Сан Антонио
Дерзайте, пичове! (8)

VIII

Няма нищо по-ефикасно от действието. Мълчанието и страхът.

Двама тъпанари бръщолевеха по телевизията. Единият интервюираше другия. Запитваният си придаваше адски дълбокомислен и проникновен вид, като че ли бе убеден чак в ануса си, че онова, което разправя, е от изключително значение.

— Какво казва? — попитах Матиас. Рижият се позаслуша.

— Това е един голям холандски писател. Говори за смъртта.

— Това означава, че скоро предаването ще свърши.

Ще каже нещо с модулиран глас и ще приключат с един стопиран кадър, та да остане резонанс като многоточие; смъртта е последният въпрос на интервюиращите.

Не изчаках да се потвърди прогнозата ми и отнех думата на нидерландския гений. После взех телефона и набрах Елисейския дворец.

Необичайно е един прост полицейски комисар да иска да говори с президента на републиката. Едно щастливо стечение на обстоятелствата, както и изявената ми личност, ми позволяват да се радвам на подобна привилегия.

Цезарят на малката Галия много бързо се отзова и галещият му глас на търговец на килими на едро скоро зарадва ухото ми.

— Какъв вятър ви подсети да ми се обадите, приятелю?

— Тайфун, господин президент.

И му разказах колкото се може по-вкратце последните перипетии на аферата Берта Берюрие. Монархът ме изслуша, както свещеник в изповедалнята тихо изслушва пошлите ви мръсотийки, отлагайки бурния израз на своята психическа съкрушеност за после.

В случая този израз, макар и поднесен с вяла меланхолия, последва веднага:

— Господи, защо ми низпосла осенението да предложа министерски портфейл на този скверен дебелак? Прекалено се предоверяваме на чревоугодниците, Сан Антонио. Мислим ги за добронравни, а те са най-лошите. Любовта им към някои земни радости вдъхва доверие, но газоотделянията им са зловредни. Та ето ни значи с нов скандал на ръце. Бившият ми министър — убиец! Картинката се дооформя, няма що.

— Именно, господин президент. И всичко това трябва да се спре!

— А как, комисарю? Тези холандци, които имат толкова глупашки вид по нашите пътища зад волана на къмпинговите си караванки, са най-долните лешояди в Европа. Всичко, което става, си е жива забава за тях.

— Господин президент, Берюрие е жертва на чудовищна машинация. Бих могъл да го докажа, но ми трябва малко време. Намесете се на най-високо ниво, та да бъде сложен намордник^[1] на нидерландската преса.

— Шегувате се, комисарю. Печатът на никоя свободна страна не подлежи на намордничество^[3].

— За нуждите на разследването трябва да се прикрие името на набедения убиец на въпросния корабовладелец! Холандците ни продават туй-онуй, нали? От новозеландците, помня, купувахме овце. От тия пък вероятно купуваме какао или телевизори, а може би по-скоро холандско сирене. Да им се предложи ключът за пазара ни!

Дръзки думи, нахакана интонация. Президентът се разсърдва:

— Само това оставаше, комисарю — по телефона да ме учите как да управлявам!

— Просто споделям с вас някои съображения, гос…

Той затваря.

Рижият не вярва на ушите си.

— Ама как направо я карате, комисарю!

— Ако не аз, кой друг ще я кара направо, Рижи? Правя му услуга на Нерона. Сред обкръжението си от гъзолизци той е започнал да се чувства като прелат. Ония нонстоп го лижат по въпросното място, помазват го и го възхваляват до небесата. „Ха малко нафорка тук, монсеньор, ха малко помадка там! Ха сега, ако позволите, едно езиче в гънчицата!“ С една дума — абсолютни педерастлъци!

— Жалко. Ето ви сега скарани! — вайка се превъзходният ми сътрудник.

— Човек не се скарва с президента на републиката, Матиас. Най-много изпада в немилост пред него, което си е рано или късно съдбата на всеки фаворит. Важното е да обърне внимание на искането ми.

— Още ли се надявате?

— Сигурен съм, че вече действа, защото това е в негов интерес. Винаги трябва да прекарваш интереса си през този на другите, ако искаш да можеш да разчиташ на тях. Като казвам това, в случая не трябва да имаме много илюзии, но той поне ще ни спечели около двадесет и четири часа, нещо, от което трябва да се възползваме.

