Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сан Антонио (154)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faites chauffer la colle, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 11гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване и корекция
ogibogi(2011)

Издание

Сан Антонио

Аржентсвински истории

 

Превод © Максим Благоев

Художествено оформление © Момчил Колчев

 

 

Редактор: Раймонд Вагенщайн

Предпечатна подготовка: „Перфект — Драгомир Янков“

ISBN 954-529-088-4

Печатни коли 17

Формат 84/108/32

 

ИК „Колибри“

София 1997 г.

Печат „Балкан Прес“, София

История

  1. —Добавяне

11
Отново продължение

Защо приказно? Искаш ли да знаеш защо, о, читателю? Защото! Защото е млада! Защото е толкова руса, че да ти се пресече перхидролът! Защото има сини очи с формата на бадеми! Защото устните й са по-сочни от подмокрена… Я ела насам да ти го прошепна на ухо! М-м-м-м-м-м-м-м м-м-м-м! Нали? Защото кожата й има вкусния цвят на зряла праскова! Защото носи бяла престилка, обилно на клепана с боя! Защото под същата тази престилка гордо бълбукат чифт божествени гърди и защото… ами защото е бременна и защото — о, рядък случай! — бременността й не само не обезценява цитираните достойнства, а напротив, дообогатява инвентарния им опис с наситено дискретен чар. Бихме могли да изредим още стотици, хиляди и милиони кое от кое по-стойностни „защото“, ала подобен поменик несъмнено би окуражил любезния читател да се вгледа по-внимателно в нежната си половинка, което… хм, как да ти кажа?… Което… нали разбираш!… Което, общо взето, влиза в кощунствено противоречие с мисията на всяко уважаващо себе си издателство, чийто свещен високохуманен дълг е срещу сравнително скромно заплащане да помогне на доверилите му се човекоединици от двата основни пола, както и на собственици те на междинни полови белези, да забравят по реда на номерата: съпруга, съпругата, данъците, болестите, презервативите, свекървата, тъщата, политиката, мотиката, съседката, съседа, предсказанията на Нострадамус, всички книги (освен моите, естествено!), косъма в супата, сектите, Армията на спасението, сватбените снимки, хемороидите на началника, стачката на железничарите, етническото напрежение в бантустана Мгомамбо и другаде, хлебарките, среднощните пръдни на другаря в живота, „неблагоразположението“ на благоверната, напомпани те с X, Y, Z и прочие боклуци цигари, които смучат столонаследниците им, данъка на колата, бягството на голямата щерка, завръщането на блудния син, вицовете на портиера, задръстванията по пътищата, задръстванията на тоалетната, задръстените в парламента, падането на долара[1], брадата на Фидел Кастро, онези глупаци, другите негодници и всичко, всичко, всичко останало!

Пино и Берюрие синхронизирано се прехласват пред уникалното явление, докато бастуноносният кандидат за евтаназия грейва досущ като измъченото слънчице, изографисано от Волински върху аржентинското знаме.

— Радост на сърцето ми! — възкликва той. — Елате да ви представя двама извънредно симпатични френски полицаи. Господа, съпругата ми Хилдегарде!

Шедьовърът господен дарява дуото с усмивка, достойна за всичко положително, изброено дотук по неин адрес, отпуска на членовете му по едно ефирно ръкостискане и изчуруликва:

— Добре дошли. Моля да ме извините, че ръката ми не е особено чиста, но досега се занимавах с живопис.

„Извънредно симпатичните френски полицаи“ отмерват серия джентълменски поклони „а ла made in Paris“.

Отявлено озадачен, Хипопотаместия промърморва:

— Ш’ме прощавате, ако ви замоля да м’извините, лорд Панар, но аз видях в Map дел Плата майката на убитата и малкия й брат…

— Видели сте първата ми съпруга — отсича с раздразнение старецът. — Разведох се преди три години, за да се оженя за присъствуващата тук несравнима жена, която е на път да ме ощастливи и с дете.

Прави кратка пауза, колкото да погали с неописуема нежност плондеровидния инкубатор на цитираната особа, и продължава:

— Първата ми съпруга беше зловеща, безбожно набожна[2] личност, която възпита двете ни деца така, сякаш ги готвеше за манастир. За щастие Всевишния се смили над мен и по време на едно пътуване до Уругвай ми позволи да срещна Хилдегарде. И отново за щастие, въпреки голямата възрастова разлика помежду ни, успях да я накарам да ме обикне, осигурявайки си благодарение на нея напълно приличен в емоционално отношение житейски заник. Според ехографията Хилдегарде ще ме дари със син, който — убеден съм! — ще наследи достойно името ми, какъвто — уверен съм! — далеч нямаше да бъде случаят с онова мекотело Салвадор.

