Белинда Джоунс
Любовна академия (23)

Глава 23

„Ако пишете за двама щастливи любовници, нека историята се развива на брега на езерото Комо.“

Ференц Лист

Ако опишете езерото Комо като два крака, можете да си представите, че неговата малка, но спретната гара „Сан Джовани“ се намира на стъпалото на левия крак. Слязохме от влака малко след пет часа следобед и веднага скочихме в едно такси с шофьор, който подкара, все едно че при влизането му казахме: „Следвайте тази кола!“ А нашето такси е единственото превозно средство, което фучи по пътя. Което всъщност е добре.

Продължаваме напред и аз все още хвърлям бляскави погледи върху обширната водна повърхност на езерото, която изглежда толкова примамлива — като голямо водно тяло, в което би могъл да се гмурнеш, без след това да се налага да те спасяват. Колко приятно!

— Това, което се подава напред във водата, плувен басейн ли е? — зяпвам аз и соча с пръст напред.

— Това е басейнът на „Villa d’Este“ — казва нашият шофьор, като споменава нашата вечерна дестинация с необходимото страхопочитание.

Комплексът на хотела е доста по-внушителен, отколкото съм очаквала, като доминира над езерото с величествените си сгради, елегантни тераси и частно яхтено пристанище. Всичко това е разположено на площ от двадесет и пет акра, както ни информира шофьорът, върху пищно зелен парк.

Представям как се разхождаме там след два часа с чаша просеко в ръка. Тъй като се чувствам малко уморена от впечатленията, отварям прозореца, за да вдъхна въздух, докато преминаваме покрай стари селца. Подозрението ми, че всички ще узнаят, че съм тук, за да дебна знаменитости, никак не намалява, когато шофьорът ни показва „Вила Клуни“ вдясно от нас. Това, което всъщност виждам, е размазана каменна стена и желязна врата, но бързо след това потъвам обратно в седалката, за да избегна любопитните погледи на местните, които са насядали пред не особено хигиенично заведение, докато ние отбиваме, за да ни изпревари друга кола.

Въпреки няколкото модерни сгради и изключително примамливото ресторантче с маси на тротоара, оставам с чувството, че това място не е най-шикозното селище на езерото. Данте ми казва, че известният град в близост е Белажио — но тук атмосферата е по-автентична, личи си, че има местни жители, а не само хора, които са дошли на пазар в „Тод“ и да изпращат въздушни целувки на съседите си, притежатели на собствени малки пристанища.

Изведнъж се сещам какво разказваше скоро Джордж Клуни в шоуто на Опра Уинфри за италианците: седял си в стаята и гледал към улицата как строителни работници се прибирали вкъщи след работа в шест следобед с хляб, бутилка вино и букет цветя в ръка. И разбрал — италианците наистина умеят да превръщат в празник всеки ден.

Иска ми се да попитам Данте как минава една негова обикновена романтична среща, когато не предприема екстравагантни пътувания като това, но изглежда, че вече пристигнахме.

Поне обещаният ни хотел се намира зад тежка автоматична метална врата.

Шофьорът пита за кода, след което продължава по алеята към вилата, състояща се от две сгради — едната в прасковен, а другата в керемиден цвят и двете украсени със сиво-синкави капаци на прозорците с градина отпред, засадена с розови олеандри. В този момент ни се струва, че цялата вила „Regina Teodolinda“ е предназначена само за нас — няма други гости наоколо; показват ни стаите, като навсякъде цари атмосферата на частен дом. Чувствам се все едно ни посреща вярната ни икономка.

— Имаш добър вкус — отбелязва Данте в предверието на моя апартамент, от който два прозореца с гледка към езерото са разположени от двете стани на камина от сив мрамор, а едно огромно кресло с пъстра дамаска ме приканва да потъна в меките му възглавнички и да се зачета в „Един месец край езерото“ под светлината на високия хартиен лампион.

— Всъщност една приятелка ми го препоръча — казвам аз, докато се наслаждавам на детайла „Пеги Гугенхайм“ — килим с щампа на зеброва кожа, проснат на пода.

Смесването на стилове изглежда добре — цветовете са дотолкова ненатрапчиви и успокояващи, че ми се приисква да не ни се налага да излизаме оттук тази вечер. Но трябва. При това скоро.

