Сан Антонио
Дерзайте, пичове! (6)

VI

Благородството на масмедиите. Стандартна замяна. Старият си е Стария. А аз съм си същият веселяк.

Защо ли все още не си тръгвам, след като Пино е вече out и се е хванал за стълбищния парапет, изгладен до блясък от сто милиона длани, спомогнали на притежателите им с предпазливи стъпки на артритици да се спуснат надолу по степените на свободата? Нещо в държанието на Тато ме възпира. Физиономията му е бяла като слонова кост и нейната смъртна унилост ме плаши.

Питам го:

— Нещо не ви е добре ли, господин директор?

А той ми маха с ръка и мърда с устните си като риба на сухо. Втурваме се към него.

— Прилошаване? Да извикам ли лекар?

Дланта му прави знак: „Не, не.“

— Какво тогава?

Той протяга ръце, като за да обгърне мойта мощна гръд.

От него дъхти на фина тоалетна вода за милиони.

— Сан Антонио… — прошепва.

Тишина. Бузата му е студена като змийски крак.

— Извинявай, малкият ми!

И избухва в здрав, освобождаващ рев. Спасен! Опасявах се, че е инфаркт, а то било сподавено ридание. Пукна се абсцесът! Ах, плачи, многообични ми началнико, плачи, палачо!

Хълцайки през сълзи, той занарежда:

— Знам, че съм омразен. Но това изгнание, Антоан, това жестоко изгнание! Човек се озлобява и туйто. Започва да се чувства парий. Започва да мрази. И си мислите, че завръщането ми е било триумф за мен? Ни най-малко. Това си беше едно благоволение на бивш подчинен смотаняк, позволяващ си лукса да прояви великодушие. Една кост, подхвърлена на куче от милиардер, преситен от политически успехи — най-тъпия от всички видове успехи^[1]! Безславно завръщане с прокрадване край дувара. И след това подчинените ми люде се впускат във всякакви начинания, без да ми кажат нито дума. Замислят вопиещи за бесило удари зад клетата ми гърбина, превита под тежестта на позора. Аз, комисарю, съм този, който ще напусне. Мястото ми вече не е тук. Завърнала се сянка, безсъзнателна и пречеща, ето какво съм. Миризма на застояло, идеща откъм миналото.

Сега е мой ред да го притисна към себе си. Скъпият Ахил! Незабравим и разкошен дъртофелник. Еманация на една Франция, която никога повече и дори повече никога не ще съществува!

Той хлипа в обятията ми. Овлажнява ме и ме мокри с безценните си сълзи.

А аз люлея като бебе този стар фашистки задник… Плачи, Ахиле, плачи за засипаните под пясъка на времето векове и властимеющи. Лей, паметнико на консерватизма, горчиви сълзи на колене пред изгряващото слънце на свободата.

Нечия кашлица ни кара да подскочим.

В рамката на вратата е застанал командирът на отделение Поалала — стегнат, притеснен и осъждащ.

— Извинете, дами и господа — смотолевва той, — щях да почукам, но вратата беше отворена.

Ние се пускаме. Поалала забелязва сълзите на Върховния и си позволява да попита:

— Траур ли, господин директор?

— Да, Поалала, в сърцето ми! — отговаря благородно многообичният, винаги зареден с готови формулировки за всичко.

Поалала се задоволява с това обяснение.

— Дойдоха двама журналисти, които искат тихо да ви посвирят, господин директор — известява отдельонният командир.

— Да ми свирят! — провиква се Плешивия. — Какви ми ги разправяте, Поалала?

— Ами казват, че са дошли със сурдинка — изпелтечва този портиер, върнат от министерството в Голямата колиба, след като бившият министър остави функциите си.

— Дадоха си и картите — продължава отдельонният. Той пребърква джобовете си и вади оттам: една свирка, едно псевдокожено портмоне, връзка ключове, четири бучки захар, един многократно използван презерватив, една безопасна игла, едно орехче и най-накрая две вече измачкани и съвсем не бели картончета, които се опитва да поизглади, преди да ги подаде. Старият ги взема и прочита с тих глас:

— Луи Поуел, Серж Жюли…

После оставя двете правоъгълничета на бюрото си и съзерцавайки ги, прошепва:

— Искате да кажете, Поалала, че тези господа са тук?

— По-тук да са не може, господин директор.

Тато е в транс.

— Самите те?

— По те да са не може, господин директор.

— Заедно? — пак пита Ахил с хриптене като при последно издихание.

— По-заедно да са не може, господин директор.

Скалпирания ме поглежда с поглед на агонизиращ.

— Какво означава това, Антоан?

