Питър Дейвид, Майкъл Ян Фрийдман, Робърт Грийнбергер
Без наследство (6)

Глава шеста

В инженерния сектор можеха да се видят мигащите лампички на портативния скенер, който изследваше голямата колекция от парчета, събрани на колонията Алфа Ксаридиан II. Като се мръщеше, докато четеше сведенията, Скот се опитваше да настрои скенера. Нямаше промяна в изходните данни. Усилията му не бяха възнаградени с успех.

— Не мога да разбера защо някой ще иска да разруши някаква си колония — измърмори той. Ръката му потърси чашката с кафе и след това я поднесе към устните. Кафето беше изстинало. Остави чашката на масата и отново се обърна към скенера.

Скот се наслаждаваше да разделя механичните части на отделни детайли, но мразеше, когато някой правеше същото без видима причина. Също както и капитанът, Скот мразеше загадките. Искаше да разбере какво се е случило в системата Ксаридиан и това беше причината лично да се заеме с обработката на събраните отломки от разрушената колония.

Имаше и друга причина, която можеше да признае единствено пред себе си — корабът се движеше из космоса и засега нещата бяха спокойни. И вместо да върви напред-назад из машинното отделение, което познаваше като петте си пръста, Скот предпочиташе да изучава отломките.

Разбира се, изследователските екипи бяха проверили материала под зоркото око на Спок, но се съгласиха, че може би има право да мисли другояче. Някои от членовете на групата, които бяха слизали на планетата, склониха да му помагат — включително и младши лейтенант Чеков, който правеше измервания на едни разтопени детайли с трикордера си.

Като изключи сензора си, Скот погледна към руснака и въздъхна. Беше работил повече от два часа без съществен резултат. Помисли си, че една разходка ще го ободри.

Скот се протегна и закрачи из стаята, докато наблюдаваше другите, които продължаваха да работят. Спря се до апарата и си взе една чаша горещо кафе. Като отпиваше на малки глътки, продължи да наблюдава останалите. Забеляза, че Чеков пренастройва трикордера си, и се запъти към него, за да разбере какво става.

Руснакът и Скот не бяха работили заедно много време, но инженерът го считаше за чудесен млад човек.

— Има ли нещо, синко? — пристъпи Скот по-близо, докато Чеков довършваше настройката на трикордера.

Лейтенантът го погледна, а след това отново се съсредоточи върху екрана.

— Може би, мистър Скот. Опитвам се да засиля чувствителността му, за да получа по-добри резултати. Мисля, че може би ще имаме нещо ново.

— Да? Опитай се да използваш приспособлението на Файнбергер за фина настройка. Ще ти даде по-прецизни резултати — предложи му Скот. Чеков отвори капачето на предния панел на трикордера и извади малко кръгло приспособление, което беше свързано с главния трикордер посредством сложна електроника. Учените медици го използваха много по-често. Като насочи мигащото устройство към отломките, Чеков разгледа внимателно екрана.

— Мисля, че има нещо. Трънчетата, които се виждат върху най-долната електромагнитна колона, вероятно са енергийна следа. Може би мистър Спок ще може да ги екстраполира и да открие мощността им.

Скоти погледна към трикордера на Чеков и отново отпи внимателно от кафето си. Замисли се за момент и след това отново погледна към трикордера.

— Не мисля така — каза той, като взе приспособлението от ръцете на изненадания младши лейтенант. Раздвижи го над разтопения метал и погледна трикордера за потвърждение на предположенията си.

— Това, което сте открили, е наистина знак, но не е следа от оръжие. Резултат е от захранването на апаратурата. Вижте, пулсациите са през равни интервали. Съжалявам, синко, но не си открил нищо — Скот положи ръка на рамото на Чеков и усети, че младият човек е напрегнат.

— По дяволите! — процеди през зъби младши лейтенантът. Това учуди Скот. — Кога ще направя нещо както трябва? Правя всичко, както пише по книгите, правя го така, както ми се казва, но резултатът не е налице. Кажете, мистър Скот, има ли някаква причина за това? — Скот погледна пребледнялото лице на младши лейтенанта и се опита да смекчи гнева му.

— Ти си само младши лейтенант, синко. Не си ли разбрал досега, че младши лейтенантите винаги грешат? — той се намръщи. — И с мен беше същото. Погледни нещата от тази гледна точка: ако кариерата ти започне блестящо, животът ти ще е много скучен.

