичко, което ти дойде наум, на телешкото варено в херметическа тенджера под международно напрежение, на свински език, печен на гилотина, на Айфелчетата на шиш, на Версайплакия, на несравнимата сюр льо пон д’Авиньонска кървавица, на още по-неповторимия коктейл от речни frutti di mare, на славния перигорски гъши черен дроб, на огненолютата нисоанска яхния, на пикантното марсилско фрикасе от пеликански трътки, на препържените пъдпъдъци, на пуйката с кестени, на провансалските жабешки кълки, на палачинките „рококо“ със сладко от конфитюр, на заешката яхния „а ла Жана д’Арк на кладата“, на телешкото филе „Трета република“, на суфлето „Луи XIV“, на тулопеките миди „Режанс“, на патицата с портокалов сос „Ампир“, на скопената кокошка(!) на тенекия, на наденичките с реактивни трюфели, на говеждото задушено и на къпаните в не какво да е, а в мадейра бъбречета.

Покъртен на свой ред от начертаните му умопомрачаващи гастрономични перспективи, бастуноведът обещава да доприпка при първа възможност и да доведе младата си жена и все още непроизведения си син в най-красивия град в света.

След което си разменят няколко кила adios и нашите герои отлепят.

Въздухът е кристален, слънцето е ласкаво, птичките пеят, пътят е широк, пътните знаци са на поста си и животът е прекрасен до второ нареждане. Накратко: всичко е муци!

На волана е Колосалния, който подпява родовия си химн „Дюшекчиите“ в тоналност „Президент — Генерален Директор“, сиреч изтежко, самоуверено, авторитетно и нечленоразделно. По някое време спира, за да изповяда на Пино, че изгаря от желание да опъне първата благосклонно настроена в този контекст гражданка и че в тази светлина просто няма търпение да сложи ръка (и ред други работи) на графинята или Кармен. Никакви конкретни предпочитания, както уверява, и като доказателство за безпределността на възгледите си предлага на коекипьора си да коерекционират в дует. Предлага дори повече: той, Берю, да поеме силовия етап от там-та-ра-ра-трам-ти-ри-ли-помпом, докато Цезар ще осигурява предстартовата подготовка на дамите. Директор на Главна дирекция „Езиково наследство“! Кавалер на ордена „Златната шпакла“ I степен! Носител на званието „Най-добър в замазката“! Практика по специалността! Ала ентусиазмът на Пино е по-скоро умерен с тенденция към никакъв. Лингвистичната обработка на две сексуални вихрушки едновременно вече не е по годините му. Опасява се, че няма да се покаже на висота. За подобен род акробатика се изисква не само прекалено allegro и твърде vivace, но и безпределна храброст на интерпретация, ако може да се каже така. А в практиката си Архивния отдавна вече се придържа към природосъобразната методология на финалната възрастова група, изключваща всякакъв вид физически, емоционални и други пренатоварвания. Но… Какво пък чак толкова!?… Не е речено… Все пак… Така де… Знае ли човек всъщност?

Мастодонтът внезапно набива спирачки и, което е още по-изненадващо, спира!

Пред тях, в края на перспективата и в началото на един завой, се е оформило задръстване: хора от двата и всички останали полове, навървени в индийска нишка коли, в които вдигат вой рояк деца ведно с разнопородни най-добри приятели на човека и прочия гад. Катастрофа! Берю въодушевено се нанизва на нишката и с присъщата си енергичност хуква да се ориентира в конюнктурата, в чиито рамки не след дълго забелязва купчина червена тенекия, струпана под едно дърво от другата страна на шосето.

Хипопотаместия не вярва на очите си. Ферарито на Мартин! Той ускорява крачка, слаломирайки между коне и гаучос, доприпкали от околните хектари с надеждата да си осигурят по-пикантна тема за разговори от формата, обема, дизайна и зодиакалните особености на кравешките вимета. Разкошната доскоро „Теста — роса“ напомня лондонска телефонна кабина, прекарала любовна нощ със самолетоносача „Нимиц“.

