Питър Дейвид, Майкъл Ян Фрийдман, Робърт Грийнбергер
Без наследство (1)

Глава първа

— Край на спокойствието ти!

Джак Айсмън се обърна с изкривена усмивка към човека, който току-що бе изрекъл тези думи. Насочи пръст към него и каза:

— Ти завиждаш, Делакорт.

Делакорт отстъпи назад, сякаш жестът бе пробол сърцето му. Той беше с няколко десетилетия по-възрастен от Джак, но това съвсем не го възпираше от поведение, неприсъщо за годините му. Делакорт разтърси буйните си побелели коси, отпусна тежко ръка върху рамото на Джак и изрече напевно:

— Занимавах се с теб, приучвах те на добри навици, опитах се да ти внуша всички ценности, ръководили ме в живота. А сега, въпреки всичко, ти се оттегляш и възнамеряваш да се жениш.

Джак поклати глава и почука по екрана на компютъра, пред който седеше Делакорт.

— Не смяташ ли — отбеляза той, — че би било по-добре да се заловиш за работа? Програмата за деня е доста претрупана.

Сините очи на Джак заискриха весело. Отскоро носеше дългата си червеникава коса на опашка. Имаше известни забележки от страна на другите членове от изследователския екип на колонията Гама Ксаридиан, но въобще не им обръщаше внимание. Интересуваше го единствено мнението на Лорита. Според нея косата, в съчетание с едрото му лице, му придаваше твърде храбър и авантюристичен вид. Тази идея наистина се нравеше на Джак Айсмън — дръзкия съветник на административния управител на колонията Гама Ксаридиан.

С лека въздишка, Делакорт се отпусна на креслото. Кабинетът му беше най-просторният не само в тази сграда, но и в цялата планета.

Прекрасните лъчи на слънцето вече се показваха бавно на хоризонта на Гама Ксаридиан, промъкваха се през прозореца и хвърляха отблясък върху разнообразните стъклени и кристални фигурки, които Делакорт с любов бе събирал. Те бяха наредени по многобройните рафтове в кабинета и в ранните утрини му придаваха необичайно внушителен вид. Небесната дъга проблясваше по бялата отразяваща повърхност. Въпреки че Джак не обичаше да става толкова рано, за да изпълнява задълженията си като дясна ръка на Делакорт, все пак не можеше да пренебрегне този ефект от гледна точка на естетиката.

Делакорт прегледа задачите.

— Нищо по-различно от вчерашния ден — каза той замислено, — а и от по-предния: дебати, дискусии… Сигурен съм, че в програмата за днес са включени седем срещи на комисии.

— Осем — коригира го Джак.

— Осем. Както и да е. А колко научни комисии поддържа тази колония?

Джак знаеше прекалено добре, че Делакорт е наясно с отговора, но отвърна:

— Осемдесет и три.

— Осемдесет и три — Делакорт поклати недоверчиво глава. — Осемдесет и три — повтори той и размаха месестия си пръст пред Джак. — Знаеш, че когато създадох тази колония…

— В онези стари времена — каза Джак изключително сериозно, — преди космическите полети, когато е трябвало да изминеш целия път от земята — девет милиона мили — нагоре по снежните върхове.

— Точно така — каза важно Делакорт, — и то с безброй динозаври наоколо, които непрекъснато те хапят по краката — усмихна се и продължи. — Не, говоря сериозно, Джак. Когато за първи път се установихме тук, имаше само една комисия. Тя се наричаше „комисия по оправяне на нещата“. Тогава аз настоявах за отхвърлянето на старата практика да се разпределя всяко проклето задължение. И ти сам виждаш какво се получи.

— Успяхме — каза Джак.

— Да, успяхме — потвърди Делакорт, като направи неопределен жест. — Е, Колкър, сега това е твое. След три месеца аз се оттеглям от мястото и всичко ще ти принадлежи, на теб и твоята прекрасна годеница.