Чеков поклати глава и шумно въздъхна.

— Направих каквото можах. Ще довърша рапорта си. И без това имам малко за казване и ще се върна в командната зала — каза с монотонен глас. И като се изправи, изключи трикордера и го постави близо до вратата.

— Синко, може би ще проверим и голямото парче — каза Скоти тихо. Беше го изследвал няколко часа, но се опитваше да ободри по някакъв начин младши лейтенанта и да го накара да продължи работата си, въпреки че това можеше окончателно да го разочарова.

Инженерът взе по-големия скенер с триъгълен дизайн и го насочи директно към центъра на разтопения метал. Чеков бавно се приближи, като наблюдаваше внимателно.

— Ето — каза инженерът и посочи отломката. — Опитвам да направя противоположното на това, което ти току-що направи. Ще работим в горния край на спектъра с много по-мощен диагностичен уред. Следи информацията на екрана.

Е, може би всичко изглеждаше скалъпено, но много отдавна Скот беше разбрал, че ако хората се учат в процес на работа, трябва непрекъснато да са заети. Ако бъдат оставени дълго време да се отдават на размисъл, рано или късно няма да могат да си включат даже компютъра.

С трикордера на Скот Чеков успя да получи нови данни. Скот внимателно движеше скенера над повърхността на метала милиметър по милиметър. С присвити очи, Чеков се втренчи в показанията — явно търсеше нещо.

За известно време нямаше нищо необикновено.

Изведнъж синият участък от спектъра подскочи и отново падна. Скот и Чеков забелязаха това колебание и инженерът придвижи трикордера по-близо. Отново скок в синия участък от спектъра.

— Мистър Скот, вие открихте нещо! — възкликна Чеков.

— Да? Но какво, синко?

— Не знам… все още. Но определено се държи като някакъв вид радиация и не е нещо, което трикордерът е улавял досега.

— Е, това е вече нещо. Нека погледнем — каза Скот и прокара пръст по екрана на трикордера, като четеше данните внимателно, сигурен, че са открили нещо съществено. Разбира се, че по-рано трябваше да се сети да използват горния регистър.

Помисли си, че не трябва да пропуска приноса на Чеков, когато прави доклада си. С това можеше да помогне на младия човек. Скот си припомни, че не много отдавна и той беше младши инженер на „Ентърпрайс“ под командването на капитан Кристофър Пайк и също имаше доста трудни моменти. Мислеше си, че уменията му съвсем не са това, което очакваха от него старшите офицери.

— Благодаря за съдействието ти, синко. Сега си свободен, а аз ще остана да посвърша още малко работа. Съвещанието ще започне след малко и аз трябва да докладвам за откритието ни.

Чеков го погледна:

— Не знам за никакво съвещание.

Скот се изкашля, за да прикрие изненадата си. Трябваше да се сети, че Кърк ще държи Чеков настрана, докато младши лейтенантът не спечели отново доверието му.

— То е само за старшите офицери — измъкна се Скот.

— То обикновено включва състава от командната зала. А това значи… и мен — заекна Чеков. При тези думи той сви рамене и излезе.

Скот го изгледа със симпатия. „Трябва да поговоря с момчето — помисли си той. — Но първо трябва да разнищя този проблем.“

 

 

Когато Ритра се появи на главния монитор, на Ухура й стана ясно, че тя е свят от клас „М“. Планетата беше малко по-голяма от Земята, но нейната гравитация, атмосферата й и метеорологичните й характеристики бяха горе-долу в границите на земните лимити.

Разбира се, клас „М“ не означава непременно, че светът има неприветлив вид. В случая гледката беше пленителна. И от мястото си — зад командното кресло на комодора — Ухура имаше възможност да й се полюбува.

— Приближаваме планетата — съобщи Беримън — красивата червенокоса щурманка на Уесли.

— Намалете до половин импулс — отвърна комодорът. — Пригответе се да влезем в орбита, мистър Ито.

— Да, сър — отговори Ито, стройният черноок навигатор. — Приготовленията са направени, сър.

Заповедите на Уесли бяха изречени малко по-различно — с по-строг глас — от тези, които издаваше капитан Кърк, отбеляза Ухура. Кърк и комодорът бяха доста различни и това беше една от разликите.

