Белинда Джоунс
Любовна академия (20)

Глава 20

„В Италия на любовта се гледа като на яденето на спагети — и двете трябва да се консумират по един и същ начин, а именно — често и с удоволствие.“

Ралийн Д’Агостино

— Тази вечер ресторант-градина „Ди Лука“ е приготвил изключително специално меню за нас, за да ви представи най-доброто от венецианската кухня — оповестява Сабрина, докато ние заемаме местата си.

Киър ми хвърля съчувствен поглед от другата страна на масата.

— Какво? — питам аз.

— Морски дарове — мръщи се той.

Докато устата на другите се пълнят със слюнка и доволно потриват ръце, аз с нежелание преглъщам. Никога не съм си падала по неща, които имат пипала или органи за всмукване.

— Ще ми подадеш ли хляба? — обръщам се аз към Адам, като предпочитам да се извърна в неговата посока, тъй като от другата ми страна е Мелвин.

— Не прекалявайте с едно нещо, има много ястия. А, ето го и първото! Сурова риба.

Пребледнявам, докато келнерът изброява какво има върху блюдото:

— Стриди, риба тон, костур и скариди.

Сурови скариди? Тия хора сигурно се шегуват? Ограничавам избора си до няколко парченца риба тон, покрити с кубчета лук, повече приличат на бонбони и колебливо ги бодвам с вилицата си. Всъщност не е никак зле. Ако не знаех, нямаше да разбера, че ям риба. Колкото до останалото — просто не мога.

Точно тогава забелязвам, че една черна котка се умилква около краката на останалите, които вечерят навън. Спускам ръка под масата и се правя, че държа нещо, потривайки пръсти в опит да я примамя. Безуспешно. Тайно грабвам една скарида, въпреки че ме ужасяват черните й очички и мустаците й, и опитвам отново. Котката пристига. Ох! Захапа ме силничко с острите си зъбки.

Успявам да заделя прилично парче костур, когато изведнъж внезапно се изплашвам при мисълта, че котката може да повърне. Котките ядат ли сурова риба? Очевидно ядат, но дали е полезна за тях? О, само да не започне да й се гади по средата на яденето! Безпокойството ми нараства, когато сервитьорът тръгва към мен. Гледам ужасена него и котката. Стига си се облизвала, дявол да го вземе, ще развалиш всичко! Докато той се приближава, тя все така показателно продължава да се облизва с розовия си език.

— Синьорина? — предлага ми той с колебание следващото блюдо, все едно иска да каже: „Или да го сложа направо под масата?“

Аз поглеждам надолу, като се преструвам, че едва сега забелязвам котката.

— Я, какво си имаме тук? Котенце, пис — пис — пис.

Невъзмутимо професионален, той отмества чинията ми със сурова риба и я заменя с нова. Не мога да повярвам! Карпачо от октоподи! Никога преди не съм виждала осмокракото мекотело, прилича на кръстоска между тънко нарязана пуйка и ажурна салфетка с декоративни лилави кръгове.

— Изглежда твърде красиво, за да бъде изядено — казвам полу на шега.

— Предлагаме също сардини, приготвени с лук, кедрови ядки и стафиди по специална рецепта от 15-ти век.

Чувствам се напълно съкрушена, все едно съм принцесата, на която все нещо не й харесва. Вече е твърде късно да се обявя за вегетарианка, а и персоналът така се гордее с представянето на своите деликатеси, така че просто ще трябва да покажа най-доброто, на което съм способна. Отделям орехите и стафидите от плънката и забърквам собствена маринована версия на съставките. Ммм, даже е вкусно!

— Ще пробваш ли и октопода?

Усещам предизвикателството в гласа в Адам. Преди да съм загубила кураж, отрязвам тънка ивичка и я пъхам в устата си. Той със сигурност очаква комичната ми гримаса, но нищо подобно не се случва.

— Не мога да го проумея, но това всъщност става за ядене! — подхилквам се аз и продължавам да опразвам чинията.

— И така — привлича вниманието ни Ралийн по време на кратката пауза, докато сервират следващото блюдо (предполагам, че ще бъде купчина морски чудовища от лагуната). — Ето ни в Италия. Страната, в която мъжете без срам пеят за емоционалните мъчения на несподелената любов, докато жените се усмихват готови за флирт, напълно осъзнаващи високото си положение в сърцата на италианците.

Всички жени на масата веднага вдигат чаши, за да пият за това, докато мъжете малко се колебаят да одобрят частта за пеенето.

