Сан Антонио
Дерзайте, пичове! (12)

XII

Кунг-фу край кулата.

Винаги се притеснявам, когато в мое присъствие се дрънка на език, който не разбирам. Тогава в мен нахлува чувство на безпомощност, нетърпимо за човек на действието. В такива моменти жадно наблюдавам изражението на лицата на събеседниците, вслушвам се в интонацията на гласовете им, дебна мимиките и погледите им. Но звукосъчетанията, излитащи от артикулационните им апарати, преминават през тъпанчетата ми без ни най-малка полза и много скоро започват да ми причиняват сърцебиене.

Дано триото се огъне! Дано изплюе камъка^[1]!

Чувствам, че нещо сериозно и решаващо се готви; нещо, което си заслужава цялата каша, която забърках.

Слушам как Матиас ученият, мъдрецът, ерудитът, неизчерпаемият ги разпитва. Многознайко е този рижльо! Асимилирал е всякакви материи. Познанията му са по-обширни от империята на Карл Велики. Той царства над Познанието, както съветски генерален секретар над Съветския съюз и червената универсална панацея.

— Е?

В момента той се занимава с момичето, след като нищо конкретно не е успял да измъкне от двете горили.

— И тя не знае повече от приятелчетата си, комисарю — въздъхва Матиас.

— И нямат представа по какви причини леля Берюрие е била отвлечена, колективно изнасилена и направена звезда на порнофилм? И въобще не знаят какво са възнамерявали да искат от министъра Ханс Бергенс и съучастника му?

Ръждивият вдига ръце нагоре, при което заприличва на вятърната мелница на Верхарен на заник — слънце.

— Не са били посветени в нещата. Това са прости изпълнители, комисарю. Момичето принадлежи към паралелните служби на Крул. То ви е проследило от Главното полицейско управление, имайки за задача да ви неутрализира при заминаването ви. Трябвало е на самото летище дискретно да ви убоде с една игличка, съдържаща кураре. Ето тази… (И той ми показва мъничка метална тръбичка, приличаща на пълнител за химикалка.) Едно бодване в човешката навалица — и никога повече нямаше да видите Париж. Та помислете си: щом като направи тези признания, щеше да отговори и на останалите ви въпроси, ако можеше.

— Значи ударихте на камък, но не този, който очаквахме да изплюят?

— Уви.

Извиквам Поалала.

— Имате нужда от мен, за да ги набъхтя ли? — трепетно пита той. — Когато започвах кариерата си, това беше единственият употребяван при разпитите метод и той даваше резултати. Оттогава насам нищо по-добро не е измислено, комисарю, питайте Берю. После постепенно извратиха полицията с някакви си там права на задържания и не знам си какви още педерастии!

— Засега прикрепете пак към парното в столовата господата и дамата, драги ми сержанте.

— Наистина ли мислите, че една малка обработка на тестикулите на мъжете не ще ги накара да станат словоохотливи и че една дръжка на метла, пъхната, където трябва, не ще бъде здравословна за госпожичката?

Вдигам рамене.

— Опасявам се, че не знаят онова, което искаме да научим.

— Опасявате се, но не сте сигурен.

— Почти съм сигурен.

С въздишка на дълбоко разочарование неосъщественият джелатин остава на пост при пленниците, докато аз и Матиас се усамотяваме в кухнята.

— Какво ще правите с тях? — безпокои се той.

— Еба ли му майката! — признавам си аз липсата на идеи в това отношение.

— Не можете все пак да ги държите отвлечени ad vitam aeternam!

— Знам това.

— Тъй като директорът не иска и да чуе за официално задържане, няма друго решение, освен да бъдат пуснати. — И ще идат да искат възмездие от Йеронимус Крул, който, бидейки в силна позиция, ще предизвика международна буна срещу нас!

— Ами тогава?

Тогава нищо. Засега ще артисат тук.

Появява се Пино, натоварен с кроасани и кифлички.

— Оставих колата на майната си — заявява той — и едвам намерих такси, за да се върна.

Беренис сварява нова бака кафе. Денят е сив и обезсърчаващ. Налегнало ни е вцепенение като пред края на света.