— Отворете честоти за установяване на контакт — каза Уесли.

— Честотите отворени — потвърди Бейла.

Ухура се почувства някак странно, че друг произнася тези думи. Инстинктивно погледна към комутационната станция, където Бейла стартираше необходимите данни и протоколи и с едва забележима въздишка се обърна към екрана.

— Нещо нередно, лейтенант? — погледна я Уесли.

Ухура леко плесна с ръце.

— Не, сър. Просто… защото… аз не съм свикнала… с…

— Да приближавате планета, без да имате отворени честоти за поздрав?

Тя сви рамене.

— Нещо такова.

Като се обърна към главния монитор, Уесли каза:

— Може би заради това сте офицер от първа класа, лейтенант?

Ухура кимна, погледна го и каза.

— Сигурно, сър.

Комодорът отново се обърна и я изгледа, този път по-продължително. Чу се гласът на Бейла.

— Имам отговор от ритримите.

Като се изпъна в креслото си, Уесли погледна към екрана.

— На екрана, мистър Бейла.

Секунда по-късно на екрана се появи управителят на ритримите. Ухура трябваше бързо да намали яркостта, но това не я учуди, тъй като знаеше за обичта на ритримите към силната светлина.

Когато очите й привикнаха към ярката светлина, успя да разгледа управителя по-добре. Като всички ритрими той в основата си представляваше хуманоид с розово-оранжева кожа, малки черни очи и гребен от пера на главата. Въпреки че на екрана се виждаше само главата и раменете му, Ухура знаеше, че тялото му е високо и слабо. Това беше характерен белег за кастата на управителите.

— Добре дошли — каза ритримът. — Аз съм Ендрис, управителят на настоящия цикъл на Ритра — докато говореше, жестикулираше с ръце.

Ухура се намръщи, но се опита да се сдържи. Не беше очаквала езикът на жестовете да бъде с такава светкавична скорост.

— Лейтенант? — каза Уесли, без да поглежда към нея.

— Той доукрасява поздрава си — обясни тя, въпреки че някои от подробностите бяха останали неразбрани за нея. — Не сте просто „Добре дошли“, вие сте „Много добре дошли“.

Комодорът се усмихна.

— Много се радвам, че имам такъв прекрасен домакин — отвърна управителят.

Ухура направи необходимите жестове, за да предаде думите на Уесли със същия ентусиазъм, с какъвто ритримът беше предал своите.

— Разбирам — отвърна управителят, — че вие сте довели със себе си и преводач.

Комодорът кимна.

— Както знаете, нашите системи за превод не могат напълно да предадат значението на вашите думи и жестове. Лейтенант Ухура е добре запозната с езика на жестовете ви и е в състояние да ни преведе напълно тяхното значение.

Ритримът се загледа в Ухура, не каза нищо, но с жестове я одобри.

— Ако желаете да се телепортирате — предложи Ендрис, — можем да ви дадем точните координати — отново думите му бяха придружени от жестове.

Колкото повече следеше жестовете на управителя, толкова по-лесно беше за Ухура да превежда.

— Интересно — каза тя тихо, но достатъчно, за да чуе Уесли. — Той изглежда нетърпелив. Улавям известна нотка нетърпение в жестовете му.

— Имате ли представа защо? — попита комодорът.

— Не — отвърна тя.

Уесли изръмжа.

— Ще се радваме да се телепортираме — уведоми той ритрима и отново повиши тон. Ухура предаде съобщението му, като не остави място за съмнение.

— Получавам координатите, сър — докладва Бейла от комуникационната станция, — и ги предавам в транспортната зала.

Това като че ли беше репликата, който управителят беше очаквал. Той кимна с перестата си глава. Миг по-късно образът му изчезна от екрана и беше заменен с величествения изглед на Ритра.

— Благодаря, мистър Бейла — каза Уесли. Изправи се и се обърна към Ухура. — Нека видим кое е толкова неотложното нещо на тази планета.

— Да — съгласи се тя.

Комодорът огледа с бегъл поглед командната зала.

— Беримън, поемете управлението. Самюелз и Бейла, тръгвате с мен — още преди да довърши изречението, вървеше към турболифта.