Гледката далеч не е за завиждане. По все още неизяснени причини Мартин е изгубил контрол над болида си, пресякъл е пътя на верев и се е инкрустирал в нищо неподозиращото дърво. При удара той се е катапултирал директно през стъклото и расовата му арийска манерка на безмозъчно лудо-младо е влязла в задушевен контакт с дънера, в резултат на което почти наполовина е вече само спомен.

Александър-Беноа, който ги е виждал какви ли не, поклаща глава. Нещастното тъпо копеле! Ей го докъде я докарва човек, кат’ тръгне да се прави на Шпрунцмахер!

Връща се при колата. Междувременно Изкопаемия е задълбал в доста напреднала дрямка, от която изщракването на вратата го кара да излезе със завидно бодър подскок.

— Знаеш ли к’во? — интересува се мило Мамута.

— Какво какво? — любопитствува на свой ред Пино.

— Катастрофа.

— Катастрофа?…

— Направо кат’ за изложба, бога ми! Братокът на забременената ма’ам дел Панар се е маскирал на сос тартар с кетчуп! Явно си е играл на формула 1 дивакът. С малката разлика, че на финала се е формулирал на нула. Сам ще видиш.

— И какво ще правим? — маркира колебание Праотеца.

— Че ти к’во искаш да правим? Да му попеем на два гласа „Стани, Лазаре…“ или що? Момъкът е в такова материално състояние, че и Господ не мож’ да го закърпи. Просто си продължаваме по пътя и оставяме тукашните ченгета да му сърбат попарата.

— Госпожа дел Панар ще го понесе много тежко — опитва се да придаде по-изтънчен тон на коментарите Антиката. — Останах с впечатлението, че е изключително силно привързана към брат си.

Двамата продължават да поддържат кротък светски разговор до появата на неколцина моторизирани полицаи, които експедитивно възстановяват циркулацията в стил „пипетка“. Не след дълго пристига и една линейка, следвана по гумите от кола на пътна помощ.

French — дуетът настъпва педала и отново налапва шосето.

Три километра и петстотин грама след мястото на произшествието те забелязват от другата страна на пътя някакъв мъж, който прави автостоп. И въпреки че го прави в недвусмислено противоположна на тяхната посока, Берю спира.

— Виждаш ли туй, дет’ го виждам и аз? — апелира той към зрението на навигатора си.

Пино прилежно разгурелизира очи и възкликва:

— По дяволите! (Навремето възклицанията му варираха в спектъра на „О, боже!“, „О, богове!“ и дори само на „О!“, но Сан Антонио успя да го убеди, че това придава твърде архаична атмосфера на разговора.) Това не е ли Хосе, икономът на дел Панар, който вчера ни отведе у дома му?

— Хименно, Цезаре!

Берю паркира в крайния десен ъгъл на la strada, изчаква оттичането на следващия го рехав поток коли и изревава по адрес на стопаджията:

— Х-х-хел-л-лоу-у-у-у, Хосе!

Мъжът трепва, поглежда, оглежда, разпознава пасажерите на американската кола и трепването му преминава в подскок с тенденция към лупинг.

— К’во ти ви се е случило? — доизригва съпричастно Свръхобемистия.

Субектът прекосява шосето на бегом без особен ентусиазъм и обяснява както може, че рано сутринта отишъл за тор с камиона, който — представете си! — най-ненадейно взел, че се развалил! Поверил го на първия срещнат механик и тъй като до вечерта нямало автобус до имението, решил да се прибере на автостоп. Една кола го докарала дотук и сега чакал втора, за да довърши пробега.

— Скачай в кочината, приятел! — решава великодушно проблема му Мастодонта. — Не мож’ да зарежем на произвола на съдбата човек, дет’ вчера и в’обще беше толкова любезен с нас!

Кръ-ъ-ъ-ъгом на отчайващо рядко посещавания път и газ в обратна посока. Пино съшива в мисъл елементарните си познания по испански и информира иконома за случката, случила се на братото на госпожата. Хосето е сащисан, още повече, че в същия момент се разминават с автокрана, натоварил намиращото се в ситно насипно състояние ферари. Линейката с тленните остатъци на ексчовека Мартин вече е отпрашила.