Повече от очевидно е, че Мигел дел Панар никак не е възхитен от своята „първа копка“. Секретира презрение и през ушите, донът! И не по-малко повече от явно е[3], че трагичната смърт на дъщеря му изобщо не се е отразила на отделителната му система. Междувременно Хилдегарде се е настанила до него и го е хванала за ръка. Класическа картина на безметежно щастие! Майчинството, гушнало се под крилото на сигурността! Разкошна алегория, нали? Сеньорът на La Pampa е на върха на блаженството. След многолетно сиво (и нерядко възчерно до черно) всекидневие в компанията на властната екс — дел Панар, той най-сетне и напълно заслужено е познал красотата, младостта, интелигентността и изкуството.

— Хилдегарде рисува много и е невероятно талантлива — гордо споделя латифундистът. — При това с подчертана склонност към абстрактното. След като роди, ще организираме изложба на творбите й в голямата галерия на Буенос Айрес.

И отперва благоговейна целувка на лапичката на домашния си Пикасо.

— Нищо не сте загубили, Ваш’ Благ’родие — уверява го Мастодонта, трогнат от толкова себеотдайност. — Ако не друго, ситуацията е претърпяла хейволюция най-малкото в креватно отсношение. Щот’ the first lady Панар мерси много! — ама направо не е за пред хората! Жив пургатив, бога ми! Басирам се, че дори не е чувала за „Корабокуршението на Летящия Хуйландец“, или за „Атаката на бледоликия суджук“! Тъй де, ако й подам The Big, за да му духне, нищо чудно да го сметне за курнишон — акселерат и да го тикне в някой по-големичък буркан, за да го маринова!

Мигел дел Панар, който интуитивно успява да схване ръководната идея в Берюриевата мисъл, щастливо се усмихва.

— Госпожата не е латиноамериканка, нали? — по-скоро установява, отколкото пита Пинюш, посочвайки забременената фея.

— Хилдегарде е от немски произход.

— Разбирам — разбира Пино. — Господин баща й е избягал от Германия в края на войната, предполагам?

— Дядо й — коригира дел Панар. — По онова време в Парагвай и Уругвай са възникнали множество нацистки колонии, поставили началото на ново поколение. Но (неопределен жест на определено мъдър старец) това е минало. Детето, което ще се роди, ще бъде чист аржентинец, приятели мои. А сега ми доставете голямото удоволствие да приемете поканата ми да вечеряте с нас, след което ще преспите тук, тъй като обратният път за Мардел е доста дълъг.

 

 

Трапезарията напомня една от онези карикатури, на които са изобразени владетелят на замъка и неговата г’жа, заели позиция на противоположните полюси на маса с дължината на отсечката Арл-Авиньон. С тази разлика, че в конкретния случай сътрапезниците са разположени в канавките, за да могат да контактуват без мегафон, докато дъвчат неизбежното chili con carne. Берю и Пинюшет са поели ролята на основни водещи на програмата. Последният вежливо се информира за броя на скотонаселението, подвизаващо се във владенията Панарови.

— Сто хиляди глави едър рогат добитък! — гордо удовлетворява любопитството му собственикът им и добавя:

— Представяте ли си, господа, че в миналото този животински вид е бил съвършено непознат в района? Началото му е било поставено през 1553 година, когато от Испания са били докарани осем крави и един бик.

— На туй му се вика експертдитивност! — изпада в екзалтация Александър-Беноа. — По дяволите! Ам’ че той трябва в’обще да не е отдървял, юнакът, за да осемени флората с толкова фауна!

В този миг отвън долита истеричният писък на автомобилни гуми.

— Това със сигурност е Мартин! — възкликва Хилдегарде и се надига от мястото си, за да погледне през монументалната остъклена врата. — Познавам начина му на спиране. Да, той е — усмихва се тя и пояснява по адрес на гостите: — Имам по-малък брат, който живее в Буенос Айрес и е просто луд по колите. Съвсем наскоро си купи ново ферари и оттогава ни посещава доста често, но според мен по-скоро заради удоволствието да покара, отколкото от братска обич!

