Питър Дейвид, Майкъл Ян Фрийдман, Робърт Грийнбергер
Без наследство (2)

Глава втора

Говорителят на стената в стаята на Ухура забуча. Тя се приближи до него и го почука с опакото на ръката си.

— Тук лейтенант Ухура — каза тя.

— Лейтенант, бих искал да ви видя в кабинета си за обсъждане на окончателните подробности по вашата мисия.

— Да, капитане — отвърна тя. — Идвам веднага.

— Не се притеснявайте, лейтенант. Имаме достатъчно време. С „Лексингтън“ ще се срещнем след около пет часа.

— Да, сър.

Тя излезе и се упъти към стаята на капитана. Като минаваше по коридора, кимаше или се усмихваше на хората от екипажа. В нея имаше някакво излъчване, което винаги носеше облекчение на околните.

Но твърде необичайният шум, който чу по коридорите на „Ентърпрайс“ — нечии бягащи стъпки, — я накара внезапно да се намръщи. За момент си помисли, че е включена червената аларма на кораба, без да е разбрала това. Но бързо отхвърли тази мисъл, тъй като минаващите наблизо също чуха стъпките и се обърнаха с объркани погледи към нея.

В този миг зад ъгъла се появи един младши лейтенант, който задъхано размахваше ръце. Разбрал, че ще се сблъска с Ухура, той се завъртя и бързо отстъпи назад, но се подхлъзна и падна.

Ухура се надвеси над него с леко нацупени устни. Искаше й се да протегне ръка и да го изправи, но интуицията й подсказа, че помощта й би го унижила още повече. Той бързо стана, отупа се и измърмори някакво жалко извинение.

— Добре ли сте? — попита тя, като се опита да прикрие усмивката си.

Той примигна така учудено, като че ли въпросът за физическото му състояние беше напълно неуместен.

— О, да. Никога не съм се чувствал по-добре.

След това затътри леко крака с явно нетърпение да стигне там, закъдето бе тръгнал. Но протоколът изискваше да остане, докато старшият офицер му разреши да се оттегли.

— Младши лейтенант Чеков — каза тя с леко повдигната вежда — маниер, който бе усвоила от Спок. — Много бързате, младши лейтенант. Така може да изпаднете в беда.

— Да, лейтенант — отвърна той, като поклати нервно глава.

— Закъде бързахте толкова?

— Към командната зала, лейтенант. Дежурен съм.

— Да не би да смятахте, че залата ще ви избяга?

— Съвсем не, лейтенант — каза той сериозно. — Въобще не мислех така. Но аз бях… съм закъснял за дежурния рапорт.

— С колко?

— Четиридесет и пет секунди, лейтенант — каза той, след което се поправи. — Е, вече станаха минута и четиридесет и пет секунди.

— Така. А ако бяхте счупили крака или навехнали глезена си, сигурно щяхте да закъснеете с много повече, младши лейтенант — тя с усилие прикриваше потрепването на устните си. — Следващия път се движете по-бавно.

— Да, лейтенант. Не бих искал капитанът да разбере, че…

— Капитанът е в кабинета си и ме очаква — каза Ухура, — така че няма да узнае за вашето… неблагоразумие — Чеков я погледна неспокойно. — Няма да го чуе от мен — добави тя, — ако това имате предвид.

Признателен, той кимна с глава.

— Благодаря, лейтенант.

За миг те гледаха един в друг, след което Ухура леко наведе глава. Това беше знак за Чеков да продължи пътя си. И преди Ухура да успее да каже нещо, беше вече тръгнал, почти побягнал. Вървеше бързо със свити в юмруци ръце. Единственото му желание беше да успее да се овладее. Същото изпитваше и Ухура, която едва изчака младия Чеков да се скрие от погледа й, за да избухне в смях.

След внезапно обзелото я весело настроение, тя отново се натъжи. Случайната среща я върна към мисълта за заминаването й на друг кораб, където щеше да се чувства напълно чужда. Независимо от числеността на екипажа, за нея щеше да е крайно мъчително да е сред примерно 429 непознати хора.

Кърк чу звънеца на вратата на кабинета и без да се откъсва от заниманието си, просто каза:

— Влез!

Вратата се отвори със свистене. Той дори не си направи труд да вдигне поглед. В стаята се разнесе характерна приятна миризма на парфюм и се чу лекото дрънчене на онези големи обици, които неговата подчинена, отговаряща за комуникациите, понякога носеше. Когато в кабинета на Кърк влезеше мъж, трябваше да вдигне глава, за да определи самоличността му, а що се отнасяше до жените — винаги разчиташе на шестото си чувство.