— Нека да поговорим за същността на мъжете и жените — продължава тя със сериозен тон. — Италианците вярват, че предопределените от бога различия между мъжете и жените се допълват взаимно и трябва да бъдат високо ценени. Колко от вас, мъжете, отварят врата на жена? — оглежда се тя около масата.

Аз издайнически кимам към Адам, който направи това същата вечер.

— В Италия мъжете носят багажа на жените, държат палтата им, докато се обличат, гледат ги в очите, когато вечерят заедно (Мелвин определено печели в последната категория). — В отговор на това жените не се свенят да показват и да сияят със своята женственост, с дрехите си, с отзивчивостта си към вниманието на мъжете. Те се усмихват мило, движат се грациозно, за да заслужат вниманието, с което са ценени.

Трябва да си призная, че много ми хареса това за мъжкото внимание, което можеш да заслужиш, без да се превръщаш в Парис Хилтън или Тифани например.

Може би причината Джо да не се отнася с такова внимание към мен е, че и аз самата не съм вярвала в това усещане. Както казва Ралийн — трябва да започнем от себе си. Добре, започвам веднага: „Здравейте, казвам се Кристи и заслужавам към мен да се отнасяте с внимание!“.

— Италианците ценят вродената сексуална мощ у другите, а също така се гордеят със собствената си естествена чувственост. Това е и ключът към всичко — гордей се с това, което си, и го показвай!

Тайничко бръквам в чантата си и пускам диктофона. Трябва да запиша това.

— Може и да ви звучи малко старомодно, но истината е, че жените харесват силни мъже, а мъжете — нежни жени. Тези качества са в основата на женската и мъжката същност и именно за това са толкова атрактивни за противоположния пол.

— Но има много мъже, които си падат по силни жени… — улавям се да опонирам аз.

— Разбира се, нежността не изключва силата у жената. Въпросът не е или/или. Но не бива да се отказвате от своята нежна женственост.

Ммм, да, това е точно така, защо в такъв случай протестирам? Може би защото „нежна“ ми звучи като сладникава кукла Барби. Твърде разглезена, за да бъде независима жена с кариера. Но после се сещам, че „нежна“ може също така да значи и любвеобилна, грижовна. А това са хубави качества, първото дори може да бъде секси. Впрочем те се отнасят и за мъжете. Вярно е, че това със силата върви, но освен сила аз искам и чувственост. Което за съжаление не е силната страна на Джо.

Меган вдига ръката си, за да зададе въпрос:

— Има ли такова нещо като „твърде нежна“?

— Имаш предвид срамежлива? — възразява Тифани. — Ти просто имаш нужда от повече самоувереност, трябва да си малко по-наперена.

Меган явно се чувства неудобно.

— Не се обиждай — казва тя, — но не смяташ ли, че е малко унизително да се демонстрираш така явно?

— Нека да ви разкажа за Джулия — прекъсва ги Ралийн, преди да бъдат разменени още обиди. — Веднъж седях в едно кафене и кротко си пиех капучиното, когато всички наоколо изведнъж замръзнаха при вида на току-що влязлата прекрасна венецианка, облечена в тясна и впита по тялото й кожена пола и високи черни ботуши в комбинация с руси коси, напомнящи нюанса, в който са ги рисували нейните ренесансови предшественици.

Мелвин издава особен гърлен звук. А аз премествам стола си по-близо до Адам.

— Някои мъже започнаха да подсвиркват високо, други я зяпаха с отворена уста, но това не я накара да побърза да напусне заведението или пък да извика полиция. Вместо това тя гледаше право в очите на многобройните си почитатели, отвръщаше им с нещо подобно на едва доловима усмивка и се носеше между тях все едно, че дефилира по миланските модни подиуми.

— Както Меган днес на улицата! — закача се Адам.

— Но това беше на открито — прави забележка Меган. — Ако бях в някое помещение, като например бар, сигурно бих умряла.

— А аз сигурно просто щях да се обърна и да си плюя на петите — признавам си.

— А защо просто не се позабавляваш? — пита Тифани. — Знам със сигурност, че тогава не тя си е купила капучиното.

— Повечето от нас не могат да си се представят в такава подчертано сексуална сцена само като нещо невинно и безвредно. Тя обаче се държа като истинска професионалистка на сцената, която благодари на публиката за аплодисментите.

Това е интересен начин за интерпретация на подобна ситуация.

— Предполагам, че това е форма на възхищение — размишлявам аз.

