Белинда Джоунс
Любовна академия (22)

Глава 22

„Никога не пътувам без дневника си. Човек винаги трябва да има нещо вълнуващо за четене във влака.“

Оскар Уайлд

Спя неспокойно и на определени интервали се будя да проверя дали Киър се е върнал, но до седем сутринта все още го няма.

Как е възможно вечерта, започнала с такъв вълшебен залез на лагуната, да приключи толкова ужасно? Чувствам, че не е справедливо — сякаш ние, неиталианците, сме осъдени да живеем живота си без достатъчно любов и разбиране.

Чудя се къде ли е Киър в момента и за какво ли мисли? Със сигурност трябва да има някакви угризения заради нещата, които каза. Сигурно е прекарал нощ, изпълнена с размисъл? Искам да отбележа, че може и да съм засегнала неговата независимост, като твърде много се опитвах да му помогна, но в никакъв случай не съм била злонамерена към него.

Добре, че не живеем в Щатите, защото иначе без съмнение той щеше да ме съди за опит за отнемане на мъжественост.

Решавам да стана и да започна да си опаковам багажа за Болоня, така че ако Киър все пак се появи, да мога да съсредоточа цялото си внимание върху него, а не да го разпитвам какво върви най-добре със сос болонезе.

Точно съм коленичила до куфара си, когато телефонът в стаята иззвънява.

— Киър? — питам с надежда в гласа.

— Не, обажда се Мици. Искам да си грабнеш куфара и да започнеш да си опаковаш багажа.

— Вече съм изпреварила мислите ти.

— Кой ти каза?

— Какво да ми каже?

— Че заминаваш за езерото Комо.

— Никой, най-вече защото заминавам за Болоня — мръщя се. Нещо не разбирам за какво говори.

— Комо. Заминаваш за Комо! — продължава да държи на своето. — Влакът ти тръгва в единадесет, за да имаш достатъчно време за разкрасяване.

— Да се разкрасявам? За какво? — все още не разбирам аз.

— За лятната галавечеря във „Villa d’Este“.

— Звучи чудесно, но съм…

— Чух, че Джордж Клуни щял да ходи! Трябва да отидеш и да слухтиш заради нас! Със сигурност ще дебнат и папараци, но тях никога не ги допускат. Но теб ще пуснат особено в дизайнерската рокля, която Аня изпрати по куриер за теб.

Извивам очи нагоре.

— Виж, искам да ви помогна, но вече имам резервирано пътуване с моя Аморе, с когото трябва да прекараме една нощ заедно. Не искаш да оплескам статията за „Любовна академия“, нали така?

— Ще бъде една нощ в Комо вместо в Болоня — казва тя, все едно това не е никакъв проблем.

— Но трябва да бъде романтично — оплаквам се аз. Как да го постигна, ако цяла вечер зяпам друг мъж?

Мици си прочиства гърлото и започва да чете менюто:

— Коктейли и ордьоври, поднесени на терасата на езерото под звуците на пиано, галавечеря с пет ястия, оркестър за танци, фойерверки в полунощ. Мисля, че това ще замести всичко, което си могла да измислиш!

Не мога да възразя.

— Резервирахме ти стая в хотел наблизо. Да запазим ли още една стая за Лоренцо?

— Лоренцо?

— Само не ми казвай, че още си с Джепето! Мълчание.

— Виж какво, ще запазя още една стая. Само гледай да вземеш някого със себе си, тъй като така ще изглеждаш по-малко подозрителна, особено ако си с италианец. Дори можете да минете за младоженци на меден месец и така ще ти е много по-лесно да щракнеш незабелязано няколко снимки, докато уж се мъчиш да увековечиш образа на любимия…

Сядам отново на пода зашеметена и се чудя какво ли би било, ако поне малко е възможно да контролирам сама живота си. Мици беше толкова безпрекословна, че въпросът не е дали аз трябва да отида, а дали да звъня на Данте или на Сабрина преди това. Решавам да заложа на Данте. След вчерашните детайлни критики Сабрина ме изнервя.

— Какво ще кажеш за езерото Комо? — питам направо, защото нямам време за увертюри.

— Това, което мога да кажа, е, че ще ходя там идния четвъртък. Трябва да направя доставка за клиент.

— А какво ще кажеш да направиш доставката днес?

— Днес ли? — задавя се той.

— Да, организират специална лятна галавечеря, ще има и заря…

— Ако това ще те зарадва, за мен ще бъде удоволствие.