— Седнете, лейтенант.

Ухура, от своя страна, беше учудена от това, че капитанът я позна, без да я е погледнал. Седна покорно и като не знаеше какво да направи с ръцете си, ги сложи в скута си.

Кърк изключи компютъра и се обърна към нея:

— Напрегната ли сте?

— Малко, капитане — отвърна тя с лека въздишка. — Да бъдеш далеко от дома си…

— Не считате Земята за своя дом, нали?

— Само за известно време — призна тя, като сви рамене. — А вие, сър?

Кърк сви устни.

— Не. Не мислех така дори и когато живеех там — отвърна той откровено, като се надигна от мястото си. — Не трябва да се безпокоите, лейтенант. Познавам комодор Уесли от години. Добър човек е. Бих казал даже, че той е вторият най-добър командир на звезден кораб в цялата флота.

— Вторият най-добър? — попита Ухура. — А кой е първият…?

Кърк се усмихна.

— Сама трябва да отгатнете. Какво е животът без загадки, лейтенант? — изведнъж приятно шеговитият тон на Кърк изчезна и той продължи със сериозна нотка: — „Лексингтън“ е невероятно добър кораб. Ако не беше така, в никакъв случай не бих изпратил някого от подчинените си там.

— Моите уважения, капитане, но… вие ме изпращате по нареждане на Старфлийт.

— Има различни видове заповеди, лейтенант — сви рамене Кърк. — Когато става дума за промяна на персонала, капитанът има известна свобода на действие и сам решава това. Ако той смята, че преместването на отделен служител е в противоречие с интересите на целия личен състав, може по най-учтив начин да отхвърли молбата на Старфлийт. Но що се отнася до „Лексингтън“, би ми било трудно да ви обясня поставената задача и причините за настояването ми за нейното изпълнение — той заобиколи пулта и приседна. — Вижте, лейтенант… На „Ентърпрайс“ вашите задължения изискват една малка част от действителните ви възможности, докато на „Лексингтън“ в дипломатическите срещи с ритримите ще се изявите напълно. Техният говорим език и езикът на жестовете им представлява трудност дори за най-съвършените дипломати. Вие обаче сте от най-добрите лингвисти на Старфлийт. Време е да използвате способностите си.

— Да, сър — каза тя, като леко наведе глава. — А знае ли се какво точно искат ритримите от нас?

— Не — призна Кърк. — Старфлийт желае да изгради съоръжение за дълбоко пространствено наблюдение на мястото, което заема Ритра, и да възстанови неотдавна унищоженото от Горн оборудване. Целта е да се наблюдават явленията навътре в пространството и — никой не се стеснява да каже това — да се следят действията на жителите на Горн, тъй като те са твърде близо до границата на Ритра. А ритримите, от своя страна, казват, че желаят да преговаряме при условие, че ние спомагаме за предотвратяването на евентуална опасност, застрашаваща живота на хората им. Но все още не са уточнили ясно заплахата, която съществува.

— Коя е причината за това? Трудната комуникация ли? — попита Ухура.

— Вероятно, а може би са и твърде предпазливи. Това е едно от нещата, което трябва да откриете, лейтенант. И тъй като част от предишната ви практика е свързана с изучаване на култура и език, подобни на тези на ритримите, Старфлийт реши, че вие сте най-подходяща за тази работа — тя замълча, но Кърк усети загрижеността й. — Лейтенант? — подкани я леко той.

— Добре, капитане, ако те толкова желаят да бъда включена в мисията, не разбирам защо просто не възложат цялата задача на „Ентърпрайс“.

— Ясно е, лейтенант.

— Защото Ритра е в сектора на „Лексингтън“? Да, сър. Разбирам.

— Какво ви безпокои, лейтенант? — погледна я той, съвсем не равнодушно.

Тя отвърна на погледа му със строг израз.

— Загрижена съм само за последиците от отсъствието ми, които ще има „Ентърпрайс“, капитане — каза тя. — Персоналът за комуникации ще бъде непълен. Хората, които ръководя, са добри, но нямат достатъчно опит. Старфлийт трябваше да ме предупреди по-рано. Не искам да съм далеко в критичен момент, какъвто вече имахме.

— Какъвто имахме — кимна с глава Кърк. — Лейтенант, смятам, че подценявате възможностите си за обучаване на кадри. Във вашето временно отсъствие те ще се справят добре.

