Сан Антонио
Дерзайте, пичове! (5)

V

Мъчително очакване. О, колко моряци, колко капитани… Проклятието на Ахила.

Бодлер е написал един забележителен текст за опиянението. Но колкото и да е забележителен, той е със съмнителна философска стойност и според мен не ангажира никого. Та в него се казва, че животът е толкова кратък, негостоприемен и тъп, че човек трябва да прекарва земното си време, опиянявайки се с вино, с поезия, с каквото си поиска, стига да е зашеметен, за да не вижда цялото това безобразие и да се изниже към умирачката, без да гледа спътниците си, били те от вагона за пушачи или пък от онзи за непушачи, а още по-малко пейзажа навън. И така бедният Чарли Бодлер усърдно берял цветята на злото. И пукнал на 46 лазарника. Значи имайки предусещането за преждевременен край, за това, че ще изпусне най-хубавото, че никога не ще изживее красивата възраст на отказването, омаята на примирението, именно въпросният „ход“ му е дошъл в главата.

И е оставил последователи. Между тях се нарежда и Александър-Беноа Берюрие. Вече три дни, откакто сме се завърнали от Холандия след извършения удар, и той не изтрезнява.

Надявам се, разбирате, че сме в очакване на резултатите.

Пино се е присъединил към нас и сме на бивак в четиристайната кочина на Дембелина. Гледаме телевизия, плякаме карти, унищожаваме алкохолните му запаси и плюскаме готовите храни, които купуваме от големия италиански магазин, намиращ се на неговата улица. Трупаме наднормени килограми, поглъщайки канелони, лазаня верде и други пълнени и подправени вкусотии.

Берю пие ли, пие. От тъга. Казва, че на булката му била спукана работата. Изтеглили сме били лоши карти. Трябвало е да изчакаме, а не да се втурваме като разбеснели бикове в „горещия“ квартал на Амстердам, за да търсим джуджето и курвясалата му племенница, да ги накараме да говорят, да научим от тях туй-онуй за тайно ръководения от известния корабовладелец Ханс Бергенс синдикат и да изложим всичко на риск, хвърляйки във въздуха една от съдините му, намираща се на сух док, така че да не причиним човешки жертви.

След като се срещнах с онзи стар откаченяк, бях убеден, че съм го впечатлил и че той ще свие знамена и ще бие отбой. За какво му е да продължава по същия път и да се задърля с френската полиция? Ще я направим на трески флотата на този корабовладелец земеделец. Ще го оставим да лежи на слама, тъй и тъй като Йов прекарва живота си сред тор!

Но не. Нищо не се случи. Единствено една роднина на Дебелия звънна, за да изрази смущението си от неговата оставка като министър. И тишина.

Негово величество се вайка от несправедливостта на съдбата. Бил щастлив, бил министър, бил ласкан, бил честван, бил облагодетелстван. И изведнъж в разстояние само на няколко часа — ни съпруга, ни портфейл; пълно срутване. В разгара на бодлерианското си пиянство той твърди, че ако са светили маслото на безценната му гугутка, то негова милост щял да се завърне в родния си Сен Локдю льо Вьо. Там притежавал наследствена ферма, която бил предоставил за ползване на братовчед си Арсен. Щял да си влезе в нейно владение и да се занимава със земеделие. Освен това щял да си вземе някое закръгленичко селско моме, та на връщане от полето да си го катурва върху кухненската маса така, както преди го е правил баща му, а още по-преди — и дядо му. Кухненската маса била на идеална височина за тази работа, обяснява той. Човек можел екстра да клати женица отгоре й. Нерядко булките си служели с по някой самун хляб за възглавка, докато се дупели срещу щурмовите настъпления на берюрейската династия. Та Берю може би щял да стане кмет, нещо лесно за постигане от страна на бивш министър, още повече, че сегашният кмет Селестен Мартине, бидейки на седемдесет и осем лазарника, започнал нещо да се поуморява. Но иначе Александър-Беноа никога нямало да се ожени повторно. Бертичка си му била единствена и незаменима. Той бил избраникът, Победителят. Да си търси друга щяло да бъде светотатство.