— Нищо хубаво не означава, но за да узнаем повече, приемете тези принцове на журналистиката.

Той ми хваща китка.

— Най-вече не ме напускайте!

— На ваше разположение съм.

Придружавам Поалала до преддверието. Действително там виждам въпросните именити посетители, разговарящи вежливо, тъй като, ако и да са с различни убеждения, те са с отворен и толерантен ум; а двама интелигентни хора с противостоящи идеи имат много повече да си казват, отколкото двамина глупаци, принадлежащи към една и съща партия.

Поздравявам ги и им известявам, че „г-н директорът“ ще ги приеме веднага — нещо, което не ги изненадва. Забелязвам, че и единият, и другият държат под мишница по един пакет с еднакви размери. Пакетът на Жюли е загънат в амбалажна хартия, а този на Поуел — в по-фина такава, но явно втора употреба.

Жюли оставя Поуел да мине пръв, а насреща им Татенцето вече се е завтекъл като на голямо галапредставление — устенцата му са присвити като виолетка, очите му напомнят лилиев цвят, гласът му е кадифеномек, вдигнал е ръце като архиепископ. Поканва двамата посетители да седнат. Пита ги дали имат някакво възражение спрямо присъствието ми. Те го уверяват, че ни най-малко. Тъй де, все пак съм не друг, а Сан Антонио!

— И така, прелюбезни господа, с какво бих могъл да ви бъда полезен?

Двамата се споглеждат. Иначе надарени с блестящо красноречие, сега се отдават на няма взаимна вежливост с помощта на мимики, означаващи: „Кажете вие, кажете! — Не, вие започнете!“. И това, което трябва да стане, става: заговорват едновременно.

— Всъщност, господин директор…

— Всъщност, господин директор…

Тъй като разбират, че в случая един дует не ще бъде съвсем удачен въпреки подчертания си интерес към стереофонията, те накрая постигат мълчаливо споразумение да се редуват.

Разказът им?

С изненада са се срещнали в преддверието на кабинета на Стария, където се озовали, пришпорвани от един и същи порив. По обед всеки от тях бил получил по една видеокасета, носеща надписа-заглавие: „Любовните подвизи на мадам Берюрие — министерша“. Пуснали си я и били зашеметени. Тук намира ли ви се някое плеърче, господин… Да? Тогава начаса ще разберете…

Едновременно подават касетите си. За да не засегне някого от тях, Ахил хвърля едно ези-тура и се пада на тази на Серж Жюли да бъде пусната.

Очаквах най-лошото!

Но това се оказа по-лошо от най-лошото!

В този изчерпателен аудио-визуален документ бяха събрани всички любовни дарби на Берта. Не може да се отрече, че кашалотката е артистична натура!

Добре, че вече бях предупредил боса, иначе щеше да се вдърви; макар че, въпреки натрупалите се годинки, вдървяването хич не му е чуждо — много лудетини с шавливи задници биха го потвърдили. Но въпреки това филмираните подвизи на Берюриевица го поразтърсват. Объркан, той се обръща към посетителите си:

— Господа, това е невъобразимо, феноменално, нетърпимо…

— Е, да, дамата е темпераментна! — подчертава Серж Жюли.

— Пък и знае какво да прави с този си темперамент Допълва Поуел.

— Човек не може да издържи тази лента до края й — заявява Ахил и спира видеокасетофона.

После добавя:

— Разбира се, ще изпия горчилката до дъно, но сам, стоически, така както ми налагат служебните ми задължения. Благородно е от ваша страна, че ми донесохте тези чудовищности, господа, вместо да ги употребите с политически цели или просто от вкус към сензационното!

— Ние не сме от такова тесто — подхвърля Луи Поуел.

— Опитваме се да действаме чрез хумора и сатирата, а не чрез порнография — добавя Серж Жюли, после продължава: — Но ако хората, изпратили ни този шедьовър, са го изпратили и на останалите ни колеги от печата, измежду тях неизбежно ще се намерят такива, които ще се опитат да извлекат полза от тази работа. И тогава ще стане много лошо.

Тато обхваща кратуната си с длани.

— Вие накарахте кръвта ми да се смрази, Господин Жюли.

Хубавецът Серж прави двусмислена гримаса:

— Не ми е в навиците да идвам на доклад при шефа на полицията, господин директор. Ако се реших на това — признавам, не без усилие на волята, — то е, защото чувствам, че някъде някаква скрита сила се опитва с най-долни средства да разклати институциите. Журналистът получи тази мръсотия, но гражданинът ви я носи.