— Временно — начинът, по който тя изрече тази дума, потвърди подозренията на Кърк, че тревогата й е действителна.

— Лейтенант — каза той, като разбираше, че с иронията си преувеличава нещата, — имам смътното чувство, че вие смятате, че ще назначим друг на вашето място по време на отсъствието ви.

— Сър? — тя не разбираше думите му.

Кърк скръсти ръце.

— Боб Уесли обича да го приемат като, цитирам: „добър познавач на конско месо“. Това означава, че може да разпознае най-умните и най-добрите служители на флотата и при удобен случай ще направи всичко възможно, за да ги привлече на своя кораб. Това е едно от нещата, което прави „Лексингтън“ отличен кораб.

— Разбирам.

— От друга страна — продължи Кърк, — причината „Ентърпрайс“ да бъде обект на разговори във флотата сте вие, лейтенант. Знаете, че за нас се говори, нали?

— Да, капитане, около нас се водят разгорещени разговори — потвърди тя със сериозен тон.

— Така. И приносът за това е странната способност на капитана на „Ентърпрайс“ да върши същото нещо, което върши и комодор Уесли. Тоест, искам да ви кажа, лейтенант, че това е само временна длъжност. Вашето място, докато вие желаете, ще бъде тук.

— Благодаря ви, сър — тя кимна в знак на благодарност.

— На прозореца ще има винаги запалена за вас свещ, лейтенант.

— Ще я търся, капитане.

Щом се върна в стаята си, Ухура застана пред компютъра и хвърли бегъл поглед върху сектор „Лични съобщения“. Спираше се само на тези, на които трябваше да отговори, преди да напусне „Ентърпрайс“.

За своя изненада, тя откри едно поздравление от лейтенант Палмър. Прегледа го и леко въздъхна. На този кораб не можеше да има никакви тайни. Тъй като известията не налагаха спешен отговор, тя ги въведе бързо в запаса от информация, като ги остави за обработка след завръщането си.

Огледа жилището си и състави наум списък на нещата, които трябваше да вземе. Не искаше да пропусне нещо. До леглото й имаше малко шкафче, където стоеше сакът й с надпис „Старфлийт“. Тя ловко го измъкна, обърна се и започна да отваря чекмеджетата на гардероба. Внимателно премисляше това, което щеше да й е необходимо за една дипломатическа мисия. Униформа клас „А“, парадна униформа, любимият й трикордер, няколко музикални диска… Мислите й бяха прекъснати от звънеца на вратата.

— Заповядайте — каза тя, като помисли, че това е капитан Кърк, дошъл за допълнителна информация.

Загриженият й поглед бе бързо заменен от усмивка, когато на прага застана лейтенант Сулу. Щурманът се разположи върху изпънатото легло с натрупани в единия му край вещи.

Огледа стаята и с удивление забеляза колко много ценни предмети на изкуството украсяваха стените и тоалетката.

— Здравей! — започна той. — Току-що научих и реших, че ще е добре да дойда да те изпратя. Тук, както знаеш, слуховете бързо се разнасят.

Тя се засмя и махна с ръка. Отвори сака си и започна да нарежда сгънатите униформи.

— Разбира се. Нали за това е компютърният ни бюлетин. А и тайна не може да се пази, ако животът ти зависи от нея. Все пак кой раздрънка за изненадата на Райли? Всички знаем, че бяхте вие, господин Сулу.

На лицето му се появи печална усмивка.

— Признат за виновен. И така, каква е тая работа с „Лексингтън“?

— Дипломатическа мисия. Имат нужда от мен. Много съм поласкана. Лично капитанът ме уведоми. Сигурно е нещо важно за Федерацията.

Сулу започна да сгъва парадната униформа на Ухура, при което тя се усмихна.

— Мисля, че капитанът е искал просто да запази своя офицер по комуникациите. Комодор Уесли е известен с две неща. Първо, носи се славата му на строг командир и, второ, ще направи пътека до Старфлийт само и само да има член от екипажа, какъвто той желае. Както знаеш, точно така се получи и със Стайлс, и с доктор Ноел.

— Това са само слухове — отвърна тя, макар че в тона й се долавяше промяна. — Би ли ми извадил ботушите? Под леглото са — извика тя, като отиваше към другата стая.

