Белинда Джоунс
Любовна академия (14)

Глава 14

„Да станеш богат не е трудно. Много по-трудно е да разрешиш загадките, които ти поставя сърцето.“

Чао Хоакин

Ето това наричам „bellafigura“ — мърморя си, когато виждам Данте да приближава с широка крачка. Облечен е в панталони с цвят тъмна мока и ретро риза с къс ръкав. Помахвам му и почти изтръпвам от щастие, че го виждам.

— Е, твоят принц пристигна, а къде е моят просяк? — Тифани нетърпеливо се оглежда за Лоренцо.

— Още няма един часа, ще дойде — успокоявам я аз.

— Само да ми даде повод дори и с една минута закъснение, веднага ще му намеря заместник — казва, като си вее с листчетата с телефони на гондолиери. — Всички казаха, че могат да се отзоват бързо.

Иска ми се да я попитам защо тогава е тук. Ако за нея е толкова лесно да си уреди среща, защо й е трябвало да лети от Флорида? Или просто я е пренесъл ураган през Атлантика? Но Данте вече е до мен и бих предпочела да разговарям с него.

— Buon Giorno! — вкарвам в употреба няколкото думи, които знам на италиански. — Come stai?

— Ah, bene, grazie! — отвръща ми той с удовлетворяващ израз на приятна изненада.

— Помниш ли Тифани? — питам аз.

— Не е лесно да забравиш Тифани — прави й комплимент той.

— Това е! Ще се обадя на Луиджи! — заявява тя с поглед, вперен в часовника.

— Лоренцо, радвам се да те видя! — приветствам го аз с разперени ръце, когато той в последната секунда се появява от уличката.

— А, вече си тук — е сърдечният поздрав на Тифани.

— Това е за теб, традиционни за Бурано бисквити — връчва й малка торбичка с подобни на сухари кръгчета.

— Е, много мило, предполагам! — казва тя, когато ги взема и мърмори: — Всъщност не съм съвсем сигурна какво да ги правя…

— Можеш да ги сложиш в новата си чанта — предлагам аз закачливо.

Тя улавя погледа ми и разбира какво имам предвид: „Дръж се мило с момчетата или ще им кажа, че току-що си купи чанта фалшификат.“

— Ще влизаме ли? — приканва ни Данте да стъпим на територията на музея и ни уведомява, че вече е взел билети, така че можем да влизаме направо.

— Аз ще взема кафе, след като разгледаме — предлага Лоренцо. — Чух, че имало очарователно кафене в градината, където е изложена скулптурата на открито.

Мога да се сетя за поне три момичета в Англия, които биха обожавали Лоренцо. Момичета, които не харесват мачовци и ги смятат за безинтересни, а предпочитат мили момчета като Лоренцо. Момичета, които обичат да ги водят на пикници в парка или на разходки в гората и вярват, че всъщност най-хубавите неща на този свят не се купуват с пари. Не знам какво са имали предвид, когато го комбинираха с Тифани. Не са ли си дали сметка, че тя ще го изхруска с парцалите? Чудя се защо въобще настояват тя да остане два дни с него? Може би има нещо, което не знаем в плановете за пътуването с преспиване? Часовникът ще удари дванадесет, той ще се превърне в Казанова и тя ще се върне в Академията със секси разрошена коса, победена от неговия досега скрит чар?

Засега обаче тя предпочита да ме държи под ръка и да препускаме напред през двореца „Venier del Leoni“ (Вениер е името на притежавалата го фамилия, а Леони е заради каменните лъвове, които украсяват предната му фасада, опираща в канала).

Много пъти съм ходила в музеи и галерии в Лондон с приятелката ми — художничка Анабел, и винаги е преживяване да видиш някой истински Пикасо, Миро или Магрит. Но това, което истински ме вълнува днес, е, че се разхождам в сграда, която е била домът на Пеги Гугенхайм. Диванът, тапициран в бяла кожа, на чийто комфорт се е възхищавал Ротко^[1], е същият, който и тя е използвала — както може да се види от черно-бялата фотография на всекидневната й. Дори преди да бъде превърнат в галерия, интериорът тук е бил очевидно съвременен с акценти като килима с шарки на зеброва кожа.