Откъм хола долита тропотът на маршируващи крайници и на прага на трапезарията се появява мъжкото копие на Хилдегарде: около двайсет и пет годишен момък с лице на модерен архангел и не по-малко рус от сестра си. Облечен е в син, ленен, фриволно „разчупен“ костюм, най-вече в контекста на тоталната липса на риза (и дори на потник) под сакото, чиито навити ръкави (и най-вече левият) излагат на показ блестящия на китката му „Картие“. Потомъкът на оберщурмбанфюрерите е обмундирован със силен слънчев загар и широката му усмивка буквално сцепва главата му по екватора.

— Остана ли нещичко и за мен? — надава прусашки рев той.

Целофан за сестричката, почтително ръкостискане за зетя, който му представя гостите.

— О, французи! — изцепва се отново младежът. — Обожавам франция!

Настаняват го на края на масата. Прислужницата тутакси го урежда с куверт, след което му поднасят претърчалите вече през масата колбаси от ордьовъра. Той напълва чинията си и започва да лапа като ламя. Берю не издържа и заявява, че ще даде на заден, за да му прави компания.

Мигел дел Панар напълва чашите със силно мендоско вино. Обяснява „на французите“, че лозата е пренесена в Аржентина през XVI век от свещениците, с цел да си осигурят локално производство на вино за причастие, което доказва безспорно, че католицизмът е най-вкусната религия!

Засищайки първоначалния си глад, Мартин се интересува от причините, довели двамата французи в имението. Хидалгото обяснява. Ариецът се изненадва.

— Да не искате да кажете, че туристът — убиец ще бъде оправдан?

— Така изглежда — кимва дел Панар. — Нашите парижки полицаи твърдят, че са в състояние да докажат, че друга жена е отвела французина в стаята на Кончита. Според тях тази жена е убила дъщеря ми още преди да съблазни въпросния тип на плажа. Двамата са се любили в тъмната стая, където е лежал трупът, след което убийцата е избягала през вентилационната шахта в банята. А измъквайки се оттам, веднага е алармирала полицията под предлог, че е чула викове за помощ в 612-та стая. По мнение на господата ножът, с който е било извършено убийството, е бил взет от масата на французина, след като той се е нахранил, което и обяснявало наличието на отпечатъци от пръстите му върху него.

Двамата контактуват на испански, който иначе е чудесен език, но от който нашите герои не схващат и препинателен знак. Всъщност, дори и на френски да се изразяваха, Необятният пак не би стоплил нищичко, тъй като гладна мечка хоро не играе, а да не говорим да разбира.

Мартин решава, че най-уместно би било да си поиграе на Тома Неверни.

— Не намирате ли, че всичко това понамирисва по-скоро на научна фантастика, Мигел?

— Намирам — намира Мигел.

— А отнася ли се благосклонно аржентинската полиция към подобна версия?

— По думите им началникът на марделската полиция Кармен от Бизе-Оле-ле-К’ва-й-е-Гранде напълно споделяла мнението им.

Мартин отпива глътка червено и саркастично се подсмихва:

— Очевидно именно по тази причина е подала оставката си! На идване чух съобщението по радиото.

— Така ли?

— По лични съображения, както се твърди в комюникето.

— Смяташ ли, че съществува някаква връзка между оставката й и предполагаемото разкритие на тук присъстващите господа? — пита дел Панар.

— Нямам никаква представа, драги.

— Как се развиват плановете ти? — сменя темата старецът.

— Намерих помещения за офиси в самия център на Буенос Айрес. Освен това сформирам страхотен екип. Директорът ми е бивш заместник-директор на агенцията „Америго Веспучи“, най-голямата в страната. Сигурен съм, че ще направим истински бум в тази област на рекламата, като организираме колкото се може по-оригинални кампании. Водещите ще бъдат до един професионалисти, и то от най-добрите.

Ентусиазмът му предизвиква благата усмивка на дел Панар. Хидалгото обича младите и твърдо вярва в тях, отдавайки прекомерния им плам единствено на липсата на опит.

Обслужващият персонал тържествено внася la parillada, патентовано национално ястие, включващо печено на жар говеждо, гарнирано, както следва, с rinones (бъбреци), кървавици, флейки, criadillas (бичи топки), chorizos (наденици) и mollejas (телешки момици), замесени с индустриални количества papas fritas (пържени картофи).