— За пръв път съм съгласен с него — обажда се на свой ред Луи Поуел — и нямам какво да добавя. Моята мотивация е идентична с неговата. Трябва да действате бързо, господин директор. Въпрос е на минути. Аферата ще гръмне всеки момент.

Паникьосването на шефа е видно.

— Какво да правим?

— Да отричаме очевидното! — подхвърлям аз.

Така тримата си спомнят за присъствието ми. Обръщат се към мен. Челата им са сбръчкани, очите — питащи.

Ахил заквичава като прасе под нож.

— Да отречем това? Да отречем заснетото? Да отречем очевидното? Да отречем действителността?

— Машинация и толкова! — продължих аз.

— Каква машинация? Монтаж? С тази ужасна курва, дето ги поема отвсякъде и то в толкова едър план, та повече не може?

— Вие казахте думата, шефе — курва. Само една изключителна курва е способна на подобно изпълнение^[2].

— Е, и?

Колебая се дали да говоря пред двамата журналисти, но тяхната проява на гражданска доблест вече е отворила и двете крила на портата на моето доверие.

— Е, и трябва да намерим една фалшива госпожа Берюрие, която е в състояние да мине за истинската, а истинската да си остане курва.

— Сам ли измислихте това? — изграчва директорът.

В този миг на вратата се почуква. Отново е отдельонният Поалала. Той съобщава, че е пристигнал главният редактор на „Монд“, също този на „Котидиен дьо Пари“, този на „Франс соар“, този на „Паризиен“, този на „Юманите“, този на „Матен“, този на „Провансал“, този на „Ест репюбликен“, на „Дофине либере“, На…^[3].

Старият го прекъсва.

— Боже мой — възкликва той — значи тези мръсници са залели Франция с касети! Но пък в замяна на това каква верижна реакция, господа! Все още е пълно с патриоти в средствата за масова информация! Поздравявам ви, хора на перото, репутацията ви не е винаги на висотата на свещената ви мисия, но пък в трудни часове вие сте внезапно възпламенени от чувството за дълг и от онзи още по-свещен такъв на усещането за родината в опасност и съумявате да се обедините в забележителен консенсус, за да представите на застрашената ни родина вашето услужливо перо!

Ужасно вълнуващо. Чува се хлипане. Поуел тихо попитва дали да не запеем „Марсилезата“. Жюли отговаря, че не би имал абсолютно нищо против, но си спомнял само припева, пък и като общо я намирал за малко скучна. Тогава отлагаме мероприятието. Поалала въвежда и другите шефове от печата. Срамните касети се натрупват върху бюрото на Дъртия. Той самият пък, все по-екзалтиран, обявява, че ще има раздаване на ордени на „Почетния легион“, та господата да благоволят да попълнят някои формуляри…

Аз се изсулвам дискретно от разразилото се празненство.

* * *

Джузепе — това е върхът на гримьорското майсторство. Абсолютен ас в тази професия, прилагана в киното. Търсят го по целия свят. Ювелирът, магьосникът.

Той „третира“ най-именитите дами — изтрива им годините, несъвършенствата, грозноватостите. Отколешните формалинови известности тичат при него, за да ги маже и маскира за юбилейните им вечери. Специален самолет. Измъкваш някоя звезда от саркофага й сред ланшния сняг и Джузепе цъфва с тайнственото си куфарче, за да я почопли и върне към живота. Той е изкуственият бял дроб за съсипаните от времето лица, с което поставя под въпрос понятието „невъзвратимост“.

Този артист е по-скоро комичен наглед. Метър петдесет и два от главата до петите и осемдесет сантиметра от опашката до главата. Когато хвърли топа, пред ковчега му несъмнено ще казват: „Господи, колко е мъничък!“ Отпреде му се спуска перчем тип „гарваново крило“, за да покрие изваденото му око, дупката от което, пък се е изместила към средата на челото му по циклопски фасон. Носи тънък мустак ала дук дьо Гиз. Между зъбите си постоянно е стиснал едно цигаре от жълт кехлибар без цигара в него. Това парче интестинална конкреция от кашалот е фабричната марка на Джузепе, аристократичният детайл на този мини човек.

Той отстъпва назад, за да огледа по-добре двете дами, седнали една до друга върху едно канапе „Барбес“. После отива за малко към прозореца, като че в пристъп на желание да изчисти от взора си този двоен кошмар. След малко пак се връща и застава пред обектите си.

— Е, и? — изръмжавам малко нетърпеливо. — Възможно ли е, или не?

А, да, пропуснах да спомена, че двете дами, предоставени на уменията му, са напълно голи, което представлява жив триумф на животинската плът! Подобно изложение на складирана сланина може да се види само в кланицата.

