Белинда Джоунс
Любовна академия (9)

Глава 9

„Не разчитай на другите да ти показват пътя, носи собствена карта.“

Дейвид Беърд

Останах сама с мислите си сред заобикалящите ме сгради. Когато свърнах по Fondamenta Nove, видях лагуната да се разкрива далеч пред мен, докъдето стига погледът. Гледката на моторните лодки, които рисуваха безразборни бели ивици по повърхността на водата, ме накара да се почувствам неочаквано безгрижна и жизнерадостна. Вдишвам въздуха, напоен с аромат на сладолед, морски изпарения и слънчева светлина и се подготвям да дебютирам като пътник на венецианския градски транспорт.

Първо — билетът. Плащам пет евро и благодаря на служителя на гишето, който ме информира, че се намирам на правилната спирка за потегляне към остров Мурано. Минавам по тълпите и стигам до сглобяемата плаваща спирка, намествам се на пейката и чакам да пристигне номер 42. Опа! Не си давах сметка колко подвижна е всъщност спирката. Така де, не навсякъде може да те хване морска болест на спирка на градския транспорт.

Нещата загрубяват още повече, когато вапоретото обявява пристигането си с ужасни пръски вода и агресивно дрънчене на ръждясал метал. Гледам с възхищение как дребничка жена в синя униформа мята дебелото въже, прави майсторски възел и спира движението на лодката в идеална позиция, след което освобождава преградата, за да могат да слязат пътниците. След преминаването на слизащите останалите от нас се втурват напред и ето че сякаш отново съм в лондонското метро — нечия раница ме блъска в гърба, един лакът се забива в бъбреците ми, а детска количка премазва стъпалото ми. В изискан и старинен град като Венеция подобни действия изглеждат някак примитивни особено след белите кожени тапицерии на водното такси. Намирам си ъгълче, в което да се приютя, и се чувствам като укриващ се пътник без билет сред индустриално облицования интериор от метални сглобки. После вниманието ми е привлечено от безупречно облечените венецианци, които се смесват с леко озадачените туристи. Е, щом тук е достойно и за тяхната изисканост, няма какво да се оплаквам. Когато потегляме, правя всичко възможно да стоя неподвижно, за да не сграбча нечий ръкав, когато залитна, или да ударя с глава фотоапарата на американски турист.

Хората започват да снимат, когато наближаваме първата си спирка — остров Сен Мишел с неговия гробищен парк (те разбира се му казват „Сан Микеле“). Хвърлям поглед на розово-бежовата тухлена стена, която го обрамчва като корона откъм вълнолома, и забелязвам, че паркът е украсен с извити бели арки и осеян с кипариси като градина за пикници. Това наистина ли е „Островът на мъртвите“?

От Киър знам, че Сен Мишел за Венеция е това, което е Пер Л’Ашез за Париж, а двойката до мен засилва любопитството ми, като разказва за невероятното си посещение там. Може би и аз ще се отбия на връщане.

На лодката се отваря малко повече свободно място и аз изпълзявам на палубата, където заменям пластмасовата седалка със свежия въздух. И тъй като старите навици умират трудно, изваждам телефона си да видя има ли нещо от Джо. Нищо. Опитвам се да съживя сърдечните си мисли за него, като препрочитам старите съобщения, и накрая намирам утеха в едно простичко „много те обичам“. Едно хубаво нещо, което мога да кажа за него, е, че никога не се е свенил да каже тези думи. Започна с милото „много ми липсваш“ и една нощ завърши с невероятно „обичам те“, но беше след пийване с колеги.

— Шефът ми те обича, Дарен от счетоводството те обича, чистачката ни те обича… — бръщолевеше той. — И аз те обичам!

Настъпи мълчание.

— Не се чувствай длъжна да ми отговориш — каза бързо той, внезапно дошъл в съзнание.

— Добре! — отвърнах аз все още затаила дъх.

— Просто ми се искаше да ти го кажа! — продължи той.

— Благодаря — усмихнах се аз, като правех усилия да запазя спокойствие. — Да видим дали и утре ще мислиш така.