И изпразнените шишета се редят ли, редят едно до друго в шкафа под мивката.

В началото той сипеше упреци връз мене. Именно моите инициативи го били докарали на тоя хал: вдовец и деминистриран. Но после това озлобление отстъпи пред чистата тъга. А още по-сетне — пред титаничното пиянство, в което той се потопи като в религия^[1].

Пино и аз разменяме мисли за непосредственото бъдеще. Докога да останем при Громила? Очакването е ужасно изтезание. С определено негативен ефект. Износва те, без да ти позволи да проявиш смелост. Пасивността е разрушителна. Отпускаме си един срок от още двайсет и четири часа; сетне ще предприема нов ход, но с повече размах, при Ханс Бергенс. Това ще е безмилостен дуел между този луд и мен. От канадска борба ще преминем към борба свободен стил…

Слагам на печката един тиган с морски дарове, Пино отваря нова бутилка, по радиостанция „Европа 1“ Андре Арно говори за бедите на планетата. И ето че телефонът иззвънява.

Притичвам, но бившият министър вече е вдигнал. — Мда, лично аз съм на телефона, гос’жа… Снасяйте квот’ имате да снасяте… К’во? К’во казвате? Ох, извинете ме, не ви познах. Ей сегичка ще ви го дам.

Подава ми слушалката. — Майка ти!

Наистина бях предупредил мама за пребиваването си при Дебелия, без да уточнявам причините за това.

— Добър ден, мамо. Всичко наред ли е?

— Да, но трябва да дойдеш веднага.

— Какво се е случило?

— Предпочитам да не говоря по телефона.

— Пристигам!

Пресичам с бясна скорост Париж, после и градината ни и блъсвам полуотворената врата. Толкова съм отривист, че при влизането ми разкошното китайско ветрило (спомен от една от мисиите ми из Далечния изток), окачено на стената, пада.

Слава Господу: мама си е тук, невредима, с присъщата й нежна усмивка на устните.

— Изплаших те, зная, но така беше по-добре — ми казва тя.

Поглеждам през отворената врата на салона и онемявам, изумявам, втрещявам се и изтъпявам^[2].

Облечена в бадемоворозовки, поизмачкани и попреносени дрехи, пред камината седи Берта Берюрие. Нейното обикновено бузесто и румено лице сега представлява плашеща гумена маска. Оставеният да поникне свободно и по-гъст отвсякога мустак, мътният й поглед, присвитите й устни — всичко в нея говори за чрезмерна умора.

Тръгвам към нея, буквално носен от химна на радостта, който ехти в мен.

— Скъпа Берта — казвам й, — вие, най-сетне! А тъй се бяхме отчаяли! Какво всъщност ви се случи?

Правейки уморено движение с ръка, тя отвръща:

— Не ми говорете, комисарю.

— Аз не, но ВИЕ: да! — деликатно настоявам.

— Направо съм труп!

Тя се е разкрачила, увесвайки двата си балдъра от двете страни на фотьойла. Направо да речеш дамата с камелиите. В това й състояние не трябва да я насилвам, а да чакам всичко само да дойде по реда си. Питам мама:

— Тя отдавна ли е тук?

— От около час. Направих й кафе.

— Каза ли ти нещо?

Фелиси повдига рамене.

— Каза ми, че е изтощена и че не смее да се прибере вкъщи.

Изпълнен със състрадание, сядам срещу Берти и стискам коленете й между моите.

— Хайде, кажете ми всичко, дете мое. Доста сте си поизпатили, нали?

— Изпатила, заплела, изпила, платила, Антоан. Кажете ми, моля ви, колко моряци има на един кораб?

— Това зависи от големината на кораба, драга приятелко.

— Голям. С два комина.

— Ами бих казал, че може би около стотина.

Тя въздъхва морно:

— Повече, Антоан, вярвайте ми, много повече.

— Възможно е.