Когато отиваме в бившата й спалня, забелязвам друга биографична снимка на бижутата й — произведения на изкуството сами по себе си, закачени на стената до леглото й. Признавам на глас как си умирам да имам гардеробът й на дама от 60-те години, може би, с изключение на слънчевите й очила с рамки във формата на звезда, при вида, на които Тифани възкликва:

— Може и да е налагала модни тенденции, но в никакъв случай не е била красавица, не мислите ли?

— Всъщност си е правила пластична операция на носа, но хирургът е оплескал нещата — обяснявам аз.

— Защо не е поправила грешката?

— Предполагам, че след такова ужасяващо преживяване е решила да заложи на концепцията „bella figura“ и да се възползва от това, което притежава.

— Да, като например от многото пари — гука Тифани, влизайки в зала „Дали“. — Можете ли въобще да си представите колко струва тази колекция?!

— Почитател ли си на изкуството, Лоренцо? — опитвам се да включа в разговора изоставения кавалер.

— О, да — кима той енергично. — Преди да се захвана с дърводелство, реставрирах картини. Наистина мога да оценя всеки щрих от четката по едно платно — казва той, като се взира отблизо в картините.

— Тифани ми каза, че си минал през доста професии? — продължавам аз разпита си с „кадифени ръкавици“.

— Занимания — поправя ме тя. — Занимавал се е с много неща.

— Искам да опитам много и различни неща в живота — защитава се той. — Трудно ми е да се спра само на едно, имам толкова много различни интереси.

— Аз всъщност доста ти завиждам. През целия си живот досега съм правила само едно нещо.

— Занимаваш се с писане, нали?

— М-хм — отвръщам, като искам да избягаме възможно най-бързо от тази тема. — Нищо съществено.

— Тя е доста скромна — намига Данте, който се присъединява към нас.

— Да кажеш, че съм скромна, значи да предполагаш, че всъщност съм добра в работата си, но не искам да се самоизтъквам — казвам аз. — Но други хора могат да смятат, че работата ми е ужасна.

Той повдига вежди.

— Напълно възможно е. Или може би искрено се срамувам от работата си — упорствам да се само закопая.

— Срамуваш се, че пишеш литература за деца? — смее се той. — Как е възможно?

Иска ми се да му кажа истината, но тук не е само той. Три чифта очи са се вперили в мен и чакат отговор.

— Е, все пак не съм Джоан Роулинг — измъквам се аз.

— Сигурен съм, че въпреки това се справяш доста добре, Кристи Бейли.

Не знам какво е толкова очарователно в това, но когато произнася цялото ми име, направо ме сразява.

— Повтори го! — моля го аз.

— О, господи, това необходимо ли е?

За момент си мисля, че Тифани се заслушва в нашето гукане, но тя се намира на терасата с прекрасна гледка към канала и гледа небезизвестната статуя от почернен бронз.

— Тази статуя има известна слава — казвам аз, когато всички се събираме около примитивната интерпретация на фигурите на кон и гол ездач, размахал ръце и с лице, извито към небето.

— Тази част — показвам нещо, което лесно може да бъде сбъркано с полицейска палка — всъщност може да се изважда. Казват, че го е използвала, за да привлече вниманието на бъдещите си любовници.

— Да не искаш да кажеш, че ги е налагала с това, докато се подчинят? — Тифани изглежда объркана.

— Не, мисля, че по-скоро е било шеговито мушване, все едно се опитваш да кажеш: „Ето, това си ти.“

— Е, поне са знаели какво място им отрежда — предполага Тифани.

— Според клюките във Венеция тя е имала личен гондолиер, така че да може нощем да кръстосва каналите в търсене на компания…

— Наистина ли? — Тифани се разхожда по терасата и гледа към Канале Гранде. — Оженила ли се е някога?