Връщат се отново в la casa — та дел Панарова.

— Ние няма да влизаме — декларира Мамута. — Мерси, ама персонално на мен сеансите на дружен семеен плач ми с’отразяват разстройващо на простактата. Пинюш, ти говориш испанския кат’ собствен, тъй че посъветвай наш’то приятелче да съобщи възможно най-деликатесно новината на г’жата, за да не вземе да изтърси гражданина в перспектива. Най-добре ще е да светне за инцидента първо на господаря си. На него най-много да му се изправи бастуна, което е далеч за предпочитане пред едно аварино приземяване на плановото отроче на фрауто.

Пино полага титанични усилия да испанизира директивите на Дебелия. Разбирайки повече и предимно по-малко за какво става дума, икономът се престрашава да кимне утвърдително, след което всеки тръгва по пътя си.

Берю отново подема гордия химн „Дюшекчиите“; неговата блага, прекрасна, безметежна, кристална като чаша току-що дестилирано божоле душа не се препъва в житейски епизоди от рода на произшествието с потомъка на Третия райх. Тъй де, като цяло светът страда от хроничен мелодраматизъм. А човешкият живот, вече в частност, е чудо, подновяващо се секунда след секунда с все по-рискови параметри. Необятния чудесно го осъзнава и всеки ден от личното му житие-битие е своего рода благодарствено препоръчано писмо до Създателя, който му позволява вече от доста време насам да щъка волно из огромния паноптикум, известен на астрономите неизвестно защо като планетата Земя.

Пинюш внезапно го прекъсва:

— Сандре, бъди така добър да спреш, когато стигнем отново мястото на катастрофата.

— И уай? — любопитствува Негово Величество, който извън френски териториални води проявява подчертана слабост към английския.

— Така…

Плондеровидния мигом се взривява:

— Гле’й го ти, ш’ми ти ви ни се прави на тайнствената непозната, пантофът склерозирал! Достатъчно е Сантантониото да мръдне нанякъде и гус’ин дирникът тутакси започва да си играе на началник! Да си в’образява, че е хванал Мойсей за жезъла! Че е богоизбран с пряко гласуване! И то кой е той, питам? Кой? Един перверзатив петнайста употреба, дет’ уважава ма’амите единствено с език, щот’ вече само той му става! Един амбуланторен хемороид, дет’ се мисли не само за Джеймс, но и за Бонд, плиз! И туй ако не е нещастие, здраве му кажи!

Отдавна свикнал с подобни експлозии. Цезар ни най-малко не се формализира.

— Казах го съвсем интуитивно, скъпи ми Берю. Самият аз съм доста смутен, тъй като не знам какво ме кара да настоявам за това.

Поуспокоен, но не и убеден, Взривоопасния продължава да сипе сарказми и други, подобаващи на очарователния му темперамент.

Междувременно стигат до мястото на трагедията, в самия край на правата отсечка. Шкембестият намалява, отбива вдясно и спира доста преди завоя.

— Благодаря — уведомява го за чувствата си Пинюшет, слиза от колата и се отправя на собствен ход към фаталното дърво.

Берюрие, който продължава да се цупи, се вкопава още по-дълбоко в седалката си, демонстративно нахлупва шапката си на очите и включва на псевдосън, обнародвайки от време на време пакет стомашни декларации ей тъй, колкото да не се чувствува прекалено самотен. Но в същото време най-внимателно следи изпод безформената периферия на борсалиното си всяко действие на Пино.

Антиката се приближава до дървото, оглежда го, оглежда и земята около него, след което се изнася първо насред шосето, а после плътно вдясно. Досущ престарял ловджийски пес, бога ми! В увехналите му рамене, в конвулсивно припламващия му фас, в протрития му, свободно ветреещ се около хилавите му щеки панталон има нещо тъй окаяно и покъртително, че Берюрие се трогва до дъното на бездънната си душа. От сръднята му не остава и помен. Той е вече само един предан, силно разчувствуван приятел. И има защо: Пинюшет изглежда толкова крехък, толкова уязвим, толкова нещастен, толкова… Толкова толкова, за да кажем всичко! И несъмнено такъв ще остане и в спомените ни, когато Брадатия му отреже квитанцията: дребен хилав силует с колебливи жестове.