— Трябва да намерим отговора на тези въпроси — заявявам изведнъж. — На всяка цена. Известно е, че по принцип мозъците ни използват само пет процента от капацитета си. Не бихме ли могли да ги стимулираме да надскочат летвата? Матиас, ти, който си свръхнадарен, вдъхни ми от онзи магически флуид, дето ще ми позволи да надникна и вникна в неведомото!

Бледен, той ми се усмихва.

— Твърде много искате от мен, комисарю.

За не знам си вече кой път подхващам отново основните данни на проблема.

— Берюрие, министър, отива да участва в една конференция на Интерпол. Булката му решава да го придружи, за да посети „горещите“ квартали на Амстердам. Самолетните билети и хотела са резервирани доста дни предварително, така че „онези от Амстердам“ са били в течение на тази предстояща маргинална визита. Те проследяват Кашалотката още от слизането й от самолета, заговарят я на кея на курвите, предлагат й малък ебален бал и тя се съгласява без много кипрене. По време на последвалата сексуална веселбица я снимат, после я отвличат. Снимките са изпратени на съпруга заедно със следното предупреждение: ако иска да си възвърне рошлата, ще трябва да изпълни условията, които ще му бъдат поставени. Край на първа част.

Пъхам в гърлото си един кроасан и лисвам подире му две глътки кафе. Матиас и Пино ме гледат в дрезгавината на унилото утро.

От стаята долита гласът на Берю, призоваващ Кармен-Беренис да му го посмуче в най-добрите традиции. Тя възразява, че в неговото състояние това би било неразумно. Дебелият се разсърдва. Щом като тази отказва, да си му докарали истинската си му жена, по дяволите! Берти не била професионалистка, ама никога не се правела на велика пред предложение от този род. Била жена в постоянна бойна готовност. Извикваш й „Сезам!“ — и се отваря. А що се отнасял о пък до тази дребна услуга, само да й споменеш, и тутакси налапвала духалото на гайдата по-добре и от най-добрия свирач, на който и да е шотландски клан.

Накрая Беренис отстъпва. Но на негова отговорност. Не отговаряла за последствията. Ако той побледнеел и закреел, хич да не идвали да й търсят сметка на нея. Ама хич! Вършела всичко, което искали от нея: правела се на домакиня, тъпеела в този апартамент, мязащ на пренаселена зоологическа градина, с тази разлика, че в нея вместо животни имало ченгета и навързани по радиаторите бандити, правела и минети по поръчка; съгласна била с всичко това, но само искала гаранции, че нямало да бъде въвлечена в евентуални неблагополучия, от какъвто и да е род. Не било кой знае какво искане от нейна страна.

Берюрие все повече губи търпение. Казва й, че ако смятала да продължава да плямпа, то поне да било с пълна уста. В края на краищата тя май се захваща за работа. Много скоро едно ритмично мляскане, някак си напомнящо успокоителния плясък на гребла във вода по вечерно време, ни известява, че негово величество се е сдобил със своето. След малко дори го чуваме да казва с премрежен глас:

— Поалала, приятелю, ако искаш да се възползваш от това, че гос’жата е на колене върху дюшека, за да й треснеш една задна прашка, не се стеснявай — там, където има за един, има и за двама!

— Дали бих могъл да си го позволя, г’син министър? Ние тримата в кухнята се стараем да не се разсейваме от разразилия се галантен празник и аз продължавам рекапитулацията си:

— … Тогава давам съвет на Берю да обезсили техния удар, като спешно си подаде оставката. Което той и прави. През това време Бергенс нарежда, щото Берюриевица да бъде натоварена на един от многобройните му кораби, и я предоставя на екипажа. Събитието бива заснето. Копия са разпратени до най-важните френски вестници. Защо?

— Отмъщение! — казва Пино. — Александър-Беноа им е подлял вода, като е оставил поста си, тоест като се е оказал в невъзможност да се отзове на исканията им и по този начин те са поискали да си плати за това.

Правя мимика, изразяваща съмнение. — Това ли е твоето мнение, Ръждиви?

— Това е приемлива хипотеза, комисарю — отвръща Опожарения.

— Да, ама с нейна помощ не ще отбележим кой знае какъв напредък — сопвам се аз с цялата несправедливост на безсилието си.

