Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сан Антонио (125)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Chauds, les lapins!, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 15гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ogibogi(2011)

Издание:

Сан Антонио

Дерзайте, пичове!

 

San Antonio

Chauds, les lapins!

Editions Fleuve Noir, Paris 1986

 

Възпроизвел от френски: Теодор Михайлов

Първо издание

 

Редактор: Раймонд Вагенщайн

Технически редактор: Кирил Настрадинов

Художествено оформление: Момчил Колчев

Печатни коли 13 Издателски коли 10.92

Формат 84/108/32

Цена 15 лв.

Електронна обработка фирма „Фибко“

ISBN — 954-529-015-3

 

ИК „Колибри“[1], София, 1992 г.

Печатница „Полипринт“ Враца

Бележки

[1] Тази книга да се обложи с пряк данък, косвен данък, кръвен данък, зъбен данък, данък върху порнографията, данък оборот и данък с оборотное. (Бел. на министъра на финансите)

История

  1. —Добавяне

IX

Среща със златокосия.

— Ето ти една добре подхваната работа, комисарю заявява Матиас, докато натискам газта в посока на Амстердам.

— Тя далеч не е приключена — отговарям му. — Нужни са ми още шестдесетина страници.

— Толкова много?

— Не обичам да претупвам нещата.

Той се замисля за кратко, после пак подхваща:

— Знаете ли, комисарю, понякога в кревата, докато съпругата ми спи до мен, си мечтая да съм във вашата кожа.

Какъв израз на почитание!

— Всеки си има своя идеал — отвръщам аз. — Моят е да бъда дамски велосипед.

Той се разсмива.

— Сексът — това си е вашият малък грях, комисарю.

— Какви ги разправяш, глупако! Сексът бил грях! Та това е главното ми качество, дори бих казал — единственото ми истинско такова. По какъв по убедителен начин да изразиш почитта си към Създателя, ако си вярващ, или към природата, ако си агностик, освен непрекъснато да се стремиш да станеш непосредствено допълнение към друго човешко същество?

Пристигаме на летището. За днес няма вече самолет за Париж, но остава един полет за Брюксел. Решаваме Матиас да го използва, а от белгийската столица до Париж да се добере през нощта с такси. Питам един служител къде ще бъде възможно да извадя фотокопие от документ. Той ми отговаря да отидем да проверим в канцелариите, ако въобще там е останал персонал по това време. Насочваме се нататък и имаме късмета да попаднем на една млада особа с малко конски вид, прическа а ла Луи XIV и устни, нацапотени с червило, с което спокойно може да се боядиса пожарникарска кола. Матиас й изгуква услугата, която се иска от нея. Тя се оказва сговорчива. Маха найлоновото покривало на един апарат, оранжев като холандския кралски герб. Кратко жужене и фотокопирът изплюва документа ми заедно с едно перфектно копие. Подавам оригинала на Рижавия.

— Предай това на Стария колкото се може по-скоро. А аз ще се опитам да се свържа с него по телефона, за да го осведомя за това, което става.

Той грабва листа и се втурва към залата за полети. През това време русата чиновничка вече си облича едно сукнено манто с яка от обработена заешка кожа. После хвърля поглед към електрическия стенен часовник, чиито стрелки са доста напреднали в своя ход.

— Ще изпусна автобуса си — казва тя. — Последният е.

— Няма значение — пък й думам аз. — С кола съм. Услуга за услуга — нормално е да ви откарам у дома.

Тя ми благодари, било много мило от моя страна и т.н.

И ето ни двамцата, носени от моя „Сааб“.

По пътя служителката от аерогарата ми обяснява, че е женена за един пилот от авиолиниите. В момента мъжлето й прекарвало поредните серсеми над Северния Атлантик по линията Амстердам — Ню Йорк. Щяло да се върне утре вечер.

Аз улавям позивните и се питам дали да вляза в играта, или да пусна госпожата да пасе. Тя и така не е красавица ненагледна с галоширащата[1] си брадичка, с устата си като вход на метростанция и телесната си география, неотличаваща се с особена женственост. Ако я забърша, ще имам чувството, че опъвам травестит. Но нали знаете, че боата, като почувства глад, не е много избирателна? Ето че я оглеждам скришом, опитвайки се да си я представя с коса, вързана на конска опашка, с устни, изчистени от това лайняно покритие, и облечена в прозрачна нощничка… Балконът й е добре поставен, задникът й прилично поизпълва полата й, а ако глезените й са малко дебелички за вкуса ми, то затова пък бедрата й представляват забележителни пиластри.

Обяснявам й, че пътувам сам по делова работа и че съм отседнал на хотел. Гледам меланхолично… И от самото дъно на душата ми, очевидно цялата изпълнена с томление и несбъднати блянове, се откъртва дълбока въздишка. Тя със сигурност отбелязва моята поетична и сантиментална нега. Нали ги знаете жените, били те холандки или гъркини? В същото време държанието ми е безупречно: никакво пускане на ръка, никакви мръсни приказчици, никакви мръснишки погледи. Изискан е този Антонио. Джентълмен във всяко отношение. А иначе мръсницата сама да отбележи, ако има набито око, дебелината на палеца ми и големината на носа ми[2]

Оказва се, че тя живее в прелестна типова къщичка в едно предградие. Тези барачки си приличат всичките; ако обитаваш някоя от тях, трябва да избягваш да се връщаш at home много пиян, за да не наденеш по грешка бабата на съседа си.

А аз продължавам да съм еталонът на галантността. Едва спрели, изхвърчавам от „Сааба“ и й отварям вратата. Тя проявява чувствителност към аргумента ми и ми хвърля един поглед, който би разтопил цялата ледена покривка на Южния полюс. Хващам й ръката.