— Имате ли план?

— Щеше да бъде много хубаво, ако беше само един, Ръжди. За съжаление са няколко.

Наливам две уискита on the rock, за да се поосвежим. После сядам в един фотьойл, слагам краката си върху леглото (което е много полезно за кръвообращението) и се готвя да изложа идеите си.

— Ако жена ми ви видеше с обувки върху леглото… — прошепва Матиас, потрепервайки от ужас. И добавя: — Но пък сме в хотел.

Чисто френско разсъждение. Когато се намираме в хотел ние, Мартеновци, Дюпоновци, Жановци, се секнем в покривките, изстрелваме си цивките по абажурите, лъскаме си обувките с пердетата… Излишно е дори да споменавам за фасовете по мокета.

— Ще формулирам няколко хипотези — казвам на ръждясалия си събеседник. — Тъй че започвам от първата…

 

 

Нощем всички градове си приличат, ако ги гледаш отвисоко; дали си в Хелзинки или в Абу Даби, неизменно виждаш обширен рояк светлини, пресечени от правите линии на главните комуникационни артерии, които се открояват с по-силния си блясък на фона на останалото.

Застанал пред прозореца на хотелската си стая, чакам новини от Ръждивия. Отвътре ми кипи, защото за човека на действието (и на дълга), какъвто съм, нищо не е по-тъпо от това да не може да действа самият той. Действията на другите му се струват винаги ненадеждни и обречени на провал, а той вярва единствено на себе си.

Но в случая е налице непреодолимата езикова бариера. По какъв начин бих могъл да разпитвам например някой шофьор, някоя портиерка или пък чистач?

Ако и понякога един или друг шибан холандец да говори криво-ляво някой истински език, за да компенсира скапаното си наречие, това не променя много нещата; за да вземеш показания от който и да е простак, а те са мнозинство, е необходимо да установиш с него директна комуникация именно на този език, на който му е гукала още в детското му креватче неговата мила майчица.

Така че, за да убивам времето, броя светлините на Амстердам by night. Изведнъж, вече когато съм стигнал до три милиона шестстотин четиридесет и девет хиляди шестстотин тридесет и три, в мен се прокрадва усещането, че съм се объркал, и започвам отново от нулата. Но ето, че телефонът иззвънява и се втурвам към него, защото това не може да бъде никой друг, освен огненовласият ми другар.

— Нещата потръгват, комисарю — провиква се той в ушната ми мида. — Тя ми определи среща в „Мис Виктис“ — шикозен бар в Мордбьол Думбаанг.

— За кога?

— За след час.

— Идеално. Ще ми я обработиш както трябва, огнений мой; разчитам на теб.

— Можете!

Затваря.

Ето ме вече почти цвилещ от нетърпение. Най-сетне — действие! Толкова скъпото ми действие! Искам го, петимен съм за него! Действието е движение, следователно анти смърт, въпреки че понякога и води към смъртта.

Разравям се из багажа си, отварям двойното дъно на куфара си и измъквам оттам своя малък специален материал. Студенокръвно, с хладен ум^[4] и методично се готвя за настъпление. Нищо, че от това може да се получи зловонен пърдеж и да се изпочупят шишетата. Рискувам или печеля — или губя.

Сега вече съм въоръжен. И то тежко.

Питам портиера къде се намира кварталът Мордбьол Думбаанг. После отивам да изкарам от паркинга на хотела колата, която съм наел. Това е една черна „Сааб“, приличаща на бръмбар.

Уличното движение в Амстердам вече се е уталожило. Тук-таме по тъмните ъгли пикае по някой пиян моряк. Ориентирам се сравнително лесно и откривам „Мис Виктис“. Оказва се, че това е един ъглов бар с боядисана в черно фасада, върху която фирмата е изписана с красиви бели букви. Прозорците му са матови и украсени с декоративни рисунки в романтичен стил. Оглеждам се наоколо и избирам за поредната си нощна наблюдателница едно паркингово място, позволяващо ми да следя входа на бара. След което се снижавам, колкото мога, зад волана, така че да бъда максимално незабележим. Чувствам, зная, че ще се случи туй-онуй. Искам го! Което означава, че ще се случи.