Той не се изчервява, тъй като това е невъзможно, но цялата му външност говори, че е доста смутен.

А аз, чудовищен в своята студенина, продължавам:

— Крул накарва Берю да се върне в Амстердам и го използва като жертвен козел в ликвидирането на съдружника му. Но на сцената изскача прославеният комисар Сан Антонио и внася объркване в действието. Той, между другото, пленява няколко лица и успява да ги докара в Париж. Шефът му по най-подъл начин порицава това деяние и клетият смелчага Сан Антонио, когото Господ-Бог нерядко лишава от закрилата си, е принуден със съучастието на неколцина верни другари да секвестира бандюгите в дома на Берю, питайки се къде да си ги навре. Край на историята.

Матиас реагира:

— Но предстои един епизод, който несъмнено ще донесе някакъв отговор на вашите въпроси, комисарю.

— Имаш предвид днешното откриване, на което е поканена Кармен-Беренис?

Матиас кима с глава.

— Да не забравяме, че поканената е всъщност не Беренис, а г-жа Берюрие!

— И това какво променя?

— Всичко! — отговаря Свръхдаровития.

— Иде, иде! Почти съм накрая! — гръмко известява откъм спалнята отдельонният Поалала.

Честито да му е!

* * *

Неизказана е Береницида в официалния си тоалет за откриването. И тъй като „неизказан“ означава „неподлежащ на словесно описание“ или нещо от този род, аз се отказвам да я описвам. Само ще спомена, че обилно е черпила одежди от гардероба (обновен, откакто мъжът и бе направен министър) на Берюриевица. Измъкнала е оттам една много дискретна рокля с щамповани върху ѝ бели лилии със зелени на нощносин фон. Едно болеро, което не е от Равел, а от Равийон, стъкмено от две злочести лисици, убити, защото са имали нещастието да са сребърни, допълва носията й. И хермесова чанта, моля ви се! И фризура, направена от Алфред, титулувания фризьор на Берта. Именно в такъв одухотворен вид духачката от улица Сен Мартен се появява пред дървеното заграждение, украсено с трикольорни лентички. Официално облечени служителки с „жабо“-та посрещат бузести и с двойни подбрадия държавни знаменитости. Републиканската гвардия, преса, телевизия, радио. Очаква се идването на Монарха. Гостите биват поканени да се качат на втория етаж, където ги очаквала скромна закуска и вино за поливане на събитието. Асансьорът не спира да се движи нагоре-надолу.

Матиас ми прави дискретен знак и влиза след нея, след като е показал пропуска си, който му осигурих благодарение на перфектното си взаимодействие с Елисейския дворец. Командоската ни група се е разделила на три елемента: Матиас, който се изкачва заедно с официалните лица, за да „покрива“ мнимата Берюриевица, Пино, който чака на волана на една кола, паркирана до Марсово поле, и аз като възлов и координиращ наблюдател в краката на кулата. Хитроумният рижльовец ни е снабдил с една система за радиовръзка, чиито микро-микрофончета са по съвършен начин скрити във вратовръзките ни. Всеки от нас може да шепне, бидейки сигурен, че ще бъде приет от другите двама посредством приемател, вграден в рамките на очилата ни. Не се качих и аз горе поради това, че вече съм твърде познат на бандата на Йеронимус Крул и ако някои нейни членове са горе и замислят нещо, тутакси може да ме разпознаят.

Ама че съм неспокоен! Крачейки, ту се отдалечавам, ту се връщам обратно; сърцето ми бие на забавени обороти, погледът ми обхваща всичко възможно околовръст, нервите ми са изострени като бръсначи на арабски отмъстители, чувствам, че нещо ще се случи. Предвиждам го, нюхам го и, кой знае, може би и го искам!

Официалните коли продължават да прииждат. Гвардейци с бели ръкавици са се строили край импровизирания паркинг в подножието на най-известния в света куп железария. Ето и моторизираните полицаи, предхождащи президентската лимузина. Величествената кола спира пред входа. От нея слиза Наполеон V — гологлав, с вдървена стойка, елегантен в пардесюто си от камилска вълна и шала си, изплетен вероятно от престарялата му провинциална леля. Усмивката му е съсирена и точно изчислена, погледът му е стъклен, ръката му е сгъната на 45 градуса за ръкостисканията с посрещачите. Неговият шеф на протокола му представя отговорниците за седмия канал: г-н Цезарио Тутикванти, г-н Паоло Тортиколи и т.н. Императорът стиска дланите им поред. Оставил е единия край на устните си деблокиран, та да може да филтрира оттам незабвенни комплименти, изпълващи щастливците, удостоени с подобно внимание, със силното желание на часа да хукнат към кенефите, за да мастурбират.