Когато Ухура и останалите се материализираха, беше благодарна, че послушаха доктор Кос за предпазните мерки, които взеха за защита на очите си. Дори със своя поляризиран визьор, който покриваше почти половината от лицето й, усети, че обкръжаващата ги светлина е доста силна. На екрана в командната зала, с неговите автоматични компенсационни филтри, само беше загатнато за интензитета на естественото излъчване.

Като се огледа, за да се ориентира, Ухура разбра, че се намира в голяма старинна градина, а материалът наоколо приличаше на пясъчен камък. Изобилието от фрески по стените, гравираните колони и многото статуи, изработени от същия материал, излъчваха сила и ентусиазъм.

Фокусът падаше върху малък басейн, който представляваше перфектен квадрат с неподвижна вода, отразяваща синьо-зеленото небе. На двете противоположни страни на басейна имаше скамейки. Една от тях беше заета от пет високи фигури, облечени в черни роби.

— Съветът на управителите — прошушна някой. Ухура не беше сигурна кой е. Вниманието й беше изцяло погълнато от най-близката фигура, когато тя се изправи и посочи скамейката на отсрещната страна на басейна.

Лейтенантът разбра, че това е управителят на настоящия цикъл, Ендрис.

— Моля — каза той, — седнете.

— Не мисля, че се нуждаем от превод на това — изкоментира Уесли.

Едновременно Ухура и останалите тръгнаха към предложеното място. След като се увери, че гостите му са се настанили удобно, Ендрис също седна.

За известно време всяка от двете групи разглеждаше внимателно другата. Комодорът се изкашля.

— Въпросът, който ни води тук, се нуждае от спешно решение. Ако наистина е спешен и за вас, бихме желали да избегнем протокола и направо да чуем с какво можем да бъдем полезни.

Ухура преведе думите на Уесли с жестове, като се опитваше да смекчи малко грубичкия му тон. Знаеше, че комодорът обикновено не говореше така отсечено.

Някои от управителите размениха погледи, а Ендрис продължи да ги приветства:

— Оценяваме вашата откровеност — каза ритримът. Нямаше и следа от ирония в думите или в жестовете му.

Докато Ухура чакаше за още и не превеждаше, забеляза движение в отдалечената част на градината. Като се взря по-добре, видя три фигури — ритрими, подобни на управителите, но малко по-различни. Изглеждаха така, сякаш мястото им не е тук. Бяха облечени в работни дрехи и носеха различни инструменти.

„Строители“ — досети се тя. Това обясняваше физическите несъответствия — те бяха от друга каста.

Новодошлите ритрими само погледнаха към пратениците на Федерацията и се запътиха към един ъгъл в градината. След като оставиха инструментите си на земята, заразглеждаха една част от резбата. Сега Ухура забеляза, че тази част имаше нужда от реставрация.

Ухура трябваше да забрави за тях за известно време. Ендрис отново заговори.

— Това, което ще ви кажа — продължи той, — е в духа на нашата откровеност. На не повече от няколкостотин километра на юг оттук има място, наречено Гирин Гата, което е важно за апаратурата на ритримите, но е застрашено от прегряване.

Ухура почувства въпросителните погледи на своите приятели:

— Прегряване? — попита Самюелз.

— Очевидно това е дума, която има много различни значения в този език — отбеляза Бейла. — Несловесният модификатор ще определи специфичното й значение тук.

Като пренебрегна тези забележки, Ухура се съсредоточи върху жестовете на управителя, но не успя да разбере тяхното значение. Ендрис явно усети затруднението й и повтори:

— О — каза той, — разбирам. Прегряване в този случай означава вулкан.

— Колко остроумно — промърмори Кос. — Да се построи такова съоръжение близо до вулкан.

Комодорът му отправи укорителен поглед и след това отново се обърна към управителя.

— Ако разрешите, да попитам: какъв е проблемът? Един щит може да предпази вашето съоръжение от прегряване — той изчака Ухура да преведе. — А нашите данни за Ритра показват, че от известно време вие притежавате технология за изграждане на щитове.

— Точно така — съгласи се Ендрис. — Нещо повече, ние успешно прилагаме тази технология на Гирин Гата от много години. Обаче разтопените минерали, които са продукт на прегряването през последните месеци, съдържат известно количество радиоактивност.

— Значи това е — каза Сам. — Радиацията нарушава целостта на защитното поле. И преди съм срещал такива случаи.