— Всъщност е била женена два пъти, преди да се премести да живее тук — отговарям й аз. — Първият й съпруг е скулптор дадаист, казвал се е Лорънс Вейл — по лицето ми плъзва усмивка.

— Какво? — пита Данте.

— Има един доста забавен пасаж от автобиографията й, в който описва как е загубила своята „обременяваща“ девственост. Спомням си много ясно как тя описва своята колекция от стенописи от Помпей с еротични сюжети на хора, които правят любов във всевъзможни пози. Тя била любопитна да изпробва всяка една от тях и й хрумнало, че може да използва Лорънс за тази цел.

— И използвала ли го е? — всички се подхилкват.

Аз кимам.

— Твърди, че навярно на Лорънс хич не му е било лесно, защото това станало през първата им нощ заедно, а тя наистина си поискала всичко, което имало по фреските!

— Само така, Пеги! — смее се Тифани.

Започвам да им разказвам как Лорънс я е представил на много от приятелите си авангардисти в Париж през 30-те години, но Тифани ме прекъсва, за да попита:

— Имали ли са деца? — явно е по-заинтригувана от личния й живот, отколкото от това как е станала колекционер.

— Две. Пегийн и Синбад…

— Синбад? — не вярва на ушите си Данте.

— Синбад. Но Пеги се развежда с баща им след аферата му с актрисата Кейл Бойл.

— Мръсник!

— Тя едва ли е мислила така. Пеги им е била кумица.

— Какво? — Тифани чак се задави от изненада.

— Поначало са имали доста нетрадиционна връзка, а и през това време Пеги е срещнала любовта на живота си, така че не се е разстроила много.

— А коя е била любовта на живота й? — заинтригуван е Лоренцо.

— Джон Холмс, английски интелектуалец. За съжаление шест години след началото на връзката им той умира.

— О, не! — изпъшква Тифани.

— Ето това е трагедия — Данте изглежда засегнат и се обръща настрана.

— Какво е станало после? — пита Лоренцо.

— Доколкото си спомням, след това тя има дълга връзка с един от неговите приятели, после започва Втората световна война и тя се връща в Ню Йорк, където отваря друга галерия и се жени за френско-немския художник Макс Ернст.

— Значи отново е намерила любовта? — очарована е Тифани.

— Любовта винаги те намира отново! — перифразира Лоренцо думите на Ралийн.

— Е, четири години след това са се развели — чувствам се като вестоносеца с лоша новина, но Тифани е оптимистка:

— И какво от това! Сигурна съм, че тя е срещнала любовта отново.

— Определено е така — потвърждавам аз, — имала е тридесетгодишна щастлива авантюра с Венеция.

Въпреки че моята любовна история едва сега започва, предричам й много страст и дълга продължителност. Превъзходната гледка от тази тераса е направо удивителна — погледът ти стига от моста на Академията чак до площад „Сан Марко“.

А от тази перспектива градът изглежда наистина съблазнителен.

— Тя всъщност е погребана тук, в градината със скулптурите, до любимите си кучета — казвам на останалите. — Искате ли да отидем да хвърлим един поглед?

Връщаме се и пресичаме централния двор, минаваме покрай мраморен трон и отиваме в оградената с тухлена стена приятна градина, спираме да разгледаме геометрична скулптура, направена от Перспекс, стъкло и плоскости с деликатно отразяваща повърхност. В зависимост от това къде си застанал, можеш да видиш себе си и/или отражението на някой друг в скулптурата под някакъв ъгъл или прозиращи от другата страна. Играта на отражения мами зрението ти, но въпреки това аз се забавлявам да гледам образа си, насложен с този на Данте.

— Готови ли сме да пийнем по нещо? — предлага Лоренцо, като се насочва към кафенето на галерията.

— Имам по-добра идея — изписква Тифани. — Защо вместо това не отидем до Киприани за по един коктейл?

Аз сбръчквам нос.

— Там ходят всички знаменитости! — опитва се да ме убеди тя.