Обкръжен от рояк горили, Монарха се насочва към асансьора. После се въздига нагоре сред всеобщо възхищение, подобно на това, на което са били обект братя Монголфие; през асансьорната решетка продължава да се мярка красивото му бледо лице.

„Трябваше да се кача и аз — си казвам все по-разтревожен. — А сега е много късно. Но все пак може би си струва да известя гилдията и да опитам.“

Долу тълпата се поразрежда, нямайки какво повече да гледа. Тази част от нея, която е останала, отстъпва назад, опитвайки се да следи пристигането на президента горе, на втората платформа, където този орел ще кацне, за да благослови новите разпръскватели на глупотевини.

Тържествен момент. Площадът поопустява. Около накиченото заграждение остават само силите на реда и шофьорите на официалните коли. Няма по-тъпо нещо от откриването на каквото и да било; нищо не е по-суетно и тъжно от това — кортеж от силните на деня, заобиколени и сподиряни от мошеници с гъвкави гърбини.

Но нека си живеят всички тези властолюбци и славолюбци, които си въобразяват, че след тях ще остане нещо повече от куп изсрани лайна. А аз запазвам за себе си съмнението. Съмнението спрямо всичко, съмнението, което ме предпазва от реалността и глупостта.

 

 

От това, че непрекъснато въртя главата си ту наляво, ту надясно, ту нагоре, започва неприятно да ме боли вратът.

Площадът е добре осветен. И тогава, драги мои, ми идва дар от небето. Виждам го облегнат о едно дърво. Та облегнат на това дърво, чийто вид въобще нямам време да определя, е един азиатец — висок, строен, с очила с позлатени рамки. В ръката си държи куфарче от крокодилска кожа. Човекът напълно отговаря на описанието на фалшивата Берюриевица. Той се е загледал към висините и като че ли чака нещо.

Навеждам глава надолу и тихичко зова: — Ало, Матиас?

Чува се леко пращене, сред което прозвучава гласът на Рижия:

— Слушам.

— Какво става горе?

— Още са на ръкостисканията.

— А оная куротрошачка?

— Притеснена е и се блещи като хлапе на куклен театър.

— Някой да проявява интерес към нея?

— Не…

— Поогледай по-внимателно.

Пауза… В приемника си чувам дишането на Матиас на фона на светската шумотевица.

— Не, комисарю, никой не й обръща внимание.

— Окей! Продължавай да си отваряш очите!

 

 

Азиатецът се отделя от ствола на дървото. Отдалечава се в посока на Сена. Върви гъвкаво, без да клати куфарчето си. Следвам го на разстояние. Чувствам, че подготвя нещо. Какво? И какво ли би могъл да направи? Официалните лица се глезотят на двеста метра от него. А той си крачи из Марсово поле като безобиден пешеходец. Самичък. Спира се на светофара, изчаква зеленото и спокойно минава по зебрата към кея. Стигнал до него, пренебрегва моста и тръгва край парапета. От време на време се обръща, колкото за да погледне кулата, като че ли изчислявайки нещо. Прави още няколко крачки. Пак поглежда към нея. Решава да спре и слага куфарчето на парапета! Отваря го и се надвесва върху му.

Ускорявам крачка. Чувайки стъпките ми, азиатецът се изправя и бързо затваря куфарчето. Минавам край него, без да го поглеждам, и изведнъж дявол знае какво ме прихваща: извръщам се светкавично и го блъсвам. Изненадан от нападението ми той пада. Повдигам капака на куфарчето и ме побиват тръпки от онова, което виждам: циферблати, бутони, светещи индикатори. Цяло дистанционно взривяващо устройство. Този човек дали не се е канел да взриви Айфеловата кула?

