Белинда Джоунс
Любовна академия (10)

Глава 10

„Любовта е приятелство в огън.“

Джеръми Тейлър

Когато излизаме навън, изведнъж се чувствам изключително неловко, затова че се разхождам под ръка с толкова очебийно красив мъж. Дори забелязвам една туристка тайничко да щраква Данте, вероятно за да надпише по-късно снимката: „Мечтаното гадже от ваканцията“.

Радвам се, че той не е официално ангажиран като Аморе, защото иначе сигурно трябваше да се спира и да раздава визитки с обяснението, че ще бъде свободен след около осем дни.

Отминаваме редица ресторанти, като за щастие избягваме тези, чиито менюта са изписани върху дъски, украсени с немски, британски и японски флагове.

— Тук харесва ли ти? — пита Данте пред ресторант с голяма отворена площ, гледаща към канала.

Надничам вътре и откривам, че стените са в млечнобяло, украсени с нещо, което иначе бих взела за ръждив форцепс или стара голяма ножица, но сега знам, че това са старинни инструменти за стъкло, сред които е и старият ми приятел „борзелето“. Иначе цялостният дизайн на помещението изглежда съвременен — с под от тъмносиви плочи, с месарски плот, маси покрай стените и блестяща алуминиева тръба, която пълзи към тавана.

— Чудесно е! — усмихвам се аз и съм леко смаяна, когато откривам, че менюто предлага по-скоро глезотии за принцеси, отколкото „мамини специалитети“. Данте започва с голяма порция карпачо от акула с мандаринов сос, докато аз се спирам на по-традиционното капрезе със сирене и смачкани домати. От пастата избираме bavette, които както забелязвам, се оказват подобни на талиателе, със сочни омари, в прекрасен коралов цвят. Всяка хапка носи дълготрайно гъделичкащо удоволствие в устата ми. После си избрах печен морски костур — с крехки, сочни и меки филенца, с гарнитура от картофчета в розмарин.

Очарованието от храната надминава дори висотите на любовния адреналин. Направо съм изумена колко много ми хареса храната тук. Обикновено храненето с непознат се превръща в непохватен смущаващо досаден процес, който нямам търпение да приключа. Флиртуването и храносмилането винаги са били взаимно изключващи се действия за мен. Но не можеш да бързаш на обяд с няколко блюда и гледка към канала, при това с италианец. Аз и не бих искала.

Докато Данте ми разказва още за правенето на стъклени изделия, аз не мога да спра да си мисля колко по-добра ученичка щях да бъда, ако той ми беше преподавал в училище. Всичко, което си спомням от часовете по химия, беше спиртната лампа и многото забележки в червено по домашните ми работи. Сега поглъщам всяка негова дума — как стъклото започва съществуването си като пясък, как аквамариненият цвят се получава от смесваното на мед и кобалт, както и че рубиненият изисква златен разтвор.

— Значи е нещо като рецепта? — питам, докато бодвам и последния си картоф. — Всяко ателие ли си има своя тайна формула?

Данте изглежда натъжен.

— Едно време е било така. Стъкларите са били заплашвани дори със смъртно наказание, ако тайните им умения напуснат Мурано, но днес можеш да занесеш всякакво стъкло в химична лаборатория и след като го счупят, ще ти направят списък с точните му съставки.

— Край на старото време — отбелязвам аз, заклеймявайки новите технологии като провалящи истинската конкуренция.

— Сега тайните са в технологиите на обработка на стъклото — казва малко по-весело Данте. — Например дядо ми е създал техника, която другите стъклари изобщо не могат да разберат, камо ли да копират.

— Значи семейният ви бизнес е доста стар? — навеждам се към него, докато келнерът отнася чиниите.

— На шестстотин години.

Уау! И само като си помисля, че за Холивуд е голяма работа, ако имат три поколения актьори от едно семейство.

— Значи родът има дълга история? Чувстваше ли се задължен да продължиш традицията?

— Не — поклаща глава той. — Баща ми беше достатъчно мъдър да ми позволи да избирам сам. И когато го направих, той още повече се гордееше, че съм избрал това, което искам.