— Така. А ти сигурен ли си, че напускаш работа? Мисля, че съм чувал това и миналата, и по-миналата година.

— Какво?! Искаш да кажеш, че си разочарован от това, че не си се отървал по-рано от мен?! — каза Делакорт учудено.

Джак се обърна и махна презрително с ръка, когато на вратата се позвъни.

— Влез! — извика Делакорт.

Вратата се отвори със свистящ шум и Лорита надникна. Тя знаеше, че зад добронамерените шеги на Джак се крие дълбоко уважение към Делакорт. Но самата Лорита бе твърде открит човек, за да прикрива чувствата си по този начин, и когато срещнеше Делакорт, винаги се стесняваше.

— Попречих ли? — попита тя колебливо.

— Ни най-малко — отвърна Делакорт, като й направи знак да влезе. — Просто си говорехме с твоята жертва.

— Жертва?! — примигна тя в пълно недоумение. Що се отнася до квантовата астрофизика, Лорита беше на абсолютна висота, но хуморът или тънкият сарказъм бяха нещо чуждо за нея. — Имате предвид моя годеник?

— Има ли някаква разлика? — сви рамене Делакорт.

— Не му обръщай внимание, скъпа — каза Джак и повика Лорита при себе си. Когато тя се приближи, той нежно погали голата й глава, по която имаше лек мъх. Това означаваше, че скоро ще трябва отново да се бръсне. — Какво става?

— Остават още няколко последни подробности около сватбения прием довечера.

— Последни? — каза Делакорт. — Моята дума ще бъде последна. Не смятате ли, че като управител на колонията аз трябва да извърша церемонията?

Лорита леко наведе глава, като предпазливо наблюдаваше Делакорт с черните си очи, в които сякаш нямаше зеници.

— Защо отношението ви към брака е толкова негативно, мистър Делакорт? — запита тя с любопитство.

— Неестествено положение на нещата, скъпа моя — отвърна на висок глас той. — Знаете ли каква е разликата между брака и смъртта?

Лорита отправи поглед към Джак.

За да избегне неудобството от мълчанието, Джак въздъхна и каза:

— Не знаем. Каква е разликата, шефе?

— Аз също не знам — отговори Делакорт, — но не бих се отдал прибързано на нито едно от двете, преди да съм я разбрал.

Точно в този момент гръмнаха сирените.

— Джак? — Лорита объркано се огледа и инстинктивно се притисна към него.

Приятелският тон и шегите се бяха изпарили за миг. Делакорт незабавно бе заел мястото си зад компютъра и изричаше нетърпеливо заповедите:

— Компютър! По дяволите, изчисти екрана! Искам данни за периметъра!

Джак беше застанал пред командния пулт на стената и вече отчиташе последните данни. В този момент вратата се отвори без предупреждение и в кабинета на Делакорт нахлу тълпа от учени, наподобяваща нашествие на леминги, която с неясни брътвежи и крясъци обсъждаше това, което ставаше.

На двора, някъде долу под кабинета на Делакорт, тревожният сигнал продължаваше. Обитателите на колонията, с разрошени коси и метнали върху пижамите си връхни дрехи, се тълпяха на главните площадки. Само такива „луди“ като Делакорт и неговите приближени можеха да бъдат на крак по това време.

Делакорт размахваше в раздразнение ръце и крещеше:

— Млъкнете! Млъкнете, всички! — не можеше да чуе данните от компютъра и извика силно: — Компютър, повтори!

— Шест кораба са навлезли в периметъра на планетата и приближават с голяма скорост — каза компютърът с дълбокия си баритон. — Предупредителните сензорни локатори сигнализират за готовността на оръдията им. Ако се съди по размера и формата, съществува деветдесет и три процента вероятност това да са същите кораби, нападнали системите Алфа и Бета Ксаридиан през последните четири месеца.

— Коя е най-близката планетарна защитна система? — запита Делакорт.