Изпъкналите, преливащи в разкошни рубинени тонове очища на Мамута се навлажняват. Милият стар, щедър, хитър и тъй измамливо дефектен на пръв поглед Пино!…

Ето го, че се връща с походката си на развален амортисьор, спирайки се за миг, за да припали фаса си.

Берю се преструва, че издирванията на Архивния ни най-малко не го интересуват, и се насилва да запази кръвнишката си физиономия, но вече в рамките на най-обикновена дружеска закачка.

— Открих нещо интересно — заявява Цезар. — Задното стъкло на ферарито се е пръснало по средата на пътя, тоест преди колата да се забие в дървото, което доказва, че тя е променила траекторията си вследствие на удар. Като се огледах по-внимателно, намерих в дясната половина на шосето люспи от тъмна боя.

— Искаш да кажеш, че друга кола е щамповала тестисросата на братото?

— Искам. Имаш ли нещо против оттук нататък да караш колкото може по-бавно?

— Не само че нямам, но и с удоволствие, гус’ин полковник!

И Мастодонта отлепя със скоростта на катафалка, кръстосваща алеите на гробище.

Пино прилича на вечно душещия Плуто с неговите неизменно пърхащи уши, докато с постоянството на метроном се озърта вдясно — вляво — вдясно — вляво — вдяс… и т.н.

Изминават един километър, сетне втори, после…

— Спри, където можеш! — заповядва Невъзстановимия.

Берю започва да се озърта за подходящо място за паркиране с оглед предотвратяването на втора катастрофа. Вярно, циркулацията по конкретния the road е по-скоро никаква, но именно заради това Рицарите на Кръглата джанта се смятат за задължени да го третират като пистата Монца. Озъртането се увенчава със съзирането на един черен път вдясно и Мастодонта отбива. Сушата е мумифицирала крайпътната обстановка, което му позволява да се посади в тревата без опасения от затъване.

Той изключва двигателя и природата нахлува в евстахиевите им тръби под формата на жизнерадостни „чурулик“, далечни носталгични „му-у-у-у“, повече или по-малко неидентифицирани сродни шумове и пърпоренето на всевъзможна селскостопанска техника.

Пинюш доволно се усмихва, което довежда тлеещия под носа му фас в опасна близост до веждите, което от своя страна светкавично регенерира доскорошния гняв Берюриев.

— Пино — заявява той сериозно, — обичам те кат’ роден брат, но трябва да си наясно, че ако в следващата половин секунда не ми осветлиш командния пункт, шт’е маскирам на железопътна катастрофа без право на обжалване!

Праотецът посочва черния път, на който са спрели.

— Какво виждаш там, о, предебела радост на сърцето ми?

— Една стара, полуразрушена плевня.

— Точно така! А до плевнята, о, свръхтежка разтуха на жизнения ми заник?

— Един камион.

— Просто не знаеш колко си прав. А да виждаш случайно хора край плевнята и камиона, о, наднормена наслада за сетивата ми?

— Тцъ!

— А знаеш ли защо този камион е изоставен насред полето, о, лоясала есенция на мечтите ми?

Диплодокът надава звук. Употребяваме въпросното сравнение, за да запълним някои празноти в палеонтологията, тъй като до ден-днешен никой не се е престрашил да опише рева на диплодока. Предполагаме, че същият е представлявал нещо като средно аритметично между рева на слона и ръмженето на носорога, умножен по корен квадратен от сумата на тяхната максимална децибелна стойност на куб.

— 3-з-зна-а-ам-м-м-м-м-м! — изцепва се възторжено Свръхинтелигентния. — Разбрах, Цезаре! Стоплих! Чатнах! Загрях! Включих! Напълно! Тотално! Изцяло! Изобщо! В’обще! До дупка! Двамцата с теб току-що откарахме шофьора на камиона до говеждовъдната на сеньора дел Панар!