Гледам как холандците се шляят пред уютните си къщички. Тези хора имат направо хипертрофирано чувство за комфорт. Те обичат да обитават кутийки за бижута. Жилищата им са с пухкавичък, натруфеничък, цветничък, тапицираничък интериор. Покривчици върху чайниците и дори върху чашките за рохки яйца. Камина във всеки салон. Възглавнички, финтифлюшки. Имаш чувството, че си в ложата на Сара Бернар. Така тези капути загъват и дундуркат своята глупост.

Минутите текат.

Мисля си за Дебелия, перфориран и проснат върху болнично легло. Надявам се, че президентът е сторил нужното, за да бъде той спасен и добре гледан.

След около половин час се появява една кола — голямо синьо „Беемве“ с трима души в него. То търси място за паркиране. Още преди да го е намерило, от него слиза един мъж. Разпознавам го: това е една от горилите, които преди не много време бдяха над сигурността на блаженопочившия Ханс Бергенс. По-точно казано — набитият и блед, със счупен нос и смачкани уши албинос-душегубец.

„Бонбон, бетон, екстра! — екзалтирам се аз мислено. — Всичко тръгва като по релси.“

Един от дивидите (както казва клетият Берю) влиза в „Мис Виктис“. „Беемве“-то накрая си намира място и спира. Останалите в него не мърдат оттам.

Изминават се петдесетина минути. Албиносът излиза от „Мис Виктис“. С леко натискане на клаксона драйвърът на „Беемве“-то му привлича вниманието и той отново се присъединява към компанията. Малко след това секретарката с квадратния задник и жълтеникавото лице напуска колата, за да хлътне на свой ред в бара. Защото именно с нея Матиас има среща.

Сега идва времето на комисаря Свети Антоний да действа. Бързина и подлост, както обича да казва Александър-Беноа 1, наричан още Дебелия, цар на кретените по наследствена линия.

Изваждам от джоба си нещо с размерите на пулверизатор поради простата причина, че си е именно пулверизатор. Напускам колата, вдигам яката на шлифера си и с нехайна крачка се насочвам към синьото „Беемве“. Изравнявайки се с него, извъртам перископа си на всички страни. Като се изключат една двойка в далечината и едно отдалечаващо се младо момиче, теренът е чист. С рязко движение отварям задната врата на „Беемве“-то и сдържайки се да не дишам, вапоризирам обилно вътрешността на колата. Един от двамината, седящи отпред, отваря вратата и понечва да излезе; с удар на бедрото си го блокирам без излишна нежност. Само успява да изпищи, преди да заспи, because пръстите му са останали отвън. Точно наполовина, без палеца. Малко е смешна тази горна част на лапичка, стърчаща извън колата.

Затварям отново задната врата, след като съм впръскал още една солидна доза за всеки случай. Този сънотворен газ е изобретение на Матиас. Инхалацията от него ти осигурява два часа нанкане, не по-малко здраво от това на депутат в късновечерна сесия. Така и двамата въпросни херувими сега си спинкат сладко, допрели главица о главица. Отмествам погледа си от тях, за да не изпадна в неуместно умиление. Бидейки по натура перфекционист, спуквам и двете десни гуми. После кротичко си се завръщам в колицата си.

Първата част от операцията е изпълнена без грешка.

Разхождащата се двойка минава край „Беемве“-то, без да обърне никакво внимание на спящите в долчинката^[5].

Чакам със запален мотор, за да мога да тръгна внезапно.

Десетина минути по-късно вратата на „Мис Виктис“ се отваря и оттам излизат секретарката и Матиас.

Какво си говорят? Нямам понятие. Дамичката поглежда скришом към „Беемве“-то, вероятно очаквайки намесата на другарите си. Тъй като това не става, тя закрачва до Матиас по пустата улица, като продължава от време на време да извърта перископ през рамо. „Мамка им — си казва сигурно, — какво се туткат тия педерасти?“

И ето че още веднъж моя милост влиза в действие.

