Белинда Джоунс
Любовна академия (7)

Глава 7

„Разтвори сърцето ми и ще видиш думата «Италия» гравирана в него.“

Робърт Браунинг

— Решила си сама да си избереш партньор, така ли? — Киър хвърля поглед към Данте, докато се събираме пред малка платформа, обвита в бяла мрежа.

— Разбих неговото „куоре“ — опитвам се да оправдая присъствието му аз.

— Разбила си му сърцето? — брат ми изглежда изумен. — Че кога?

— Какво? А, не! — вълнувам се аз. Сигурно не съм го чула добре. — Беше стъклено. Счупих някакъв негов предмет от стъкло.

— И реши да се реваншираш, като го вземеш за свой партньор? — изсумтява Киър. — Най-добре да стоиш по-далеч от Мурано, че няма да се отървеш от поклонници.

Отново се чувствам много възмутена в негово присъствие. Смятах, че се е посъвзел, докато е бъбрил с градинаря, но очевидно е станал още по-раздразнителен пред перспективата от евентуално обвързване. Колкото по-скоро го чифтосаме с оная луничавата, толкова по-добре.

— Benvenuti! Добре дошли! Добре дошли! — сипе Мария Луиза от подиума.

Гледайки къдравата й руса коса, елегантната й черна рокля и вдигнати ръце, веднага разбирам защо моят приятел и сънародник изтърсва:

— Виж, това се казва „La Dolce Evita“^[1]!

Обръщам се да му се ухиля с разбиране и до него виждам Тифани да пресушава поредната чаша бяло вино и непринудено да я протяга към младия келнер, който изглежда вече е станал неин личен виночерпец, за да я напълни отново.

Набързо оглеждам помещението за Мелвин и установявам, че опулените му очи вече са ме открили, така че тутакси пренасочвам вниманието си отново към Мария Луиза.

— За нас е удоволствие да ви доставяме удоволствие — усмихва се любезно и бегло напомня за съдържателка на публичен дом. — Желаем ви през идните девет дни сърцата ви да се изпълнят с романтична любов, оптимизъм и енергия! — продължава разпалено тя. — Искаме думата „любов“ отново да означава щастие, а не трагедия! — възкликва тя, оглеждайки внимателно аудиторията. — Знаем, че някои от вас са малко разочаровани, малко нерешителни, но затова пък изпълнени с много копнеж. „Si“, потвърждавам наум в унисон с носещите се наоколо възгласи.

— Ще направим така, че това да отмине — прави тя бегъл жест. — Вместо това ще ви покажем възможностите на истинската ежедневна любовна романтика, каквато е при италианците. Никакви приказни фантасмагории. Това е реалност. Вече таите някаква надежда, че е възможно, иначе нямаше да сте тук. А сега да превърнем тази надежда в нещо, което можете да докоснете с ръка.

Виждам Данте да повдига вежди и усещам у мен да се надига желание. Тя каза „да докоснете с ръка“!

— Мнозина питаха за програмата, но ние не разкриваме плановете си за вас предварително. Вместо това всяка сутрин ще намирате под вратата си плик с индивидуалната си програма за деня — това може да са занимания в малка група или занимания само за жени и мъже, или време, което ще прекарате насаме с вашия Аморе. Възприели сме подхода „ден за ден“, защото искаме да ви задържим в настоящето, а не само да мислите какво ще последва. Това е много важно. Бъдете тук и с нас. Ще откриете в наше лице изключително приятна компания! — тя пуска сияйна усмивка.

Тъкмо хвърлям поглед на Киър, за да видя реакцията му, когато Сабрина се промушва зад Данте и ме пита:

— Мога ли да отведа госта ви за момент?

— Разбира се — отговарям, като виждам споразумението за конфиденциалност в ръката й и бързам да му прошепна: — Не се чувствайте длъжен. Ако предпочитате да напуснете, ще ви разбера.

Той кимва и я следва.

Доста странно положение. Питам се как ли ще оценят способностите му на Аморе. Физическият му чар е очевиден, но наистина ли могат да те приемат в „Любовна академия“ за минути? Имам предвид, че очакваш да е имало някакво обучение или въвеждане, или е достатъчно да си италианец, за да те признаят за годен? Може би просто се приема за даденост, че местните знаят как се ухажват жени така, че да умрат от любов!