— Сигурно е. Отначало не се сетих да ги броя, а после, когато това ми хрумна, не помнех колко вече бяха минали през мене.

— Искате да кажете…

— Всички, Антоан, всички! Като се почне от капитана, което беше ласкателно за мен, и от офицерите, което приех благосклонно. Но после поискаха да се подложа на целия екипаж. И аз поех всичко живо, добри ми приятелю, всичко живо: механиците, готвачите, негрите, китайците, дори и холандците. За два дни! Нонстоп! Само хапвах по някой залък между два тека и се подсушавах, нали разбирате, и карах нататък. Накрая спях, докато тези нерези ме дръстеха. Така насън трябва да са ме оправили още къмто петнадесетина, дето въобще не ги видях.

Извличам заключението, което се налага от само себе си.

— Та значи сте била на кораб.

— Точно тъй, Антоан.

— Той плаваше ли?

— Ъф корс^[3], Антоан, което пък ми натресе морска болест! Опитайте се едновременно да духате и да повръщате и ми се обадете!

— И така ви вярвам, скъпа Берта. Къде ви стовариха накрая тези непрокопсаници?

— Никъде не ме стовариха, а ме взеха с хеликоптер от открито море.

— За да ви отнесат накъде?

— Сред някакво пусто поле. После ме напъхаха в една камионетка и през нощта ме откараха до Западната автомагистрала. Там ме изхвърлиха на един паркинг. Бяха ми залепили лейкопласт върху очите. Вижте: оскубах си миглите, докато го махах. Когато вече можех да гледам, нямаше нищо за гледане.

— Името на кораба?

— Как бих могла да го зная, Антоан? Накараха ме да изпия приспивателно, преди да ме отнесат до него, а там останах затворена в една кабина.

— Обикновено върху матроските на моряците е изписано името на кораба им.

— Може би. Само че те нямаха матроски! Преди да дойдат при мен, минаваха през една съседна кабина, където се събличаха и ми се представяха чисто голи.

Замислям се. Този кораб би могъл да бъде идентифициран без особени затруднения. Първо, защото се числи към флотата на Ханс Бергенс, второ, защото е отплавал в деня на отвличането на Берта.

— Похитителите ви нищо ли не искаха от вас?

Кравешките й очи стават свински.

— Аха, значи намирате, че това да изпразня торбите на повече от стотина моряци не е искане, Антоан?

Изпитвам желание да й отговоря, че имайки предвид чрезмерния й апетит в това отношение, би трябвало да приеме нещата философски. Кой знае дали някой ден на стари години не ще си спомня за това си геройство с известна носталгия.

— Говоря ви в друг план, Берта, извинете ме. Имах предвид, че може би вашите похитители са замисляли откуп или размяна с нещо или с някого. Жена от вашата класа не бива отвличана само и само за да я изпоначука цял екипаж.

Тя си поема въздух толкова дълбоко, че обемът и се увеличава с цял кубически метър.

— Нищо друго не искаха от мен, Антоан, само че… направиха нещо не много благоприлично.

— Наистина ли?

— Снимаха ме с камера, Антоан. Тя свежда глава.

— Представяте ли си каква катастрофа? Тези хора имат решително комплекс на воайори.

— Сигурна ли сте?

— Има си хас: един пич беше стоварил целия си снимачен материал до леглото ми и обикаляше като лешояд през цялото време, докато траеше веселбата. И два постоянно светещи прожектора. Само да знаете как се изпопритесних!

— Въпросният тип всичко ли засне?

— Всъщност бяха двама. Работеха на смени, за да не пропуснат нещо. Единият дежуреше денем, другият — нощем. Носеха черни маски и ниско нахлупени шапки.

— Така че всичко филмираха?

— Всичко! Да знаете колко ролки се извъртяха!

Бързо пресмятам. Ако приема, че са били сто и двадесет човека и че са действали като зайци, това прави шестстотин минути или десет часа прожекция!

— Та това си е цял „Далас“^[4] — прошепвам замислено.

