Сан Антонио
Дерзайте, пичове! (4)

IV

Продължавам интересните си визити. Предупреждение към корабовладелците.

Секретарката се оказа една мустаката кобила с голям квадратен задник, приличащ на корабен сандък. С жълтеникавия си тен и черните си коси, навити на тиквата и във формата на лястовиче гнездо, тя спадаше към онази категория жени, чиито горници са гаранция за защитеност на долниците им от всякакви посегателства.

Попитах я дали г-н Ханс Бергенс би могъл да ме приеме за кратък разговор; реакцията й беше, сякаш съм предявил претенцията да поканя президента Рейгън да си прекара отпуската с мен (Боже, опази!). Тя доби толкова изплашен вид от това мое искане, че за миг помислих, че съм предизвикал менструацията й. Лицето й се конвулсира, погледът й, напротив, се развалсира, а зъбите й изскочиха напред като изкуствено чене, катапултирано от пристъп на кашлица, но те си бяха явно нейни собствени — пожълтели от никотина като клавиши на пиано.

Тя запази една минута мълчание, вероятно за да отдаде последни почести на простодушните ми илюзии. После ме попита дали не бълнувам.

Отговорих й, че това ми се случва често, най-вече като се намирам в състояние на любовна фрустрация, и че всеки път сънищата ми са цветни и гъмжат от хубавици като нея.

Тя не оцени много това. Устните й още повече се свиха, зъбите й още повече се удължиха, същото сполетя и носа й. Не посмях да си представя кюлотите й.

Продължих, ако и възмущението й да бе още в зенита си.

— Какво трябва да стори един мъж от бялата раса, чието здравословно състояние е безупречно, а интелектуалният му коефициент е определено над нивото на Зюйдерзее, за да може да се надява да се срещне с г-н Бергенс, красива госпожице?

— Да му пише — отвърна тя, — като му изложи подробно предмета на искането си.

— Необходимо ли е да се приложи марка за отговора?

— Не. Ако г-н Бергенс сметне, че не си заслужава, той се въздържа от отговор. Ако ли пък реши да отговори, той си поема разноските.

— Знаех си аз, че той е широка и щедра душа възторгнах се. — Такъв и слух се носеше за него, та съм щастлив да се убедя, че е бил израз на самата истина.

С една дума, отдадох се на тщетно глумление.

След това пуснах една карамелена усмивка. Но тя не омилостиви този хепатичен дракон. Време беше да задрейфувам.

— Слушайте, хубаво дете, не желая повече да ви губя времето. Трябва да видя Ханс Бергенс и ще го видя, дори да се наложи да стрелям с базука по тези стени, та да направя отвор, през който да стигна до него. Знайте, че каквото и да е личното разписание на времето му, нищо не е по-спешно за него от това да ме приеме.

Възмущението на госпожицата прерасна в уплах. Никой никога не бе държал подобен език в утробата на този огромен билдинг от стъкло и бетон, извисяващ се над амстердамското пристанище, където всяка нощ умират моряци, пълни с бира и драми.

Направих крачка към секретарската особа. Столът и не беше на колелца, така че тя не можа да се отдръпне и аз се надвесих над нея.

— Разберете нещо, мис Холандия: става въпрос за живота му. А Бергенс, въпреки че е милиардер, що се отнася до флорините, има само един живот. На погребението му ще се стече голяма навалица и кралицата ще изпрати погребален венец. Но това не ще го върне на опечалените му близки. Добре ли ви влиза всичко това в умната главица, хубавице? Браво! Хайде тогава при шефа ви!

След тази тирада се отдръпнах към прозореца, откъдето се виждаха големи тумбести кораби: черни на червени ленти, бели на сини ленти и още жълти и черни, развяващи рояк знаменца — било със скандинавски кръстове върху им, било онези със сърп и чук, фрахтувани от Светия престол; имаше германски, английски, американски и най-вече панамски! Панама притежава най-голямата флота в света (милион и половина жители и всеки един от тях си има свое параходче и яхта, представяте ли си?). Сиви кулокранове се движеха бавно сред това корабно стълпотворение. Изненадващо беше колко малко хора имаше в цялата тази мешавица. Работната ръка явно става все по-излишна. Неколцина типове в бели престилки, за да задвижват техниката, и край. Какви ти докери!

Когато се обърнах, установих, че помещението е празно. Кучката бе драснала безшумно благодарение на мокета, който бяха забравили да окосят.

Казах си, че ще се върне, и вероятно не сама. Предчувствах, че нещата щяха да се сговнят. Нагазвах в кашата. Важното беше в края на краищата да изляза от нея. Заради курвата на Дебелия се бях набутал в каца с адски гъста и лепкавообсебваща меласа.

Това място беше функционално и шикозно. Беше така модерно, че можеше да причини гърч на дебелото черво на някой антиквар: стомана, стъкло, бетон — трите цици на съвременния дизайн.