Джузепе поклаща глава.

— Винаги всичко е възможно, комисарю.

Той е запазил акцента си на италианец от юга. Ползвайки пръстите си за ограничители на нещо като въображаем екран, протяга длан пред себе си, за да „разкадрира“ някои отделни части от двете месни каскади.

— Но да се успее във висока степен, там е проблемът — добавя гримьорът.

— А вие в каква степен смятате, че ще успеете?

— Към осемдесет процента, ако те проявят добра воля за сътрудничество — отговаря той и се обръща към Матиас: — Извадете ми серия постери с тези две женски (Джузепе е педал). Да бъдат с допрени една до друга глави, моля ви.

Нека бъдат към дузина, защото винаги си имам известен период на опипвания, преди да намеря ключа.

После обяснява:

— Приликата винаги се намира в определена точка, която трябва да се открие и после да се култивира, да се разработва.

— И тази операция в колко часа може да бъде приключена?

Джузепе се намръщва.

— Това е като да ви питам в колко часа утре сутринта ще бъде приключено срането ви. Прикривам недоволството си от чутото.

— Трябва да се действа бързо, Джузепе. В състезание сме с часовниковите стрелки.

Той проскърцва:

— Господ-бог е вложил повече от четиридесет години труд, за да измоделира тези две делви с лайна такива, каквито са. Та оставете ми на мен поне четири часа, за да ги попроменя!

После, курдисвайки се срещу Берта, продължава:

— Тая дропла би трябвало да се обръсне. Ако оная й работа между бутовете не беше като на кобила, като нищо можеше да мине за гренадир! А пък, обратно, на другата повлекана ще трябва да поставя изкуствени мустаци.

Най-изненадващото е, че той обижда двете мъжкарани, а никоя от тях не протестира. Всичко, което идва от Джузепе, се приема. Това е цяла мистерия. А той си е такъв. Оскърбленията му остават без последствия. Може би фактът, че е дребосък, предизвиква снизхождение.

Джузепе изважда от куфарчето си чифт каучукови ръкавици и си ги надява, но вместо да започне да мие чинии, се заема с опипването на виметата на двете крави.

— Има поне десет кила разлика — преценява той. Тези на истинската курва са по-леки, но пък висят. Направо ми се драйфа от тия средоточия на мръсотия. Като си помисля само, че разни тъпанари ги сграбчват, та да имат опора, докато изотдолу си вкарват и членовете отгоре на всичко!

Обръща се към мен:

— Що се отнася до млечните жлези и гарнитурата им, възможностите ми не са кой знае какви. Аз съм гримьор, не съм хирург. Ще трябва да се подсили сутиенът на рижата.

— Имаш картбланш за всичко, Джузепе — отговарям му.

Обстановката е странна. Матиас снима дамичките, които, притеснени и притихнали, напомнят на две китообразни, изхвърлени на морския бряг.

* * *

Сълзи са избили в очите на Берю.

От колата ни той гледа към своята булка, която вече действа на улица Сен Дени. Променена е, разбира се, но си е тя, въпреки аления грим, цикламените устни, шортите от черна кожа, черните чорапи, черните жартиери и белия корсаж, в който са изрязани два илюминатора, та да може от тях да се показват гърдите. В ръката си Берта държи един камшик: с който пошляпва по украсените си ботуши, докато смело подканва минаващите самци.

Тъкмо да запаля и натисна газта, когато Берю извиква:

— Чакай, пич, че искам да й дробна още нещо!

Изважда мислещата си глава от прозореца и крещи към половинката си:

— Страх ме е да не настинеш, Берта, както си се разголила. Сега не е време човек така да си размахва цицорите навън.

— Хич биля не се кахъри, не съм зиморничава — успокоява го героичната персона.

Грижовният съпруг сподавя скептицизма си и добавя:

— И глей да не пипнеш нещо, драга. Всеки път, преди да се надупиш на някого, огледай му добре шпагата, за да не ми натресеш нещо след това.

— Ама ти за к’ва ме вземаш, Сандро? Слава богу, мога да загрея кога един кур е заразен и кога — не. Не съм си взела първото причастие вчера все пак!

Преценявайки, че тези пъклени съпрузи нямат какво повече да си кажат, давам газ. Берта крещи след нас:

— А ти глей да не хлътнеш много по Кармен! Няма да търпя да артиса у дома.