— Както и да е, това, което всъщност исках да ви разкажа, е, че няколко дни по-късно отново срещнах Джулия, когато попаднах с навехнат глезен в спешното отделение на местната болница.

— А тя за какво беше там? — прекъсва я Адам. — По-скоро бих очаквал всички онези мъже, които вероятно са получили схващане и вратни контузии, за да въртят очи след нея, да хукнат към болницата?

— Тя не беше там като пациент — отговаря му Ралийн. — Тя беше ортопедът, който прегледа крака ми.

Очите на всички ни се ококориха.

— За мен това е идеалната комбинация от качества: ум, красота, професионализъм и женственост. Тя наистина беше като картина на италиански представител на романтизма.

Това си заслужава възхищението. И е рядкост. В почти всички случаи или избираш да си самоуверена малка, която се стреми да изглежда като подходяща за класацията „Стоте най-секси жени на годината“, или държиш на определено поведение и дори леко заглушаваш външността си, за да не рискуваш с разпращането на погрешни послания. Но като робуваш на последното, определено си отрязваш предимствата като секси мацка. Сещам се за Анджелина Джоли, която съвсем не подценява сексапила си. И въпреки това той не е единственото й определящо качество. Тя е много повече от една сексбомба. Хммм. Ето малко храна за размисъл.

И като говорим за храна… Сега са ни поднесли бейби-гночи, с кралски рак от лагуната, а скоро след тях идват лангустини в „busera“ — бузера е съдът, в който ги приготвят. В момента безсрамно се тъпча с тях и ги намирам доста вкусни с многото им подправки. Всъщност почти съм се натъпкала, когато пристига и основното ястие, ммм, да, предишните четири бяха само ордьоври. Сега ни предлагат сготвен костур, покрит с каперси и маслини, както и със старите ми приятелчета картофките, които никога повече няма да подценявам. Всичко това в допълнение с големи плата калмари, скариди и зеленчуци. Безспорният ми фаворит обаче са пържените тиквички. Следващият път ще заложа на тях — толкова са солени и хрупкави и така чудесно вървят с изстуден бял совиньон. Ще взема да изпия още една чаша…

През цялото това време Ралийн продължава да ни просвещава по въпросите на любовта по италиански. Надявам се Киър да вземе присърце това, че тя осъжда самонаказването и набляга на важността да бъдеш позитивен, „защото любовта може да бъде привлечена само от заряд и енергия, подобни на тези, които тя носи“.

— А ще кажете ли нещо по въпроса за връзките, които вече сме създали? — пита Мелвин, вечният оптимист.

Ушите ми се наострят, но гледам интересът ми да не личи много, тъй като официално нямам гадже.

— Номерът тук е да умееш да разпознаваш и цениш любовните жестове на партньора си. Помнете, че няма двама души, които по един и същ начин да изразяват любовта си. Ти можеш да обичаш да казваш на някого „обичам те“ по стотина пъти на ден, докато той може да не го прави, но да разтрива стъпалата ти всяка вечер, когато гледаш телевизия.

Групата реагира с мърморещо разбиране.

— Именно различните ни схващания за романтиката са това, което поддържа разнообразието в любовта. Не можеш да изискваш някой да се отнася по абсолютно същия начин, както ти се отнасяш с него или с нея. Това не само е нереалистично, то също така е отегчително и безполезно — настоява Ралийн. — Помислете си само ако аз поискам да чувам от някого „Обичам те!“ по определен брой пъти на ден, какво точно ще значат тези думи. Ако вместо това обаче възприемам масажа на стъпалата като многократно „обичам те“, това ще кара връзката ни да цъфти.

Чувствам се малко засрамена. Дали аз съм пропускала любовните послания на Джо само защото са различни от собствените ми представи за романтични жестове? Дали съм останала сляпа за дребните жестове и нюансите и като съм се взирала само в липсите, не съм забелязала нежните му намеци? Дали съм станала неблагодарна, затворена в собствената си черупка? Иде ми веднага да му звънна и да го помоля да ми прости за коравосърдечността ми, но после се сещам как ме заряза пред гарата, преди да замина, и тогава решавам, че неговите тайни любовни жестове явно са твърде потайни. Напълно разбирам какво иска да каже Ралийн и съм изцяло съгласна с нея, и все пак съм сигурна, че има определени очаквания в мен, на които Джо просто не може да реагира. Или просто трябва да се освободя от това усещане?