Всъщност не ми се ще, защото имам достатъчно много морални дилеми и без да се опитвам да заснема някоя ВИП персона по бикини в хотелския басейн.

За щастие Данте ме измъква от положението:

— Вие можете да отидете, ако желаете, но аз обещах на Кристи разходка до Лидо този следобед — обръща се той към Тифани и Лоренцо.

Чудесно се измъкнахме!

— Там има ли хотели? — спира ни Тифани.

— Един, „Уестин Екселсиор“ — обръща се Данте.

— Не е ли това хотелът, в който отсядат всички важни гости на филмовия фестивал? — пита тя след кратко замисляне.

Той бавно кима, предусещайки накъде отиват нещата.

— За мен е супер! — и хваща Данте под ръка. — Бил ли си някога на кинаджийско парти?

Тя почти е готова да го отвлече, когато той вдига пръст.

— Momenta! — и после поглежда към мен.

Кимам, за да му дам да разбере, че нямам нищо против и те да се присъединят към нас. Може и да не сме в идеалната романтична атмосфера, но поне ще имам възможност да поговоря с Лоренцо насаме. Трябва да се хващам на работа, защото в противен случай скоро няма да имам работа, от която да се срамувам.

В продължение на шестте спирки от „Salute“ до „Lido“ аз и Тифани се превръщаме в „плаващата инквизиция“. Дочувам как тя задава на Данте въпроси като: „Кой е най-богатият клиент?“ и „Кого от тези гондолиери смяташ за най-добра партия?“, докато аз мислено започвам да оформям профила на Лоренцо.

— Как всъщност стана Аморе — започвам аз.

Отвръща ми с объркан поглед.

— В Академията предпочитат да не говорим за това. Едно от изискванията е да пазим ореола на тайнственост.

— Разбираемо е — съгласявам се аз, леко раздразнена, че успях да алармирам защитите му още с първия зададен въпрос. — Можем да говорим за други неща.

За няколко секунди и двамата оставаме мълчаливи.

— А какво мислят приятелите ти за това — смятат ли, че е готино или обичат да те дразнят по повод работата ти?

Той ме поглежда, сякаш иска да каже: „Мислех, че ще сменим темата!“, но въпреки това решава да ми отговори кратко:

— И двете!

— А майка ти? — този въпрос живо ме интересува, тъй като от пръв поглед е ясно, че италианчетата са мамини синчета.

— Майка ми е щастлива за мен, ако и аз съм щастлив.

— А ти щастлив ли си? — хвърлям поглед към Тифани. — Не точно в момента, а по принцип? Или Тифани ти е първата?

— Задаваш твърде много въпроси!

— Нищо, за което не са те питали и преди, нали? — подхвърлям небрежно.

— Понякога хората дори не искат да знаят за тези неща — казва той тихо.

— Но ти би искал да си наясно, нали? Имам предвид, ако беше от другата страна?

— Не знам — казва той и отмества поглед към прозореца. — Какво печелиш, ако надничаш зад кулисите по време на представлението?

— Така ли го чувстваш, като представление? — всъщност доста добра аналогия. Сигурна съм, че диплома по актьорско майсторство би била считана за предимство при тази позиция, особено ако човекът има склонност към импровизации и истински обича сцената. Дали всъщност „Любовна академия“ не е просто театрална трупа с определена роля за всеки Аморе?

— Лесно е да критикуваш или да го обръщаш на шега — въздъхва Лоренцо. — Сигурен съм, че за повечето хора е неразбираемо защо го правим, нито пък как го правим. Но аз го смятам за особена чест да поднесеш романтика на някого — докато говори, очите му са съвсем сериозни. — Да гледаш как нечие сърце разцъфтява заради твоите грижи и после се разтваря за всички възможности, които предлага любовта; можеш ли да си представиш колко добре се чувстваш, ако можеш да направиш подобно нещо?

За секунда вярвам на всичко, което стига до ушите ми, но в следващия момент дяволският адвокат в мен проговаря:

— Но все пак това е само илюзия?