Той само кимна и внимателно постави парадната униформа в сака. След това се наведе под леглото и измъкна чифт ботуши. Разсеяно започна да ги бърше с ръкава на ризата си, въпреки че не се нуждаеха от това, тъй като бяха достатъчно чисти.

Ухура се върна. В ръцете си държеше последните вещи, които трябваше да прибави към багажа. Сложи ги в чантата и зарея поглед, мислено прехвърляйки списъка на необходимите неща. Доволна, че всичко е приготвено, затвори ципа и сложи код на ключалката.

— Кога е срещата? — попита тя.

— След няколко часа. Чеков отиде до командната зала, за да направи повторна проверка на курса.

— Той изглежда добро момче — каза тя и седна до Сулу на леглото. — Понякога е малко нервен, но явно си разбира от работата.

— Справя се чудесно, но понякога се страхува от критичния поглед на капитана.

— Трябва да му помогнеш да се освободи от това притеснение — каза тя с усмивка. — Ти ще си човекът, който ще бъде до него. След като мен ме няма, ти ще се погрижиш.

— Какво означава това?

— Имам предвид фехтовката. Омръзна ми да бъда твой главен партньор. А той е по-млад и по-възприемчив от мен, така че лесно ще го обучиш. Дори би могъл да приеме това като заповед от по-старши офицер.

— Благодаря за подкрепата — каза той с усмивка.

— Ще видим кой от двама ни е по-стар. Хайде! Време е за смяната.

Станаха едновременно. Винаги с нетърпение очакваха да се качат в командната зала. Тя беше не само активен център на кораба и особено място за двамата офицери, но и точка, която им даваше възможност да бъдат част от процеса за вземане на решение, част от действието.

За Ухура командната зала беше началото и краят на всяка възложена задача. Беше посветена в данните, които Кърк притежаваше; чувстваше отношенията между хората и въпреки че на борда имаше 429 души, винаги разбираше кой се нуждае от морална подкрепа или пък от утешително потупване.

А що се отнася до Сулу, пръв успяваше да види нещо неочаквано, да стане съпричастен на всяко космическо събитие. Изпитваше истинско предизвикателство, когато направляваше огромния звезден кораб в космоса, сред звездите. Той беше този, който го водеше към нещо ново и вълнуващо и избягваше непредвидените опасности.

Често й беше казвал, че именно чувството за откриване на непознатото поддържа стремежа му към Старфлийт и любовта му към кормилото. Сегашният си пост не би заменил за нищо на света.

Те тръгнаха по коридора, като поздравяваха хората от екипажа, които познаваха. Това място даваше спокойствие на Сулу, а на Ухура — сигурност. Когато се движеха заедно, той се стремеше да следва темпото й и вървеше с умерена крачка.

Ухура, на свой ред, винаги го критикуваше и казваше, че се движи с походка на старомоден земен жител. Тя разбираше, че губи в тази битка, тъй като Сулу бе човек неудържим, изпълнен с твърде много енергия, за да се примири с мудността.

И все пак неговото предизвикателство й доставяше удоволствие. Така тя научаваше нови неща. Докато нейните занимания бяха свързани само с музикалния и комутативния компютър, неговите интереси имаха доста по-голям диапазон. Бе работил в областта на ботаниката в продължение на година. Не му бяха чужди и познанията, свързани с театъра, а освен това не преустанови и физическата си подготовка, като на първо място поставяше фехтовката — най-добро средство за поддържане на рефлексите. Ухура също беше съгласна, че спортът има своите предимства, но предпочиташе плуване за укрепване на мускулите и издръжливостта.

— Чух, че младши лейтенант Берганза и лейтенант Питарезе са се разделили — спомена Ухура, като застанаха пред вратите на турболифта. Макар че обикновено се чакаше не повече от минута, това време винаги й се струваше безкрайно.

— Лошо — отбеляза Сулу. — Мислех си, че са хубава двойка. Но нали знаеш старата поговорка „Никога не смесвай биофизиката с астрономия“.

Чу се свистене и вратите на кабината се отвориха.

— Не съм я чувала преди — каза тя, като влязоха в асансьора. После хвана ръчката, леко я завъртя и подаде команда: — Командната зала!

— Разбира се, че не си. Най-добрите поговорки за теб са свързани с гимнастическия салон.

— Не се заяждай.

— Хайде, хайде! — Сулу замълча, след което продължи отново с по-тих и дълбок глас. — Надявам се, че там ще бъдеш добре.

— Сигурно. Вълнувам се от посрещането. Не бих искала да имам неприятности.