Беше наистина много пиян.

Когато по-късно си легнахме, той моментално заспа, но на следващата сутрин той се прилепи към мен и първите му думи бяха:

— Обичам те! — след което ме придърпа за дълга и страстна прегръдка, докато аз греех в неудържима усмивка.

После попита:

— А ти обичаш ли ме? Не се чувствай притисната да го казваш, но обичаш ли ме?

— Да! — отговорих аз.

Въздъхвам лекичко. Той невинаги е бил толкова сдържан. Но дали ще трябва до края на живота си да правя усилия да възпроизведа магията на тези първи мигове!

Чак когато слязох на Мурано, разбрах, че има доста спирки на острова, а аз е трябвало да изчакам още две. Погледнах малко обезкуражена картата си, но реших да продължа пеша. И така подминах доста разнообразни магазини за стъклени изделия — от семпло елегантните дюкянчета, сгушени се под стрехите, до големите базари с прозрачни витрини. Като наблюдавах ахкането и охкането, което се чуваше отвътре от страна на туристите, си помислих, че тези магазини са като сладкарница за хора над тридесет години: вместо бонбони, желирани дражета и лепкави близалки те омайваха с вази, чаши за вино, полилеи и друга — всички не по-малко привлекателни от купчините захарни изделия.

Трудно е да устоиш на изкушението да се пъхнеш в някой магазин или да се залепиш на някоя сергия, за да позяпаш стоките — забелязвам на една витрина миниатюрни фигурки, не по-големи от нокът, а на следващата — огромен полилей с размерите на кръговете във футболно игрище. Преспапиета, рамки за картини, пепелници, стъклени запушалки… Изобщо всичко, което може да се направи от стъкло е наоколо.

Минавам по моста, продължавам по канала, завивам зад ъгъла и изведнъж се озовавам сама. Няма магазини, няма тротоари, само една лодка, която се полюлява в далечината. Поглеждам картата си — да, няма нищо наоколо, но аз следвам маршрута точно. Мурано ми изглеждаше като една умалена Венеция, но вече съм подминала тухленочервените или бледорозовите фасади на сградите и се озовавам пред голяма тухлена фабрика, чийто вход търся. А, ето го от другата страна, с табелка „Соранцо“, което е фамилното име на Данте.

С побутване отварям вратата и очаквам да го заваря седнал на стол да издухва поредния стъклен балон, все едно участва в реклама на дъвки Хуба-Буба, но вместо това се озовавам пред издържана в бяло рецепция, където ме посреща жена, с вързана на опашка коса.

— Здравейте, аз съм Бианка, мога ли да Ви помогна?

— Тук съм, за да видя Данте — изведнъж се чувствам като ученичка. — Казвам се Кристи.

— А, да, той тъкмо довършва нещо. Може би искате да погледате?

— Искате да кажете, че работи в момента?

Тя кима.

— О, не ми се ще да му отвличам вниманието. Не искам да бъда виновна за още повредени изделия.

— Не се тревожете — усмихва се тя. — Вътре е малко горещо, но… — тя свива рамене и ме повежда надолу в поредица от коридори, през които стигаме до нещо като огромен склад, като сцена от роман на Дикенс.

Виждам редица пещи, от които бълват жълто-оранжеви пламъци, подове с неравна бетонна повърхност, примитивни дървени работни плотове и смугли и мръсни мъже. Освен очакваното звънене и подрънкване се чува и звук от удрянето на метални пръти, все едно че някой тренира бойни изкуства зад замъглените от топлината стъкла. Навсякъде се търкалят различни пособия, подобни на инструменти за мъчения; един от мъжете си служи с нещо, което прилича на почерняла и сплескана бухалка за крикет. Потрепервам при вида на истински майстор на стъкло — аз лично за нищо на света не бих долепила устните си до тънката тръбичка, чийто противоположен край води право в адските огньове на пещта. Всичко това е доста по-опасно и мръсно, отколкото въобще съм си представяла, а с бледорозовата си рокличка тук изглеждам точно като балерина в мина за въглища.