Негово величество изкарва ръката си през прозореца и прави движение, което би трябвало да мине за успокояващо. После вдига стъклото, обръща се към мен и прошепва:

— Тая Кармен дано й бъде прилична заместничка. Обикновено уличните курви обичат да си попретупват работата. Това аз няма да го понеса. Вместо да оставам клан-недоклан, ще предпочета да си плюскам печена наденица със зеле, и толкоз.

Провираме се из оживеното движение. Берюрие е награчен от мисли, които изглежда, са не само от сексуално естество, защото след малко пита напушено:

— Мислиш ли, че този маскарад ще послужи за нещо?

— Това си е цяла защитна решетка, драги ми. Тъй като онези боклуци са засипали пресата с касети, неизбежно ще се намерят достатъчно скапани вестникари, които да се нахвърлят върху това като мухи на мърша. И тогава ще трябва да се даде представление, да се нададе вой, че се касае за машинация. Надявам се, че двете дами добре са усвоили ролите си и че няма да се стреснат в даден момент. Кармен стана Берта, Берта стана Кармен. Сутеньорът на последната не изглежда да е глупак и ще бъде бетон. Готов е да каже, че някакви хора са обикаляли улица Сен Дени със снимки на жена ти, търсейки й двойница, и че са ангажирали подопечната му курва за специална експедиция. Берта, която се прави на Кармен, ще „признае“ и тъй като е действителната участница, ще говори с разбиране за нещата.

— А ако се намерят хитреци, които да упорстват, и открият измамата?

— Няма значение. Ще се правим на луди. Важното е в ударния начален момент веднага да противопоставим нещо. А че това нещо впоследствие ще бъде оспорено, не е важно. Актуалността е от значение. На следващия ден тя вече не е свежа, след осем дни е определено повехнала, а след още малко време никой не го е еня. Междувременно други събития са започнали да напират на вратата.

Той разбиращо кимва с глава.

— Всъщност май малко поизбързах с оставката си, а? С тази твоя комбинация можех да се задържа.

— Не си и мисли. Поради самия факт, че вече не си министър, интересът на медиите се поуталожва. Отново се сдобиваш с анонимност, Шишо. Масите не се вълнуват от креватните подвизи на жената на редовия гражданин.^[4]

Мамута възприема демонстрацията на логика от моя страна и си затваря устата. Той е тъжен и изпълнен с носталгия по един славен период от живота си.

 

 

След като го поверявам на грижовната Кармен, въпреки късния час се връщам в Големия дом. Там върху бюрото ми ме очаква гигантска по размери бележка, гласяща: „Спежно се обадете на гусподин директора.“

Разпознавам стила и правописа на достопочтения отдельонен Поалала. Какво ли още иска татко Ахил? Само дано не започне да ми стъпва по мазолите, за да затвърди трудно възвърнатото си върховенство!

Набирам го и той вдига.

— А, най-после! Защо се изнизахте като пръдня, докато аз се бях разпрострял в благодарности пред господата от пресата за техния великолепен, дружен и градивен жест?

— Толкова добре говорехте, господин директор, че какво ли съществено можех да добавя? Освен това ми се налагаше да действам бързо.

— Качете се!

Изкачвам неохотно хлъзгавите каменни стълбища на двата етажа. Тържествен и същевременно с игриви пламъчета в очите, Поалала стои пред двойната, облицована с кожа врата.

— ТОЙ не е сам — ми доверява.

— Кой е вътре?

— Една хубавица, която той нарича Зузу.

— С това име се обръща към всички жени, които чука.

— Предупреждавам ви, господин комисар, че от тази ще ви паднат зъркелите!

След което известява за моето идване.

Тутакси установявам, че казаното от Поалала отразява истината в доста слаба степен. Въпросната мис Зузу се оказва изключително парче. Мамма миа, какво шаси! Като на наградена на конкурс хрътка! Тя е висока, слаба, стройна, с приказни крака, с лице на развратна мадона и с големи, сини и искрящи очи. Тая пичка ти изправя кенгуруто за отрицателно време!

В момента е понацупеничка, сладураната; аз съм причината за това й настроение, тъй като дъртият й тъпкач я кара да чака, вместо да я натъпче^[5] с чер хайвер в някой изискан ресторантски интериор. В тази зле осветена и миришеща на папки административна сграда котенцето се страхува да не хване гъбички.