— Чудесно — усмихна се той. — Само се върни. Не се поддавай на съблазнителния чар на Уесли.

Тя му отвърна с усмивка. Искрено оценяваше приятелското му чувство. Досега никой от тях не бе разкривал романтични мисли пред другия. Понякога истинското приятелство беше много по-стойностно и Ухура държеше на това.

— Едва ли тук ми харесва — увери го тя. — Все пак ти благодаря. Приятно е, когато някой те оценява.

— Това е част от службата — отвърна Сулу.

Вратата плавно се отвори и те излязоха. Той направи бърза проверка на личния състав. Спок заемаше централния пулт в очакване на капитан Кърк; Чеков отговаряше за навигацията, лейтенант Лесли беше на инженерния пулт.

Докато сядаше на мястото си, щурманът потупа леко Чеков по рамото. Младши лейтенантът повдигна глава и се усмихна.

— Здравейте, господин Сулу. Намираме се в пространство 2. Направил съм последното регулиране на курса.

— Добре — Сулу прочете записките му и остана доволен от състоянието на нещата. Още една учебна стрелба към Гама II, след което… още малко работа по картата. Сигурно ще е скучно без очарователното присъствие на Ухура.

— Да, тя има превъзходен глас — съгласи се Чеков. После замълча и се зае с работата си.

— Данните скоро няма да се променят — каза Сулу, — така че можеш да си починеш. На какво разстояние сме от „Лексингтън“?

Чеков погледна към астрогатора и отвърна:

— Два часа и двадесет и седем минути.

— Така, значи известно време те няма да бъдат в сензорния обхват. Сега се наслаждавай на гледката — Сулу се обърна към своя пулт, за да провери някои от сведенията.

Чеков изпъна ръце и се облегна назад — само за момент. Очевидно беше човек, който не може да се отпусне. Младши лейтенантът бе все още нов на борда на „Ентърпрайс“ и тепърва щеше да доказва себе си. Предстоеше му да привикне към отмората, предлагана между отделните свръзки. Именно на това трябваше да го научи Сулу.

Навигаторът погледна през рамо и видя как Ухура зае мястото си и разгледа последната информация. Освен съобщенията, изпратени само до „Ентърпрайс“, корабните компютри приемаха и регистрираха и стотици други известия на ден. Някои от тях бяха данни от Старфлийт за по-старшия персонал. Други представляваха записани разговори от кораби в същия квадрант, лични съобщения за екипажа и случайни сигнали, хванати от сензорите.

Сулу знаеше, че екипът на Ухура е изключително добър в сортирането на тези послания и в подбирането на пикантните истории. Това бяха факти, ненужни за официалния доклад, но все пак намираха своето място в бордовия бюлетин.

Ухура хвана погледа на Сулу и се усмихна.

— Нещо интересно в ефира? — попита той.

— Изглежда спокойно. Има няколко гранични престрелки с корабите на Клингън. А тези от Вулкан са направили някакво ново откритие, което без съмнение за господин Спок ще бъде „превъзходно“. Мисля също, че Анжела Мартин ще бъде разочарована да научи, че нейните метеори са загубили първенството в играта си срещу „Пайпърс“.

Сулу кимна с глава и насочи вниманието си към системите за проверка, които щателно преглеждаше при всяка смяна. И накрая доволен, че всичко по пулта му е в ред, включи комуникатора и се свърза с оръжейната зала. Оттам се обади с бодър глас Анжела Мартин, с която заедно направиха бърз преглед на оръдията.

— На пулта светна зелена светлина — отвърна тя накрая.

— Добре — Сулу изключи комуникатора и се замисли за Мартин. Тя беше опитен служител, един от най-добрите специалисти по оръдията в цялата флота. Смъртта на годеника й Томлинсън, загинал при престрелка с ромуланите, бе тежък удар за нея. Томлинсън беше единственият нещастен случай тогава.

За щастие Мартин успя да приеме положението и бързо се възстанови, но загубата я беше направила малко затворена.

Напоследък Сулу се опитваше да я разсее и я покани в организираната от него музикално-театрална група, но тя се оказа неподходяща.

Вероятно би могъл да я помоли за някаква помощ в ботаническата си градина. Тъй като доброволецът Ранд не беше вече на кораба, той се нуждаеше от съдействие за нареченото от него растение Борегард. „Да, може би известни занимания с ботаника биха били добри за Мартин“ — мислеше си той.

За жалост, времето между мисъл и действие беше твърде дълго.