— А сега — Мария Луиза плясва с ръце и аз се съвземам — ще обявим двойките.

Започва се!

— Тази вечер наблюдавахме кой кого предпочете, кой прояви достатъчно смелост да се сближи с другиго, кой изчаква да го заговорят… — смига на Луничавата. — Може вече да сте си избрали партньор? — мен ли гледа, или британеца? — Или пък сте преценили всички евентуални кандидати и сте решили, че никой не е достатъчно пикантен за вашия вкус? — усмихва се тя на Тифани. — Не прибързвайте с преценките! — вдига пръст. — Тук не лансираме партньорства, макар да имаме доста успехи. Вместо това ви предлагаме романтиката на любовното преживяване — тя замълчава. И продължава: — Навярно смятате, че сърцето ви подскача само при определен физически тип хора или личности, но аз съм тук, за да ви кажа, че бъркате или в най-добрия случай проявявате наивност. Целим да ви разкрием нови възможности!

Докато тя говори, установявам, че вдъхва такава увереност, та чак аз лапвам въдицата до степен да си въобразя, че с лекота ще изпитам романтика край някой хубавец като Данте. А може би се нуждая от повече предизвикателства? Или просто се самонавивам, защото виждам Сабрина да се връща, а Данте го няма никакъв? Нямам право да го коря, ако си е тръгнал.

— А сега Сабрина ще обяви двойките — Мария Луиза и Сабрина си разменят местата, като, преди да слезе, Мария Луиза се провиква: — Приемете новото преживяване, както и партньора си!

Със стихването на ръкоплясканията, докато ръководителката на „Любовна академия“ излиза напред, се възцарява осезаемо нетърпение и не на последно място, защото тя има правото да разкрие лицата на избраниците.

— След като оповестим имената ви, ще ви помоля заедно с партньорите си да седнете в градината — Сабрина е самата деловитост, докато сочи кръглите маси, където келнерите са строени да сервират кафе и петифури. Боже, толкова ли бързат да ни отрезвят?! Не знаят ли, че така започва всяка английска любовна история — с много пиячка! Вече усещам как губя почва под краката си.

— Тази вечер беше само кратко въведение — продължава тя. — Истинските ви срещи започват утре сутринта.

Е, как да не се заинатя за пореден път! Нали романтичната любов предполага лунна светлина и сенки, а не безпощадна дневна светлина, открояваща всички възможни дефекти!

— Iniziamo — придърпва тя бумагите пред себе си. — Започваме.

Все още ни следа от Данте. Жалко, беше хубаво, но за кратко…

— Първата ни двойка са Аморе Стефано и… — замълчава, за да създаде драматичен ефект, от което всички жени в помещението затаяват дъх, макар никоя от нас да няма представа кой е тоя Стефано — … и синьорина Меган.

— О, не! — извиквам неволно, когато Луничавата започва да си проправя път през навалицата. Край с бъдещата жена на брат ми!

— Човек ще си помисли, че я искате за себе си! — насмешливо ме изглежда англичанинът.

— Не за себе си, а за него — дискретно кимвам към Киър.

— А-а-а-а — кимва той. — Интересно той кого е харесал за вас?

Игривият му тон внезапно ме изпълва с подозрителност. Какво правя тук? Хич не ми е работа да се чифтосвам с когото и да било. Вече си имам Аморе на име Джо. Внезапно изпитвам желание да изляза от играта, но думите на Сабрина, отправени към Меган, събуждат любопитството ми:

— Можеш да свалиш маската на Стефано.

Тя хваща лъскавия му нос и вдига маската над косата му, а той развързва пелерината си. Толкова е притеснена, че е първа, та не мога да преценя дали прелива от задоволство или от отчаяние при вида му. Премествам се по-вдясно, за да виждам по-добре. Съвсем е сносен, малко по-светъл от представата ви за класически италианец и със сигурност няма да й подхожда като Киър, но в края на краищата нали са само партньори, с които да се упражняваш…

— Аморе Марина и синьор Жерар — продължава Сабрина със списъка.

