Сан Антонио
Дерзайте, пичове! (7)

VII

Разгарът на трагедията. God save Берю.

Представете си, още на другия ден сутринта с първия самолет се стоварвам в Амстердам. Взимам такси и директно забивам към административното седалище на оня стар откаченяк Ханс Бергенс, защото съм изпълнен с решимост да сложа картите на масата. Този човек е наистина мозъкът на цялата афера, тъй като реагира на нашата заплаха, освобождавайки Берта. Тъй че нищо друго не ми остава, освен да ида да го интервюирам, за да го накарам да изплюе какви са били всъщност изначалните му намерения.

С какви средства ще си послужа? И аз още не знам; ще се ориентирам по развоя на разговора и ще импровизирам.

Ето ме пред огромната сграда край пристанището, където част от флота му кротко се поклаща в мазутните води. Но каква е изненадата ми, когато виждам, че там са спрели един куп полицейски коли и че гъмжи от черноуниформени, розовобузести и русоляви полицаи, влизащи и излизащи през мраморния вход. Ясно е, че е станало нещо необичайно. Приближавам се към едно новоизлюпено, невзрачно и наперено младо полицайче и след като му представям служебната си карта, на която с големи букви фигурира и думата „международен“, го питам на немски какво става.

Младото аджамийче се колебае, оглежда се наоколо; после, установявайки, че никой от колегите му не ни обръща никакво внимание, бързо изстрелва:

— Корабовладелецът Ханс Бергенс преди малко е бил убит.

Усещах го. На моменти имам нещо като проблясъци. Спазми на интуицията, другояче казано. Още като видях цялата тази полицейска гмеж, веднага си помислих, че на стария кукавелник са му светили маслото. Тази мисъл тутакси беше заседнала не в главата ми, в гърлото ми.

— В канцеларията му ли?

— Да.

— Но той беше добре пазен все пак! — подхвърлям.

— Изглежда, не чак толкова добре — отговаря с апломб русолявият момчурляк.

Забелязвам, че има червени пъпчици около устата си.

С това акне май недостатъчно редовно чука пухкавелкото.

— И как са го убили?

Полицайчето отвръща:

— Питайте висшестоящите. Не съм оторизиран да ви осведомявам.

Усмихвам му се.

— Какъв смисъл има да криете от мен нещо, което ще бъде нашироко коментирано по радиото след няколко минути, по телевизията, след няколко часа и в следобедните вестници?

— Вие сте полицай, господине, следователно знаете, че в такива случаи заповедите са да не се дават сведения — възразява пъпчивият.

— Това, което усложнява за мен нещата, е, че въпросните коментари на медиите ще бъдат правени на нидерландски, а аз имам непростимия недостатък да не зная този чудесен музикален език.

Намигам му.

— Натоварен съм с едно следствие и във връзка с него трябваше да изслушам свидетелските показания на г-н Бергенс, отнасящи се за един капитан на търговски кораб, имал някои недоразумения с френските власти.

Гледайки встрани от него, добавям:

— Веднага забелязах, че сте интелектуалец и че сигурно говорите чужди езици. Благодаря за разбирането от ваша страна. И по какъв начин е бил убит бедният г-н Бергенс?

— Смазали му главата с един видеокасетофон — отговаря припряно събеседникът ми.

После, сякаш изплашен от откровението си, вдига за поздрав три пръста към фуражката си и се отдалечава.

А Тони се позаклаща малко на едно място, което е винаги полезно за тестикулите, и също се отдалечава. Няма смисъл да размотавам физиономията си наоколо, защото, току-виж, съм събудил любопитството на нидерландските си колеги.

Тъй че ей ме и озадачен, и свръхвъзбуден. Странен развой има тази шибана история, а? Вече е очевидно, че истината за машинациите около Берта и фигата и няма да я науча скоро. Убийството на Бергенс има ли някаква връзка с отвличането на Кашалотката и епохалното ебане, което тя отнася?