— Синьор Соранцо е в онзи ъгъл — Бианка сочи по диагонала на помещението, а когато се обръщам към нея да й благодаря, откривам, че вече е изчезнала.

За момент оставам да стърча непохватно, като събирам кураж да продължа напред покрай кашоните с готови изделия и дългите по метър нажежени ръжени и намусените мъжете. И въпреки че имам разрешение да бъда тук, се чувствам все едно нарушавам техните производствени тайни.

— О, не! — Данте прикрива с ръка това, което прави, когато ме вижда да наближавам.

— О, съжалявам! — отчайвам се аз. — Искаш ли да изчакам горе на рецепцията?

— Не, не! — отхвърля той предложението ми. — Почти приключвам.

Поглеждам крадешком това, което прави — нещо с бледокехлибарен цвят, и после се приближавам към работната маса до него.

— Довърши ли вече това, което счупих снощи?

Той ме поглежда озадачено.

— Сърцето? — подсещам го.

— А, всъщност ти няма откъде да знаеш — казва закачливо. — Размина ти се!

— Какво искаш да кажеш?

— Обадих се на човека, за когото беше поръчката, синьор Поцини, за да му разкажа за малкия снощен инцидент. Той беше толкова щастлив.

— Щастлив?

— Той и неговата Изабела се скарали. Толкова жестоко, че вече не са заедно. Не гледай така!

— Как? — питам нервно.

— Все едно че ти си виновна.

— Добре — изпухтявам аз. — Кога са се скарали?

— Мислиш, че ти си го причинила? — пита Данте развеселен. Че са се сдърпали в момента, в който сърцето им се разби на земята?

— Ами, не знам…

— Не, не — поклаща той глава. — Не е станало така. Ще ти спестя подробностите, но искам да знаеш, че беше за добро.

Въздъхвам, като все още не съм убедена.

— Аз все пак счупих нещо, което ти си направил, независимо дали господин Поцини е доволен, или не.

— Кристи — прекъсва той моето дрънкане, — време е да си простиш. Аз вече го направих.

Ще ми се да продължа със самообвиненията, но той изглежда решен да смени темата.

— Ще ми се да си поискаш някаква компенсация. Не може да ми се размине така леко, за това, че счупих нещо толкова красиво.

— Откъде знаеш? — пита той, прекъсвайки заниманията си.

— Какво да знам?

— Че е било красиво.

Пламналите ми вече бузи се зачервяват още повече.

— Ами, видях пакета да стърчи от кошчето за боклук и понеже бях много любопитна…

— Разбирам — усмихва се той. — Поласкан съм, че си искала да видиш работата ми.

Пръстите на краката ми се присвиват в обувките и причината не е само притеснението.

Въпреки че гласът на Данте има съшия приятен и чаровен звук на галантния мъж, с когото се сблъсках вчера на улицата, външността му в момента е направо неузнаваема — от топлината косата му е станала чуплива и голите му ръце са почернели от саждите. Вместо вежливия поклон, с който се разделихме вчера, изглежда по-скоро склонен да ме метне през рамо и така да излезем от помещението.

Когато прави крачка към мен, вече съм готова да се предам, без да се съпротивлявам, но той само посяга за някакъв инструмент, който наподобява пинсети, зад мен.

— За какво служи това? — питам, като се опитвам да прикрия разочарованието си, че не съм вече цялата в отпечатъци от черните му пръсти.

— За да проверя дали размерите са точни — казва той, докато придърпва някаква скица към себе си.

— Правиш полилей?

— Si — това е централната част — обяснява той, като придърпва друг инструмент към подобните на бонбони полусферични стъкла и прави ъгловати нарези.

Докато работи, възрастен мъж с подрънкваща златна верижка се появява от време на време и му подава разни неща, явно знаейки точно как и кога да асистира на Данте.

Очевидно правенето на стъклени предмети изисква работа в екип, както ми обяснява Данте — има един майстор (за да станеш майстор, са необходими десет години) и определен брой помощници (от един до шест) в зависимост от сложността на изделието.