— За мен беше голямо удоволствие да ви изпратя. „Хайде, какво чакащ кокошко!“ — помислям си, изпълнен с нетърпение. Отговорът не закъснява.

— Ще пиете ли едно кафе? Имам бразилско. Бразилско или тамилско, давай!

— Не бих искал да ви отнемам от времето…

— Само за петнадесетина минути.

Влизам.

 

 

На сутринта ме събужда шумът от кафеварката й. Направо си е маниачка на тема кафе тази путарана. По принцип удивителен е броят на женските, които постоянно се подлагат на кофеинов свръхволтаж. Лочат, като че ли ще бъде пагубно, ако пулсът им падне под сто на минута. Но тази това, изглежда, я стимулира в някои дейности. Има жар във фурната си Фрида! Не мож я обвини, че е фригидна[3].

В нея всичко е печено. Няма това, няма онова. Ха лопатата насам, ха лопатата натам и ето че припламва и тегли без грешка! Накрая фурнаджията може спокойно да заспи с чувство за изпълнен дълг, както в случая бях сторил и аз.

Тя пуска радиото, което започва да дърдори нещо на холандски — по мое мнение език, тъп до палеолитичност. Забелязвам, че домакинята се заслушва.

— Какво разправят? — питам, прозявайки се.

— Терористи! — отговаря тя.

— Тъй ли? Тук?

Тя продължава да надава ухо, клати глава и цъка съжалително.

За какво по-точно става дума? — настоявам аз.

С движение на ръката си тя ме приканва към търпение и продължава да слуша онова, което вече, изглежда, са коментари към информацията. След това накратко ми препредава чутото: рано тази сутрин двамина терористи били хвърлили бомба в стая 606 на хотел „Зюдерзее-Мьомезойн“. Почти веднага се разразил голям пожар и двата последни етажа на сградата рухнали въпреки бързата намеса на пожарникарите. Това струвало живота на десетина души.

Резюмето на любезната ми домакиня предизвиква жив интерес у мен, имайки предвид, че аз съм отседнал именно в хотел „Зюдерзее-Мьомезойн“ и още по-именно в стая 606!

Помолвам Фрида да ми предаде и детайлите на онова, което е чула. Тя се отзовава и ми разказва, че в хотела се били появили двама мъже, които попитали за някакъв французин, чието име не могла да запомни; служителят на рецепцията им отговорил, че въпросният индивидуум се намира в стая 606, но че вероятно спи. Типовете благодарили и казали, че ще наминат по-късно. По всичко личало, че след това се изкачили по задната служебна стълба. Един японски турист видял как с дуетен удар с рамо избили вратата на номер 606 и хвърлили нещо като граната вътре, побягвайки след това презглава, докато страхотна експлозия сринала стаята.

Нещо прищраква в главата ми, скачам от леглото на авиатора, където през нощта неговата половинка като самолетно витло се бе въртяла на…[4] ми и отивам да пребъркам джобовете си. В тях намирам ключа от хотелската си стая. Предишния ден, когато Матиас ми телефонира да изляза, в бързината съм забравил да го оставя на рецепцията и това ми опущение е дало повод на служителя да си мисли, че съм в стаята си.

Прониквам се от чувство на благодарност към Провидението, задето ме е дарило с външност и дарба на сваляч; ако предната вечер не бях прелъстил кака Фрида, в настоящия час щях да представлявам купчинка пепел с кичурчета коса тук-таме.

Припявайки си, моята хубава домакиня ми сервира кафе. Забелязал съм, че добре оправените женици ликуват не само тялом, но и духом.

Докато ми слага захар, я погалвам признателно по задницата. При моята професия и при моето призвание на ебач преминавам през куп експресни любовници — онзи тип жени, с които сутрин си взимаме довиждане завинаги, и при това с непринудена разсеяност. И тази ще я загърбя като другите, запазвайки за нея все пак малко дискретно ъгълче в паметта си. Малко кобилеста, малко крокодилеста, ала как опази целостта на съдбата ми, кучката! Ако се представи подходящ случай, ще й се отплатя. А защо пък да не й хвърля още едно малко ебане на раздяла? Едно от онези експедитивни утринни запретвания, познати всички нам, преди поредното ни втурване навън в борба с големия град. Кротко, другарско опъване за тонус, ако разбирате какво имам предвид. Никакви ти там „Ромео и Жулиета“, „Павел и Виргиния“, „Тристан и Изолда“, съвсем не! В случая ще си бъде просто едно приятелско нафърфорване от добри чувства, така че в известен смисъл като подгряващ изпълнител да я подготвя за завръщането на летящия й холандец.

Извършваме го по най-радушен начин. Въпреки че обикновено подхождам към тези работи сериозно, сега едва ли не се веселим. След което — душ. Тя приготвя наденички на скара, пържени яйца, портокалов сок. Всичко това оказва укрепващо въздействие върху мен. Мерси, Фрида. Дано животът ти върви по мед и масло. И не слагай твърде големи рога[5] на главата на своя пилот. Пази по нещо и за него. И той си има своите права.

Откарвам я до автобусната й спирка, след което се чупирам освежен и в приповдигнато настроение от импровизирания си сблъсък с тази мила и некомплицирана женска.

А сега положението започва да става деликатно. Вече всичко се пише на белия ми задник. За да маневрирам добре, очите ми не трябва да се откъсват от бордовите индикатори.

Влизам в един пощенски клон и скоростно се свързвам с Тато.