Берта ми хваща дланите.

— Дойдох у вас спонтанно, Антоан. За да ми помогнете.

— В какво, dear Берта?

— В това, че ако мъжът ми подочуе нещо за филма, да не се разбеснее. Познавам си го моичкия Александър Беноа: ревнив е като испанец! Да кръшна понякога тук-таме, добре, в реда на нещата си е. Ясно му е, че един кур идва и си отива. Ама сто и кусур, Антоан! Сто и кусур! Ще заседнат като рибени кости в гърлото на човека. И е разбираемо. А ако види филма — направо развод. Най-вече, между нас казано, като се добави и това, че при първите неколцина още не знаех, че ще ме прекара целият екипаж, и доста добре го дадох. Най-вече с капитана и заместника му: човек трудно може да устои на престижа на униформата, Антоан. На коменданта си спомням, че му сторих един шадраван-секиш, а после минах към фьой дьо роз, освен ако това последното не го сервирах на радиста. Ами да, на радиста беше — един префърцунен педеруга, който току ми се дупеше през цялото време. Сашко ще види тез простотии и положението ще стане напечено. Тогаз заколването ми е сигурно! Когат’ се ядоса, тоз човек може да убие някого като едното нищо!

Кашалотката се поти. Мазни струйки се стичат по гръдта й. Красивите й рубинени очи са се обезцветили под напора на мъката, която я души.

— Кой ви е казал, че това е било заснето, с цел да стигне до Берю, добра ми приятелко? Може би пък тези долни негодяи просто да са искали да заснемат един порнофилм — опитвам се да я успокоя аз.

Но тя не се оставя да бъде надхитрена.

— Не ви вярвам, Антоан. Тези типове не ме заснеха заради самото изкуство. Сигурна съм, че кроят нещо. Ако скрия истината от мъжа ми, един ден скандалът ще избухне и ще се намеря в положението на бременна девица.

— Кажете му, че сте била дрогирана.

Тя реагира. Едната й вежда се повдига. Ето че съм внесъл разумна легенда.

— Ще повярва ли, комисарю?

— Разбира се. И не ще има възражения. Той толкова ви обича, че ще се вкопчи във всеки що-годе приемлив аргумент.

Госпожа Берта е вече успокоена относно реномето на рунтавелата си.

А моя милост продължава размишленията си на глас:

— Това филмиране е имало същата цел като албума — да удари министъра. Но след като той си е подал оставката…

Дебеланата прекъсва излиянието ми по средата.

— Казвате, Антоан, че някакъв министър си е подал оставката? Кой министър?

— Ами Берю, разбира се.

Тогава тя изведнъж се превръща в торнадото Бертага.

— Какви ми ги разправяте? Откачил ли е този глупак? Подал си оставката! Бяхме почитани отляво и отдясно, имахме право на всичко, навсякъде се возехме на кола, пърдяхме в кадифе и велур, не можехме да си преброим прислужниците, летяхме си по света, където ни душа иска, кльопахме най-фини неща, и то само в порцеланови съдове от Лимож, дрехите ми ги шиеха най-добрите шивачи, по най-малкия повод физиономиите ни се мъдреха по вестниците, мъжете ме обгръщаха с внимание, бяхме приемани в Елисейския, в посолствата, в операта… И този смотан рогоносец да вземе да се разведе с министерството си! Полудял ли е този тулум с лайна или какво, комисарю?

За не знам кой пореден път вече изваждам от джоба си снимките с джуджето, катерещо се по богатирската снага на тази всепоглъщаща хала.

— Ето кое го принуди да направи това, мило дете!

Тя млъква, хваща се за сърцето и се оригва. След малко казва със смутен глас:

— Това е комплот срещу нас, комисарю. Като онзи с „Ринджър уори“, дето беше потопен при Нова Зеландия. Искат кожите ни.

— Не мисля, Берта. Под всичко това се криеше друго нещо, но никога не ще го узнаем, тъй като ви освободиха и това слага край на аферата.