— Да се видим след час на брега на езерото? — предлага Данте, след като го канят в стаята му до моята.

— На брега на езерото — повтарям след него, като не мога да сдържа замечтана въздишка при вида на гледката през прозореца, от който се вижда терасираната градина с голям басейн и извитите шезлонги от лико. Има дори малка затревена площадка с бюро и пейка, обърнати към езерото. Какъв офис би станало от тях за писател романист! Не мога да се сетя за друго по-стилно и по-спокойно място, на което съм била, тук наистина можеш да чуваш собственото си дишане.

За десетина минути оставам прикована до прозореца, като оставям всичките ми опасения да се изпарят в нищото. Не мога да си представя, че е възможно да се случи нещо лошо на място като това — тук просто въздухът е изпълнен с благодат.

Тогава забелязвам бележката на полицата на камината: „Мици казва: Погледни в гардероба.“

Отивам в спалнята, обхващам с поглед прекрасното легло в цвят слонова кост, украсено с копринени аметистови възглавнички, и се изправям срещу гардероба. Той е от старомодния не вграден тип, чиято врата подобаващо проскърцва, когато го отварям и откривам вътре закачена дълга опакована рокля. Не мога да отрека, че е доста вълнуващо.

При вида на неразопакованата рокля имам чувството, че съм героиня във филм. Наистина ли се случва всичко това? Действително ли съм тук? И Аня наистина ли смята, че мога да облека рокля като тази? Прехапвам устни, докато разглеждам украсеното с камъни деколте и изцяло липсващия гръб на роклята. Знам, че са снимали някои сцени за „Казино Роял“ на езерото Комо и дрехата изглежда като открадната от момичето на Бонд, но в случай че не са ми доставили и нова перфектна фигура в банята, страхувам се, че съм загазила… Проверявам веднага — ммм, не, там ме чака само комплект силно фиксираща козметика за коса и възможно най-ароматни тоалетни принадлежности! Е, ще трябва да опитам.

Вземам си възможно най-бързия душ и включвам гигантската си маша за коса да загрява, докато аз се гримирам. В един от комплектите ми сенки има нюанс аквамарин, който никога преди не съм използвала, но много точно съвпада с цвета на роклята, така че решавам да го пробвам заедно с нежно нанесен перлен нюанс веднага под веждата. Слагам спирала „Диор“ за максимум обем на миглите, бронзов руж със златни прашинки и завършвам с най-блестящия си прасковен гланц за устни. Готово. Сега косата. Усещам сърцебиене, докато завивам отделните кичури около машата. Отивам на галавечеря под ръка със зашеметяващ венецианец, като вероятно ще бъда на един мустак на скарида разстояние от Джордж Клуни и всичко това под звуците на оркестър. Не мога да се сдържа да не изцвиля от радост и нетърпение и трябва да оставя машата за момент, за да мога да подскачам из стаята и да овладея излишъка от енергия.

Остават ми само десет минути. Довършвам прическата и е време да се намъкна в роклята. Докато я придърпвам по тялото си, ме обзема необичайното усещане, че е направена тъкмо за мен, така точно следва извивките на тялото ми, че всичките ми опасения за несъвършена фигура изчезват. Стъпвам в обувката си, после и в другата… Крачка назад да се огледам, направо се стряскам при вида на танцьорката на класически танци, в която съм се превърнала. О, не! С този силен грим около очите, тази твърде натруфена прическа и блещукаща рокля — изглеждам нагласена точно като за конкурс по танци! Имам една минута да се приведа в по-нормален вид. Втурвам се в банята и смекчавам пеперудените очертания на сенките за очи, след което разтърсвам глава, за да придам по-естествен вид на къдриците си, след което заприличвам на Дрийм Гърл^[1]. В отчаян опит да понамаля още обема на косата вземам гребена си с най-широки зъби, навлажнен с малко гел, прекарвам го през „гнездото“ и добавям две нежни фиби зад ушите. Сега напомням за 20-те години, но поне няма да ме критикуват на дансинга.

Диамантени обеци, сребриста чантичка, кашмирен шал. Всичко е готово. Докато слизам по стълбите, се наслаждавам на усещането как коприната се дипли около сребристите върхове на обувките ми и изведнъж се чувствам с неоспоримо женствена и грациозна. Трябва да забавя походката си, докато пресичам градината, и докато стигна при Данте, се чувствам почти спокойна.