Управителят въздъхна:

— Нашите щитове не могат да задържат разтопения поток. И въпреки че този поток напредва бавно, въпрос само на седмици е нашата апаратура да бъде разрушена — направи пауза. — Технологията на Федерацията относно изграждането на щитове е много по-напреднала от нашата. Надяваме се, че ще може да конструирате генератор на защитно поле на Гирин Гата, който ще осигури защита за нашето съоръжение.

Управителят, всъщност всички управители, изглеждаха спокойни. Обаче ако се съдеше по движенията на ръцете им, това беше привидно спокойствие. Зад него се криеше страхотно емоционално напрежение. Ухура докладва на своя командир всичко, което беше забелязала.

— Разбирам — каза Уесли. След това се обърна към Самюелз: — Колко време ще ни отнеме да монтираме генератор на защитно поле?

Първият офицер сви рамене:

— Зависи от размера на площта, която трябва да се покрие от щитовете, терена и естеството на потока от лава — количество, скорост. Но ще успеем да свършим за няколко дена. Може и по-малко, ако работим бързо.

Уесли се обърна към ритримите:

— Какво ще кажете?

Ухура отново смекчи въпроса, като го доукраси с цяла серия от учтиви жестове.

Ендрис отвърна със знаци:

— Звучи доста приятно. Наистина много приятно.

— Добре — каза комодорът. — Трябва да ви предупредя, че нашите генератори блокират от време на време. Така че на ваше място бих планирал преместването на съоръжението на по-безопасно място.

— Не можем — отвърна Ендрис. Ръцете му правеха по-бързи и по-отсечени движения, като с това искаше да подчертае безпомощността си при решаването на този въпрос.

— Защо? — попита Самюелз.

Членовете на съвета на управителите отново се спогледаха. И отново управителят на настоящия цикъл остана неподвижен.

— Виждате ли — каза Ендрис, като ръцете му отново се движеха бавно, — там, където е съоръжението, се намира и един от нашите главни репродуктивни центрове. Той се използва от кастата на просъздателите, за да създава нови поколения ритрими. А просъздателите могат да работят единствено на мястото, където са били родени.

— Точно така — каза Кос. — Спомням си, че четох за това. Ритримите са нещо като сьомгата на Земята — тя хвърля хайвера си само на родното си място.

Самюелз се намръщи.

— Каква похвална аналогия, докторе.

Уесли се обърна към управителите:

— Това дава отговор на моите въпроси — увери ги той.

Ендрис показа със знаци, че е доволен от този факт. Последва пауза, докато Уесли се приготви да постави за разглеждане втората тема, която трябваше да дискутират с ритримите.

Ухура използва момента, за да върне вниманието си към строителите. Те продължаваха проучването на монумента, като опипваха с пръсти резбата и разговаряха помежду си единствено с жестове.

Изглежда, стигнаха до заключение. Единият от тях взе инструмент и тихо, доколкото бе възможно, започна да дяла една от фреските. Нямаше съмнение, че възнамеряваха да ги поправят.

Вниманието на Ухура отново се върна към комодора, който най-накрая беше избрал начина, по който да постави проблема.

— Има още един въпрос — обърна се той към Ендрис и останалите управители, — който няма връзка с това, което говорихме досега. Това е желанието на Федерацията да построи обсерватория тук, на Ритра. Мисля, че сте имали време да разгледате подробните планове, които ви изпратихме.

Ухура използва жестове, за да подчертае, че това няма нищо общо с досегашния разговор. С други думи, не беше нужно ритримите да се съгласяват с построяването на обсерватория, за да получат помощ за спасяването на просъздателския център.

Когато Уесли и Ухура свършиха, Ендрис отговори:

— Ние наистина имахме възможност да разгледаме вашите планове. И не виждаме причина работата по обсерваторията да не започне в най-скоро време.

Също както Ухура и управителят използва жестовете, за да подчертае, че въпросът за обсерваторията е отделен от въпроса за просъздателския център. Ухура се усмихна. Очевидно ритримите бяха решили да позволят на Федерацията да построи обсерватория независимо от това, дали хората щяха да им помогнат за просъздателския център.

По време на службата си на „Ентърпрайс“ Ухура беше свидетел на преговори, които започваха обещаващо, но завършваха с разочарование и провал. Радваше се, че тези разговори вървяха така добре.