При вида на тази апология на месото Берю се разплаква от щастие, възхищение и благодарност.

— Ваш’ Високоблаг’родие! Ваш’ Величество! Ваш’ Сияйтелство! Ваш’ Презосвещенство! Наше Вашество! Ваше Нашество! — изхлипва благоговейно той, отправяйки благодарствено — булимичен поглед към Мигел дел Панар. Да бил бих живял и сто години, да ми изсъхне пакетът ако бих бил забравил такова спиртшество. Лукулус вечеря у адаша си, бога ми! Прекрасно е да дъвчеш, както са казали едни братя, дет’ не им помня името, но затуй пък са го казали на място! Имам син, който откъм апетит върви по стъпките ми с такава пара, че открай време си подпетявам обувките. Дебаркирам ли at home, първото нещо, дет’ щ’му светна, е, че подобно ядене е не само реалност, но и действителност. Ш’ви доверя, че бидейки селско чедо, напоследък все повече си мисля, че кат’ изляза в пенсия ш’се оттегля хименно във вашия окръг, в Аржентсвинско, с една дума. Със спестяванията ш’си купя парче земя — не повече от пет — шест хейктара, колкот’ да завъдя една рота говеда — и ш’си наема готвач, дет’ да ми забърква ей такива вкусотии най-малко три пъти дневно, че и повече. Колбаси за предястие! И то к’ви, м-м-м? Най-съкровената ми мечта в плът и кървавица! Десетина вида мръвки, гарнитурирани с пържени картофи в качеството на салата — тук. Ваш’ Светейшество, вече съм напълно съгласен: най-сетне една страна, къдет’ знаят да ядат, а оттам и да живеят!

И Мамутът се подготвя да премине от думи към дела, изчаквайки нетърпеливо да напълнят чинията му. И… О, миг, поспри, ти си толкова прекрасен! По безбрежната му яркочервена физиономия рукват сълзи на признателност и в момента, в който камарата храна се изравнява с върха на темето му, той едва успява да избъбри:

— Достатъчно! Достатъчно, барон дел Пангар! Кат’ приключа туй, пак ще намина!

 

 

Финал на Пантагрюелиадата, след което купонът се премества в библиотеката за пурите и дижестива. Госпожа дел Панар моли да я извинят, но бременността й е към епилога си и тя трябва да се щади.

Присъствуващите, включително водещият й се за съпруг Кавалер на бастуна, единодушно стартират по вертикала, за да я изпратят. След това, вече в повече или по-малко чисто мъжки състав, се посвещават на дегустацията на възхитителен стар арманяк, който владетелствуващят не по-малко отлежал дъртак, си доставя чак от Арманяк[4].

Питието, датиращо от последното причастие на мадам Помпакур (Берю dixit), омайва консуматорите с приказни ухания. Момент на неописуемо блаженство! Пино кротко отмърква в креслото си. Дон Мигел и Мартин отново подхващат дума за бъдещата рекламна агенция. Колкото до Грандиозния, то той — въпреки политурата на подгизналия си от алкохол мозък — задълбава в размисъл. И върху какво според теб?

Ами върху нещо в този дух:

„Дел Панар е стар, дефектен, но щастлив. Освен това е неприлично богат и женен за разкошно маце, на което без особено напъване би могъл да бъде дядо. Затова пък ще става татко — о, безмерна радост за човек, закотвил се безвъзвратно с единия крак, че и с един бастун в гроба! До този момент петилетки наред идалгото е влачил жалко съществование в килватера на една набожна до отврат, неуправляемо свадлива, свирепо целомъдрена и практически неупотребяема в сексуално отношение съпруга.

В крайна сметка й тегли шута и я изстрелва в свободна орбита ведно с произведения междувременно чифт недоносчета, белязани неспасяемо с фабричното клеймо на родителката си. Мигелито е най-сетне свободен! Независим! Суверенен! И като такъв се заема мъдро да консумира тъй късно споходилото го щастие, ръководейки се от фундаменталната глупост, че «По-добре късно, отколкото ни-и-и-и-икога!», както се пее в онази песен. За този вече 1/10 — човек всяка секунда е капчица безценен еликсир, която нашичкият абсорбира с пипетка. И изведнъж — трагедия! Дъщеря му не само налапва, но и преглъща акта си за раждане при съмнителни обстоятелства. Бетониран в пашкула на егоизма си, той решава да се маскира на отсъствуващ, на Невидимия, на вакуум, на «аз не съм оттук и никога няма да бъда». Не иска да разбира, да чува, да вижда, да усеща и да се досеща за каквото и да било. Накратко: не иска да я знае. Това, че некрологираната е продукт на личния му превързочен пакет, ни най-малко не го трогва. Той е скъсал с миналото си. Неговото семейство не е «някога», то е «сега»! Истинското, «личното» му дете е в процес на домътване в обещаващо балониралия корем на една очарователна расова дама. Първите две? Недоразумения! Трудови злополуки! Брак! Хидалгото ги е окастрил без колебание от родословното си дърво!“