Първоначално той не казва нищо, само гледа.

Иначе бих се притеснила, но съм твърде захласната от вида му в копринен смокинг.

— Изглеждаш — започваме и двамата едновременно.

Той се усмихва, пристъпва напред и нежно допира устни до ръката ми.

— Не мислех, че харесваш такива жестове — шегувам се.

— Има моменти, в които е подходящ единствено такъв почтителен и джентълменски жест.

— Е, в такъв случай — връщам му жеста аз, като оставям прасковен блясък по пръстите му.

— Sei bellisima — въздъхва той и ме гледа така, че ме кара да се чувствам все едно съм изпила чаша шампанско.

Иска ми се да останем така задълго или завинаги, но знам чудесно, че трябва да тръгваме и когато предлагам това на Данте, той отстъпва настрана, за да открие превозното ни средство, което ни очаква.

— С това ли ще отидем?

След Венеция си представях някаква луксозна моторница, но това пред мен е просто дървена лодка с весла и мотор.

— Знаеш ли как да я управляваш? — гледам въженцето на мотора и още по-стряскащите весла.

— Аз все пак съм венецианец, а това е лодка — хвърля ми смразяващ поглед Данте. — Би трябвало да се притесняваш само ако се налага да карам кола!

Въпреки всичките си страхове не мога да не се усмихна, когато той ми предлага ръка, за да се кача.

— Ау! — чувствам се нестабилна и няма нищо наоколо, за което да се хвана, така че протягам ръце към Данте като сърфист докато лодката се поуспокои.

— Добре ли си? — пита той.

— Добре съм — отговарям му, като се съвземам и се чудя дали не трябваше да почакам и да облека зашеметяващата си рокля едва когато пристигнем.

— Мога ли да ти дам да държиш това? — пита Данте, като държи опакованата ваза.

— Да не си луд? — дърпам се аз. — Не помниш ли какво направих предишния път!

— Да, но сега знам, че ще бъдеш много внимателна — намига ми той, преизпълнен с неоправдано доверие.

Навеждам се и протягам ръце. От начина, по който с лекота я носеше в чантата си, човек би помислил, че е направена от захар, но разбира се вазата е доста по-тежка и аз почти залитам от лодката, когато усещам цялата й тежест в ръцете си.

— Ау! — извиквам отново и демонстрирам още по-несигурен танц, докато отчаяно се опитвам да намеря отново центъра на гравитация. Не помага дори това, че Данте скача в лодката, за да ме задържи: сега два чифта ръце са обгърнали кълбовидния пакет и ние двамата все едно танцуваме някакъв щур танц от 60-те около тарамбуки. Най-накрая лодката се успокоява.

— Можеш вече да я оставиш — успокоява ме той.

— Този път не я счупих! — триумфирам аз.

— Знам, доволен съм.

— Все още е цяла-целеничка! — почти не мога да повярвам.

— Да — казва той с насмешка. — Вече можем да я оставим…

— Сигурен ли си, че я държиш?

— Държа я.

— Сигурен ли си?

— Кристи!

— Да?

— Хайде, стига вече!

Той слага небрежно вазата до пейката по средата. Аз бързо увивам спасителната жилетка около нея, за да бъде още по-защитена.

— Това всъщност е за теб — отбелязва той.

— Аз съм наред, мога да плувам, което не може да се каже за твоето приятелче, което седи под пейката — почуквам по вазата. — И освен това яркооранжевото не ми отива на роклята.

Той вдига рамене и хваща веслата.

— Моля те, седни някъде! — той показва пейката зад мен, грижливо завита с одеяло, така че да не закачи роклята ми.

Когато пристъпвам назад обаче, аз заклещвам крака си в някаква дървена сглобка.

— Нека да ти помогна — посяга той към глезена ми, за да го освободи, когато аз пронизително писвам:

— Чакай!

Той ме поглежда, все така търпелив.

— Ами ако съм пробила дъното на лодката и сега кракът ми пречи на водата да нахлуе и когато го махна, лодката се напълни и потънем?

— Сега вече искаш ли спасителната жилетка? — пита той невъзмутимо, докато освобождава крака ми с решително дръпване.