Сега знанията ми по история нарастват, като научавам, че първоначално работилниците за стъкло са били в самата Венеция, но заради опасността от пожари (голяма част от старите сгради са били дървени) са преместени на остров Мурано през 1291 година.

— Някъде по това време си бил роден, предполагам?

— Точно така — съгласява се той с игриви пламъчета в погледа. — Но не изглеждам никак зле за човек на седемстотин години, нали така?

— Никак даже! — въздишам аз.

Дълго след като от богатата селекция сирена са останали само трохички, продължаваме да си бъбрим и да отпиваме от златистия мускат. Това е любимият ми начин за водене на разговори — с много отплесвания встрани, които внасят колорит в иначе обичайната тема, смесени с флирт и шеги. Разбираме, че макар и да сме се справяли добре в училище, и двамата не сме стигнали до университетска диплома.

— Опитах с университета за една година, но той не ме хареса — вдига рамене той. — Изглежда обичам да правя собствени открития.

— Аз също — съгласявам се. Умирам от желание да му разкажа как в едно от първите списания, за които работех, редакторката ми ме дръпна настрана, за да ми каже: „Ние не те подценяваме, защото не си завършила университет.“

На мен изобщо не ми беше хрумвала подобна мисъл, а най-интересното беше, че нейната диплома беше в областта на археологията.

— Предпочитам да се самообразовам — казва ми той. — Някои венецианци се концентрират изключително върху външния вид, но аз мисля, че човек трябва да развива културата вътре в себе си. За мен това е основен начин на растеж.

Харесвам напористия му начин на говорене — изглежда толкова убеден в думите си, особено в сравнение с мен, която се чувствам толкова несигурна и разконцентрирана по отношение на собствения си живот.

Сигурно е страхотно да имаш такова гадже — някой, който да те подтиква да даваш най-доброто от себе си, някой, който непрекъснато да вдига летвата.

— Извинявай за секунда — казва Данте и излиза, за да поздрави свой приятел, който минава отвън.

Облягам се назад и си мисля — „Какъв разкошен обяд“. В редките случаи, когато аз и Джо вечеряме навън, той винаги буквално иска сметката още преди сервитьорът да му е изредил специалитетите. Няма такива неща като наслада на момента и пиршества на сетивата. Философията му се свежда до стриктното: „Влез, яж и се прибирай вкъщи“. В момента за Данте е средата на работния ден и направо не мога да повярвам колко разточително и безгрижно се държи.

Усмихвам се на щастливо пълния си стомах, след което ми хрумва, че аз също се налага да работя.

— По дяволите! — мърморя и ровя из чантата си, за да включа диктофона, после я слагам на свободното място до мен, като се надявам да успее да запише разговора ни.

Сега вече сценарият съвсем не изглежда толкова идиличен — вече не сме двойка, в която всеки се наслаждава на компанията на другия, а компаньон и разследваща журналистка на „почти“ работна среща. Изпивам и последната си глътка плодов сок от високата чаша и решавам, че работата ми всъщност не е толкова лоша.

— Извинявай — казва Данте, който се връща на масата, — не знаех, че едно ръкостискане ще прерасне в кратък разговор.

— Няма нищо — казвам аз и си прочиствам гърлото. Готова съм да подхвана интервюто.

— Той работи в музея на Пеги Гугенхайм, може би ще искаш да го разгледаш?

— О, да, разбира се — да — казвам аз ентусиазирана. — Преди време аз…

— Какво ти преди време…?

Боже! За малко да се изпусна и да му кажа, че веднъж писах статия за прочутата американска колекционерка. Разбира се не за „Хот“, а за списание за изкуство, в което работи един приятел.

— Ммм, да… Преди време прочетох автобиографията й — поправям се аз. — Така че да, наистина ще ми бъде интересно — измъквам се.

— Bene! По кое време си свободна утре?

Не знам точно какво значи „свободна“ в случая, но му казвам, че сутрешните ни занимания в палацото приключват до дванадесет, а после можем да не се прибираме чак до седем.