Представяне. Усмихвам се широко с цялата белота на прекрасните си зъби. Демонстрирам най-сваляческия си поглед. Целият ми красноречив вид мълчаливо бълва неща от рода на: „Само да те спипам между четири стени, и ще видиш що е казашка езда.“

Няма що. Ние, истинските самци, сме си мръсници. Настървени сме по дамските предници, та няма накъде повече. Само да видим някоя дамичка, която ни допада, и тутакси с очи нямо започваме да й съобщаваме: „Ще ти спукам задника, курво!“

А дамите от своя страна много добре разбират това есперанто, защото, както е известно, езиците им се удават. В такива случаи виждаш как тутакси на муцунките им се появява едва доловима усмивчица; и на мига помежду ви се заражда нещо като мълчаливо съучастничество, като неформулирано взаимно съгласие. „Да ви се покатеря на пилона ли, любезни ми кавалере? Ама, разбира се! Моят час ще бъде и ваш! Ще видите как умея да въртя задник! А езикът ми какви номера знае само…!“^[6]

Ето така отговарят те, ако умееш да виждаш.

А що се отнася до Зузу, не спирам да й се перча. Колкото повече я изпивам с очи, толкова повече й откривам скрити и нескрити качества и достойнства.

Дъртият, предоверявайки се на авторитета си, не загрява нищо. Всеки дъртофелник, който е мангизлия и все още ебач, се мисли за абсолютен цар. Той властва над путараните, а те са склонни да му бутат. Не му и хрумва, че може да бъде надминат с всичките си медали и ордени. Така си кара като господар на пътя й Ахил, правейки всякакви фортиции, за да впечатли завоеванието си.

— Принудих тази прелестна персона да се отегчава в канцеларията, а имаме толкова работа да вършим тя и аз!

— Може би не трябваше да идвам? — подхвърлям.

Дъртият се сопва:

— Да не идваш ли? След като оставих съобщения на всичките ви явки, че имам да ви говоря!

— Аз невинаги се явявам на явките си, господин директор, тъй като не обичам рутината.

Стоп! Стоп! Накъде отивам? Какви ги разправям? Що се отнася до чинопочитанието, май започвам да поизлизам от него и артистично да докосвам чертата на наглостта. Това, че постът на Ахил е бил осквернен от Берюрие, този мимолетен и гнусен приемник, не означава, че оттогава самият Ахил е престанал да преде. Той отново е хванал юздите, както казват лапландците. Не трябва яребицата да се бърка с ярката.

Поразвеселеният вид на госпожица Зузу говори, че е оценила шегата ми. Тя няма нищо против да види богатия си покровител подебаван от свой хъшлашки настроен подчинен.

С ръце зад гърба, Дъртия започва да крачи из канцеларията с изражението на Шатобриан в плен на сплина^[7].

Паркетът скърца, новите му обувки — също. Към тях сегиз-тогиз се присъединява и поскърцването на старите му поизносени от годините и креватните занимания кокали.

— Вижте, драги ми комисарю, огледах от всички страни тази история със семейство Берюрие. (Начинът, по който произнася това фамилно име, напомня пръдня след боб с наденица.) Буквално от всички страни. А вие?

— Мисля, че успях да сторя същото, господин директор.

— Резюмирайте ми аферата, моля ви.

— Нашият министър на вътрешните работи отива в Амстердам със съпругата си. Докато той присъства на европейската конференция на Интерпол, жена му, която, както знаем, много си пада по… оная работа, посещава квартала на проститутките. Захласва се, подмокряйки се, пред прословутите витринки и тогава се появява един мъж, който я поканва да влязат вътре, където да си направят оргийка. Тя тутакси се съгласява.

— Де-гиди уруспия! — възкликва Ахил по не съвсем съвременен начин.

След лек любезен поклон и усмивка към Зузу продължавам:

— Така тя се хвърля в доста разюздана веселба, в която отгоре на всичко участва и едно джудже. Всичко това било фотографирано. След което тези високонравствени снимки бяха изпратени на съпруга със заплахата, че ще бъдат предадени на пресата, ако той не се поддаде на шантаж. За да пресече това, министърът поема риска да не види повече жена си и си подава оставката. По този начин фитилът към бомбата е отрязан. Но през този преходен период дамата на живота му бива натоварена на един кораб, където я принуждават — извинете ме, госпожице — да се подложи на целия екипаж.

— Тази гнъсна свиня е проявила доста голям плам и дух на сътрудничество за една насилена жена!^[8] — възкликва Тато.

А аз продължавам безстрастно:

— И както фотографирали първата й трудова повинност, така филмирали и втората. Светкавична анкета ми позволи да открия инициатора на този удар: един собственик на кораби, който, изглежда, ръководи международна мрежа за наркобизнес. Разбирайки това, упражних известен натиск върху него…

— И той нарича това „известен натиск“! — изревава Тато. — Ах, скъпа ми Зузу, ако само знаехте!… Но да минем нататък… Продължавайте, комисарю, продължавайте!