Може би е възможно да постигнем някакъв компромис с Джо — аз ще се опитам да бъда по-чувствителна към жестовете му, а той ще се опита да не убива романтиката поне в моменти, които иначе щяха да бъдат направо божествени. Както в онзи прекрасен апартамент на хотел „Даути Котидж“ в Ричмънд. Спомням си как тогава си мислех, че щях да се чувствам доста по-романтично, ако бях сама, но сега смятам, че щяхме да прекараме незабравима любовна нощ, ако просто си беше затварял устата.

Но ето че отново искам той да се промени, въпреки че вероятно аз съм тази, която най-много се нуждае от промяна. Все пак той е щастлив, така че как може да иска да се променя? Аз съм недоволната, тъй че редно е аз да предприема нещо по този въпрос. Очевидно като виня него, не постигам особени резултати.

И така, като пренасоча романтичните си чувства към нещата, които той прави за мен, вместо да ги противопоставям на жестовете от филмите, които той не прави, няма ли да е по-добре?

— Любовта не трябва да е логична, тя трябва само да носи наслада — потвърждава Ралийн.

Добре, имам си нов план. Само дано Данте не направи нещо твърде романтично в Болоня, с което да ме накара да размисля.

Насочвам вниманието си отново към Ралийн.

— Това, което искам да ви кажа накрая, е, че любовта е десертът — заявява тя с усмивка. — Ако сте гладни, трябва да се спрете първо на основното ястие — собствената ви самоличност. Искам да кажа, че първо човек трябва да се научи да задоволява собствените си нужди и желания. Щом постигнете това, значи сте готови за десерта!

Веднага след нейните думи около масата се появява редица от келнери, които приемат поръчките ни за мус с джинджифил и амарето, пресни горски плодове или сладолед.

— За мен мус — избира Мелвин.

— Сладолед за мен — чуруликам аз. — А и ако може с „ночино“?

Лицето на Киър помръква.

— Какво каза?

О, боже, божичко! Не ми казвай, че Чинция е измислила рецептата!

— Просто си помислих, че може да добавя малко ликьор към сладоледа си — опитвам се да се измъкна от ситуацията.

— Познавам само един човек, който яде сладоледа си с ликьор — продължава Киър, като ме гледа свирепо. — Ти си ходила да се срещнеш с нея, нали?

Разговорите на масата затихват и всички стоят в очакване на моя отговор.

— Не съм ходила да се срещна с нея — уточнявам аз, — но да, срещнахме се.

— И похапна сладолед с нея?

О, това звучи толкова нечестно! Все едно ние двете сме седнали по приятелски да си побъбрим весело.

Преди да мога да отговоря, той става и захвърля салфетката си.

— Това е. Аз бях дотук!

— Чакай! — тичам аз след него. — Щях да ти кажа! — викам, докато той преминава през фоайето на път за предверието.

— Кога? — спира той внезапно и се обръща към мен. — Кога щеше да ми кажеш?

— Тази вечер, след като се приберем в стаята си. Всичко се случи днес следобед, но ти изглеждаше толкова щастлив, че не исках да развалям това.

Той продължава да върви с вида на буреносен облак.

— Просто не е честно.

— Кое не е честно? — питам отчасти раздразнена.

— Всичко! — звучи съкрушен и отчаян.

— Като начало…? — заставам пред него и му препречвам пътя. Трябва да го накарам да говори и да изхвърли тягостните чувства от гърдите си.

Изглежда болезнено, когато казва:

— Не е честно, че ти си се видяла с нея, а аз не. Сърцето ми се свива заради него, това чувство ми е познато.

— Знаеш ли — казвам му меко, — ако искаш да я видиш, все още е възможно.

Той ме поглежда все едно съм полудяла.

— Имам предвид, наистина е възможно. След като се върнем от двудневното си пътуване, ще имаме час при нея в „Любовна академия“, преподава италианска любовна поезия.

— Какво? — изглежда паникьосан.

— Разбира се не е задължително да присъстваш — изтърсвам, като се чудя дали само не влошавам нещата. — Виж, знам колко е мъчително, когато се разделих с Джо…

— Това беше временно! — казва през зъби. — Ти се върна при него. Освен това имаше избор, защото ти го разкара.

— „Разкарах“ не е точната дума — започвам да обяснявам.

— Разби му сърцето и той въпреки това те прие отново. Аз не се ползвам с този лукс.

Да, ето ги и корените на неговата обида, точно както предполагах.

— Всичко се случва наопаки! — простенва той.

— Имаш предвид, че ти трябва да се върнеш при Чинция, а аз не е трябвало да се събирам с Джо?!

— Не! — гледа ме с побъркан поглед. — Аз трябваше да съм се родил преди теб.