Светкавично потеглям и за миг се озовавам до двойката. Удар на спирачки и изскачам навън. Белезниците! Ах, ако ме видехте! Някой ден би трябвало да се организира конкурс по слагане на белезници. Правят се постоянно всякакви конкурси — в стил Бъфало Бил или а ла Вилхелм Тел, но никога не е имало съревнование по боравене с белезници! Кой за по-кратко време ще ги щракне на някого, който не очаква това? Моята техника? Не би трябвало да я огласявам, но въпреки това ще го направя. Важното е двете кунки на заинтересования да са на разположение — на удобна височина, прибранички. Спускам се връз него, държейки въпросния чифт гривнички в дясната си ръка. Лявата, свита в юмрук, я размахваш пред носа му. Изненадан, той какво прави? Вдига ръце, за да защити физиономията си. Тогава ти използваш това, че е застанал в гард, и… „щрак!“ веднъж, и „щрак!“ втори път. Не е изключено да се случи някой път да го демонстрирам и на някого от вас, драги мои читатели.

Та именно по горепосочения начин подхождам и към жълтеникавата секретарка и процесът на неутрализирането й трае точно две секунди. Матиас вече е отворил задната врата и я набутва вътре. Качва се след нея. А аз отново заемам мястото си зад волана. Дамичката се извива и се мъчи да погледне през задното стъкло.

— Не, хубавице — й казвам, — те няма да ти дойдат на помощ, защото спинкат като котенца в кошничка.

Натискам газта и се понасяме по улицата.

— Прерови чантата на дамата! — нареждам на Матиас.

Той придръпва кожената чантичка, висяща от рамото на девицата, и обявява на висок глас съдържанието й:

— Червило, пудриера… (пауза), но съдържа смлян чер пипер; кутия за тампони, доста тежичка, защото вътре има пистолет; запалка, не, това е всъщност вапоризатор и пакет цигари „Марлбороу“… Чакайте… Между въпросните цигари се намират две малки сарбакани, с които, предполагам, се изстрелват отровни стрелички; връзка ключове. Ето и едно калъфче с документи за самоличност. Госпожицата се казва Елзи Ван Таузенхер, родена във Фромтобок, живуща…

Вече не слушам. Мозъкът ми щрака трескаво. Много е добре, че момата е на разположение; но къде да я откараме, за да можем да изслушаме изповедта й на спокойствие? В тази кола е малко тесничко и неудобно. Да отидем у дома й е твърде рисковано. Не зная дали живее сама, пък и юначагите от екипа й може да се домъкнат там.

Матиас пита:

— Какво да правя с малкия й базар, комисарю?

— Прибери го в джобовете си. Нали и без това вероятно мръсницата е възнамерявала след ефектна демонстрация да ти поднесе тия нещица като подарък.

Продължавайки да карам, пресичам предградията на Амстердам. След това навлизаме в мирните холандски поля, равни и плоски като реч на висш държавен функционер. Те са мъдро разчертани на правоъгълници, като във всеки от тях има по една къща, лъхаща на заможност, или пък размахва криле вятърна мелница. Тук горите не изобилстват. И тогава в търсенето на кътче, предлагащо нощен покой, ми хрумва да се насоча към морския бряг.

Няма начин да се заблудя — устремявам се в западна посока!

Никакви коментари между мен и Ръждивия. Никакви въпроси. Той се осланя на моя безспорен авторитет. Четвърт час след мъдрото си решение спирам между две пясъчни дюни, покрити с рядка растителност. Нощта е по-черна и от съвестта на съдебен изпълнител; небето е ниско и свъсено — точно като обект на вдъхновение за фламандски художник. Северно море бучи в една безкрайност с витаещи в нея смътни отблясъци. Между краставите дюни и тъмната вода се простира светлосив пясък, брулен от остър и наситен със скални частици вятър. Ако постоиш по-дълго, изложен на него, направо си ставаш господин Никой, защото като гласпапир ще ти шлифова физиономията. С една дума, местенцето си изглежда доста зловещичко. Вдишвам морския въздух с пълни гърди. Всичко това е възхитително, огромно и страшно. Изведнъж разбираш, че всички ние сме крехки обитатели на една окаяна и несигурна планета. Летим, вкопчени в късичките косми на една топка за тенис, запратена в космоса след сервис, бит неизвестно от Кого. Толкова сме нищожни, толкова беззащитни и илюзорни, че само като си помисля за всичко това, ме хваща шап.

— Колко сме преходни, а! — споделям аз с Елзи.

На английски.

Тя не отвръща нищо. Чертите на лицето й са се забележително изопнали, освен ако това не е от играта на светлосенките.

Забелязвам, че потреперва. Мис фройлайн май бие клинци. Зъзне пършивата грозотия! Като че се вози в „Паркинсън“ със смъкнат гюрук.