— Искаш ли да се видим в един там? Можеш да ми бъдеш екскурзовод, щом ти си експертът — шегува се с мен. — И освен това имаш ли някакви други предпочитания за това какво ще правим?

Внимавай какво ще изтърсиш — предупреждавам се и в резултат не мога да измисля нищо в отговор.

— Може би да отидем на плаж? — предлага той.

— На плаж?

— Венецианското Лидо — напомня ми той за прекрасния дванадесеткилометров нос, който разделя лагуната от Адриатическо море. — Ще бъде като кратка ваканция.

— Убеди ме. Звучи като идеалния ден.

— Преди малко — навежда се към мен. — Стори ми се, че искаше да ме попиташ нещо преди малко.

— А, да — да се върнем към интервюто. — Ами чудех се за „Любовна академия“…

— Още една чаша вино? — предлага келнерът, като ме прекъсва на средата на изречението.

Тъкмо да кажа „да“, но Данте си поръчва еспресо и изборът ми става малко неуместен. Поръчката му е толкова разочароващо отрезвяваща. Да не би да се притеснява, че може твърде много да си развърже езика. Или просто не иска от устата му да излиза огън, когато се върне на работа.

— Какво искаш да знаеш? — пита той.

— Ами, просто… Нали се сещаш, какво мислиш ти за това? — малко преигравам с безгрижния тон.

— Засега ми харесва — усмихва се подкупващо.

— Хубаво. Но вярваш ли в тяхната концепция — да се опитат да направят света по-романтичен? — говори си с него, Кристи, не го разпитвай!

— Мисля, че на никого няма да навреди.

— Смяташ ли, че ти си романтичен? — опитвам се да задам по-личен въпрос.

— Аз съм венецианец — произнася той трите най-секси думи на този свят, които съм чувала. — Венеция е романтика сама по себе си. Ние сме родени с представата, че живеем в един уникален и божествен град. Как после да не сме романтични?

О, божествен е, даже е прекалено!

— Карал ли си някоя жена да се чувства несигурна заради това, че е с теб? — питам нещо, което живо ме интересува. — Имам предвид, че ти си такъв красив мъж и макар това да е бонус за едно момиче, може все пак да го накара да се чувства несигурно до някаква степен.

— Разбирам. Случвало ми се е. И после положих много усилия, за да променя това. Мисля, че е важно за една жена да се чувства уверена в себе си и в мъжа до себе си.

Виждате ли?! Знаех си. Той би помогнал в такава ситуация. Бе направил усилие да ме ободри. Не е като Джо, който просто ще каже: „Престани да говориш глупости, нали знаеш, че те обичам.“

— Ще ми се англичаните да приличаха повече на италианците — въздишам аз. — Предполагам, че на теория това ще се случи с Киър, Адам и Мелвин след края на курса. Какъв съвет щеше да им дадеш, ако ти ги обучаваше?

Хвърля ми изпитателен поглед. Вече наистина звучи като въпрос от интервю.

— Да им дам съвет?

— Да, нали знаеш, нещо, което да им помогне да бъдат по-романтични.

— В представите ми англичаните — усмихва ми се — винаги са били много почтителни. Тяхната представа за романтика е да целунат ръката на жената.

„Хубаво би било, ако наистина се случваше!“ — мисля си аз.

— Но смятам, че жената трябва да бъде прегръщана. Така че по-добре да вземеш една жена в ръцете си и да я накараш да почувства силата ти.

Заклевам се, почти съм готова да се свлека под масата.

— Добре ли си, Кристи? — значи наистина съм изстенала на глас?!

— Мх-хм — тихичко успявам да измънкам.

— Ciao, Данте!

За щастие минава друг негов приятел, около четиридесетгодишен, с артистично излъчване и поема щафетата на разговора. Той се приближава до масата и макар и да не мога да разбера и дума от казаното, не мога да отрека, че излъчва страхотен чар.