— Значи излиза, че отнесох в бонбони ерата си сто и кусур паламарки за тоя, дето духа?

Едва сдържам усмивката си.

— А къде оставяте красотата на подвига, драга? Та коя жена би могла да се похвали с подобно геройство?

Тя свежда мигли, изпълнена с трогателно фалшива скромност, и отронва:

— Коет’ си е право, право си е.

— Тези хора нищо ли не ви казаха, преди да ви пуснат?

— Не, нищо, само бордовият лекар ми направи основен преглед, за да предотвратял евентуални вагнеровски заболявания, щот’ онези матроси си топят бисквитата по всички пристанища, и то с не винаги много препоръчителни дамички. Тъй, че имах правото на особени грижи в туй отношение. Той беше шармантен човек. Беше ме прекарал трети след капитана и помощника му и тогава още изключителната му деликатност ме трогна. Квото и да казват, но възпитанието си е възпитание, Антоан.

— Кажете ми, Берта, кинооператорите снимаха ли, докато ви опъваше бордовият генерален щаб?

Тя се замисли.

— Да. Антоан. Тутакси почнаха да снимат. От самото начало.

— Имате ли нещо особено да добавите?

— Нищо, ако не се смята това, че едвам ходя.

— Представям си — рекох, — да приемеш цялата холандска търговска флота между краката си е по-уморително от планински етап в обиколката на Франция. А сега е време да идете да утешите скъпия си съпруг.

— Надявам се, че не ще иска да отпразнуваме прекалено много случая — проплаква фурията, — защото когат’ го раздруса хормонът, бедна ви е фантазията.

* * *

Прескачам церемониите около завръщането на блудната овчица в кошарата. Берюрие бе съвършен. Той плака според ритуала при подобни случаи, целува я, докато устата му събра не по-малко сол от тази в бъчонка със солена треска, заяви, че хич не му и пукало за министерското му портмоне, след като си е възвърнал смисъла на живота. В заключение начерта трогателни планове за бъдещето. Каза, че те двамцата, сиреч той и Берта, щели да идат да си покажат органите на специалисти, за да се опитали да се възпроизведат преди окончателното затваряне и инвентаризация. Много лесно се били примирили с бездетието. В епохата, в която сме живеели, трябвало да има начин една двойка в добро здраве да си изфабрикува отроче, мама му стара. Тъй, че Берю бе решен вече да си осигури продължението. Мисълта, че всичко може да иде на кино, го плашела. Типичната реакция на млекопитаещото пред смъртта^[5].

Тъй че бе казано и решено: двамата щяха да се сплотят още по-убедително около един безподобен младенец и по този начин да имат поколение, което да допринесе за славата човешка, участвайки в големия цирк, пардон, цикъл. Берта, развълнувана от възвисяването на дебелия си съдружник в живота, плачеше под мустак.

Александър-Беноа пръскаше около себе си успокоение като домашно огнище. Пред тази огнена проповед, макар и не в маслинена горичка, благоверната му започваше да позабравя разгонените матроси, които я бяха разчекнали под плющенето на холандския флаг. Тя се разтапяше.

Пино и аз се оттеглихме срамежливо, оставяйки ги на подновеното им щастие.

* * *

Колебаехме се дали да отидем да пием, или да свърнем към седалището на куките. Защото куките, колкото и да се мотаят насам-натам, все трябва от време на време да се събират някъде за обмен на мисли. Така че в края на краищата избрахме този по-разумен вариант. Тъкмо прекрачвахме прага на въпросния център за социологически изследвания и всякакви други разследвания, когато един познат и изискан глас ни повика. Несъмнено беше Стария. Обърнахме се. Той тъкмо слизаше от своята черна „СХ“, безупречен в своя син блейзър, на който аленееше орденът на Почетния легион.

— Тъкмо аспирирах да ви срещна — измодулира този финяга.