— Матиас — обръщам се към другаря си, — като слагах куфара си в багажника, ми се стори, че там видях между другото и една лопата с къса дръжка. Би ли я взел?

Какъвто си е изпълнителен, той изпълнява. Става въпрос за една къмпингова лопата с осемдесетсантиметрова дръжка, завършваща с нещо като пръстен или халка. Самата й главна част е добре наточена и леко извита.

— Напред! — командвам аз.

Слизам по дюната с бодряшка походка, дълбоко забивайки токове в едричкия чакълест пясък. Да си помисли човек, че съм изгубен в Сахара обезумял изследовател, гонещ в сетен прилив на енергия миража на прохладен бар с разхладителни напитки. Момата в белезници е до мен, държа я здраво.

Стигайки до подножието на пясъчната цица, се спирам до голяма туфа растителност, приличаща на жълтуга.

— Мисля, че тук е подходящо — казвам на Рижльо. — Можеш да копаеш. Когато се измориш, ще те сменя.

И сядам на няколко метра оттам върху нещо като изсъхнал клонак, изхвърлен от морето някоя вечер, когато му е било вече писнало да го дундурка насам-натам.

Секретарката на покойния Ханс Бергенс стои права и все повече трепери. Тя гледа към коленичилия Матиас, който трескаво се е отдал на земекопна работа, досущ като къртица, бързаща по някакви си свои причини да прокопае поредния си лабиринтен дом. Мислите, вълнуващи женицата, са лесно разгадаеми. Свързани са с това, че предстои да бъде застреляна и закопана тук. Чудовищен ужас пълзи по краката й, минава през квадратния й задник, за да се стаи в плоската й гръд. Цялата сцена е толкова впечатляваща, че никой не обелва дума. Матиас копае ли, копае. Аз мълча ли, мълча. Бризът духа ли, духа.

Абсолютно налудничава атмосфера! Ако това бъде снимано за някой филм на ужасите, всички зрители от третата възрастова група, които не страдат от паркинсонова болест, ще я добият начаса, а някои и ще се посерат.

Дупката се уголемява и добива все по-красноречива форма. Добросъвестен е Калайдисания. Знае добре, че няма да очистя девицата и че всичко това е театър, но при все това в работата си влага толкова сърце, като че ли е професионален гробар^[6].

По едно време спира, за да си поеме дъх. Питам го:

— Искаш ли да те отменя?

— Не, няма нужда.

— Дай насам пистолета на тази Венера, за да го поогледам.

Той ми подава оръжието. Познато ми е: свръхплоско, със сгъваема дръжка, полско производство. Някои агенти от Източна Европа охотно си служат с него, защото то плюе експлозивни костилчици, мънички, но много ефикасни, и защото заема малко място.

— Разкошен предмет, може да служи и за преспапие.

Достойно за една елегантна жена — промърморих аз.

И тук момата не издържа.

— Ама да не вземете да ме убиете? — изфъфля тя.

— Ами че защо иначе мислите, че като глупаци ще седнем да копаем дупка тук и по това време? — отвръщам й с индиферентен глас.

Тя изстенва:

— Но аз нищо не съм ви направила!

— Хайде де!

Тъй като не ми е зор да поддържам разговора, ставам и се обръщам разсеяно на другата страна. Тогава момата започва да пищи. Грабвам шепа пясък и го запокитвам право в плювалника й. Това ми деяние има магически ефект! Тя се задавя, плюе, задъхва се, докато аз през това време крача около все по-задълбочаващата се дупка.

— Вече става ли? — пита Матиас.

Скачам вътре. Затъвам до колене.

— Още една идея по-дълбочко, друже. Както е сега, първият малък мършояд, който довтаса, ще я изрови.

Матиас отново се отдава на енергично копаене. А пък Антонио-сан си играйка с черното пистолетче, толкова плоско, че прилича на ученическо триъгълниче. Мис Таузенхер хлипа, продължавайки да плюе пясък и камиченца.

Имам си причина да мълча като пън. Знаете ги путките. Мълчанието ги впечатлява повече от дърдоренето. Забелязахте вече как, без зъб да обеля, треснах директно мамзел Зузу — курветинката на Дъртия! Е, същото е сега и с Елзи. Моят исихазъм я плаши. Мълчаливите мъже са най-опасните^[7].