— Матиас ми предаде изповедта на онази женица, комисарю. Ще се опитаме да преговаряме с това в ръка, но нали знаете: то не си е нищо повече от писмено свидетелство. Ако вашата свидетелка не е на разположение, за да го потвърди, или пък се отметне, ще се окажем в тъпо положение.

— Не съвсем, документът съдържа първостепенна информация, както и важни имена.

Той изръмжава:

— Мда, но добре знаете, че не е достатъчен. А и онова, което усложнява нещата е, че онзи мях с вино Берюрие е избягал от болницата.

Подскачам.

— Сериозно ли, шефе?

— Дали било сериозно? Да сте ме чули някога да се шегувам с работата си, Сан Антонио?

— Кажете подробности!

— Бил е опериран по спешност. Извадили му куршума, заседнал под лопатката. Четири часа след интервенцията, през нощта, животното се съвзело, неутрализирало медицинската сестра, както и полицая, натоварен да пази в коридора, и драснало.

Тато въздиша и добавя с елемент на възхищение на фона на константното си презрение към Берю:

— Ама трябва да си те бива, за да направиш такова нещо, а?

Силен изблик на вътрешна радост тутакси ме накарва да се почувствам като Граала, осветен от прожектор.

— Да, трябва да си те бива! — подемам. — Намесете се в негова защита, господин директор, та нидерландските ни колеги поне да не го застрелят като заек, когато го видят.

— И вие ги разправяте едни, драги! Намесете се, та намесете се! Тези добри хорица започват да ни намират за доста нахални. Натворяваме един куп безчинства у дома им, а после ги молим да не се формализират!

За да прекъсна натякванията му, му разказвам за хотелския атентат, който току-що съм избягнал.

— Значи ония не са си губили много времето, за да ви идентифицират и намерят.

— Горилите на покойния Ханс Бергенс ме разпознаха, когато ги пообгазих малко.

— Погрижете се за себе си, приятелю. Върнете се с кола — така имате повече шансове да минете незабелязано. Използвайте факта, че сега ви мислят за мъртъв!

— Не са такива намеренията ми, шефе. Още не съм изпълнил мисията си. Вие поискахте от мен да се върна тук, за да открия какво са искали да изкопчат от Берюрие. А това все още не го знаем.

— И сегашните ви резултати не са лоши — заявява Тато.

— Но не дават отговор на вашия изначален въпрос, господин директор. А пък аз никога не съм се връщал с празни ръце от сафаритата, на които сте ме изпращали.

Нова въздишка се изтръгва от гърдите му.

— Оставете всичко. Анулирам тази мисия. Нещо не я чувствам.

— Аз ще я почувствам заради вас, шефе.

— Имате план за действие?

— Точно така.

— Споделете малко от него.

— Показанията, които изтръгнах от момичето, хвърлят сянка върху високопоставен холандски държавен мъж. Ще отида да посетя тази личност.

— Та това би означавало да се напъхате в устата на Вълка, Сан Антонио! — провиква се the big boss.

— Понякога тази уста може да послужи и за убежище, шефе. Преди това ще взема някои предпазни мерки.

— И какви са те?

— Вие ще ми издействате това рандеву.

Чувам как дъхът му секва.

— Да разбирам ли, че ми давате нареждания? — опитва се да резюмира той.

— Не, господин директор, просто моля за вашето поръчителство.

Ново мълчание.

— Странна птица сте, Сан Антонио. И госпожица Зузу го отбеляза снощи, а тя, знаете, е момиче с акъл! При нея няма туй-онуй!

„Не, разбира се — си казвам… но пък в замяна на това има хуй-онуй.“

— Така че, уговаряме се. Ще сторите необходимото веднага, нали? Ще се представя при въпросната личност след около час. Междувременно ще се опитам да намеря Берюрие.

И затварям.

Стоейки в телефонната кабина, започвам да си подсвирквам „Розата на Пикардия“. Все някоя мелодия се върти в главата ми години наред. По същия начин цялото ми юношество мина под знака на „О, соле мио“. След това в мозъка ми заседна един хит на Синатра, чието име забравих, но който звучи горе-долу така: „Ти лали — лала — лала лалеро…“[6].

Сещате се, нали? А от няколко месеца насам пък дойде „Розата на Пикардия“. Не си спомням къде си я лепнах. Дали не беше от някоя касета на Монтан? Така или иначе, постоянно си звучи в мен: „Спомни си за Пикардия и за розите, що там растат.“

Ташак, нали[7]?

Намирам се в Амстердам, потопен до уши във врящото олио на опасна афера, а си подсвирквам „Розата на Пикардия“. А до кабината една дърта нидерландска скрофа, белосана като бахча напролет, ситно накъдрена и с яден поглед, чака да освободя телефона, за да може да се обади на старата си приятелка Маргрет.

Берю избягал и го търсят! Негово превъзходителство си играе на outlaw в един град, където само преди няколко дни самият шеф на протокола го посрещна при слизането му от самолета! Животът е повратлив, бих казал. Зареден с неочакваности като лошокачествен ориз.

Този път не ще да се е върнал при французката курва, откъдето го вдигнаха и отнесоха в буквалния смисъл на думата. Тогава? Френското посолство? Не, не би било в неговия стил да ходи да иска убежище там. Твърде горделив е артистът.

Опитвам се максимално да се съсредоточа. Притискам слепоочията си с длани и затварям очи. Всъщност не знам достатъчно подробности за бягството му. Оперирали са го, трябва да е бил в болнични дрехи, а неговите собствени не са му били подръка… И после?