Забелязах, че един платиненорус косъм се вие серпантинно върху ревера му. Поисках позволение да го махна, което и сторих по възможно най-внимателен и почтителен начин. Ахил Бързоноги се усмихна мъжкарски. Усмивка на вълк, току-що задоволил случайно срещната кучка. Той беше коцкар и държеше това да се знае; както е впрочем при всички самци на неговата възраст — страхуват се да не прочетат в очите на младите си събеседници съмнение относно мъжествеността им.

— Тръгвайки от този косъм — протръбих аз, — мисля, че бих могъл да реконституирам онази, която го е изгубила на рамото ви. Тя е ослепителна блондинка, нали?

За миг той доби щастлив вид и помислих, че ще ме разцелува, но се окопити овреме и се задоволи да ми намигне многозначително.

А при усмивката му се разкри фактът, че и между резците му е заседнал един косъм. Последното пък говореше недвусмислено, че въпросната персона от женски пол е истинска блондинка, а не изрусена.

Този втори косъм не посмях да му го махна, тъй като подобно действие от моя страна щеше да прозвучи прекалено фамилиарно.

— Елате да си побъбрим малко в кабинета ми, приятелю.

Приятелят отвърна, че това ще му е приятно, и изравни крачка със Стария. Пино ни последва машинално, подобно на онези стари овчарски песове, които вече не се впущат да въвеждат ред в стадото, но накуцвайки, упорито продължават да го сподирят така, по навик. Той беше толкова безличен, че присъствието му минаваше незабелязано.

Озовал се в това свято място с Ахила редом до мене, почувствах се преизпълнен с вътрешен мир и душевен покой, а и още с вяра в живота и чувство за безопасност. Седнах във фотьойла за посетители пред бюрото и се заех да се любувам на неизмеримия човек пред мене. Гладко избръснат, спокоен, достолепен в изпълнението на функциите си. Създаден за тях и нагърбващ се с тях с авторитет и хармония. Усмихнах се блажено.

Ахил с царствени движения и по присъщия му неизменен маниер подръпна ръкавелите си. Дланите му като гугутки закълваха по гладката повърхност на бюрото.

— Скъпи Сан Антонио — начена Бащицата, — откакто се върнах на този пост, имам чувството, че ме мислят за трап!

— Какво искате да кажете с това, господин директор?

— С това искам да кажа, че ме прескачат. И в същото време парадоксално не го приемам. Опасни неща се вършат зад гърба ми без мое знание. Независимо кой заема това кресло, той не би се примирил с подобно унижение. То е равносилно на това, щото функциите ми да се сведат до почетна залъгалка.

— Бъдете по-ясен, господин директор — казах безстрастно.

— Исках да си поговорим за оставката на онази гротескна особа, която по абсолютно недоразумение бе направена министър.

Кръвта закипя в жилите ми.

— Едно от първите неща, които въпросната гротескна особа извърши, е да ви възстанови на стария ви пост, Господин директор — подхвърлих право в лицето му.

Той невъзмутимо облиза крема от тортата.

— Пост, който той заемаше, преди да получи министерски портфейл! Така или иначе, му беше станал ненужен — изскърца старият ръждясал ветропоказател.

О, човешка неблагодарност! О, какви сме гниди, изпълнени с коварство! Протягаме ръце и вместо „мерси“, крещим „мръсник“ на онзи, който ни дава, смесвайки в злобата си безмилостното и милосърдното в една амалгама с цвят на лайно!

Замълчах си, гледайки встрани. Благото ми настроение отлиташе с бавни размахвания на крилете. Пино се закашля и се изхрачи върху килима, нещо, което иначе не му бе присъщо, тъй като майка му го беше добре възпитала.

Настъпи неприятно продължително мълчание. За известен брой мъчителни секунди всеки от нас остана на бивак в собствената си позиция. Накрая Стария отново прикачи вагоните:

— Най-причудливи слухове се носят около мотивите за тази оставка. Четохте ли пресата? Берюрие ритнал министерското кресло непосредствено след завръщането си от Амстердам. Защо? Мистерия.

— Апропо, какъв е оттук насетне новият статут на бившия ни министър, господин директор? — попитах аз.