— Благодаря ви — каза комодорът. — Оценяваме това. И бих желал да обсъдим въпроса по-нататък, след като осигурим просъздателския център — като погледна към своите офицери добави: — Ако нямате какво да кажете, предлагам да се върнем обратно на кораба и да подготвим инженерната група.

Ухура беше казала вече всичко. Останалите също. Когато комодорът се изправи и те го последваха. Миг по-късно ритримите също се изправиха.

— Задължени сме ви за съдействието — каза Ендрис.

— Няма значение — отвърна Уесли. Ухура отново се опита да смекчи отговора му.

Комодорът включи комуникатора си и каза:

— Телепортирайте ни, лейтенант.

— Да, сър — долетя отговорът.

Изминаха около две секунди, докато започне дематериализирането. Но това позволи на Ухура да хвърли око върху строителите, които се намираха в най-отдалечения ъгъл на градината.

Те всички бяха започнали да дялкат фреската, но все още работеха върху малък участък. Внезапно я изпълни странно чувство. Стори й се, че не реставрират, а заличават нещо.

„Но това е глупаво — каза си тя. — Защо някой ще иска да разруши старинна фреска? Тя вероятно е имала и по-добри дни, но със сигурност не представлява заплаха за никого.“

Докато размишляваше така, транспортният лъч ги върна на „Лексингтън“.

 

 

— Вие сте имали невероятен късмет, мис Джарвис — каза Кърк.

Шарон Джарвис, администраторът на колонията Бета Ксаридиан IV, кимна с глава в знак на съгласие.

Вървяха надолу по централната улица на колонията. Кърк си мислеше, че няма нищо впечатляващо тук. За разлика от повечето колонии, съседи на звездната система Алфа Ксаридиан, този преден пост на Бета Ксаридиан IV изглеждаше суров и объркан. Колонистите, които, както забеляза Кърк, бяха погълнати от работата си, представляваха по-голяма смесица, отколкото по-многобройното население на Алфа Ксаридиан II. Колонистите на Бета Ксаридиан IV изглеждаха по-сурови, по-издръжливи… и като че ли най-малко две трети от тях бяха от женски пол.

Администратор Джарвис беше типичен представител на това население. Не беше висока, беше малко набита, с мускулесто тяло и къса коса, на места побеляла.

Монтгомъри Скот ги приближи, придружен от Джиото. Скоти като побъркан търкаше ръце по крачолите на панталоните си, сякаш искаше да ги изчисти от някаква мръсотия. Това не озадачи Кърк. Напоследък Скоти все се забъркваше в нещо — тенденция, която повече подхождаше на по-нисшия инженерен състав, отколкото на главния инженер. Но Кърк със сигурност не възнамеряваше да каже на Скоти да се промени.

— Защитната система на планетата е проверена, капитане — каза Скоти.

— Трябва да съм ви казала това — отвърна Джарвис. — Моите хора са най-добрите, без да обиждам вашите, разбира се.

— Не се безпокойте, мис Джарвис — каза Кърк. — Винаги съм си мислел, че в галактиката ни има място за всички най-добри.

— Капитане — обади се Джиото, — може би не е лоша идеята да евакуираме колонистите.

Джарвис погледна учудено Джиото.

— Защо, по дяволите, трябва да бъдем евакуирани?

— Както каза капитанът — отвърна Джиото, — вие сте имали късмет. Нападателите, които са опустоши ли колониалните светове в системата Ксаридиан, досега все още не са ви атакували. Навярно е по-добре да напуснете колонията, преди да са ви нападнали.

Джарвис погледна нагоре, после надолу, след това се обърна към Кърк.

— Вие споделяте ли това мнение, капитане?

Кърк прехапа устни:

— На Алфа Ксаридиан II ние имахме много разгорещен спор по този въпрос. Колонията беше опустошена и оцелелите спореха дали трябва да напуснат, или да останат.

— Какво им казахте?

Кърк се прокашля.

— Аз… казах им, че са хора, които смело застават лице в лице с опасностите, които крие галактиката.

— И те останаха.