Накъдрената дъртофелница, долепила бялата си маска о стъклото, чука по него, пролайвайки нещо на холандски. Истинско привидение таз милейди. Не дай си боже да ми се беше случило през нощта! Слагам длани на слабините си, тъй че да подчертая някои изпъкналости, с които Бог ме е дарил. Скандализирана, тя широко отваря устата си в ням крясък. Езикът и е обложен като шлеп с бежанци.

Взимам указателя към телефона, за да потърся номера на генералното консулство на Франция. Майната им на разширените вени, както казваше един специалист по болестите на кръвообращението; поисквам да ме свържат направо с консула. Естеството на функциите ми и чинът ми изиграват своята роля, щото желанието ми да бъде веднага изпълнено. По гласа отсреща съдя, че това е човек на място, динамичен, млад. Излагам му проблема си. „Стойте така, комисарю“, ми казва той. Чакам. Отвън бабишкерът вече е разбунил минувачите и ме сочи с пръст като обект за обществено преследване. Току-виж, на излизане са ме линчували.

След малко консулът ми съобщава, че „убиецът на корабовладелеца Бергенс бил откаран в болницата «Надръндишьон», крило «С», втори етаж, интензивно отделение“.

Благодаря за сведенията.

 

 

Остават не повече от тридесет минути до момента, в който трябва да се появя при важната клечка, издадена ми от Елзи Ван Таузенхер. На път съм да просроча това, но нищо. Берю на първо място!

Добирам се до посоченото болнично заведение и хлътвам във входната му врата, боядисана в цвят на повърнат спанак. Човек винаги трябва да има самоуверенорешителен вид, когато влиза в охранявани места. С припряна крачка отивам до асансьора, влизам вътре и натискам бутона за втория етаж. Коридорът се оказва също зеленикав, но с по-туширан оттенък, напомнящ труп. Обширен е и е пълен с щъкащ из него персонал, често бутащ пред себе си всевъзможни колички, натоварени с човешки останки. Сладки медсестри, облечени само в прозирните си престилчици (и то не винаги изцяло закопчани), сноват безшумно насам-натам. Медицински светила, сподиряни от асистенти, крачат с угрижен вид. Добре оглеждам всичко: болничните стаи, стаята на сестрите, аптеката, фармацевтичното към нея… Ето и стаята за интензивни грижи, обозначена с „YL“. Оттук е тръгнал Мамута.

Направо си го представям как се прокрадва полугол, космат и с бинтован торс. И на серсема му със серсем се е наложило да се откачи от системите си! Неизтребим като Распутин! Като креатурата на Франкенщайн, родена от безжизнена материя и после тръгнала нанякъде. Като начало бил „неутрализирал“ сестрата. Какво да се разбира под това „неутрализирал“? После се „заел“ с ченгето, пазещо в коридора. Значи е нямало движение по това време. А след това какво е предприел милият ми Дембо? Представяте ли си го полугол, омотан в бинтове и залитащ под въздействието на болката и на лекарствата, с които е бил фрашкан, да минава по коридора, да слиза цели два етажа, да прекосява партерния хол и да минава пред портиерната стая?

Невъзможно. Значи има нещо друго. И изведнъж истината изплува пред мен. Отвлекли са го! Може да е здрав като скала и силен като зубър, но не е възможно четири часа след сериозна хирургическа интервенция да извърши всичко гореописано.

Още неокопитил се от пълната упойка, отпаднал от голямата загуба на кръв, той не би могъл да се справи с ченгето, натоварено да го пази. Здравеняк — да, но чак пък Кинг Конг! Човешките възможности си имат граница. А и после как го виждате да излиза навън гол с ръце на кръста поради липса на джобове?

Ах, как съжалявам, че не мога да разпитам персонала! Но и това едва ли ще ми помогне много, тъй като дневната смяна няма нищо общо с нощната. Значи машинация! Използвали са това, че през нощта персоналът е много по-малоброен, и са дошли да задигнат моя Джъмбо. Изкарали са го с носилка през мазето. Но какви ли са показанията на медсестрата и полицая? Или пък са били фалшива сестра и фалшиво ченге? Вероятно.

Вбесен, се омитам от болницата.

Чувствам се безсилен. Като че ли този път хапката е твърде голяма за мен. Парализиран съм.

Втурвам се към паркираните пред болницата таксита. Казвам адреса на компрометираната от свидетелските показания на госпожица Елзи Ван Таузенхер личност. Той е кратък: „Главно управление на полицията“. „Волво“-то си пробива път през гъста гмеж от велосипедисти. Ама че обичат да колоездят тия холандци! Разбирам това, че страната на русолявите гламавци е гладка като тепсия, ама пак много подколенна смазка хабят, въртейки като волжки бурлаци[8] педалите на големите си черни колелета. Кормило до кормило, спици до спици, те напомнят на огромна и тъмна армада, извикваща по някакъв начин спомена за поредното ранноутринно щурмуване на труден етап по време на колоездачната обиколка на Франция.

Но в който й голям град да попаднем, виждаме все същото забатачване. Колкото животът тече по-бързо, толкова по-трудно е придвижването. Губим си младите, пък и старите години в усилия да се придвижваме от една точка до друга. За щастие информатиката ни позволява все повече да си стоим вкъщи. Както върви, скоро никой няма да напуска бърлогата си. Ще се спотайваме в жилищните си клетки и оттам ще изпращаме съобщения, данни и кодировки от всякакъв род. Ще си печелим телешкото с компютъра, ще се размножаваме благорадение на него, ще живеем от него и чрез него. Съществованието не ще бъде нищо повече от една меморизация на живота. Дори няма да има с какво да се шибаме, защото дистрофия ще обхване куровете ни.