Не бликва струя вода.

— Добре, добре, без повече вълнения. Сядам си на мястото — казвам аз и правя точно това.

Данте се привежда напред и натиска веслата, като ни оттласква от кея.

— Наистина ли ще гребеш през целия път дотам? — питам го и преценявам разстоянието, което изминахме с колата, и изчислявам, че ще пристигнем тъкмо на време за поднасянето на кафето и петифурите след вечерята.

Той поклаща глава.

— Ще греба само до „Мистър Дъг“, съвсем близо е. А и е много по-безшумно, отколкото с мотора.

Никога преди не бях виждала гребец в смокинг, такова превъзходно съчетание на простота и изисканост. И освен това е прав. Така се движим много по-плавно. Скоро съм съвсем отпусната, а очите ми се реят в далечината.

Водата около нас е тъмнозелена, отразяваща зелените склонове на заобикалящите ни планини, и аз се наслаждавам на плъзгавата водна повърхност, върху която слънцето хвърля едва забележими бели отблясъци. В този момент не мога да си представя да искам да бъда другаде. Всичко, което преживявам, ми се струва като дефиниция за идилия. Какво ли е да живееш тук и да се изправяш ежедневно срещу тази ослепителна гледка? Поглеждам нагоре — купчинки сгради в цвят на тъмна горчица, ръждивочервено и пастелно прасковено са накацали по склона на планината; чудя се дали ежедневното вдишване на толкова чист планински въздух те кара да виждаш по-ясно живота си?

— Ето го и „Мистър Дъг“ — сочи Данте към една от внушителните вили край брега, покрай която минаваме.

Обзема ме любопитното усещане за нещо познато, когато гледам сградата в бледожълто с бръшляново зелени капаци на прозорците, средно голяма градина от високи магнолии и красиво оформени цветни арки. След като отминаваме издадената към водата стена от сив камък, в която има тесен пролив за лодките (и освен това е чудесно място да провесиш крака и да гледаш залеза), продължаваме покрай частния пристан, където акостирала моторница отново ми носи усещането за дежа вю. Може би от предишен живот, чудя се?

Данте завързва нашата лодка и скача на сушата, като ми дава знак да му подам ценния ни товар.

— Добре ли си го хванал? — пръстите ми отново отказват да освободят пакета.

Той ме поглежда строго и аз я пускам.

— Ще почакам тук.

— О, не, не, не — поклаща той глава. — Някой пират би могъл да те отвлече.

Той протяга ръка към мен. Аз я поемам. Хубаво усещане е да си желан.

— Добре, сега да я разопаковаме — той слага пакета на земята и започва да маха пластовете хартия.

— Наистина ли? — изглежда ми странно да отваряш нечий подарък, преди да си го връчил.

— Това не е като да развалям коледна изненада — обяснява Данте. — Клиентът трябва да може да провери качеството и дизайна на изделието, а сега имаме най-подходящата светлина за тази цел — премигва той към слънцето.

— Както кажеш — присъединявам се и аз в разопаковането, докато…

— О, Данте! — възкликвам при вида на прекрасната форма, която блещука в бледозелено. — Поразително красива е!

Складираме остатъците от опаковката в лодката и извървяваме пътя от пристана до портата. Данте ми позволява да нося вазата въпреки първоначалните му опасенията, че не съм подходяща за тази работа. Тя е тежичка заради големия й размер и трябва да гледам през нея, за да виждам къде стъпвам, но предпочитам да знам, че по някакъв начин съм от полза, вместо да стоя настрани и навивам с пръст къдриците си, а и както казах на Данте — мога да използвам кашмирената си наметка, така че да не оставям отпечатъци по стъклото.

Той натиска звънеца, казва нещо на италиански и получава очаквания отговор. Две минути по-късно виждам през стъклото разкривеното изображение на мъж, който приближава към нас. Въпреки че изображението е мъгляво, а очертанията му са доста разкривени, има нещо доста познато в небрежната му походка и късо подстриганата му сива коса. Когато приближава още повече, забелязвам онези живи кафяви очи и специфичната извивка на горната му устна.

Добре, че отблясъкът от зеленото стъкло прикрива червенината, пламнала по лицето ми.

Мъжът е Джордж Клуни.