Притеснен съм до немай-къде. Да правя разследване в страна, чийто език не познавам, не е особено благодарна работа.

Вървейки по кейовете с акостирали край тях кораби-курове, но курове, които и стринка Берюрие никога не би могла да задуши между балдърите си, най-после ми хрумва нещо като разрешение на проблема. То се нарича Матиас. Матиас Рижия, наш абсолютен професионал, говори двадесетина езика, между които и нидерландски, в което се уверих оня ден, когато беше дошъл в Амстердам за изпълнението на арията в стил „Rainbow Warrior“. Та тоя пич, когато заминава на почивка, отнася със себе си по някой самоучител и докато хлапетата му буйстват около него и неговата булка му трие сол на главата, учи тайландски, гуджарати, турски, лапландски и се връща от ваканцията си вече способен да чете и говори на тези езици не по-зле, отколкото го прави с френския. Цял феномен!

Един пощенски клон ми осигурява бързо и евтино неоценимия му глас. Приканвам го да не отпочва веднага работа по седемнадесетото си херувимче, а да пристига час по-скоро в Амстердам. Винаги изпълнен с готовност, той ми обещава, че ще бъде там още следобед, дори да се наложи да мине през Южния полюс.

Доволен, отивам в хотела, в който сме се разбрали да се срещнем; наемам стая с баня и първото, което правя, е да се просна съвсем облечен на леглото, без да свалям ни сако, ни панталони. Обичам да медитирам в чужди легла. С ръце под тила, си служа с белия таван като с екран, на който прожектирам различните епизоди на аферата.

— Всичко това не е сериозно — промърморвам. — Тук нещо се крие. Хич и не ги е еня за Дебелата Берта^[1].

В нейния случай да я подхвърлят на цял екипаж, за да й се изреди, си остава просто една просташка шега. Не са го направили от садизъм. Тези хора имат нещо друго наум. А сега пък и смъртта на стария перко в обора му на двадесет и петия етаж, и то от счупване на черепа посредством видеокасетофон!

Очите ми се затварят под въздействие на тайнствени мъгли. Артистът е уморен. Не ви споменах, че след вечерята в „Зелката“ малката Зузу пожела бързо да бъде откарана вкъщи под предлог, че е много уморена. Разочарован, дъртия ме помоли да направя тази услуга, което й сторих до пет часа сутринта в апартаментчето й, изискано като кутийка а ла Картие.

Този път — за разлика от първия, когато по нас беше поостанало туй-онуй — прибягнахме до пълен нудизъм и излязохме от исихазма си, за да подхванем тиролски песни на ясна луна. При ебане манастирското шушукане върви като начало, но не трябва да се злоупотребява с него.

 

 

Някъде в подмолите на подсъзнанието ми си казвам: „Майната му, започвам да хъркам.“ И това ме щрака изотвътре, защото го намирам за малко нещо простофилско. Навява асоциации за старец, задрямал край огнището след редовната си чашка скоросмъртница. Леле, спомням си дядо ми в това му рисковано упражнение! Всеки път си мислех, че ей сегичка ще се задуши дъртакът му с дъртак. Особено бе стряскащ начинът, по който изведнъж замлъкваше като повреден самолетен мотор. После следваха типичните за такива случаи неравномерни кихания, кашляния, тегнещото напрежение от клапана, който всуе се опитва да заклапва. Като че ли започваше да губи височина. Всеки миг а-а да се разбие в пода старецът, сразен от апоплексия. Първом се чуваше ситно-ситно, на каскади, с прескачания и с дълги паузи изсвирване. После идваше подем, изразяващ се в нещо като жизнеутвърждаващо цвилене на волен жребец, надушил зелки в луда утрин. При това милият ми дядко всмукваше целия кислород в стаята. Следваше връщане към живота. Аеропланът наново заръмжаваше и набираше височина. Чувствах се облекчен. Имах чувството, че е станало чудо, и благодарях на Исус, че in extremis е спасил дядо ми.