Втурналият се на сцената Жерар проявява прекалено нетърпение да разкопчае пелерината на Марина, на този етап видимо по-заинтригуван от тялото й, отколкото от лицето й. Предричам допълнителни задачи по романтичност за него през идната седмица.

— Аморе Роберто и синьора Черил.

Още една двойка, която не ме засяга.

— Синьорина Тифани…

Ах! Идва и нашият ред! Обръщам се и й прошепвам: „Късмет!“

— За ваш партньор избрахме Аморе Лоренцо.

Сервитьорът Марчело ругае оживено, но едва чуто, докато стройна фигура излиза от тълпата. Когато той вдига ръце, за да й помогне с маската, тя забелязва ролекса му и очите й светват подобаващо. Аз се любувам на поетичните му черти — високи скули, чувствени устни, но Тифани продължава да оглежда часовника му.

Още две двойки, и идва ред на Киър. Успява да ми хвърли последен поглед в смисъл: „Презирам те, задето ме подлагаш на това“, преди да го представят на Аморе Валентина.

— Mamma mia! — възкликват до един пълноценните мъже в залата, когато тя сваля наметката си. С пищните си извивки и прищипнатата талия корсажът й сякаш е курабийка във формата на панделка. Изумителната й коса пада на гарвановочерни вълни по голите й рамене, очите й като на Бамби са изкусително подчертани, а устните — предизвикателно алени. С други думи, филмова звезда. Дори и жените й се възхищават открито и изпъват рамене в напразен опит поне малко да поразкрасят собствения си женски облик. Обръщам се да видя реакцията на англичанина и го задявам:

— Обзалагам се, че се молиш да има сестра близначка!

— Не отричам — ухилва се той, гледайки как Киър неловко я придружава до местата им в градината — единственият мъж тук, който извръща очи от алпийската гънка между гърдите й. — Боже! — въздъхва сънародникът ни. — Ще стане друг човек!

И аз се засмивам с него — само да е посмял Киър да се оплаче. Тя несъмнено е най-сексапилната жена тук. Ако научи тези нацупени устни да произнасят „рододендрон“ или „широколистен“, ще го ударят на страхотна веселба заедно!

— Синьор Адам!

— О, ето ни и нас! — покашля се англичанинът зад мен. Значи се казва Адам. Чудесно. Дарявам го с една окуражаваща усмивка.

— Сигурна ли си, че не си италианка? — поколебава се той за миг.

Поклащам глава и го побутвам лекичко, а после аплодирам ентусиазирано, когато го обявяват с Аморе Алегра.

Целува й ръка още преди да е посегнал към маската й. Виждаш ли, Жерар — това се казва класа!

Секунди по-късно пред нас се разкрива дребничка енергична брюнетка. Когато тя се завърта към него, преценявам реакцията му с вдигане на вежди. Поглежда ме, сякаш да каже: „Все е по-добре, отколкото да ти бръкнат в окото с прът за гондола!“

Доста е привлекателна, признавам неохотно и сръбвам глътка вино, но доколко ще пасва на чисто английското му чувство за хумор?

— Синьор Мелвин!

Ето, това име действително привлича всеобщото внимание. Насядалите в градината двойки вече си бърбореха помежду си, но сега всички искат да разберат коя ще е нещастницата, предопределена за джуджето с рачешки щипки.

Той тръпне в очакване:

— Да?

Сабрина поглежда бумагите си, смръщва вежди, разлиства списъците, свива леко рамене и обявява не съвсем убедено:

— Кристи?!

Какво? КАКВО!!!

Оглеждам се с надеждата да зърна маскираната си съименничка, но всички очи са вперени в мен. Как е възможно?! Защо ми се падна изтърсакът в котилото? В списанието имаха предвид съвсем друго нещо.

— Почакайте — Сабрина рови из бележките си.

Идва ми да изкрещя: „Кажи не!“ Да не би това да е за наказание, че се преструвам на самотна? Дали не са разкрили, че работя под прикритие и са го наели единствено да ме тормози?

— Мелвин, да не си подправил картичките ми? — гневно го поглежда Сабрина.