— Значи ти си майстор — питам, като не успявам да потисна закачливата нотка в гласа си.

Той кима.

— А ти можеш да си ми помощник, като ми подадеш онези borselle.

Той протяга ръка към мен.

— Онези какво?

— Щипците.

Правя го, след което питам как се казва металният прът, за който се закача стъклената форма.

— Pontello — усмихва се той на интереса ми.

— Borselle, pontello — повтарям, все едно че уча имената на децата му. — Ами тръбата за издухване на стъкло?

— Canna da sqffio.

— Хареса ми, че един от работниците — правя жест към помощника му — пушеше, преди да работи с Canna da soffio…

Данте се подсмихва.

— Хората си мислят, че ти е нужна много сила за въздуха, който вкарваш през тръбата, но ако използваш правилната техника, това не е така. Помагат ти природните закони.

— Какво имаш предвид? — изненадвам се.

— Първо вдухваш малко въздух и после запушваш тръбата така, че въздухът да се нагорещи, от което той се разширява…

— Разбирам…

„Наистина има хубава уста“ — мисля си, докато го гледам как обяснява за големите топки намачкани вестници, които се използват за оформяне на стъклото, което иначе би се надраскало от всяка друга материя. После, докато разяснява за какво служи нещото, което прилича на дънкова грейка за крака (работниците тук носят такава на лявата си ръка до лакътя), усещам как вадички от пот струят надолу по краката ми. Опитвам се да ги изтрия, преди да са стигнали до ръба на дрехите ми, и предполагам, че Данте е забелязал, защото ми предлага да се отместя с няколко стъпки и да застана по-близо до прозореца. Ах, какво хубаво място с повяващия бриз отвън! Вече почти успявам да се почувствам добре, когато внезапно до ушите ми стига обезпокоителният звук на счупено стъкло, който идва зад мен.

— Всичко е наред — уверява ме той. — Това е само бракувано стъкло, което пука и се чупи при охлаждането.

Поглеждам зад себе си и виждам редица от кофи, които съдържат точно това. Надявам се, че няма да изхвърчи някое парченце от съдовете. Откровено съм изненадана, че не поискаха от мен да подпиша декларация, че влизам на своя отговорност, преди да ме пуснат тук, където има толкова много възможности да се порежеш или изгориш. Естествено питам и дали стават чести злополуки, ако вършиш тази работа.

— В началото се случва да се поизгориш — признава той, без да се притеснява. — Някои от пещите достигат температура от 1093° С, така че се научаваш бързо какво можеш да пипаш и какво — не.

— Ясно — преглъщам аз и решавам, че е добре да държа ръцете си близо до тялото във всякакъв смисъл.

— Гледай това — казва Данте и намества нещо с краката си. — Само с една капка вода ще постигнем такова охлаждане, каквото е необходимо, за да се отдели изделието от тръбата.

— Уау! — ахвам аз, когато след секунди той прави точно това. Все едно гледам фокус.

— Finite — подава изработката на мъжа със златната верижка. Когато отиваме към рецепцията, той иска пет минути, за да оправи почернелия си външен вид с една бърза aquazonne.

— Разбира се — усмихвам се аз, като не мога да не си представя стегнатата му голота под течащите струи вода.

Не може да се отрече. Този мъж е толкова откровено сексапилен.

Джо събужда реакция от сорта на „О, толкова е сладък“, промълвено с доволна въздишка. Харесвам това, че е висок, харесвам окосмяването на гърдите му, както и начина, по който неприлично зейват боксерките му, когато се е изтегнал и гледа телевизия. Но при Данте всичко е много наситено. Всъщност толкова наситено, че когато Бианка ме посреща с чаша студена вода на рецепцията, ми иде да я помоля да ми я хвърли в лицето, вместо да я изпия.