 

 

Моят taxi driver спира в един триреден и кипящ от движение, в което главно участие взимат полицейски коли, паркинг. Посочва ми огромно здание от бетон и опушено стъкло; сградата е нова, но вече започва да сивее от мръсния въздух.

Хлътвам вътре. Малко съм стреснат, че тъй щурмово превземам тази крепост, но постепенно се успокоявам, когато виждам колко добре уредена е тя. Намирам се в обширно приемно хале, напомнящо това на болницата; в центъра му е поставен нещо като стъклен мехур, приличащ на наблюдателния купол на връх Паломар (чийто телескоп, както ми напомни преди известно време един приятел, е с диаметър 5 метра). Този купол е надупчен от гишета, зад всяко от които е застанала по една жълтолуничава служителка в синя униформа. Пред всяка една от тях пък — клавиатура и екран като в бюрата на самолетните компании.

Отправям се към едно от свободните прозорчета. В кръгозора ми се вписва една зъбата физиономия, изключваща всякакви помисли за ебане и още по-малко, боже опази, за минет. Госпожицата е преминала тридесетака, без да обърне внимание на светофара, и сега е вперила поглед в мен, доколкото това е точният израз, тъй като очите и страдат от възможно най-конвергентния страбизъм.

Правя опит да я обезоръжа със зрителен мерник 28, фигуриращ в наръчника ми на съвършения сваляч в рубриката „Замотаване на отблъскваща брантия“; но това се оказва неефективно: Тогава опитвам с 29, после с 30, но резултатът си е все същият, от което заключавам, че тази пръдливка е или съвсем недоскив, или пък е сексуално объркана.

Подавам служебната си карта през прозорчето.

— Аз съм сътрудник на началника на парижката полиция, който би трябвало да е уредил за мен среща с директора Йеронимус Крул във връзка с един въпрос от най-първостепенна важност.

Драконът протяга безкрайно дългите си нокти към картата ми, взима я, слага я пред себе си и затраква бързо-бързо по клавиатурата.

После задебва резултата, досущ крупие, мислещо за хемороидите си, докато чака спирането на задвижената от него рулетка. Аз стърча отпред, като съм плъзнал вече усмивката си номер 56, пазена изключително за най-опасни хахавелки.

Тя обаче продължава да е непоклатима в безстрастието си.

Откъм електронната апаратура се чува тих звук и горгоната съсредоточава вниманието си върху екрана. По едно време произнася:

— Четвърти етаж, коридор А, стая 17.

Сторвам й лек поклон.

— Хиляди благодарности, красива госпожице. Знаете ли, не бива да се впрягате за нищо. Както се казва у нас: в края на краищата човек, бил той хубав или скапан, винаги умира един ден.

Минавайки през гъмжило от ченгета, се добирам до посочения кабинет. Той се оказва модерно обзаведен, но в същото време все пак скромничък за върховния вожд на полицията на рижавите.

Вътре седи един полицейски офицер по риза с навити ръкави и пуши някаква отвратителна пура, чийто дим току отпъжда с длан, за да може да чете по-добре разтвореното досие пред корема му, full of beer. Веднага се вижда, че е пън и половина. Такъв можеш да го гъделичкаш по ташаците, уверявайки го, че е осмото чудо на света, но нищо по безизразната му физиономия на запушен кенеф няма да трепне.

— Капитан Ван Даал — представя се той. — Радвам се да се запозная с вас, господин комисар.

Говори добър френски, малко гърлен, с гестаповски акцент. И изражението му е точно толкова приветливо, колкото на колегата му чернодрешковец, когато изтезавал поредния Самуел във вана, пълна с вода и волтове.

Капитанът ми посочва едно кресло от хромирани тръби, на което поверявам съдържанието на панталона си.

Той зачаква и аз зачаквам, така че сме в очакване и двамата. В края на краищата, виждайки, че не пускам в ход артикулационния си апарат, ми казва доста напушено:

— И така, слушам ви, комисарю.

Упоменатият комисар се усмихва ангелски и отвръща:

— Предполагам, че е имало някаква грешка в трансмисиите. Този, с когото искам да говоря, е вашият директор г-н Йеронимус Крул.

Седящият срещу мен помита с длан посипалата се върху шкембето му пепел от пурата.

— Той ме натовари да го замествам, тъй като в настоящия момент председателства една конференция.

Кимвам с глава.

— Тогава ще почакам тя да свърши, защото трябва да му говоря tete-a-tete[9].

Пуреният фас в ъгъла на устата на сербезседника ми увисва като пишлето на стар виетнамец.

— Рискувате да чакате дълго. Въпросната конференция е в самото си начало.

Продължавам да се усмихвам обезоръжаващо.

— Търпението е част от нашата професия, капитане. Не на вас трябва да го обяснявам. Едно ченге не притежава ли това качество, не може да се надява на успех. Тъй като не желая да ви преча, ще отида да чакам в коридора, където видях столове с доста удобен вид.

Ставам и тръгвам към вратата. Тлъстакът започва да се поти. Маха от изкривената си уста петте сантиметра олигавена фъшкия и изревава:

— Хей, комисарю, един момент! Аз се извръщам.

— Да, капитане?

— Ще бъде добре да наминете пак този следобед.

От два метра и десет сантиметра разстояние забивам остър поглед в жабешките му зъркели.

— Този следобед имам среща с пресата, а е изключително важно, повтарям, изключително важно преди това да имам един разговор с г-н Крул.

Едновременно отегчен, озадачен и дискретно раздразнен, той витае известно време в нещо като по man’s land на мисълта, после с движение на акупунктьор забива фаса си в един голям метален пепелник и изръмжава:

— Седнете!

Отново заемам място в хромирания фотьойл.