— Кристи, мога ли да ти представя един страхотен майстор на стъкло — Лучио Бубачо.

Той стиска сърдечно ръката ми.

— Тъкмо обсъждахме романтиката — му казва Данте, като намигва на мен.

— А-ха!

— Романтик ли си, Лучио? — чувствам, че звуча малко нахално, но още не съм се съвзела напълно.

Той се смее и промърморва нещо многозначително на италиански.

— Казва, че по-скоро е стар мръсник и иска да отидем с него… — превежда Данте.

„Какво, за да ни го докаже ли?“ — помислям си.

— Иска да отидем до ателието му — продължава Данте, — тъкмо довършвал нещо за Сър Елтън Джон и иска да ни го покаже.

Очите ми се ококорват. Да не би в скута ми току-що да падна сочна подробност за тлъста знаменитост?! Или това са само трохички от бисквити?

Ателието на Лучио Бубачо е пълна противоположност на адската работилница на Данте. Мястото е светло и проветриво, с голям работен плот, разположен около стените на помещението. Именно върху него се случват нещата, но погледът ми е привлечен към съседната стая, където са изложени готовите произведения. Вместо големи гладки стъклени панели с абстрактен дизайн там могат да се видят гроздове от преплетени странни фигурки и безкрайно интересни форми. Отдалеч напомнят на нещо средно между молекулярни модели и фантастични приказни творения.

— Отблизо се различават малки маскирани човечета с множество изобразени детайли, облечени в рединготи и свирещи на цигулки и тромпети; както и жени танцьорки, чиито глави преминават в глава на лебед, има и русалки, които сякаш се носят сред пищни водорасли.

— Прелестни са! — чуруликам аз, докато разглеждам образа на една Горгона Медуза. Изведнъж се сепвам. Тя наистина ли е обута във високи лачени ботуши и няма бельо? Бич ли има в ръката си? Очите ми шарят насам-натам и улавят садо-мазо маска, обелен банан, изплезен език в стила на Джийн Симънс от Кис — накъдето и да погледна се появяват еротични образи.

— Работите му са изключително чувствени — Данте определено избира прекалено мек израз.

След всички симпатични клоуни и златни рибки в магазините за сувенири наистина си мисля, че трябва да има някакъв предупредителен надпис на вратата: „Сега се пригответе за нещо съвсем различно!“

Докато продължавам да се взирам в митологичните перверзии наоколо, вече успявам да проумея коментара за „стария мръсник“.

— Чувствам се доста воайорски — обяснявам. — Все едно сме ги хванали по средата на акта.

— Движението на фигурата е централната тема на това произведение — казва Данте, като потвърждава наблюденията ми. — И разбира се човешката анатомия е негова специалност. Ако не беше роден тук, на Мурано, щеше да е художник или скулптор.

Трябва да призная, че пропорциите и формите на фигурите са безупречни. Някак си е успял да улови свиването на крак или извивката на китка, дори и начина, по който стърчат гърдите, когато тялото е наведено напред. Изпипването на толкова дребни детайли направо ме изумява. Не мога да проумея как изобщо успява да изобрази толкова точно един крайник, при това от материал като стъклото, който застива толкова бързо.

Тъкмо се каня да го попитам как го прави, когато го чувам да споменава Елтън Джон и се присламчвам незабелязано до дяволския полилей в червено и черно, който той и Данте обсъждат. Докато те си говорят, ръката ми посяга към камерата на телефона. Направо усещам как Мици ме призовава — една бърза снимка и тя ще е на върха на славата. Но всъщност не мога да го направя — твърде лесно би било да стигнат до мен след това, което ще провали прикритието ми в „Любовна академия“. Трябва да бъда твърда — моята работа е приоритет пред тази на Мици. И освен това съм журналист, а не информатор. Когато хвърлям бърз поглед към рогатия дявол, който държи гарафа с червено вино (впрочем виното изглежда съвсем годно за пиене), не мога повече да сдържам въпроса си:

— Как постигаш това?

Лучио се усмихва и се обръща към Данте:

— Защо не й покажеш?