— Наистина ли? — не мога да повярвам на отзивчивостта му. — Ще можеш ли да направиш доставката си, докато си там?

— Кога тръгваме?

— Има влак в единадесет.

— Ако тръгнем два часа по-късно, вазата ми ще бъде готова.

— Дадено! — просто ще трябва да се разкрасявам два пъти по-бързо.

— Добре, ще се видим на Санта Лучия преди един?

— Санта Лучия ли? — питам аз.

— Гарата. Но нека да не те обърквам. Спирката на вапоретото се казва „Ferrovia“.

— Разбрах — потвърждавам аз и си записвам името. — Ще се видим там.

— В твои ръце съм — казва той вместо дочуване.

Поемам си въздух и звъня на Сабрина. Казвам й за промяната в плана и представям нещата, все едно че правя и услуга на Данте, за да успее с доставката, а и аз толкова обичам да гледам фойерверки и тя изглежда, че няма нищо против.

— Просто се върни до утре вечер, ако искаш, можеш да пропуснеш вечерята, тъй като май отиваш по-далеч от всички останали, но ще имаме нужда от теб на следващата сутрин.

— Няма проблем — уверявам я аз. — Ммм, предполагам, че Киър не се е обаждал?

— Не се ли е прибирал снощи? — изненадва се Сабрина.

— Не, не е — въздъхвам аз. — Но той има приятели в града, така че сигурно е останал при някой от тях…

— Сигурна съм, че е така. Не се тревожи, ще се върне. Особено като знае, че всички ще са заминали до утре.

— Но ако не се появи? Какво ще прави Валентина?

— Със сигурност няма да остане сама задълго — смее се Сабрина. — Очакваме нови гости и сигурно ще й намерим партньор, ако Киър не се появи днес.

— Трябва да довърша опаковането на багажа, но много ти благодаря за всичко!

— Няма защо.

— И ако Киър се появи…

— Ще ти се обадя веднага!

— Благодаря! — завършвам аз.

Затварям телефона и отделям минутка да преподредя всичко в главата си. Болоня и болонезето ги зачеркваме, на ход са Комо и Клуни.

* * *

Впрочем веднъж вече съм срещала Джордж Клуни, беше през далечната 1998-ма, когато той представяше първата си голяма филмова роля след „Спешно отделение“, като се преобрази в неустоимия банков обирджия Джак Фоли в „Извън контрол“. Летях заради него до Лос Анджелис, за да присъствам на обичайното изявление, правено зад тъмни завеси, които те отделят от филмовата площадка, на маса, разположена върху специална малка сцена. Обикновено при такива случаи има още пет или шест журналисти около масата, всички нетърпеливи да пробутат напред собствените си въпроси, но този път бяхме цяла тълпа — десет на брой. Всичките жени. Той се справяше с групата с лекотата на професионалист, така че аз не си спомням да съм му задала нито един въпрос, просто се облегнах назад и наблюдавах с благоговение колко приятен и изтънчен може да бъде един актьор. Джордж беше се оставил изцяло на наше разположение и беше насочил към разговора цялото си внимание. Беше дързък, светкавично остроумен, схватлив и тактичен, същевременно недопускащ възражения, шеговито-ироничен, както и обезоръжаващо искрен и скромен. През цялото време се смееше много. Човек наистина би си помислил, че си прекарва добре с нас. Не мога да ви опиша колко често съм се чувствала, като че ли трябва да се извинявам на очевидно отегчената звезда, която и да е тя, за това, че трябва да задам неизбежните въпроси, но не и на него. В негово присъствие ти също започваш да се чувстваш изискан, защото той се държи така.

Именно затова задачата за тази шпионска мисия ми е още по-неприятна. Той вече дава доста повече, отколкото много други звезди, така че не е много редно да искаме още. Но не можеш да кажеш „не“ на „Хот“ Като автор в списание съм толкова лесно заменима. В случай че кажеш „не“, за мястото ти чакат стотици други, които с готовност ще кажат „да“. Когато за пръв път започнах да интервюирам знаменитости, исках да накарам читателите си да се почувстват така, сякаш и те са в стаята с интервюирания, сякаш и те са споделили моята среща с него — собствена малка аудиенция, на която да зададеш въпросите си. Сега искат от мен да повярвам, че хората предпочитат да виждат как звездите се препъват пияни пред нощни клубове и не са по-различни от тях вместо това, което ги прави уникални.