Той се усмихна мръснишки.

— Драги ми комисарю, признателността не е чужда на сърцето ми. Аз също го възстановявам в старите му функции. Негово експревъзходителство отново става офицер в полицията. Всичко е добре, когато свършва добре, нали?

Той сигурно в момента се празнеше в луксозния си слип при положение, разбира се, че мацето, сипещо наляво и надясно коси и косми, не бе напълно изчерпало съдържанието на торбите му.

Берю отново просто ченге!

Но може би той всъщност щеше да бъде доволен да се върне на старото си положение след своята обиколка из горните етажи на Вътрешното министерство. Явно това му бе съдбата. Да си е ченге. Малко е посънувал и сега се събужда…

— След като тези материални въпроси са уредени, в очакване съм на устен доклад от вас, и то изчерпателен, относно събитията, за които дочувам само смътни кулоарни отгласи.

Този апостол приковава здраво с полярния си поглед. Само като се втренчи в теб и ето те със самочувствието на „Титаник“, когато положението му се изяснило.

Така че никой заплес, попаднал под този взор, не бива нито да се заплесва, нито да се отплесва, а още по-малко, не дай си боже, да се опитва да се подебава с носителя му. Загрява му чутурата на Ахила. Вземе ли те на прицел, може и да си самият Сантонио, трябва да полягаш кротичко.

И същинска Шехерезада, започнах приказката. Без да съм кокошка, всичко си снесох. Свързано и плавно. Роден разказвач е този Антоан! Подходи кротичко като в зимна вечер пред огнището, прибягвайки към живописни образи, ключови думи, ефектни изрази, украсителни фиоритури, вълнуващи поанти, ефикасни и бързо затваряни скоби, красноречиви погледи, недомлъвки, уместен сарказъм, ненатрапена критичност и категорични многоточия… Бащицата плаваше в повествованието ми с разгънати платна. От време на време му помръдваше ту адамовата ябълка, ту някой от двата клепача. Нищо повече. Иначе — сфинкс.

А аз избълвах километри кренвирши. Дърпах и дърпах. Безкрайно. Все пак, като стигнах до скорошното събиране на многострадалното семейство, трябваше да изкарам колесника и да приземя „Боинга“. Успях да кацна меко и тихо, така както умира бабичка или есенна роза. Гласът ми угасна в поверителен шепот и настъпи тишина, и тя мелодична. Ахил, моя милост и погледите ни. Свързани. Нещо като чувството за съучастничество между двама музиковеди по време на концерт. Последни отзвуци като въздишка, край…

Пинюш отново се закашля. Но този път пощади килима, за да изхвърли, каквото има за изхвърляне в носната си кърпичка. Отново си беше възвърнал цивилизоваността и гражданизма^[6].

Дълго разглежда резултата в парцала, после тихо рече:

— Това ми е от бронхита.

И отново се отдадохме на мутизъм^[7], за да си неутрализираме нервните центрове. Чуваше се как една муха тича по гологладкия череп на Тато. Не знам накъде отиваше, но комай бързаше.

Накрая Ахил я отпъди с ръка. Мухата литна по тангентата, а той изрече студено:

— И никой нищо да не ми каже за всичко това!

Бях се надявал, че анекдотичният характер на историята ще разсее обидата му, но ядец! Тя се връщаше в галоп, както прави при първа възможност всяко изгонено нещо.

— Какъв сакатлък, какъв сакатлък! — начена той да опява.

— Къде е сакатлъкът? — възкликнах аз. — Г-жа Берюрие не се ли върна жива и здрава, без на видния й съпруг да му се наложи да се пазари с когото и да било?

— Майната й на развратната крава! — прогърмя Ахил. — Какво ме е еня за тази тулумка с лайна, комисарю?

— Тулум — механично го поправих аз.