— И ти ли го можеш? — зяпвам.

— Лучио е истинският творец — отклонява възхищението ми Данте. — Правил е изложби по целия свят. Негови творби са снимани дори за юбилейни марки на република Сан Марино. Но, да, всъщност мога да ти покажа техниката.

Връщаме се на работния плот и Данте сяда пред пламъка на горелка и малък плинт. Някакво приспособление над него непрестанно изсмуква горещия въздух в помещението. Той разглежда няколко тънки пръчки стъкло подобни на сламки за коктейли и накрая избира три — розова и зелена, и в цвят на слонова кост. След видяното в ателието съм малко нервна какво ли ще измайстори, но се утешавам, че избраните цветове не се свързват толкова с еротиката.

— Това се нарича техника на лампата — обяснява.

Обработва две от пръчиците, като държи по една във всяка ръка и бързо и сръчно движи ръцете си, като ги доближава и отдръпва от лампата и същевременно овалва, намушква и разтяга еластичното стъкло. После виждам как от пръчката с цвят слонова кост излиза длан, после идват пръстите, изтеглени един по един. Наистина е като фокус. Даже вече мога да видя ноктите. След това взема искрящото зелено и слага съвсем деликатен намек между палеца и показалеца си. Може би е химикал, защото се занимавам с писане?! Оказва се стъбло с листенце. От розовото се ражда цвят — всъщност розова пъпка.

Направо ме побиват тръпки от вълнение — той току-що ми направи роза!

Довършва чрез изтегляне китката и подобно на захарна пръчка завива трите цвята заедно.

— О, прекрасна е! Направо не мога да повярвам!

— Соранцо, въплъщаващ Бубачо — Данте прави комплимент на учителя си.

— Изключителна рядкост — ми казва Лучио и показва, че все пак може да говори добър английски. — Трябва да й отредиш специално място.

„Вече имам такова“ — мисля си. Не мисля, че изобщо съм срещала някой, който да прилича на Данте.

Когато ръката е достатъчно изстинала, той ми я увива. Докато го гледам с каква нежност се отнася към крехкия предмет, още повече се привързвам към него. Не че искам да влизам в игра на думи, но наистина се чувствам в „добри ръце“ с него.

Лучио поглежда към часовника. Същото правим аз и Данте след него. Знам, че вече е време да си вървя, но с нежелание казвам на Лучио „Чао!“ и бавно тръгвам с Данте към най-близката спирка на вапоретото.

— Съжалявам, че се разделяме, но нали знаеш — трябва да работя.

— Знам. Разбирам те! — му казвам аз малко тъжно.

— Ще се видим утре в музея Гугенхайм.

— Да! — лицето ми светва. — И още веднъж благодаря за красивия подарък!

Внимателно нося малкото пакетче, като го придържам все едно е малко птиче.

— Ето го и вапоретото.

— До утре! — казва ми той, като ме изпраща с още един от сдържаните си поклони.

Едновременно съм очарована и разочарована, мислех, че италианците си падат повече по чувствения контакт. Честно казано, искам точно една от онези прегръдки, за които той спомена — тези, които показват на жената колко е силен мъжът. Искам да се хвърля в обятията му и той любовно да ме притисне в себе си. Не мога да повярвам, че се чувствам така, но точно сега бих рискувала всичко заради него. Джо изглежда толкова далечен и второстепенен. Най-първичните ми инстинкти направо крещят да притисна до себе си този красив мъж.

За секунди си мисля, че той отгатва желанията ми и почти го усещам да пристъпва към мен, но устременото множество хора ме увлича към борда на лодката, далеч от него.

Или само на мен така ми се струва? Като имам предвид отношението му към „Любовна академия“, едва ли ще ми се открие изцяло. А дали и двамата по някакъв начин не водим двойствен живот?

Знам със сигурност обаче, че люшкането между очарованието и съмнението нарушава душевното ми спокойствие. Ако изобщо още имам някакво спокойствие!

Но току-що се сетих за място, което може да помогне да се сдобия с такова.