Но после решавам да се насладя на тази замайваща и импулсивна страст. Все пак ще ходим само на обяд след това. Най-еротичното, което може да ни се случи, е да засмукваме заедно спагетите си подобно на Лейди и Скитника от анимационното филмче. Днес поне съм в безопасност. С нищо няма да ми навреди в тези подарени минути да се порадвам на дяволитата му усмивка, блестящия поглед и мелодичен глас… Наистина само му се възхищавам. Така както се възхищавам на певците, артистите и художниците за таланта, който притежават. Само че възхищението към таланта на Данте да създава стъклени предмети се превръща и във физическо привличане, но само толкова.

— Искам да попитам — опитвам се да заговоря Бианка — дали има и жени майстори на стъкло?

— Не, доколкото ми е известно. Разбира се има жени, които изработват мъниста, но повечето са заети с продажбите и маркетинга на продукцията.

— Аха. Кой най-често купува вашите изделия?

— Жените. И обратните мъже — усмихва се тя. — Всъщност много от важните колекционери съвсем не са обратни. Но не продаваме много на лесбийки.

— Така ли? — не очаквах толкова детайлен отговор. Не знам как точно да й отвърна, така че се връщам на мисълта за Данте и неговата майсторска работа със стъклото. Кръстосвам крака. После ги отпускам на пода. Приглаждам роклята си. Гледам си часовника. Нетърпението ми да го видя чист и спретнат нараства; погледът ми блуждае наоколо и търси нещо, което да привлече вниманието ми, така че да мога да ангажирам мислите си, преди той да се появи, но очите ми срещат само празни стени, така че похотта ми рикошира обратно в мен.

— Искате ли да разгледате нашия шоурум, докато чакате? — предлага Бианка, явно усетила неспокойствието ми.

— О, да благодаря! — пристъпвам веднага през вратата, която тя любезно държи отворена за мен.

Уау! Произведенията на Соранцо определено са различна категория от тези, които предлагат в магазините за туристи. Те не те привличат с крещящото излъчване на повечето стъклени сувенири и не приличат на нещо, което купуваш, за да сложиш на камината си. Биха изглеждали на място в интериора дори и на най-шикозния хотел.

Бианка обяснява, че повечето от изделията са уникати и Данте използва един ден в седмицата, за да експериментира в направата им, а после решава какво от тях ще влезе като стандартен продукт в каталога, кои ще останат като лимитирана серия, а тези, които приличат на произведение на изкуството, остават като уникати.

— Значи той се занимава и с дизайна?

— Всъщност с дизайна на по-съвременните неща, традиционните са направени от неговия баща.

После Бианка казва, че трябва да се върне отново на рецепцията и ми връчва брошура, от която научавам още термини от стъклопроизводството: aventurine се наричат съдовете, украсени със златен кант; millefiori е терминът за многоцветно стъкло; а така нареченото „млечно стъкло“ е известно като lat-timo. Явно само италианският е подходящ за именуване на толкова красиви неща. Повтарям си думите очарована.

Една от вазите е с жълти ивици, които напомнят на размити фарове на магистралата. Предполагам, че я е правил Данте. Това старинно венецианско огледало най-вероятно е работа на баща му, въпреки че си спомням, че в „Оейзис“ продаваха такива, онези с гравираната рамка, така че може и те да се смятат за съвременни.

Разхождам се на пръсти наоколо, като внимавам да не се приближавам твърде близо до предметите, и се възхищавам на създадените илюзии и изтъканите мечти. Все едно съм заобиколена от предмети, предназначени не за цветя или вино, а за духове. И с тази мисъл сякаш призовавам Данте.

Ето го и него в риза в наситеносиньо и тъмносини джинси с още влажна коса, която копнея да разроша с пръсти. Той се приближава. Аз също тръгвам към него и забелязвам една огромна купа, пълна със стъклени спагети между нас. Още не мога да го погледна в очите заради похотливите ми помисли. Вместо това се концентрирам върху детайлите и виждам, че всяка засукана спагета има отвътре черно-бяла нишка.

— Тази техника се казва incalmo — обяснява Данте, — свързани.

Поглеждам го. Той отвръща на погледа ми.

— Гладна ли си? — пита.

— Зверски — отговарям аз, изненадана от ръмженето в гласа си.

— Добре — смее се той и ми предлага да го хвана под ръка. — Mangiamol.