— Чакайте ме тук. Ще видя какво може да се направи — заявява капитан Ван Даал, откачвайки униформеното си сако от закачалката.

При обличането дебелината му създава не по-малко проблеми от тези, които човек има при надяването на тежък скафандър. Накрая се справя горе-долу, без да пропусне нито едно копче, и излиза, затръшвайки вратата.

Тогава единственият и предпочитан син на мама Фелиция заема нехайна поза пред оченцето на видеосистемата, с която е сподобено помещението. Малкият пръст на десния ми крак ми подшушва, че съм наблюдаван, и аз държа да дам за себе си подобаваща представа. Пунтирам пълен непукизъм. Придавам си вид на пич, сигурен в себе си и със завоевателни навици на конквистадор. Дори отивам дотам в отпускането си, че изваждам джобното си ножче, към което има и пиличка за нокти, и започвам да си ги пиля, за да си убия, видите ли, времето.

След известно време капитанът се връща; погледът му е угаснал, челото му е сбръчкано, по големия му нос минава малък нервен тик.

— Щом се отвори пауза, директорът ще ви види насаме.

— Това е много мило от негова страна, капитане. Ще кажа на президента на Френската република какъв дух на сътрудничество сте проявили спрямо френската полиция.

Той ме поглежда косо.

— Вие имате контакти с вашия президент?

— Аз — да. Да речем, че се радвам на особен статут. В известен смисъл съм аташиран към Елисейския дворец. Президентът е човек, който особено държи на мнението на някои хора. Той си има определен стил и навици, което е и човешко, и хигиенично.

 

 

Двадесет минути по-късно Ван Даал ме повежда лично към най-святия от светците.

Кабинетът на Йеронимус Крул може да мине и за работното място на някой генерален директор на въздухоплавателно дружество. Страхотен дизайн, както е модерно да се казва. Обширен, светъл, луксозен в най-съвременния смисъл на думата. В него дори има няколко абстрактни скулптури върху стоманени кубове, както и картини, рисувани с помощта на горелка.

— Седнете — нарежда ми капитанът. — Г-н директорът ще дойде всеки момент.

Едва изрекъл тези думи, вратата в дъното се отваря и от нея влиза един доста нетривиален индивид. Онова в него, което тутакси блъска ретината, е цветът на косата му. Тя е като разтопено злато и така блести, че просто осветява стаята. Отначало виждаш само това. Ослепява те като прожектор, насочен право в лицето ти. Тази пламтяща русавина[10] е подсилена от крайната бледност на лицето на мъжа, на свой ред подчертана от безрамковите му очила, иззад които гледат синьоразмити очи. Носът му е малък и остър, устата му пък си е направо микроскопична и присвитичка като девичи анус, чертите му са прави, ушите — розови.

Какво да кажа още за този персонаж? Това май стига. Няма да го прекарваме през скенер я! Ах, да, още две неща: годините му са някъде към четиридесет и пет, а костюмът му е черен, официален.

От своя страна и той ми взима мярката с помощта на своя ментален бодиграф и вероятно ми отрежда място сред ербап-зулумджиите. Поздравява ме с отсечено движение на главата и ми посочва един от двата тапицирани с бяла кожа фотьойли, поставени един срещу друг. Заемаме местата си мълчаливо, като двама участника в предстоящ телевизионен диспут.

С движение на ръката си той отпраща капитана. Коленете му са сбрани досущ като на някоя маркиза в чаен салон. Преплел е бледи длани пред гърдите си, при което лактите му стърчат встрани.

— Говорите ли немски? — прошепва той с мазен глас.

— Зле, господин директор, и то само когато няма друг изход.

— Тогава английски.

— С удоволствие.

Той кимва с глава, после измърква на езика на Уилям Чърчил:[11]

— В такъв случай ви слушам. Achtung! Gefahr!

Подобен тип е по-опасен и от спина. Не е нужно да го содомизираш, за да ти разбие живота. От раз си казвам, че леля Елзи не ме е заслепила, когато от дъното на върховния си ужас (и на дупката) ме осветли относно негова милост. Месир Йеронимус си е свръхотровно влечуго, кобра от най-висок разряд или по-скоро мелез между кобра и мамба. Рядко съм изпитвал върху себе си поглед като този, който той ми е забил сега. По-честичко така да ви гледат, ще се нахвърлите на дигиталина, лапайки дражетата като бонбончета.

— Предполагам, че вашият френски колега ви се е обаждал, господин директор — начевам аз, чувствайки се като попаднал в подвижни пясъци.

Той поклаща глава.

— Моят секретар ми предаде подобно нещо наистина. Не зная за какво става въпрос. Просто г-н директорът на парижката полиция ни информирал за предстоящото ви посещение. Какво мога да направя за вас?

Непроницаем е като селска девственица! Ама в края на краищата няма да вземем да си плетем кошницата или да си приготвяме оризова торта! Разигравам лотото:

— Става въпрос за аферата Ханс Бергенс.

— Тя какво ви засяга?

— Хвърля сянка върху нашия бивш министър на вътрешните работи, г-н Александър-Беноа Берюрие, който е бил ранен от един полицай на аерогарата; както не може да не сте научили.

— Действително въпросният полицай е имал рефлекса да стреля по бягащ убиец. Предполагам, че същото би се случило и във Франция при подобни обстоятелства.

— Г-н Берюрие не е убиец, а жертва. Той е послужил като жертвен козел в едно уреждане на сметки между престъпни холандски магнати.