— Те останаха, да — каза Кърк. — Нападателите никъде не са повторили своите атаки. Другояче казано, те сега са в безопасност там, където са. Вие, от друга страна, сте най-вероятен следващ прицел… и ако се съди от разрушенията на Гама Ксаридиан, нападателите стават все по-жестоки. Може би ще размислите…

— Да бягаме? — попита тя с блестящи очи. — Капитане, надявам се, че предложението ви няма нищо общо с това, че колонията се управлява от жени и по-голямата част от населението е жени? Мислите, че това ни прави по-беззащитни?

— Разбира се, че не, мис Джарвис — отвърна Кърк.

— Вярвам ви. Вие сте истински рицар.

— В такъв случай — Кърк си позволи лека усмивка — трябва да има някаква защита тук.

— Това си и мислех — каза Джарвис. — Мъжете си приличат до един. Живеем в двадесет и трети век, а вие все още си мислите, че ние, жените, се нуждаем от силните ви ръце, за да ни защитават.

— Момент, момент — отвърна Кърк. — Сама казахте, че сте очарована от рицарите.

— Излъгах.

Той се втренчи в нея за момент, а след това се разсмя. Като се поколеба за миг, тя също се разсмя.

— Мис Джарвис, вярвам ви, когато казвате, че може да се грижите за себе си. Но… когато проследим действията на нападателите, мисля, че думите ми трябва да се тълкуват по друг начин, а не като рицарско чувство.

— Разбирам ви, капитане — отговори Джарвис. — Но моите хора и аз няма да се уплашим.

— Може би нападателите целят да накарат хората да напуснат планетите. А всяването на страх също е силно оръжие.

— И то много силно — изкоментира Скоти. — Вие не трябва да се страхувате.

— Но защо ще искат да напуснем планетата? — учуди се Джарвис. — Дори целта на атаките им е да прогонят хората от техните нови светове… това не може да е единственият мотив. Сигурно има и други подбуди — заграбване на територии може би. Или пък има нещо на тези планети, което те искат да притежават.

— Изследваме всички възможности, мис Джарвис. Уверявам ви, че…

От комуникатора се чу сигнал и Кърк бързо отговори:

— Капитане — долетя гласът на Палмър, — получаваме зов за помощ от Гама Ксаридиан VIII.

— Още една планета в системата Гама — каза сериозно Кърк. — Нападателите ли са?

— Като че ли да, сър.

— Веднага ни телепортирайте на кораба. Щурманът да е готов за скорост две светлинни. Кракът ми е на транспортьора. Край.

Скоти и Джиото стъпиха близо до Кърк, а Джарвис отстъпи назад.

— Бог да се грижи за вас, капитане — каза тя.

— Дано — отвърна Кърк. — И за вас също.

— Дано — каза Джарвис.

„Моля, не ме оставяй да върша това сам!“

Чеков знаеше, че ръцете му треперят, докато задаваше курса — възможно най-краткия маршрут към обсадената Гама Ксаридиан VIII. Смътно чувстваше погледа на Сулу, докато работеше, но не каза нищо. Преди да въведе последните си изчисления в компютъра, започна да ги проверява и изведнъж замръзна на място. Нещо не беше наред. Спря се върху един детайл и тогава чу гласа на Сулу:

— Значи и ти го забеляза, нали?

Чеков се обърна към него, като чувстваше, че се изчервява, и каза:

— Точно исках да коригирам.

— Добре — каза Сулу приветливо. — Ако следвахме курс точно към слънцето на Гама Ксаридиан, нямаше да бъдем в много добра позиция за спиране на нападателите, когато стигнем там.

Вратата на турболифта се плъзна настрани със свистене и Кърк влезе бързо. Спок се изправи от командното кресло и Кърк зае мястото.

— Изведете ни от орбита, мистър Сулу.

— Да, сър.

— Курсът е зададен, капитане — каза Чеков. Погледна към Сулу, но щурманът беше зает и не му обърна внимание.

— Времето при седем светлинни скорости, мистър Сулу?

— Ще бъдем там след двадесет и две минути, капитане.

— Дай боже да сме достатъчно бързи. Седем светлинни скорости, щурман. Изведете ни оттук.

„Ентърпрайс“ излезе от орбита и се отправи в космоса, като бързо се отдалечаваше от атмосферата на планетата.

Сигналните лампи премигваха и звукът за червена тревога отекваше навсякъде, но най-силно се набиваше в съзнанието на Чеков. Там имаше място единство за това и за мисълта: „Моля, не ме оставяй да върша това сам!“