С овчедушен вид той бърза да признае:

— Знам, че е родена да е с мен — казва само в своя защита.

Въртя невярващо глава. При всички тези скандално апетитни италианки да си губи времето с мен! За вкусовете наистина няма обяснение. За щастие, Мария Луиза спасява положението, носейки оригиналния, написан на ръка списък, и Сабрина съобщава на Мелвин, че ще бъде удостоен с присъствието на избраница на име Филомена.

Идва ми да надам ликуващ възглас — тя прилича на жените с шлемове с рога от оперните хорове. Сигурна съм, че Мелвин си намери майстора.

— Ще се постарая да ти посветя цялото си внимание — отвръща скръбно той. — Но нищо не обещавам.

Което не му пречи да оглежда пищните й задни части, докато слизат от сцената.

Докато Сабрина се радва на възтържествувалия ред, набързо преценявам останалите мъже, но беглият ми поглед отбелязва само някакъв вълчи тип и един с маска, по-ослепителна и от женските.

— Синьорина Кристи — извиква ме Сабрина.

Сърцето ми се разтупква. Сякаш ей сега ще ми съобщят резултатите от някакъв изпит. Това е нелепо! Ами че всичко тук е само наужким. А аз цялата се треса и устата ми е пресъхнала. И въпреки това се питам дали да не хукна да догоня Данте и да му предложа да направим нещо простичко и без надзор. Като например да залепим стъкленото му изделие.

— … Вие сте двойка с…

Стига барабани! Просто го кажи!

— … Данте.

Озъртам се. Счу ли ми се, или тя наистина произнесе името му?!

— Данте! — повтаря тя.

Наежвам се. Тя не съзнава, че той е офейкал. Пълна излагалия! Не искам повече да съм център на вниманието!

— Тук съм — скача той на сцената, целува ме нежно по бузата и прошепва: „Извинявай, трябваше да се обадя по телефона!“

Защо ли незабавно си представям как се обажда на жена си? „Прощавай, скъпа, ще позакъснея — намерих малко допълнителна работа. Лягай си и да знаеш, че ще имам следи от червило по яката.“

Изведнъж преставам да съм сигурна, че искам този подозрително елегантен минувач. Защо не ми се падна обикновен компаньон като на всички останали?

— Нали нямаш приятелка или някой, който ще е против да се занимаваш с това? — нервнича аз, докато заемаме местата си в градината.

— Ако имах, нямаше да съм тук — уверява ме той и добавя: — Не на всички венецианци са присъщи нравите на Казанова.

— На някои никакви не са им присъщи — мърмори Филомена от съседната маса.

Дали е само лекомислена забележка, или тя познава Данте лично?

Изведнъж ме обзема подозрителност. Знам, че засега не съм направила нищо, което да представлява измама, но непоклатимостта на разпределението по двойки ме смущава. И не само защото в известен смисъл сама си избрах партньора.

— Връщам се веднага — извинявам се аз, изпитала необходимост да се оттегля и да си събера мислите, преди окончателно да съм скъсала с рационалната си и порядъчна същност.

Решавам да не се качвам в стаята си, защото ще ми коства огромни усилия да се върна. Вместо това се разтакавам в преддверието, далеч от погледа на останалите. Ще ми се да се обадя на Джо и да му разкажа какво става, за да облекча съвестта си, но рискувам някой да ме чуе. И по-добре да не се бавя много, защото Тифани вече се е примъкнала до Данте, вероятно за да провери дали пък той не е гондолиерът на мечтите й, когото по погрешка са чифтосали с мен. Изглежда, е загубила интерес към Лоренцо. Да не би ролексът да се е оказал фалшив? О, Боже! Разсмивам се на глас, като виждам как ръката на Филомена се прокрадва към задника на Мелвин и лакираните й нокти се впиват в лявата му кълка.

— Май предпочитате да гледате света от прозореца? — изниква Мария Луиза до мен. Вероятно се пита какво се каня да предприема.

— М-м-м, не зная, не съм мислила — отвръщам сепнато. — Дойдох да си потърся чаша вода.

— Una momenta! — тя привлича вниманието на един от келнерите, прави жест и той се появява след секунди с чаша ледена вода.