— Защо трябва да е? Защо всичко, което чувстваш, да не бъде наистина? — гласът му звучи раздразнено.

— Така ли е наистина? Мисля, че е показателен фактът, че все пак става дума за продажбата на услуга…

— Хората плащат за духовно просветление — обосновава се той. — На лични треньори и ментори, на агенции за запознанства, на гурута. Всичко това са неща, които човек може и сам да направи за себе си — можеш да си изработиш режим във фитнеса, можеш да планираш живота си; би могла да поискаш съвет и от всеки незает мъж, който е седнал на чаша вино в момента, но не — хората искат съвет от експерт.

— Значи ти се смяташ за експерт по романтиката — поемам отново инициативата.

— Е, всъщност зависи от смисъла, който влагаш в тази дума в момента.

— Тогава дефинирай „романтика“!

Той мълчи за кратко, за да събере мислите си и започва бавно и с мек глас:

— За мен романтиката е в това да обръщаш особено внимание на някого, да забелязваш какво му доставя удоволствие и да си в състояние умело да създаваш и да му поднасяш специални моменти. Романтиката е в това да можеш да се прокраднеш зад някого, да сложиш глава на рамото му и ръка там, където бие сърцето му, и да му покажеш колко защитен може да се чувства в твое присъствие. Романтично е да прекъснеш работата си в натоварен ден само за да кажеш на някого: „Знаеш ли колко много те обичам?“ — той спира, за да си поеме дъх. — Ако искаш дефиниция все пак, бих казал, че това е комбинация от внимание и грижа, деликатност с елементи на изненада и кураж да изразяваш чувствата си.

За момент се възхищавам колко са дръзки италианците, когато обсъждат емоции, но после отбелязвам:

— Но не се ли отнася всичко, което изброи, за съществуваща интимност? Как в такъв случай можеш да бъдеш истински романтичен с непозната?

Той се усмихва на недоверието ми.

— Ако мъж, когото не си виждала преди, ти предложи танц под звездите, мислиш ли, че няма да е романтично?

— Хвана ме натясно — въздъхвам. — Мисля, че ще се почувствам като в рая.

— Значи ще ти хареса — очите му просветват, като вижда първата искра на женственост в мен.

— Със сигурност ще ми хареса. На коя жена не би й харесало? Само не казвай на Данте! — предупреждавам го аз.

Това направо ме изправя на ръба на пропастта. Не мога да отговарям за действията си, изправена пред неговото извиващо се тяло под звуците на танго.

— Виждам, че си романтична — гледа ме Лоренцо с разбиране, — просто ти липсва практика.

— Е, повечето британци не си падат по такива неща. Смятат, че е лигаво.

— Лигаво?

— Да, че не е достойно занимание за „истински мъже“.

— Какво по-достойно занимание за един мъж от това да знае как да достави удоволствие на жената до себе си?

— Опитай се да го обясниш на Джо — изпускам се внезапно.

— Джо? — възкликва той. — Кой е Джо?

Боже! Мислено се сритвам по задника.

— Бившето ми гадже — сещам се да излъжа. — Последният, с когото излизах. Добро момче, сериозен, стабилен и доста забавен, но му липсваше точно тази нежност, нали знаеш — малките неща, които те карат да подскачаш по улицата от щастие, защото се чувстваш обичан.

Лоренцо кима разбиращо.

— Мисля, че повечето мъже, които се надсмиват над романтиката, се страхуват, че ако се опитат да се държат така, ще им се присмиват и ще бъдат отхвърлени. Не им идва отвътре и никога не се престрашават да опитат.

— Звучи доста вярно.

— Е, съжалявам за Джо — въздъхва Лоренцо. — Защото той губи.

— Не за мен?

Защо не му е мъчно за мен?

— Не, защото ти си тук. И с всеки изминал ден романтиката ще влиза все повече в сърцето ти. После ще живееш с това до края на дните си, защото сърцето ти ще го иска. И просто няма да можеш да се задоволяваш с нищо по-малко от това.

— Уау! — Лоренцо най-после намери начин да ми затвори устата.