Така че си казвам, че хъркам. Опитвам се да спра, но на спящия човек по принцип това трудно му се удава. И изведнъж си давам сметка, че се касае за телефона. Днешните телефонни апарати често пъти не звънят, а мъркат. Това е неудобно, но е някак си по-елегантно.

Прозявам се почти до откачване на челюстите и протягам блуждаеща ръка в съответната посока.

Един анонимен, акуратен и плътен глас ми известява, че: „Г-н Матиас е долу, господине.“

Да се качи!

Сядам на края на леглото. Часовникът ми твърди, че е шестнадесет часа и деветнадесет минути. Тъй като нямам причини да се съмнявам в твърдението му, приемам това като факт и отивам да отворя на Рижия. Сред всички тези блондинчета, щъкащи из родината на Ван Гог, ръждясалата му мутра ще минава незабелязана.

Той влиза; облечен е в кафеникав костюм „Принц ъф Уелс“, добре подхождащ на бакърената му кожа. Видът му е угрижен.

— Нещата май вървят на зле, господин комисар, а?

И размахва като скиптър някакъв навит на руло вестник. Какво ли иска да каже с това полиглотът?

— Кое върви на зле, Огненокоси?

— Това с Берюрие.

Разгъва скрижалите. На първа страница има едрошрифтово заглавие и две илюстрации. Първата е снимка на Ханс Бергенс, правена по време на сезона на черешите; втората е рисунка, изобразяваща Александър-Беноа Берюрие.

Въпреки картинките текстът към тях нищо не ми говори.

— Я ми резюмирай всичко това, че тукашният език ми се губи.

— Корабовладелецът Бергенс е бил убит тази сутрин от един човек, на когото е направен портрет-робот, възпроизведен тук.

— Берю?

— Като че ли да. Още повече, че в материала е уточнено, че полицията знаела самоличността на убиеца и че се касаело за французин.

Забивам десния си юмрук в разперената си лява длан. Ах, този откаченяк нещастен! Да вземе да се хвърли във вендета! Какъв ли пристъп на гняв го е довел до Амстердам и го е накарал да се втурне при корабовладелеца? Да му счупи чутурата с видеокасетофон — доста ексцентрично! Онзи сигурно си е правил ташак, на нашия човек са му кипнали лайната и го е натресъл, с каквото му е попаднало подръка.

Отмествам си задника върху дюшека и правя място на Матиас.

— Седни и ми преведи тая шибана статия!

Той тутакси се захваща. Разчита нидерландския и окото му не мига! Абсолютен!

Та вътре се разправя как тази сутрин в часа на отваряне на административните сгради един мъж телефонирал на г-н Ханс Бергенс и помолил последния да го приеме по спешност. Корабовладелецът се съгласил и въпросният тип се появил малко време след това — дебел французин, неговорещ никакъв език, освен своя си. Срещата била кратка — не повече от десетина минути според очевидците. После дебелият изскочил от кабинета като луд, затръшвайки вратата.

„Секретарите“ на Ханс Бергенс предусетил и нещо лошо и решили да проверят какво става с шефа им. Но последният не отговорил. Тъй като вратата на кабинета се отваряла само отвътре с помощта на особено усложнена система за сигурност, наложило се да извикат хора от фирмата, която я поставила. Един техник работил около час, докато я отвори. Намерили корабовладелеца мъртъв, със счупен череп. Полицията веднага поръчала и разпространила портрета-робот на убиеца. В момента, в който слагали вестника под печат, се узнало от властите, че самоличността му е вече известна и че ще бъде оповестена в подходящо време. Касаело се за личност от френския политически живот, която наскоро пребивавала служебно в Амстердам.

След престъплението си мъжът се опитал да вземе самолета за Франция. Но полицията на аерогарата, която току-що била получила портрета му, го задържала, за да го разпита. Ала още в началото на разпита човекът нокаутирал четиримата налични в помещението полицаи и избягал през прозореца. Единият от полицаите все пак успял да стреля по него и, изглежда, го ранил, защото след това открили капки кръв. Тутакси по пътищата били поставени бариери и полицейските сили се вдигнали на бойна нога.