— Да, тулум. Не разбирате ли, че работата не е оправена? Че онова, с което са възнамерявали да се сдобият чрез нашия министър, ще го изстискат по-късно по друг начин? Това е бил уникален случай да сложим лапа върху тези хора при минимален риск. Защото, между нас казано, Сан Антонио, добродетелта и дори животът на онази никаквица никога не биха могли да представляват залози от национално значение. Вие го казахте, не аз. Мерси.

Знаех, че както си му е навикът, Тато щеше да ми припише авторството на това си отвратително изявление.

Чувах го вече как дере гърло из висшите среди на властта: „И както отбеляза моят сътрудник комисарят Сан Антонио: животът и добродетелта на тази госпожа Берюрие изобщо не са от значение!“ И безполезно ще бъде да протестирам, защото това ще стимулира стария развратник още повече да разпространява тази псевдомоя апокрифна реплика.

Той продължаваше да реве на възбог:

— Без заповед, дори тайна, да отидат и да потопяват кораби на две крачки оттук, в амстердамското пристанище! Абе, мама му стара, аферата „Грийнпийс“ не ви ли стига? Още повече, че „Рейнбоу“ се намираше тогава в Петаученок, на другия край на света, в една страна, за която на никого, включително и на собственото й население, обзалагам се, не му пука. Но в Холандия, на три часа път с кола оттук! И ей така, без да кажете нито дума на никого! Господин комисар, това не мога да го толерирам. Би било неокачествимо мекосърдечие от моя страна. Не се завърнах на този пост, за да потулвам скандали! Аз да плащам за счупените чинии? Покорно благодаря! Всекиму собствената сметка. Вашата е големичка. Платете си я. Искам веднага оставката ви.

Изправих се като хуй на колежанин, гледащ през ключалката как прислужницата се съблича.

— Имате я! Моите уважения, господин директор.

И се спуснах към вратата, разтреперан от ярост и отвращение. О, Господи, колко са гнусни хората! Защо си ни наказал с подобна гмеж?

В момента, в който пресичах прага, се чу тъй силен вопъл, та чак стъклата на прозорците се разтрепериха:

— Неее!

Как да не се спра, да не се обърна и да не чакам какво ще последва?

Оказа се, че Пино бе авторът на това вокално шумоизлияние. Той стоеше прав срещу Стария, фасът му се намираше между пръстите на ръката, а не висеше на устата му, шалът му се бе раздиплил надолу, шапката му бе килната назад.

И искате ли да ви кажа? Беше красив! Наистина красив. Като изригващ вулкан, възвисен в дълбокия си гняв.

Никога не го бях чувал да крещи, Изкопаемото. Това беше премиера. Кой е можел да си помисли, че гласните му струни са способни да издадат подобни звуци?

Те бяха разчленени все пак и след известно подреждане се получи горе-долу следното:

— От всички хора, дето са понастоящем в туй голямо заведение, аз съм най-възрастният. Бях тук преди вас, директоре, преди архиваря Юбер и преди самите архиви дори! Присъствал съм на доста нечисти нещица, но сме се оправяли в тях както можем, рискувайки кожите си срещу една заплата, която би разсмяла всеки дребен бандит от предградията. При всяка наша победа в някоя кална история върху вас се сипеха възхвалите, директоре, вие фигурирахте на първа страница на вестниците или дърдорехте по телевизията. Режимът ви изгони, защото сте върла реакция, фашага до мозъка на костите. Но ние успяхме да ви върнем благодарение на Дебелия и наново да ви турим задника в този фотьойл. А ето че за вас сега нищо не е по-спешно от това да ни духнете под опашката! На което аз, Древния, както всички ми викат, ви казвам една дума, една-единствена: „Срам.“ Да: „Срам.“ Защото вашата кариера, това сме ние! Изгонвайки ни, вие се самоубивате! След като си идем, ще представлявате само една стара препарирана птица зад това бюро. Аз също напускам!

Той се завърта на пета и идва към мен.

— Цезаре! — възкликвам. — Значи си бил способен на подобно нещо?

— На всичко — казва ми той мрачно, — на всичко, Антоан, само че когато му дойде времето!