— Б-б-б-лагодаря — запъвам се аз. — Не исках да ви създавам грижи.

— Искам гостите ми да получават каквото желаят — казва тя, улавяйки погледа ми. — Харесва ли ви вашият Аморе?

— О, да — отговарям. — Надявам се да няма значение, че се появи в последния момент.

— Съдбата е желан гост в двореца — усмихва се загадъчно тя.

— Хм! — само това се осмелявам да изрека в отговор.

Харесвам Мария Луиза, но нейната всестранна осведоменост за всичко малко ме стряска. Решавам, че колкото по-малко говоря, толкова по-малко ще извадя на показ.

— Навярно вече искате да се върнете при него — поглежда часовника си. — Още пет минути и ще им пожелаем „лека нощ“.

— О, така ли? Тогава е по-добре да побързам.

Махвам й непохватно на тръгване и бързам към Данте, който междувременно се е преместил при Валентина и Киър.

— Наред ли е всичко? — слагам ръка на рамото на брат си, когато стигам до масата им.

— Той е добро момче — кимва Киър към Данте.

— Е, благодаря ти! — тъкмо на устните ми да се заформи усмивка, Киър веднага побързва да я изтрие:

— Не го прецаквай съвсем!

— Какво искаш да кажеш? — ахвам аз.

— Ще си поиграеш с него само заради статията, нали? — обвинява ме Киър.

— Шшшт! — възразявам от страх Данте да не чуе. — После ще си поговорим.

— Не се мръщи! — приближава ме Данте и разглежда челото ми. — Всичко е наред.

— Наистина ли? — не се сдържам и поставям под въпрос думите му, макар да бяха произнесени с мека авторитетност.

Той кима.

— От теб тази вечер се иска само да се оставиш на приспивната песен на звездите…

Сякаш планина се стоварва от раменете ми и въздъхвам, защото думите му като че ли ме целуват по клепачите.

— До утре сутринта — ми казва той с любезен поклон за довиждане.

Отново замълчавам инстинктивно, но този път не от страх да не разкрия прекалено много, а просто не искам да разваля магията на мига.

Докато гледам как се отдалечава по каменните плочи, необезпокоявана от глъчката наоколо, започвам да схващам защо прекратиха срещата така внезапно: утре никой няма да има угризения, че е прекалил с приказките, флиртуването и пиенето. Вместо това ние, „студентите“, ще се събудим с непреодолимото желание да опознаем своите Аморе по-добре.

Или обратното…

— Смяташ ли, че можем да се разменим? — примъква се Тифани към мен. — Не съм във възторг от Лоренцо.

Още всичко ми е като в мъгла заради Данте, но й отговарям, че Лоренцо изглежда страхотно привлекателен…

— Разорен е — прекъсва ме тя.

— Ами часовникът? — смръщвам вежди.

— Подарък отпреди десет години.

— Е, това не е връзка за цял живот, а само романтичен флирт, така че може би той е точно…

— Не мога да изпитвам романтични чувства към дърводелци — усмихва се презрително тя. — Не намирам нищо атрактивно в мъж със стърготини в портфейла си. О, и никога няма да се сетиш какво майстори!

— Да не са…

— Да! Гондоли! — извива очи. — Ирония на съдбата!

— Сигурна ли си, че е разорен? Помниш ли, Фантома каза, че струват двадесет хиляди евро всяка.

— Само чиракува. Той е от хората, които непрекъснато сменят работното си място и всеки път започват от нула.

— А ти с какво впрочем се занимаваш?

Тя се поизчерви.

— Точно сега с нищо.

Освен с търсене на богат съпруг.

— А Данте изглежда доста заможен.

„А, не, да ги нямаме такива!“

— Знаеш ли, той е стъклар? — изстрелвам с надеждата да й пресека мераците.

— Боже? Какво ни чака с всичките тия занаятчии! — отчаяно изрича тя, надлежно разубедена.