— Та упражнявам много силен натиск върху него — подемам аз, наблягайки върху думите, както шофьор набляга върху спирачния педал, когато види хубава стопаджийка край пътя. — И смелостта ми е възнаградена с успех: стринка Берюрие е пусната, без предизвестеният шантаж да се състои. Тъй като на неприятелите ни не им остава нищо друго, освен утехата на отмъщението, те правят копия на порнофилма, в който героиня е г-жа съпругата на ексминистъра, и ги разпращат на цялата френска преса. За щастие във възхитителен порив възмутените медии отхвърлят този боклук и блокират замисъла. Между тях може да се появят отцепници, но ние сме подготвили вече защитните мерки за такъв случай. Ако работата стане обществено достояние, ще твърдим, че е машинация и ще представим доказателства; за целта направих така, че една курва от улица Сен Дени и Берта Берюрие да си разменят местата.

Дъртият клати одобрително глава.

Това беше хубава идея. Най-после мръсната хурия си е такава, каквато си е! Добре, какви изводи правите от вашето, макар и доста сбито резюме, Сан Антонио?

Притиска ме дъртакът му с дъртак. Ето че увяхвам в присъствието на една прекрасна мацорана!

Как? Какви изводи? Какво искате да кажете, господин…

Той се изкисква.

— Нищо ли не ви се набива в очи? За вас работата е приключена. Върнали са дебелата крава, отмъстили са си дребнаво с тези касети — и точка?

— Но…

Тук бащицата вече ще се пръсне от надуване.

— Не ме разочаровайте, момчето ми! — И добавя с отвратителен бащински тон:

— Ако бяхте на мое място, щяхте ли да сложите тази история „към дело“?

— Ми…

Това, което прави Ахил, не се вижда и на сцените на субсидираните театри. Той рязко изтраква с токове и високо вдига брадичка, за да се вгледа по-внимателно в очите на Франция и да види дали все пак тя, завалията, не се готви в даден момент да ни върне отчасти мръсотиите, които бая честичко сме и сервирали.

— Ще ви кажа, комисарю. За мен, директора на това учреждение, тази афера тепърва начева.

— Наистина ли?

— Да, драги мой, Защото аз не се задоволявам с лесните решения. Схващате ли добре? Аз отивам до края на нещата. Няма да оставя играта, докато не разбера какво онези хора са искали от вашия лайнян министър! С всичките си шмекерии до какво са искали да се доберат, хм? Какво са щели да искат от негово говняно министерско превъзходителство? Вие можете ли да продължите пътя си, без да узнаете това? Не и аз, господин комисар. Възлагам ви да разкриете истината колкото се може по-скоро. Разбрано?

Почитаемият дъртак направо флуоресцира и отвътре, и отвън. Намбър уан. The best. The big chief.

— Шефе! — извиквам, протягайки му десницата си. — Вие сте възхитителен. The right man at the right place! Аз отново живея. Мерси, браво!

Той сграбчва дланта ми и силно я стиска.

— Това признание от толкова стойностен човек като вас влиза право в сърцето ми, Сан Антонио. Знаете, че сте любимецът ми, нали? Че сте предпочитаният ми ученик, най-достойният последовател?

Очите му се навлажняват.

— Хубавец е, нали, Зузу? — посочва ме той, обръщайки се към нея.

— Не е лош — съгласява се путаранката, правейки закачлива муцунка.

— А само да знаете какъв страхотен ебач е!

— Радвам се за малките му приятелки — отвръща мацето, а в интонацията му проличава надеждата скоро да се нареди сред тях.

След кратко мълчание Дъртия предлага:

— Какво ще кажеш да го вземем с нас на вечеря този хаймана?

Туфата на момата потръпва. А аз все повече се вглъбявам в мечтанията си да заместя бикините й с дланта си. Тя вдига рамене:

— Както желаете, Ахил.

Повече от съгласна е, но бидейки хитра до най-дълбоко скритите си жлези, се прави на безразлична, дори леко разстроена от идеята. Тато е пообъркан. Ето че я е разсърдил, миличката. Не стига, че я е накарал да ме чака, ами сега иска да й наложи и присъствието ми, на нея, чиято единствена мечта е да остане тет-а-тет с него и която тръпне от нетърпение да потопи погледа си в неговия и да гали дланта му върху масата между филийките хляб и маслото.

Ах, женско коварство и подлост!^[9]

А аз пък с възможно най-сериозния си вид казвам:

— Не бих искал да ви смущавам, господин директор. Пък и ми предстои работа да върша.

Щастлив, че отбивам необмисленото му предложение, той се вкопчва в аргумента.

— Вярно, комисарю. Къде ми беше умът?