Огненият оставя вестника настрана. — Това е всичко, комисарю.

— Това е много! Ах, тази брантия Берта! Дебелият глупак е нагазил направо в лайната! Ранен! Дали сериозно? Кой може да каже?… Бивш министър, преследван като outlaw в Амстердам! Ама какво го е прихванало, по дяволите? Когато го видях последния път, не личеше да е зареден с желание за мъст. Напротив, като че ли се гордееше с изпълнението на мастията си! Ако трябва да избива всички пичове, въобще шибали Кашалотката, това ще си бъде една нова Хирошима.

Прекъсвам строфите си, за да звънна у дома му с надеждата, че нежната Кармен е още там и ще може да ме поосветли.

Доста време дава сигнал свободно и тъкмо се готвя да положа обратно слушалката, когато най-сетне се обажда един драскащ женски глас, чиято притежателка явно има склонност твърде често да дегустира както фини, така и не толкова фини напитки:

— Мда, какво?

Да, това е възхитителният тембър на фалшивата мадам Берюрие.

— Кармен?

— А там кой е?

— Приятелят Сана, нали знаете, хубавецът, който направи малкия ни сценарий.

— Мда, познах ви.

— Г-н Берюрие не е ли при вас, мило дете?

— Не. Замина за Хуйландия с нощния влак.

— И как му текна това?

— Ами снощи тъкмо се бях захванала да му духам за трети път, а пък с неговото кересте то си е направо полезно за кътниците… Виждали ли сте му го?

— Имал съм тази възможност по време на някои партита, не чак толкова изискани, колкото ги изкарват понякога… И какво после?

— И тогава телефонът звънна и той много се ядоса, щото това стана, когато а-а да свърши. Отиде да говори в салона и бая време откара там. После се върна и ми рече: „Приключвай ме набърже, моме, щот’ трябва да отскоча на пожар до Амстердам. Ама ще се върна утре вечер, бъди спокойна!“ Тъй че си довърших работата, после той се облече и тръгна. Нямам никакви вести от него. Мислите ли, че ще се върне днес?

— Със сигурност не. Страхувам се, че е възпрепятстван.

— Жалко. Той е такъв бон ви ван! А на една жена какво й трябва — повече от литър винце и здрав кур?

— Да, той е натура, която дава сигурност в това отношение.

— И какво да правя сега?

— Стойте там до ново нареждане и продължавайте да играете ролята на съпругата.

— Нещо започнах да се отпускам, като съм така сама… Пък и трябва да отида на фризьор заради косата си. Корените отново почерняват, а е боядисана в кестеняво…

— Това може да почака още няколко дни. Почивайте си, миличка, и си възвърнете малко от девствеността.

Тя прихва да се смее.

— След като опитах лупарата на г-н министъра, за да възвърна девствеността си, ще трябва да си правя седящи вани с лимонов сок, докато ми душа излезе.

Тук приключваме разговора. Матиас е вперил в мен питащ поглед.

— Вчера някой му се обадил по телефона и след дълъг разговор нашият хванал нощния влак за Амстердам.

Коремът ми къркори от глад като на концлагерист.

Но ще кльопам идната година. Важното сега е да намеря приятеля си, още повече, че ме пришпорва и обстоятелството, че е ранен!

— Човек би казал, че знаете къде отивате — отбелязва Матиас, мъчейки се да влезе в крак с мен.

Наистина май много съм се засилил! С ръце в джобовете, източил шия напред и обременен от грижи, крача припряно.