— Станцията „Браво“.

— Искам директна връзка веднага. Веднага! — добави той, като че ли повторението на командата би ускорило незабавните комуникационни възможности на компютъра.

Миг по-късно по телефона за вътрешни съобщения се чу провлечен говор:

— Тук е Слоун от станция „Браво“. Обаждате се да ми кажете, че имаме компания, шефе?

Делакорт изтри с ръка потта, която сякаш се беше материализирала върху горната му устна. Пое дъх и мълчаливо изрече благодарствена молитва за покровителствения дух на Колкър. Слоун беше най-опитният човек, с когото те разполагаха в планетарната защита. При евентуално нападение не биха могли да очакват по-добра позиция.

— Да, Слоун. Какви сведения имаш?

— Следвам ги — каза Слоун. — Оръдията са насочени към целта. След четири секунди ще имаме потвърждение за обекта.

Делакорт кимна с глава и огледа бързо хората, струпали се в кабинета му. Неговите хора. Лицата им бяха еднакво бледи. Тъй като не видя Джак, той извика:

— Джак! Изпратете спешно съобщение до Старфлийт^[1]. Кажете им…

— Току-що го сторих — отвърна Джак. — Реших, че трябва да се погрижа за това само в… — той погледна Лорита, чиято ръка беше обвила кръста му. Тя трепереше и се притискаше в него. — Само в случай, че положението стане по-сериозно.

Не това бяха думите, които той искаше да каже. На Делакорт също му беше ясен неизреченият завършек: „в случай, че не успеем“.

Но дотам не биваше да се стига.

— Говорете, Слоун — каза Делакорт.

Последва дълго мълчание, през което Делакорт видя как животът му минава сякаш на лента пред очите. Накрая в стаята се разнесе спокойният глас на Слоун.

— Целта определена — каза той. — Очакваме потвърдителен сигнал за стрелба.

Отговорът на Делакорт беше кратък и ясен. След това, което се беше случило с Алфа и Бета Ксаридиан, рискове не биваше да се поемат, нито да се правят някакви предположения. Ако имаше и най-малко съмнение за вражеско нашествие, единственото нещо, което трябваше да се направи, бе да се действа съобразно създадената обстановка.

Делакорт облиза пресъхналите си устни и каза:

— Унищожете ги!

— Вижте! — един от ръководителите на комисии сочеше нещо през големия прозорец в кабинета на Делакорт. Някъде в далечината, на изток, се забелязваха малки огнени кълба, които осветяваха небето. Земните оръдия освобождаваха заряда си срещу настъпващите врагове. Минути по-късно огнената гледка бе придружена от звук, идващ по комуникационната връзка, установена от компютъра. Пронизителният вой на земната отбрана винаги предизвикваше главоболие у Делакорт — дори и сега, когато това за него беше най-приятният шум, който някога бе чувал.

Но изведнъж слухът му долови нещо не толкова приятно.

— По дяволите! — прозвуча гневният глас на Слоун. — Доста бързи са тези негодници! Ще ги науча аз тях! Стоунър! Дини! Отново на прицел! Свалете ги, преди…

В този момент на хоризонта, там, където станцията „Браво“ обстрелваше нахлуващите кораби, избликна огнено кълбо, което се изви нагоре, сякаш да докосне небесата и да ги обгърне в парещата си милувка.

Мълчанието, което цареше, бе прекъснато от внезапен шум в говорителя.

— Край на комуникациите — изрече компютърът с невъзмутимо спокойствие.

В последвалия миг тишина Делакорт едва успя да промълви:

— А причините за прекъсване на връзката?

— Станцията „Браво“ е унищожена.

Присъстващите в залата едва бяха успели да възприемат тази информация, когато забелязаха нападателите. Те като че ли изплуваха от току-що изгряващото слънце.

Думите на Джак заглъхнаха в шепот:

— Какво ще правим, Дел…?