Нямам време да продължавам медитацията си, тъй като той рязко реагира. И то без дори да стане жълтуркото проклет! Както си е легнал, измятва се като пъстърва на сухо, при което със силен удар нахаква токовете си в мартениците ми!

А-а-а-о-о-и-и! Ужасяваща болка, придружена от неудържимото желание да драйфам, ме изпълва целия по опустошителен начин. След още един подобен отскок той е вече на крака. С края на изпънатата си длан ми трясва един саблен удар по адамовата ябълка! Ама че е обръгнал в тия работи жълтеничавият! Направо се задушавам. Гърдите ми се издуват, та ще се пръснат, а в тях сякаш гори жарава. Всичко ме боли, пълен аут съм, разказана ми е играта. Искам да се прибера у дома при мама, където да си посръбвам ликьорец и ако трябва, да се науча да бродирам и да правя компоти. Напълно съм анестезиран. Не мога да помръдна и цялото ми същество жадува за глътка поне кислород. Както горят, ташаците ми, завалиите, сигурно скоро ще замязат на сини сливи! И ще станат още по-големи, обзалагам се. За да ги транспортирам, ще ми е нужна ръчна количка.

А пък азиатецът е целият спокойствие и точност. Знае, че съм извън строя за известно време. Затова съвсем невъзмутимо разгъва една телескопична антена, вградена в капака на куфарчето му, и я насочва към кулата.

Понечвам да извикам да не прави това. Но от пламтящата ми гръд излиза само някакво клокочене, без следа от членоразделна реч.

Край кея движението продължава по обичайния си начин. Пълно е със забързани коли, които се късат да си бибиткат. Минувачите са малко, и то от другата страна на гирляндата от мепесета.

Гледам манипулациите на китаеца и не мога да не се възхищавам от самообладанието и умението му. Човек ще рече, че е хирург по време на деликатна операция, действа, сякаш е сам-самичък в някаква лаборатория. Нагласява механизмите, проверява, пипа тук, пипа там. А аз през това време лежа пльоснат като лайно. На истински боклук и посерко прилича в момента вихреният комисар Сан Антонио!

А оня с дръпнатите очи вече прави последните натъкмявания, след което приближава показалеца си към един червен бутон, открояващ се сред сивотата на останалите технически бъзикни.

Не! Това фатално движение трябва на всяка цена да бъде спряно! А че ще бъде фатално, го чувствам с всичките си фибри. Пръстът му вече е съвсем близо. Ето, докосва бутона, който потъва надолу. Самият му притежател гледа към Айфеловата кула. И той е в очакване на страхотевичен трясък. Но нищо не се случва. През мъглата от страдание, стелеща се пред погледа ми, виждам как жълтият атентатор се е стегнал и панирал. Ха-ха-ха! Кост ли ти заседна в гърлото? Започна нещо да преглъщаш и да трепериш, Почешиме Поташака? Бай-бай на невъзмутимостта ти, хепатико посран!

Мистър Жълтък се хвърля отново връз куфарчето и пак трескаво бъзика едно и друго, после донасочва антената и за втори път натиска бутона. Ниенте!

— Ха хуй ха, Чанг? — най-после успявам аз да произнеса нещо що-годе смислено, влагайки дори известна доза ирония.

Китаецът престо-престо затваря куфарчето си и драсва. Правя свръхчовешко усилие и включвам токито си.

— Пино? — изхриптя вам.

— Аз! Какво ти е, Антоан? Говориш някак си странно!

— Погледни към моста. Там един китаец тича в посока на Трокадеро. Догони го и го неутрализирай с всички средства! Бързо! Повтарям: с всички средства!

После всичко започва да ми се губи. Умът ми завитава из простори незнайни. Изправям се на колене и започвам да бълвам съдържанието на корема си. Виждам всичко в червено, гърдите ми продължават да горят.

— Болен ли сте, господине? — пита един глас.

До мен е спряла една прегърбена старица, разхождаща отвратното си миникуче.

Вместо отговор избълвам още една струя стомашен сок и полусмлени парченца кроасан.

— Да извикам ли полицията? — отново пита бабето.

— Я си гледай кученцето, бабишкер! — успявам да отвърна между два спазъма.

И тя се отдалечава, мърморейки сърдито.