Забележката на Рижия ме стряска. Зная ли къде отивам така забързано? Аз не, но инстинктът ми — да. Тогава нека ми го каже този потайник. Накъде се е отправил Антонио, а? Към квартала на курвите? Мерси, бях го забелязал; а защо? Защо? Ами защото това е единственият квартал, който Берюрие знае. Доста сме го обикаляли. Онези улички със съблазнителни витринки и блазнещи експонати в тях задължително и съдбоносно привличат всяка похотлива свиня. А той, както е преследван и ранен, върло се нуждае от някакво убежище. Някое дискретно кътче, където да се спотаи и да изчаква, опитвайки се някак си да ми даде знак. Едно възможно място за закотвяне ми се върти в ума: студиото на френската курва, която ме насочи към Марика и после изскочи на прага на вратата си, за да ме засипе с ругатни made in France. На моя клет хиперрогоносец му трябва не само бърлога, но и възможността да говори с някого на родния си език, тъй като не знае никакъв друг. Родната ни шафрантия сигурно е изплувала в акъла на Александър-Беноа в критичните мигове, които последният изживява.

— Да, Матиас, истина е, че знам къде отивам. Така, ето го кея. Откривам и кукленския дом^[2] на момата Нинет. Пердетата й са дръпнати и зад тях не се вижда никаква светлина. Дали тя не е с някой смотан и срамежлив клиент, който предпочита да бъде обработван в мрак и тъма?

Решавам да поизчакам малко, крачейки напред-назад пред траншеите на проститутския фронт. Ръждивият с неговата свенливост сигурно е станал пурпурночервен, но това не може ясно да се види по слънчогледеното му лице. Той се е зазяпал в предлагащите се на самците красавици и клепачите му трепкат, адамовата му ябълка подскача, устните му шаранят^[3].

Една пищна индийка в червено и зелено сари особено го е обаяла^[4].

Ех, как му се ще на Рижавичкия да кръшне малко на булката си! На нещастника са му писнали брачните съвкупления, увенчаващи се винаги с плодове. Би искал поне веднъж да го пъхне безметежно, без да се налага в заветния миг да прибягва до отскока на пъстървата, за да избегне появата на още едно сополивче на белия свят! А да киха в кондом е може би по-благоразумно, но не си е това, което трябва да бъде.

— Ако искаш да одръстиш онази хубава лелка, имаш картбланш — му казвам.

Той се задавя.

— О, Господин комисар, но аз съм женен! Боже, женен бил.

— Както искаш, заеко^[5].

Връщам се пред витрината на френската парцалетина. Все си е затворено.

— Може би това е почивният й ден? — хипотезира Матиас.

Колкото повече мисля, толкова повече се убеждавам, че негово преследвано величество е дошло да търси подслон при съотечественичката си. Хлътвам във входа и започвам да чукам по вратата на госпожицата.

Тишина.

Тогава забарабанявам по особен начин, тоест чрез перкусия възпроизвеждам мелодията на песента „Хей, матракчии!“^[6], толкова скъпа на Дембо.

Никакъв резултат. И решавам: за тежката болест — тежко лекарство. Изваждам от джоба си своя шперц-сезам.

Щрак, щрак, щрак!

И ето ме пак в това просташко студио с неговия натрапчив парфюмен мирис, с неговите псевдодекоративни глупотевини и дори с неговата наемателка.

Тя лежи просната в своя работен ъгъл, овързана и пакетирана по начин, който издава умението на голям професионалист. Само погледът й е останал свободен и съдържанието му откъм бяс е достатъчно, за да мотивира едно устремно настъпление от страна на кирасирите на Райсхофен.

Мах вам й приятелски с ръка и минавам към другата част на помещението, представляваща едновременно и кухня, и столова. Огромно и тъмно туловище е заело цялата й подова площ. Шок! Това е Берюрие — безжизнен и окървавен. Той е бледен, устата му е отворена като на мъртвец или на настъпена жаба, очите му са полуотворени. Матиас и аз падаме на колене от двете му страни и дланите ни се срещат върху гръдта му, както в тази на Цезар са се срещнали мечовете на приближените му.