Както съм седнал, тя се смъква на нивото на коленете ми, прегръща ги, гали ми бузата.

— Нищо не съм ви сторила. Не ме убивайте!

Може би пък сега да е удобният момент да започна да разплитам преждата.

— Онова, което сторихте на моя министър, не заслужава милост.

Тя скимти:

— Не съм аз! Нямам нищо общо с тази работа.

— Всички сте вътре и всички ще си платите! — отсичам мрачно. Вдигам пистолета и казвам на Матиас: — Спри. Това вече върши работа. Ще я сложим да легне вътре и чак тогава ще й пръсна черепа, та да не останат следи отвън.

С рязко и грубо движение я блъскам; тя пада в трапа. Ужасът я е парализирал!

Съприкосновението с влажния в дъното на дупката пясък я докарва до състояние, близко до припадъка. На път е да загуби съзнание, бедничката.

Насочвам пистолета. Тя скимти: — Не искам! Не искам!

Изрича го на холандски, а Матиас превежда.

Тогава аз изревавам страшно под необятното нощно небе на мира Господен:

— Е, добре, ако не искаш, говори, мръснице! Какво? Какво означава това? Тя не вярва на ушите си. Нима има все пак светлинка надежда за нея? Останало ли е косъмче шанс да не пукне на мига? Вероятно е лъжа, но нищо. Тя не може да остави да се изплъзне и тази последна, макар и крехка възможност. Няма смелостта да духне това чезнещо пламъче.

И започва да говори много бързо, почти припявайки като в литания. Изстрелва думите в скоропоговорка. Не оставя нищо неизяснено, нищо в сянка. Изпява си всичко, което знае, всичко, което мисли, че знае. Всичко, което предполага, за което се догажда, което подушва и което предусеща. И добавя, добавя. Знае, че докато пее, няма да стрелям. Плете и преплита в името на още малко животец. Тази същинска покрусена Пенелопа тъче до изнемога. Само още мъничко, господин палач, както е казала мадам дю Бари^[8], преди да влезе в ролята на пура под резачка.

Клекнали край дупката, Матиас и аз слушаме. Странна сцена. Нямаше ли да я заснемете, ако бяхте наблизо и имахте камера? Само си представете: на фона на бучащото море — трап, в него — жена, и ние двамата, надвесени отгоре.

О, вълни морски, колко ли страшни тайни криете! Изповедта на клетницата се удавя в сълзи.

— Иди и вземи нещо за писане от кутията за ръкавици, Матиас. Там има един кочан с фишове за осигуровки, ще използваме гърба им.

Той се отправя на бегом към колата.

А аз продължавам да фиксирам с поглед нещастницата. Чувствам се като боа, хипнотизираща скована от ужас мишка. С дулото на пистолета почуквам по ръчния си часовник. Тих досаден звук от този род винаги увеличава напрежението. В същото време в красивата си и мислеща глава вече правя резюме на всичко онова, което ни е снесла. Този ми синтезиращ акт се отличава както винаги със своята избирателност и стегнатост.

Подаваме на вероятно напикалата се вече наша жертва кочанчето и химикалка. За да вижда, я обливаме със светлината на едно фенерче.

Кукличката се е сгърчила в дупчицата си и диша учестено, та чак да ти дожалее.

— Казахте ни туй-онуй, нали, мис Ван Таузенхер?

— Йес, Йес…

— Сега го напишете. И не забравяйте да споменете именцата, които чухме, на онези тулупи. Така… Четливо, моля ви. А сега пък подпишете и сложете дата.

Взимам си обратно кочанчето. Писала е на холандски.

Матиас проверява и одобрява. Точно е!

Надигаме се.

— Танто за танто, пиленце: дарявам ви живота. Само че, ако държите да си го пазите, след като драснахте тези редове, имате интерес да се приютите в манастир или лагер за прокажени. Съмнявам се дали хората, които упоменавате, оттук насетне ще положат грижи да стигнете до дълбока старост.

Отупвам си панталона от пясъка и прибирам пищова.

— Всъщност — казвам на Рижия — ти просто построи пясъчен замък наопаки!

Отново се изкачваме на дюната, оставяйки жертвата си на дъното на трапа. Не много свежа, но затова пък жива!