Изпитвам облекчение, когато си тръгва, но и донейде съм смаяна от собственическия си инстинкт спрямо Данте, който усетих преди малко. Би трябвало да ми е все едно кой е партньорът ми, в края на краищата става дума само за експеримент. Може би се чувствам длъжна да го защитавам, тъй като аз го забърках в тая история. А и честно казано, не пожелавам Тифани на повечето мъже, като я гледа човек как се стрелка насам-натам да си хване мъж с професия преди лягане. Ще трябва да действа бързо, тъй като почти всички са се отправили към стаите си, включително и брат ми.

— Ще се видим горе — мрачно ме осведомява той пътьом.

— Няма за какво да ми благодариш — промърморвам едва чуто, съобразявайки, че дори не понечва да ми благодари за Валентина.

— Какво ще кажеш за по едно преди лягане? — пита Адам и ми показва бутилката бяло вино, скрита под сакото му.

Поклащам отрицателно глава, защото не искам да усложнявам нещата още повече.

— Твърде съм изтощена за купон.

— Нека поне те изпратя до стаята ти, в случай че… — И се озърта за Мелвин.

— Всъщност мисля да поседя тук още малко — усмихвам се уморено, внезапно почувствала се изцедена.

Той кимва разбиращо:

— Цялото това сексуално напрежение е съсипващо, нали?

— Така е — съгласявам се аз.

Той лекичко разрошва косата ми.

— Лека нощ, тогава!

— Лека!

Оставам навън, в градината, докато не се разотидат останалите, наслаждавайки се на прохладата и на усещането как всичко стихва. Ще ми се да се вкопча в това чувство. Затишие пред буря. Нищо лошо не може да се случи, стига да остана тук сама, напълно неподвижна в тъмнината.

Когато най-после се изправям и влизам, забелязвам познат пакет да се подава от кошчето за боклук до рецепцията. Не мога да повярвам, че Данте е зарязал едно от собствените си творения по такъв начин! Да, счупено е, но чак пък да става само за боклука?

Оглеждам се — няма жива душа — и измъквам изненадващо тежкия предмет от кошчето. Докато се прокрадвам бързо по стълбите, той прозвънва и проскърцва, счупеното стъкло в него дрънчи и хрупка и аз съм принудена да му шиткам и да го гушкам като бебе.

Вече в стаята, се отправям право към лампата в банята, която Киър е оставил светната заради мен; заключвам вратата, разстилам кърпа на плочките и поставям пакета върху нея. Сърцето ми ще изхвръкне, докато разопаковам пластовете хартия. Когато свалям тиксото и от последната предпазна опаковка, притаявам дъх. Наистина е стъклено сърце. Макар и строшено. Като внимавам да не се пръсна и аз самата, съединявам по-едрите парчета. Външният пласт е чист с все по-розови петна към сърцевината. В самия център като че ли има някаква завъртулка или пукнатина. Взирам се по-отблизо. Прилича на безцветен надпис. Възможно ли е да е клеймото на Данте? Ами ако е толкова известен майстор, че така стойността на произведението да скача неимоверно? Хипотезата ми рухва, когато установявам, че първата буква е „И“.

Грабвам пинсетите си и докато Киър вече похърква оттатък, събирам по-дребните късчета едно по едно с чувството, че правя някаква символична операция — също толкова безплодна, като да възстановявам съкрушеното сърце на Киър. И накрая…

„Изабела“ — прошепвам името, изписано пред очите ми.

Колко злокобно за въпросната жена! Дали Данте е отивал на среща с нея, за да й го подари, а аз взех, че го строших? Не знам колко суеверни са венецианците, но вероятно той е възприел счупването като знак да я зареже и да последва мен? Точно тогава съзирам бележка, написана на ръка.

Изпитвам вина, задето си пъхам носа в чужди работи, но не се сдържам и я прочитам. Обаче се оказва фактура, а не любовно писмо. За две хиляди евро.

Отпускам се на пода и покривам устата си с ръце. О, боже! И като си помисля колко веселяшки му предложих да купя нещо в замяна на счупеното.

Седя така още известно време, опряна на душ кабината, и се питам как нещата успяха да се усложнят толкова, и то с такава бързина, а после ми хрумва, че със същата лекота мога да се тюхкам и в леглото си. Вече под завивките решавам да се концентрирам върху съня.

Да не се заблуждаваме: трябва да си почина — утре ме чака най-скъпоструващата среща в живота ми.