Когато се опита да отвърне, Делакорт едва позна гласа си. Той сякаш идваше от милион мили разстояние.

— Джак, използвай всички честоти. Искам тези негодници да ни чуят.

— Връзката е готова, шефе!

Делакорт повиши леко глас и каза:

— Говори командващият Делакорт. Незабавно прекратете нападението си! Старфлийт е информирана за враждебните ви действия. Нямате никакъв шанс. Отговорете, моля!

Като изрече това, той притаи дъх в очакване на някакъв отговор — независимо какъв — похвала, заплаха, изискване или каквото и да е.

Това, което чу, бе само свистенето на вятъра от спускането на корабите. Те минаха толкова ниско, че разтърсиха стените и разцепиха с грохота си спокойствието на утринната тишина. Подът под краката на Делакорт потрепери. Стъклените и кристалните предмети се прекатуриха от етажерките и се начупиха. „Неща, крехки като всяка скулптура“ — помисли си Делакорт.

Корабите направиха една обиколка и при повторната си поява откриха огън. Делакорт затвори очи, но шумът от взрива, който се чуваше отвън, пронизваше слуха му. До него достигнаха писъците на хората му — хората, които той беше неспособен да защити. Залата беше също изпълнена с викове и крясъци, тропот на крака, задушлива миризма на пот и смърт. Той чу как сградата се пропукваше и рушеше. Отиде до прозореца и се притисна в него, като че ли да привлече нападателите към себе си.

Колонията беше в пламъци. Видя как майки притискат прекършените тела на децата си и как постройките се сгромолясват върху тях. Десетки години от живота му се превръщаха пред него в изгарящи руини. По бузите му се стичаха парещи сълзи. Когато се обърна, в залата бяха останали само Джак и Лорита. Заровила лице в гърдите на Джак, тя се разтрисаше от мъчително ридание. Като хапеше долната си устна, Джак галеше нежно главата й и се опитваше да я успокои.

Делакорт заби поглед в тях.

И отново, с несвойствен глас, заговори:

— Ти, Джак, вземаш ли Лорита за своя законна съпруга, с обич и преданост, докато смъртта ви раздели?

Те го погледнаха така, като че ли беше загубил разсъдъка си. Невероятно, но на лицето му се появи усмивка.

— Е?!

— Дел… ти…

— Не мисля, че имаме много време — каза Делакорт, като с поглед нежно ги подканяше.

— Неговият отговор е „да“, моят — също — бързо отвърна Лорита.

Джак я погледна и в следващия миг вече я целуваше жадно и безразсъдно.

— Тогава, според отредените ми пълномощия… — изрече Делакорт.

Точно в този момент прозорецът се сгромоляса и помещението се изпълни с парещ въздух. Експлозията изхвърли Делакорт напред. Той усети силна болка в гърдите си, наведе поглед и видя стърчащото оттам голямо парче стъкло. Огледа го с изумление и се срина на земята.

Когато Джак пристъпи към него, сградата отново се разтресе. Този път попадението беше точно. Таванът се пропука и огромните отломки заваляха. Лорита изкрещя името на годеника си и със скок се озова в прегръдките му точно когато целият таван се срути върху тях. Подът под краката им също се срина и полетя към земята пет етажа надолу.

Още пет минути внезапно нахлулите кораби продължиха обстрелването на изследователската колония. Правиха обиколка след обиколка, докато не се увериха, че под тях не е останала жива душа.

И тогава…

Тогава те…

Нищо.

Наоколо се виждаха само нападателите. Лъскавият им триъгълен кораб блестеше на утринната светлина, която Делакорт така много обичаше. Те се извиха в дъга по посока на изгряващото слънце, оставяйки след себе си смърт и разруха, без каквато и да е причина за това масово избиване.

Сигналът за опасност беше изпратен до Звездната флота, но нападателите не се интересуваха особено от това.

Имаха си свои грижи.

Водейки след себе си смъртта, те отлетяха.