Та ето върху какво умува Берю; в несравнимо по-живописен вариант, естествено, но без особени отклонения по същество! Накратко: Многообемния прави равносметка на така сложилото се положение. При това завидно смислено и точно.

Той гаврътва съдържанието на тумбестата чаша, която му напомня корема на прелестната Хилдегарде, и по чисто асоциативна инерция леко погалва полираната повърхност, макар че бременните жени по начало (среда и край) не фигурират в сексуалната му номенклатура. А и SS-мадамата е на такъв етап от пъпкуването си, който изключва автоматично подобен род щения.

През чашата, досущ като през лупа, той разглежда Мартин със съответния филателистичен интерес, при все че вече го е преценил колко струва и по външния дизайн, и по паркираното му пред заведението ферари, и по фриволния тон: развейпрах от high — класа и всичко произтичащо от това. С една дума: задник! И мамино детенце, разбира се. Няма никакво съмнение, че пост-III-райхлатиноамериканизиралата се швабска фамилия се е нагушила чудовищно в тези открай време благодатни за пресни идеи и дръзновени мошеници страни. Мартин е безспорно глезльото на родата… Татиното на папи! Маминото на мути! Бабиното на гросмути! Хайлчето на Хитлер! И… прочие. Детето-чудо! Ужасът на прислугата! Кошмарът на съседите! Педал? О, не! Не! Не-е-е! Или може би по-скоро едва ли. От него се излъчва на цунами онази мъжественост, която кара мадамите да вдигат крака на батальони, без да задават въпроси от рода „Ама вие за к’ва ме мислите?“ или „Не смятате ли, че се познаваме твърде отскоро, за да?…“. Той е хубавец, прилично чаровен, но въпреки това Александър-Беноа Берюрие е неспособен да включи на приемане. Той просто не може да го „мирише“. Редно е да се отбележи, че Мамута винаги е изпитвал фобия към превзетите и прекалено самоуверени пубери. Той искрено съжалява, че не hablar испански. Би искал да задава въпроси, да анализира отговори, да класифицира намеци, да сортира недомлъвки, да категоризира междуметия, да колекционира мълчания и т.н. Но случаят — уви! — не е такъв и Дебелия логично тъне в пълно неведение и тотален лингвистичен мрак.

След още някое време приказка за туй — онуй — трето — пето, старецът дел Панар уведомява обкръжението, че отива да си ляга. Всъщност е ли действително той онзи, който е напомпал хубавата Хилдегарде? И ако е, то какво ли чудо ще се пръкне на финиша? Вярно, Чаплин е щамповал няколко паралелки прелестни дечурлига в още по-напреднала възраст, но също толкова вярно е, че на тези години, покрай ударилите го на веселба неврони и зачестяващите задръствания в артериалната канализация, съществува реална вероятност крайният продукт да се размине напълно с основните стандарти!

Кортежът се разпада. Мобилизираната прислужница пилотира полузаспалите и неподправено залитащи Берю и Пино до отредената им стая.

Двойката се съблича, състезавайки се в демонстрирането на прозевки от най-едрия калибър. Пинюш се отдава на дълго простатично уриниране, опирайки се с една ръка на преградата, към която е прикрепена тоалетната чиния, докато с другата услужливо придържа посивелия си, сбръчкан и изтощен от толкова изпикан жизнен път отделителен модул. И междувременно ненадейно установява, че за сметка на модерното си окомфортяване достолепната casa е загубила сериозно откъм звукоизолация. Вътрешното оформление на WC-тата е превърнало канализацията в своего рода резонатор, което осигурява пълна гласност на всички мероприятия, провеждани в съседната стая. Вследствие на което се долавя двукратно „чук“, на което се отзовава гласът на Хилдегарде:

— Кой е?