Без да спира да ме пронизва с поглед чак до ластика на слипа ми, артикулирайки бавно и отчетливо, мъжът със светещите коси произнася:

— Вашата гледна точка тотално се различава от нашата. И тъй като амстердамската полиция е тази, която води следствието…

— Притежавам един документ, който доказва, че говоря истината, господин директор.

— Какво наричате документ?

— Собственоръчно написаните на ръка показания на секретарката на покойния Ханс Бергенс. Ето едно фотокопие от тях. Обръщам вниманието ви на факта, че оригиналът е притежание на френските власти.

Представям му нощните откровения на мис Ван Таузенхер. Той спокойно поема листчето с върха на пръстите си така, както се взима употребявано парче гъзпапир, паднало до дупката на нужника.

Прочита го внимателно и след като го приглажда педантично, ми го връща.

— За да ми покажете това ли ме отклонихте от конференцията, господине?

Безчестник и гадник! Само като му гледаш държанието, ти иде да се издрайфаш в първия изпречил ти се канал.

— Не зная дали забелязахте, но г-ца Ван Таузенхер хвърля обвинение срещу вас, господин директор. Тя уверява, че сте влезли в сблъсък с Ханс Бергенс в един международен наркотрафик, и твърди, че вие сте счупили черепа на корабовладелеца, след като Берюрие си е тръгнал. Тя дори уточнява, че в деня, предшестващ убийството му, е чула телефонен разговор на Бергенс с вас, по време на който вие сте го приканвали да ускори идването на Берюрие. Което означава предумисъл. Смъртта на Бергенс е била предрешена и дебелият френски балък е трябвало да изсърба надробеното от другиго, ако мога така да кажа, и го казвам.

По лицето на събеседника ми не трепва нито едно мускулче, нито едно косъмче, нито една мигла.

— Би следвало да ви арестувам, комисарю — заявява той спокойно, — за да отговаряте за твърде сериозните обвинения, които отправяте спрямо мен, и то използвайки показания, изтръгнати чрез насилие от една нещастна жена.

Той става, отива до бюрото си, изважда от едно от чекмеджетата му някакъв лист хартия, връща се при мен и ми го подава.

— Ето жалбата, която г-ца Елзи Ван Таузенхер, придружена от двама нейни колеги по служба, също жертви на злоупотреба от ваша страна, депозира миналата нощ в Главно управление на полицията.

И тук, драги ми приятели, започвам да се чувствам смален като японско хайку. Приклещен съм като риба в подмол. Виждам надигащата се катастрофа. Имаше право Ахил: без устно потвърждение от страна на свидетеля неговата псевдоизповед няма особена тежест. Не бях прав, че му сложих рога на Достопочтения — той е по-интелигентен от мен! Никога не би трябвало да клецаме женските на онези, които са над нас!

— Извините ме, но все още не мога да чета холандски. Постоянно се каня да го науча заедно с брайла и санскритския, ала сега-засега за мен той си остава мъртва буква.

Железен човек е този Йеронимус Крул; в сравнение с него тетка Тачър е мекичка като дамски тампон, изпълнил бойното си предназначение. Биг босът явно умее бляскаво да излиза наглава с всякакви ситуации и люде. За да го преебеш[12], трябва да владееш висшия пилотаж в тарикатлъка. Какво е станало, след като Елзичка написа и подписа изповедта си? Много просто: тя е загряла, че след такъв удар със стилет в гърба на приятелчетата си светът ще стане твърде малък, за да гарантира здравенцето й. Така че се е опитала да се измъкне, като е отишла и се е тръшнала пред очертаващите й се съдници, вайкайки се, че ми е изпяла всичко, бидейки подложена на страшни мъчения от моя страна. Двамината тутманици, които обгазих в колата им, са я накарали да се изпърди още по-силно, като сподели всичко и с Крул. Уведомен за станалото, Крул ги е накарал да подпишат срещу мен официална жалба за самоуправство. Та да бъдем обективни: сега той ме държи в ръцете си.

Взима си обратно листа и набързо ми превежда написаното в него. Няма съмнение, че ударът е нанесен право между веждите ми! Изпедепсана е по всички правила тази хартийка. Не разбирам защо песоглавецът със златните коси не ме разпъва тутакси на кръст по стар римски обичай, след като държи в лапите си подобен документ. Всъщност, ако не го върши, то е единствено за да не бъде обнародвана пък моичката хартийка. Защото нали знаете поговорката: след като си цопнал в лайната, дори и да се оправдаеш, по тебе винаги остава нещо, ако ще да е само миризмата!

Йеронимус със скептична усмивка ме оставя да сондирам септичния трап.

— Но вземайки предвид добрите отношения, които винаги сме поддържали с френската полиция, ще се огранича с това да ви експулсирам тутакси.

При тези си думи вдига телефона и кратко нидерландизира нещо на някого.

Само след секунда вратата се отваря и ето че отново се завръща капитан Фракас със своя бирен мех, кламбучкащ се в панталона му, и с мутрата си на гъзолизец, който никога не си заплаква устата.

Нова размяна на реплики на същия низък диалект, достоен за страна, намираща се под морското равнище. Кореместият, тъпоумен и сервилен капитан кима с глава, бидейки в стойка „мирно“. След което ми казва:

— Хайде с мен!

Следвам го покорно, без да си взема довиждане с ужасния блондин. Съдържанието на черепната ми кутия е в такъв интензивен процес на ферментация, че излиза пушек и от ноздрите, и от ушите ми, да не говорим за ануса, който е по-трудно контролируем, имайки предвид разположението му.

Аз, експулсиран от такъв мерзавец! Ами Берю? Ами неразгаданата още тайна! Да зарежа всичко това?