 

 

Слизам на спирка „Ferrovia“ и куфарът ми се сблъсква с широките стъпала на оживената венецианската гара. Странно е като се замисли човек, че Венеция се свързва с останалата част на Италия чрез нещо толкова достъпно и сухоземно — каквото е железопътният транспорт. Досега се радвах на усещането да бъда отделяна от останалия свят от лагуната, която действа като предпазен ров.

— Buon giorno, Кристи — поздравява ме Данте и незабавно взема куфара от ръката ми. — Готова ли си за приключение?

— Да! — ухилвам се с надеждата да прикрия напрежението, което чувствам за това, че го използвам като прикритие за шпионската си мисия. — Благодаря ти, че се съгласи на промяната за дестилацията. Успя ли да завършиш вазата?

— Надеждно опакована е в багажа ми — уверява ме той. — Не, не! — не ми позволява да се кача на първия вагон от влака ни, до който сме стигнали. — Ще пътуваме в първа класа.

— Колко упадъчно — гукам аз.

За момент изглежда объркан, а после кима разбиращо.

— А, да, сетих се за цените на първа класа в британските железници — казва ми. — Тук е различно.

Подава ми билета, за да се уверя.

Цената в евро е еквивалент на 42 английски лири за двупосочен билет, като разстоянието в едната посока е четири часа, за същото разстояние последното ми пътуване от Лондон до Единбург щеше да струва 300 лири за билет първа класа или 94 лири за втора, с какъвто пътувах и беше доста зле.

— Не е ли доста смущаващо? — питам аз, докато Данте ми помага да се кача във влака.

— Някои биха го нарекли кожодерство — отвръща той.

— Защо тогава в останалата част на Европа е толкова евтино? — питам, като се настанявам на мястото си до прозореца.

— В Италия голяма част от населението пътува до работните си места на дълги разстояния, но тези хора искат също така често да се прибират при семействата си, така че е правителствена политика цените на транспорта да бъдат приемливи.

— Това показва загриженост — въздишам аз. — Предполагам, че не трябва да плащате по-високи цени, когато си купувате билет за същия ден?

— Разбира се, че не. Но плащаш повече за по-бързите влакове.

— Е, поне имаш избор — казвам, като поклащам глава, сещайки се безбожните такси на националната ни компания, когато си купуваш билета без предварителна резервация. — Направо те одират със съзнанието, че просто нямаш друг избор.

— Никога не съм те виждал такава преди — закача се Данте, — толкова разпалена.

Повдигам нагоре очи.

— Само не ме карай да започна да говоря за центровете за приемане на резервации или за банковите такси! Или за това, че Британските аеролинии ти начисляват петнадесет лири, ако си резервираш билет по телефона. Петнадесет лири! Представи си как е, ако си пенсионирана бабка без достъп до Интернет! Напоследък хората всъщност са финансово санкционирани, ако нямат двадесет и четири часов интернет.

Той споделя възмущението ми, докато влакът ни се извива между мочурлива блатиста местност от едната страна и безкрайна водна повърхност в бебешко синьо от другата, а ние продължаваме разпалено да обсъждаме всевъзможни несправедливости, от които кръвта ни кипва. Данте изразява гнева си от вноса на „стъкло от Мурано“, голяма част от което всъщност се произвежда в Китай, докато спираме на първата си гара на континента — Местре.

След като десетки часове съм съзерцавала упадъчното великолепие на Венеция, за мен е шокиращо да видя жилищни сгради във вид на високи блокове, а да не говорим за това колко странно ми изглеждат превозните средства на четири колела, които пърпорят по автомобилен надлез. След това продължаваме по полета, върху които са изникнали ниските сгради на складове, разкрасени обилно от изкуството на графитите, при гледката, на които се чувствам, сякаш съм си загубила очилата за цветно виждане. Но точно тогава пристига стюард, който ни пита какви места желаем във вагон-ресторанта, при което изведнъж светът отново започва да ми изглежда цивилизовано място.

Данте и аз седим над чинии с ароматни спагети с доматен сос и разговаряме за храна — все още не може да ми излезе от главата венецианският специалитет с бълваща чернилка сепия, което води до неизбежния въпрос дали за него готвенето на майка му надминава всичко друго.

— Разбира се, то се знае! — отговаря ми той и така минаваме на темата за семейството.