Въпросът е зададен на испански, но Пино интуитивно си го превежда. Приглушен глас произнася (също на испански, представи си!):

— Мартин.

Втората съпруга на гус’ина дел Панар експедитивно въвежда в покоите си своето скъпо братле.

Двамата подхващат кротък разговор в аристократично умерен тон. И тук Свръхмъдрия бива осенен свише от възхитителна идея, по силата, на която се изнася все така обезгащен снише по посока на джоба на сакото си, откъдето измъква миниатюрен магнетофон с размерите на бременна кибритена кутия. Купил го е на тръгване от Мардел с намерението да записва откровенията на разпитваните в хода на следствието, след което да помоли Кармен или Долорес да му ги преведат на човешки език.

— ’ма ти к’во, таковата?!… — гаргаризира възмутено Обемистия, изстрелвайки по търлъци (все пак!) монументална протестна нота от стомашно-чревно естество, която би накарала всеки уважаващ себе си екарисаж да се изчерви от срам.

Пинюш не отговаря. Няма време! Включва кибритената кутия на максимална мощност и я инсталира със съответно ориентиран микрофон върху една пренаселена с тоалетни принадлежности масичка, след което пъргаво се изтегля в стил „па дьо дьо“ и затваря вратата, за да не нтерферира върху записа.

Хипопотаместия обаче вижда нещата от съвършено друга чревна точка.

— Слушай к’во, приятел, да ги нямаме тия! Трябва да разтоваря по спешност, щот’ la parillada-та взе да напъва кат’ дива на парадния изход!

— Не искам никакъв шум в банята! — отсича решително Архивния.

— Че аз няма да вдигам шум, дърто. Изхвърлям тихичко баласта, и толкоз!

Мощен артилерийски залп опровергава твърденията на Взривоопасния.

— Върви другаде! — отпраща го с категорично диспечерски тон Изкопаемия. — В сравнение с тези твои концерти фонограмата на Apocalypse Now е като приспивна песен. Ще ми съсипеш записа.

Облечен единствено в потник с неустановен цвят и също толкова относителни по форма долни гащи. Мамутът с недоволно сумтене потегля на експедиция по дирите на евентуални кенефозаместители. Без особено стълбоскърцане снизхожда в партера, където цари лек полумрак. Изригванията зачестяват в темпо и амплитуда, дегенерирайки в същински тайфуни, докато куркането на червата приема все по-застрашителен тон. Времето минава, катастрофата е непосредствена, както обича да подчертава началникът на пътната полиция на скъпата на сърцето ми Нубия. Сфинктерът на гус’ин Берю е на път да вдигне бяло знаме, да сдаде ключовете на града, багажа, дефицита на кметството, резервите от тоалетна хартия. Всичко! О, миг жесток на неминуемо предателство! О, час на отчаяние и разгром!

Ненадейно забелязва малка врата в дъното на коридора и спринтира натам, демонтирайки в движение последните елементи от тоалета си. Трябва да издържи още четири секунди! Три! Две! Една! Разкош! Вратата се оказва open. Но… О, участ зла! Не става дума за, каквото трябва, а за голяма хладилна камера, където са складирани лесно развалящи се хранителни продукти: внушителни говежди разфасовки, одрани агнета, щателно оскубани пуйки и кокошки, гирлянди от кървавици, букети от наденици, венци от суджуци и навалица други благини.

Насред помещението се мъдри огромна купа, пълна с някакъв мазен крем. Така че… Какво пък… Толкова по-зле… Щом трябва… Там да бъде! Мамутът едва успява да заеме позиция над съдината и мечтата става реалност. Изригването на Нгоро-Нгоро! Коликите на Етна! Разстройството на Везувий! Торнадо в хладилника! Сталинград във фризера! Делириум лайненс! Победеният му анус подписва безусловна капитулация!

По-скоро дълъг, отколкото кратък миг по-късно облекченият гастроном се изнизва от хладилната камера, интерпретирайки със зъби „Опус за кастанети във фреонмажор“. Затваря грижливо вратата след себе си, но въпреки масивността й и залегналите в нея херметизационни показатели в хола продължава да се носи ужасяваща смрад.

„Ще трябва май да попроветря!“, решава тъй достойният гост дел Панаров.