Капитан Ван Даал тромаво е понесъл туловището си към изхода. Насочваме се към паркинга на полицейското управление, където са гарирани бляскави „буркани“, пълни със скучаещи полицаи.

Офицерът прави знак на един заплеснал се шофьор и последният тутакси излиза от съзерцателното си състояние.

— Качете се! — нарежда ми тлъстакът.

Сядам в морскосинята „Сааб“. Ван Даал прави същото, при което нещастната кола се накланя на една страна.

Рязко потегляме.

Амстердамските улици дефилират пред очите ми. Ярки витрини, романтични кейове, фасади от седемнадесети век и т.н.… И най-вече велосипеди, велосипеди, велосипеди, та чак да му приседне на човек от въртящи се спици. Гледам ги, гледам да не се оригна и си мисля:

„Експулсират ме! Направо ми го вкараха. Край с Шишо, край с истинската истина! Шах и среден пръст, Антонио! Кой минат, минат! Битият — бит, е… аният — е… ан.“[14]

Изхвърлен съм като тапешник! Снесен като яйце! „Туриха ли ти го, баламурнико?“

Кихам. Бъркам в джоба си, за да потърся кърпа. Там напипвам една стара табакера, в която винаги държа смлян чер пипер. Който каквото ще да си мисли, но не е лесно да запратиш облак чер пипер в очите на седящия до теб в кола. Ако не си ултратрениран в този маньовър като нищо ще поделиш дозата с жертвата си. Добре, че имам известен опит в тази работа.

Всичко се развива много бързо. Отварям табакерата, както си е в джоба ми, и бавно я изваждам от дълбините му. В същото време другата ми ръка вече се намира върху ръчката на вратата. Стигаме до едно оживено кръстовище. Колата забавя ход. И тогава: храс, храс! Пиперът изпълва рубинените очи на ментора ми, аз отварям рязко вратата и се хвърлям навън, забравяйки да я затворя. Един велосипедист се блъсва в мен и пада. За да доведе нещата докрай, моя милост го изритва, скача върху велосипеда му и незабавно атакува рекорда по скоростно колоездене, все още принадлежащ на Мозер, мисля.

Две минути по-късно съм извън обсега на преследвачите си. Полицейската кола е причинила спонтанно задръстване, но това малко ме интересува. Дори никак.

Наведен над волана, въртя педалите като бесен.

Бележки

[1] От галош — неологизъм. (Т.М.)

[2] Ако намекнатата закономерност е вярна, излиза, че Роксана е била най-голямата глупачка, задето не се е хвърлила тутакси на врата на Сирано дьо Бержерак. (Т.М.)

[3] Известни са паралелните проучвания на явлението от страна на американски и германски екипи, според които, поради изначални конструкционни грешки в тях и връзката им с комина, 70% от въпросните фурни не се разпалват добре, а нерядко — и никак. Тези данни се покриват напълно с едно мое двадесет и няколко годишно емпирично изследване на проблема. (Т.М.)

[4] По време на тоталитаризма подобни многоточия изобилстваха и в авторските, и в преводните текстове. Както вървят нещата напоследък, може би те отново ще се върнат на мода поради възмущението, което поражда у квакерски настроената част от обществото непознатият й словесен либертинаж, характерен за либерално — демократичното мислене. (Т.М.)

[5] Според едно от преждеспоменатите частни и независими проучвания около 70% от българските мъже са рогоносци. Половината от тях дори и не допускат, че това въобще е възможно. Железният им аргумент е, че липсват основания за подобно вероломство. Любопитното е, че ако не всички, то поне мнозина от тях са прави в това си твърдение (за липсата на основания). (Т.М.)

[6] Да се убия ако С.А. не се опитва графично да възпроизведе „Strangers in the night“. (Т.М.)

[7] Като хонорар на български преводач. (Т.М)

[8] Допреди няколко години след поглъщането на порядъчно количество алкохол имах маниакалния навик, независимо кога и къде се намирам, да разтварям пиянска зурла и да запявам с все сила „Ех, ухнем“. Веднъж го сторих по време на тъжната почерпка, последвала смъртта на бащата на мой приятел, оттогава насетне отношението му към мен видимо охладня. Това беше и последната ми изява въобще от този род. (Т.М.)

[9] Веднъж по време на импровизиран телефонен разговор с непозната млада особа от женски пол реших да поставя въпроса ребром: „Дистанционната комуникация ме дразни. Бих искал да поговорим tete-a-tete“. „-А защо не corps-a-corps?“ — изкикоти се хитрушата. (Т.М.)

[10] Това да се смята за поредния ми принос към запълването на някои празноти в българския език. (Т.М.)

[11] Освен ако не беше Уинстън Шекспир. (С.А.)

[12] Преди известно време един мой познат, почти роднина в известен смисъл, каза по определен повод: „Изведнъж чувствам, че някъде някого ебат. Обръщам се — мене!“(Т.М.)[13]

[13] Тук преводачът преразказва стар сръбски виц, като се опитва да не наруши ембаргото. (Бел. на обединените издатели)

[14] Многоточията са, за да ви напомня пак колко страшно беше в недалечното минало, когато човек не можеше в почти никакво отношение искрено да си излее душата на белия лист. Това напомняне важи най-вече за онези, които се вайкат за някакви си цени, забравяйки, че духът е по-важен от грешната плът. Само в условията на пълното либерализиране на тези цени, при липсата на истински пазар, конкуренция и при силен акцизен и данъчен натиск върху зачатъците на частен сектор, българският народ има шанса да се спиритуализира напълно, сливайки се пръв от цялото човечество с точката „омега“, за която пише Теяр дьо Шарден във фундаменталния си труд „Човешкият феномен“, (Т.М.)