При което момата, виждайки, че й се изплъзвам, отново яхва коня си; или по-скоро ата си, тъй като се касае за буен кон.

— Казаното си е казано! — отсича туй прелестно дете. — Надухте ми главата с вашите работни проблеми. Да отидем да ядем, а ще разследвате после! Пък и да не би да запретнете ръкави още сега, посред нощ! Чувала съм, че си има законни часове, когато можете да ходите по хората!

И след грациозен пирует тя ни повежда. Когато вече сме излезли в двора, Ахил заявява, че имайки предвид късния час, най-добре ще е да идем да кльопаме в „Зелката“. Мис Зузу възкликва, че това е добра идея. После, виждайки, че се готвя да се кача в моята „Мазерати“, се разписуква, че иска да се качи с мен, за „да я опита“.

— Това няма ли да ви безпокои? — ме пита the old man. — Тя е още дете; призовавам ви към снизхождение, комисарю.

— За мен ще бъде удоволствие — изразявам аз предчувствието си. — Само че ще трябва първо да направя една отбивка през Ньойи, ако не възразявате. Не е за повече от двадесетина минути.

— През това време аз ще поръчам менюто — казва мистър Директор. — Препоръчвам ви патладжан на тиган и джолан.

— Много добре — одобряваме аз и хубавицата в синхрон като американски дует.

— Бордо или бургундско?

— Шампанско! — отвръща Зузу, докато аз припалвам колата.

Не обелваме дума. Натискам диво газта в посока на „Хотела на пасатите“, държан от Рита, малка антилка, с която по едно време имах някои щастливи изживявания. Това сладко пиче винаги си е падало по мен. А когато ебодрума й се окаже напълно зает, тя ми предоставя собствената си стая, която прилича на кабинета на Пиер Лоти. В нея е пълно с екзотично-морски джунджурийки и украшения. Илюзията за далечни морета и земи е пълна. Завоеванията си, които импровизирано замък вам там, са направо захласнати. Започват да си мислят, че ги ебат в Новите Хебриди или в Папеете. И ефектът е супер, особено в определени часове.

Със зловещо скърцане заковавам пред хотела. Мълчанието между двама ни си е все така ненарушено. Бързо паркирам на тротоара и отварям вратата на спътницата си. Тя проявява очарователна готовност. Най-сетне една жена, която тръгва към непоправимото, без да ти вгорчава душата с тъпи назлъндисвания и разсъждения относно това кое е „неразумно“ и кое не.

Поемам ръката й, за да я изтръгна от луксозната кожена утроба на моята „Мазерати“. Помъквам я към „Пасатите“. Рита си е на място, увлечена в разговор за живота на термитите с един дъртак, на чиято глава момето, доведено от него, е поставило шапчица с огромни заешки уши. Моята приятелка вади перфектна реакция при появата ми. Откачва един ключ от таблото и ми го подава, дори без да ме погледне, като че ли съм някой редови посетител.

Номер 24! Вкарвам Зузу в асансьора. После в съответната стаичка, облицована с огромен фототапет, изобразяващ Павел и Виргиния в един декор като за карамелена холивудска филмова продукция.

Оказва се, че под коприната си тя носи едно уондърфул бельо „Шанел“. Сваля го, така че да останат само бикините й, и се просва на дюшека. Елитна жена! Душица! Едно съкровище за сексуални маниаци! Чувствам, че се изпълвам едновременно с признателност и може би любов. А що се отнася до бикините, не знам дали се сещате какво правя с тях: хр-я-я-с! Тя тутакси чевръсто заема котешка поза, вирвайки прелестната си задница нагоре. Хвърлям се в съкрушително настъпление. Човек да ме види, направо би си помислил, че немските Panzerdivisionen отново са се втурнали връз Париж, както през четиридесета. С това изключение, че в началото поне не вдигам шум. После постепенно тътнежът от гъсеничните вериги започва да се усилва. Ах, изконни земни радости — прости и чисти, такива, каквито ги е пожелал Създателят!

Тя тръгва, аз се присъединявам. Бликва партизанска песен, изпълнявана единогласно от целия отряд.

Глория, глория!

След малко й показвам парченцата от сладките й бикини и избухваме в смях.

И знаете ли какво? Просто не знам как да ви го кажа. Тя ги сгъва, прави ги да бухнат и ги слага в горния джоб на сакото ми като кърпичка.

 

 

— Не се забавихте чак толкова — отбелязва със задоволство Дъртия, който седи, отпивайки касисово вино.

— Действах възможно най-бързо, господин директор. Не исках да ви карам да чакате.