— Искаш ли да ставаш баща? — улавям се да го питам доста безцеремонно. — Разбира се, в случай че вече не си станал…

— Аз имам дете — изненадва ме той. — Дъщеря, Киара — усмихва се с възхищение, когато казва името й.

Опитвам се да не изглеждам изненадана.

— И тя не живее с теб? — питам небрежно.

— Тя е в университета.

— Да не би да е някакво дете чудо? — представям си я десетгодишна, с вързана на опашки коса, с фланелка на университета.

— На осемнадесет е. Ожених се много млад.

— О, така ли? — знам, че Данте е малко по-възрастен от мен, тъй че това не изглежда толкова невероятно. — А жена ти?

— Отиде си — поклаща глава той.

Изглежда много по-щастлив, когато говори за дъщеря си и затова го питам на какво място за него е родителството сред нещата, които е постигнал в живота си, тъй като това е моята сегашна дилема.

— Това е жизненоважно — просто ми казва той.

— Жизненоважно? — повтарям след него.

Той се навежда към мен и обяснява:

— Когато станеш на петдесет, поглеждаш назад и виждаш какво си постигнал в работата си, финансово и можеш да се гордееш с това, но семейството е единственото, което остава на този свят след теб, след като вече си го напуснал — поглежда ме внимателно, преди да продължи: — По тази причина семейството е най-важното нещо, което можеш да създадеш. Да се обвържеш с някого е най-необикновеното нещо, което Господ ни е отредил да преживеем.

Мигам срещу него изненадана. Много е добър в убеждаването, трябва да се занимава с маркетинг. Не мога да си спомня какво точно казва Джо по този въпрос, когато говорехме за това, но май беше нещо от рода на: „Представи си малкия Боби с тениска на Манчестър Юнайтед“.

— А ти, готова ли си да бъдеш майка?

Въздъхвам. Почти съм готова да не му кажа истината, тъй като рискувам да го отблъсна от себе си. Но просто не мога да си представя да изтърся жизнерадостно: „Ама разбира се! Вече си складирам памперси“. Така че просто му казвам, че напоследък мисля за това, но че все още имам затруднения да си се представя в тази роля и засега тя е само абстрактна идея за мен. Казвам още, че съм сигурна, че си струва всички мъки и лишения, но ужасите, които хората разказват, ме плашат. Пропускам частта, че не съм сто процента сигурна дали искам Джо да е бащата; и тайничко си мисля как гените на Данте биха били благословия за всяко дете.

— Помахай на Меган и Стефано — казвам му, когато преминаваме през Верона.

Когато поглеждам през прозореца, виждам, че пейзажът е станал много по-привлекателен — вълнисти хълмове и заснежени върхове на планини в далечината и после изведнъж на преден план изникват изумрудените води на езерото Гарда.

— Не съм си представяла, че в Италия има подобни неща — смея се и соча рекламния билборд на „Гардаленд“, украсен с мечка и скункс, които приличат на Дисни герои. — Мислех си, че сте прекалено стилни за Дисниленд.

Данте поклаща глава.

— Смяташ, че италианчетата ще предпочетат „Прадаленд“ пред „Гардаленд“? — шегува се той.

— Точно така! — смея се. — Модни ревюта вместо въртележки и цигари вместо сладолед.

Прекарваме остатъка от пътуването в разговори за неговото и моето детство, най-добрите и най-лошите спомени от ваканциите и най-големите скандали, които сме имали с родителите си. (Странно, но нещото, което най-силно извади от равновесие майка ми, беше увлечението ми към момчета, които носеха черно червило на устните си.). Данте признава, че сега, след като вече знае какво е да си баща, както и какво е да си син, гледа на нещата по много по-различен начин и е доволен, че и двамата му родители са още живи, за да може да им поднася извиненията си всеки ден.

— Не може да си бил толкова лош! — хихикам аз. — И освен това си им се реванширал с Киара.

— Вярно е — признава той.

Облягам се назад на седалката. Изведнъж Джо ми изглежда по-зрял от мен. Защо и аз не усещам неговата настойчивост за създаване на потомство? Ако наистина е „жизненоважно“, какво чакам още?

— Logo di Coto! — радва се Данте, когато пред погледа ни се мярва ивица от блещукащата на слънцето вода.

Това е импулсът, от който имам нужда, за да преодолея тревогите си — няма да им позволя да развалят престоя ми тук. За един ден ще си взема ваканция от собствения си живот.

И за една нощ.