Сърцето още действа. Разгръщам сакото му и установявам, че ризата на огромния ми приятел е прогизнала от кръв. Полицейският куршум трябва да му е източил около литър жизнени сокове.

Матиас, който между другото е следвал известно време и медицина, съблича Дембо, за да му огледа раната по-внимателно.

Намръщва се.

— Под лопатката, на няколко сантиметра от сърцето, комисарю. Трябва бързо да бъде откаран в реанимация.

Изправям се.

— Изпочупваме яйцата, ако го хоспитализираме.

— Ако не го сторим, ще умре! Животът е изборът на по-малкото зло.

„Това го е чул от мен“ — помислям си, тъй като държа на интелектуалната си собственост.^[7]

Потиснат, се връщам към курвата и измъквам кърпата, затапваща устата й. Оттам излита силен вой. Тутакси го пресичам, като слагам длан върху отвора.

— Трай, моме, защото пак ще ти сложа намордника!

Тонът ми, погледът ми, грубото ми действие й внушават да бъде по-благоразумна. С трепване на клепачите ми сигнализира, че вече ще е сговорчива.

Махам си лапата.

— Преди да продължим, хубавице, виж това.

И й показвам вечната си служебна карта, която, ако не беше в пластмасова обвивка, щеше да прилича на използвана дъвка.

— Ти си французойка, малката. Искам да си спомниш този факт и да помогнеш на страната си. Стават важни неща и се нуждаем от твоята дискретност.

Млъквам, защото Матиас с телефонен указател в ръка е влязъл във връзка с някаква болница и ломотейки на холандски, иска спешно да изпратят кола с апаратура за реанимация. След като приключва разговора си, ми съобщава притеснено:

— Пулсът му отслабва.

— Моли се — го приканвам, — щом като си вярващ и знаеш как да практикуващ вярата си. Аз през това време ще стискам палци.

После се обръщам към момата, като едновременно с това я развързвам:

— Навита ли си да си траеш относно ранения? Ще ти бъдем признателни, ще видиш.

Тя кима в знак на съгласие.

— Сега разказвай.

— Какво?

— Всичко: пристигането му, каквото е казал, каквото е направил…

— Каквото е направил, вие го виждате добре! — изскимтява проститутката.

— Слушам те! — сопнах й се нервно. — Говори бързо, че трябва да се чупим, преди да са пристигнали санитарите.

— Ами когато този дебелак се появи, помислих, че е клиент. Беше странен. Говореше като че е премръзнал. Каза ми, че е французин и че знаел, че и аз съм французойка. Имал бил нужда от помощ, защото го забъркали в някаква помийна история, та чак го и стреляли като заек. Разтвори сакото си. Беше целият в кръв. Аз се развиках. Тогава, нищо, че изглеждаше взел-дал, той ме халоса яко. Когато дойдох на себе си, вече ме бе овързал. Имаше все по-каталясал вид. Каза ми: „Извинявай, путаранке, ама наистина нищо лошо не съм направил. Вкараха ме в таз мръсотия и трябва да се измъкна от нея. Тук сигурно се намира нещичко да гаврътна, та да се осеферя, нали?“ Отиде в бокса и чух силен трясък — беше се сринал като бик в кланица.

— Каза ти, че нищо не е направил, така ли?

— Да.

След кратък размисъл тя добавя:

— Като че ли беше искрен.

— Мерси. Ние изчезваме. Куките скоро ще довтасат. Ще им кажеш, че този пич е дошъл, защото е видял на вратата ти да пише „Тук се говори френски“. Бил е тежко ранен, помолил е за помощ и се е сгромолясал. Не споменавай за удара и за връзването. Що се отнася до позвъняването в болницата, тъй като не знаеш добре нидерландски, помолила си случаен минувач да се обади там. Довиждане, малката, и лъжи убедително.

Тъкмо се добираме до първия уличен ъгъл, и линейката пристига с кански вой. „Свети Александре и ти, свети Беноа, не се отплесвайте, ами спасете Шкембо. Амин!“