— Какво? — изхвърчат ми слюнки от изненада. — Това пък откъде го измисли?

— Мъжете трябва да показват пътя на жената — така каза Имоджен.

— Имоджен? — възкликвам аз и за секунда се чудя кого има предвид. После се сещам. — Имоджен, която скоро роди?

Той кима, потвърждавайки, че става дума за стара негова приятелка от студентските му години, която скоро се сдоби с второ дете.

— Ходих да я видя точно преди да замина и тя каза, че била щастлива, че Блейк бил по-големият, така трябвало да става.

Не мога да потисна насмешката си. Да не би да иска да каже, че братята винаги трябва да се раждат преди сестрите си? За това ли е толкова бесен, откакто сме тук? Една подхвърлена глупава психологическа измишльотина от самодоволна млада майка и вече ме обвинява за всички несполуки в живота си?

— Хайде, кажи го направо — ядосан си ми, защото съм родена преди теб?

— Не съм толкова ядосан на теб, колкото на стечението на обстоятелства.

— Глупости! — вече съм ядосана. — Усещам твоята враждебност срещу мен. Усещам я! — задавям се от яд.

Не мога да повярвам! До този момент винаги съм считала брат си за безусловен съюзник, човекът, на когото мога да разчитам безрезервно. Ужасно е да разбереш, че някой, когото си смятал за толкова близък, те отхвърля.

До този момент смятах, че той обвинява развода на родителите ни за липсата на силната фигура на бащата до себе си. Очевидно това вече е стара песен. Аз съм новата изкупителна жертва. И направо ми призлява да го чуя. Аз винаги съм била на негова страна. Въпреки неизбежните хлапашки конфликти между брат и сестра през годините. Дори и по времето, когато казваше, че ме мрази всеки ден, дори когато ме удряше на едно и също място по ръката и ми напишеше злостни бележки, оставени така, че да мога да ги намеря; обичах го безусловно и търпеливо чаках да надрасне този период и да ме харесва отново. А сега това?

Аз нито веднъж не съм се оплаквала, че нямам по-голям брат, който да ме защитава. Може би би ми харесало да имам някой, който да се грижи за мен, вместо обратното. Но никога не ми беше хрумвало, защото Киър и без това беше герой за мен. Възхищавах му се толкова дълго, винаги съм се гордяла с близките ни отношения, а през цялото време излиза, че той се е чувствал подопечен и омаловажаван не заради друго, а заради моето присъствие.

Сега се чувствам охладняла към него.

— Имаме само една година разлика, това не е кой знае каква разлика.

— Но ти беше тази, която успяваше.

— Успехът не е нещо, което се полага само на единия или другия, Киър. Аз не съм откраднала целия този успех, без да оставям нищичко за теб. Освен това явно имаш страхотен успех с градинарството и не виждам какъв ти е проблемът.

— Може би станах градинар по задължение, може да съм искал да стана писател!

Изобщо не разбирам с кого говоря в момента. Всичко това е доста странно.

— Така че, ако си бил роден първи… — повдигам вежди.

— Поне щях да имам шанс! Щях да мога да опитам, без да се чувствам поставен винаги на второ място. И може би щях да харесвам повече себе си.

Думите на Ралийн явно са проникнали дълбоко, но аз все още не разбирам аргументите му.

— Аз никога не съм опитвала да се състезавам с теб в каквото и да било, Киър. Аз правех едни неща, ти — други. Мога да кажа само, че и двамата знаехме, че ти си по-добрият в ученето. Можеше да се занимаваш, с каквото поискаш. Моето безспорно предимство беше, че аз исках да правя само едно нещо. Докато ти се разпиля сред многото възможности.

Той поклаща глава, сякаш иска да ми каже, че не разбирам. А и честно казано аз наистина не разбирам. В този момент съм изпълнена с презрение към него — изглежда като най-лошия вид бягство от отговорност.

Когато ми обръща гръб, раменете му са прегърбени, докато изчезва в сенките на улицата. Нека си върви. Повече няма да тичам след него.

Продължавам да стоя там, в нощния хлад, като се чувствам предадена. Чувствам се наказана за престъпление, което не съм извършила. Облягам се на стената, но не заплаквам. Все още съм твърде много огорчена. Джо все ми казваше да го оставя сам да се оправя с това, да престана да угоднича и да проявявам снизходителност и да се опитвам да оправя всичко заедно с него. Е, предполагам, че моментът да се отдръпна най-после настъпи.

Той го направи първи, нали така? Аз също.