Вратата към стълбището е снабдена с могъщо резе, което е дублирано с не по-малко величествена ключалка, закупена най-вероятно при разпродажбата на инвентара на „Алкатраз“. Ключът виси в непосредствена близост. Аиександър-Беноа отключва, отваря, подава глава навън и дълбоко поема дъх. Благодатният въздух на la Pampa мигом стопля полузамразените му телеса. Той престава да трепери и заключава, че не би било зле да удари един тегел на лунна светлина — ей тъй, колкото да експедира финалните акорди на друсалата го доскоро стомашна симфония.

Стъпките му го отвеждат до яркочервеното ферари на братока, чиито никели лъчезарно сияят под лъчите на девойката Селена. Бива си я тарамбуката! Макар и да не е автоманиак. Дебелият не може да сдържи възхищението си пред това истинско произведение на изкуството. Той надзърта в купето на теста-роса-та, питайки се с известна тъга дали би могъл да напъха в него своите сто и дванайсет килограма. Сетне, досущ като захласнало се по експонатите на някой автосалон хлапе, неволно посяга към дръжката на вратата. Която се отваря, представи си! Доста лекомислено от страна на момъка Мартин! Направо безотговорно! Да зарежеш една толкова скъпа кола на произвола на любопитните е… хм… Как да ти кажа? То просто не е за казване!

Свръхгабаритния предприема операция по вклиняване във вътрешността на мепесето. Хе-е-ей, у-у-ухнем! Хе-еей… Трудно! Много трудно! И най-вероятно невъзмож… Не! Момент!… Той пъхва ръка, където трябва, опипва, намира съответната ръчка и изблъсква седалката на максимално задно положение. Най-сетне може да седне! По дяволите! Търсиш ли си емоции, смятай, че зад волана на такова чудо те са ти гарантирани! Пътят е твой! Едва се сдържа да не забръм-м-м-мбръм-м-м-мчи с уста, елитният лайнопроизводител! Колата ухае омайващо на чистак нова кожа. Той я погалва. Я вдъхва. Й се наслаждава. Жабката! Пръст! Копче! Щрак! Тя се отваря и миниатюрна лампичка осветява вътрешността. Шофьорски ръкавици без пръсти от кожа на пекари. Черни очила с рамки „Картие“ — има си хас! Гаранционните документи на колата. Чакай, какво е това помежду им? Снимка! Голяма, продупчена снимка. Едно от фотографираните лица е грижливо изрязано. Берю изследва находката си на светлината от жабката. На снимката фигурират три особи, накацали примерно на една градинска люлка. В две от тях разпознава първата мадам дел Панар и пъпчивия й син. Третата е била със сигурност млада жена, ако се съди по оцелелите в долната половина на снимката крайници. Няма съмнение, че се касае за Кончита, убитата дъщеря на дон Мигел дел Панар. Мастодонтът изживява кратък миг на колебание, след което решава да заприходи снимката. Връща останалите подробности по местата им, включително седалката на шофьора, и спешно реинтегрира la casa.

Фоайето продължава да вони на… Точно така! Позна!… Но предстои все още дълга нощ, така че шансовете на околната среда да възвърне естествения си аромат са напълно реални.

В подножието на стълбите, водещи към първия етаж, Берю внимателно се ослушва. Пълен мрак и покой! Ни вопъл, ни стон, ни каквото и да било! В резултат на което безстрашният Рицар на Дебелото черво безпрепятствено се завръща в стаята си.

Пинюш се е настанил на масата и пренавива лентата на недораслия магнетофон. След това включва play и наостря уши.

Жалка работа! Записът се свежда до нещо средно между астматични придихания и диалог на глухонеми, заглушаван периодично от силни странични шумове: чукане, блъскане, топуркане, скърцане на кресло.

— Надявах се на нещо много по-добро! — жалва се Антиката.

Монументалният е настроен далеч по-оптимистично:

— Кат’ ти го увеличат техниците, все ще закачиш някоя и друга фраза, тъй че не ми се превземай! — И като поставя снимката пред Цезар, добавя не без известно благородство: — Ти се заемаш със звука, а аз с образа. Двамата с теб се допълваме, дърто, допълваме се! А, както е казано, допълнението прави силата!

Бележки

[1] ????!!! Бел. на подуправителя на подгуверньора на бенебе.

[2] Анатема! Заплаха на дежурния стачен комитет на дежурния синод.

[3] Ако те затруднявам, може да се хванеш за ръка и да се изведеш в голямо междучасие! Бел. на Сан А.

[4] Поезия, брат’чед! Поезия! Бел. на дежурния стихоплетец.