Изминаха се няколко минути и скапаната секретарка се появи с квадратния си задник, с жълтата си като израелски пъпеш мутра и с кока си на директорка на свободен интернат отпреди войната. Придружаваха я двама здравеняци, представляващи странен ескорт. Представете си наконтени щангисти, не много високи, но много широки, с изпъкващи под ръкавите на саката им мускули. Мутрите им бяха впечатляващи: сплескани носове, стърчащи уши, белези по скулите, аркади по веждите. Кроманьонци, пристигнали от ранния палеолит по пожарната стълба. По-набитият можеше да предизвика чернодробна криза и у най-заклетия трезвеник. Беше албинос — бял като ненка на дойка и с поглед като на сувенирно куче от фаянс.

Именно той ме заговори на английски с примес на немски:

— Вие ли настоявате да видите мистър Бергенс?

— Именно аз.

— Споменали сте нещо, че ще застрашите живота му.

— Само заявих, че онова, което ще му кажа, може да му спаси живота. Това е точно обратното, нали?

— Вдигнете ръце!

— Мислите ли, че е наложително?

— Бързо! И престанете да се правите на хитрец!

Вдигнах ръце. Той ме опипа бързо, но професионално, като илюзионист.

— Мога ли да ги сваля? — попитах, когато инспекцията приключи.

Той кимна с глава.

— Добре, а сега разкажете ни това, което имате да съобщите на мистър Бергенс.

— И дума да не става. С него искам да говоря.

— Няма да го видите, така че снасяйте!

Измерихме се с поглед. Беше ми симпатичен точно толкова, колкото крокодил, изяждащ крака на някой мисионер.

— Няма да ни стигне цялата седмица, мой човек — отвърнах му. — Или ще видя Бергенс, или няма да го видя. Ако го видя, ще говоря, ако не го видя, ще мълча, та дори и да продължите да ме гледате с очи като двете дупки под вирнатата опашка на котка.

Тъй като нямаше накъде повече да бледнее, той почервеня. После се обърна към другаря си за съвет. Онзи му направи знак да доближи едното си ухо и моят бял казак^[1] му предложи дясното, с което вероятно чуваше по-добре. Започнаха да си шептят. А не беше нужно да снижават глас. Можеха спокойно да си говорят на нидерландски, тъй като някои нюанси от този език ми се губят. Но се въздържаха за всеки случай.

Хвърлих едно око на часовника. Той сочеше десет часа. Казах си, че телефонът не ще закъснее да звънне. И сякаш подчинявайки се на желанието ми, той нададе вой.

Секретарката вдигна слушалката.

— Бихте ли повторили? — попита тя невидимия телефониращ.

И тогава разбрах, че е Берю. Бях му изписал фонетично английската фраза, която трябваше да произнесе, както е в някои самоучители. Но този серсем сигурно говореше с пълна уста, а и със силен акцент отгоре на всичко, та момата не можеше да включи. Накрая се обърна към мен и ме попита:

— Вие ли сте комисарят Сан Антонио?

— Jawohl, my doll.

След кратко колебание тя ми подаде слушалката.

— Ало! Не, още не съм успял да се видя с г-н Бергенс, но не губя надежда — казах на английски. — Точно така, ще ви се обадя!

Затворих. Тримата ме зяпаха с нарастваща озадаченост. И ако притокът и продължеше, скоро щеше да се наложи да издигат диги, за да я озаптят. Аз им се усмихвах предразполагащо.

Нещо ми подсказваше, че съм хванал ножа за дръжката. Това предварително режисирано биене на звънчето дойде точно навреме.

Двамата негодници пак си прошепнаха нещо, после единият се оттегли. Остана бледният, като продължаваше да ме гледа лошо. Той явно тъй силно си мечтаеше да навре юмрук в ченето ми, че за да се предпази от това изкушение, му се наложи да го пъхне в джоба си. Секретарката бе отново заела място зад бюрото, където безцелно прехвърляше разни папки. Тъй като този опит да скрие вълнението си не се оказа твърде убедителен, след малко се зае да подостря моливи с помощта на някаква електрическа острилка, която ги правеше като иглички.

По едно време другият юнак се върна и обяви, че мистър Ханс Бергенс се съгласил да ме приеме. Деликатно избягвайки да навра в лицата им чувството си за триумф, придружих двамата мъже по плетеница от просторни и елегантни коридори, като си позволих дори лукса да поспра за миг пред една литография на Паул Клеа.

Стигнал до този стадий на историйката си, остави ме да ти кажа, читателю, че орехът бе костелив и че аз и Дембелина междувременно не се бяхме офлянквали.

Но тъй като и бездруго след малко ще изсипя всичко пред мистър Бергенс, е ненужно предварително да ти разправям каква е играта. Искам само да те предупредя, че не се мъкна тук без козове. А и че тази афера е от странна по-странна. Никога още не съм водил разследване по този начин. Направо присъстваш на премиера, херувиме мой. Остава ти да следиш изпълненията на артиста и да не забравиш да го аплодираш, когато той направи опасното си тройно задно салто, което няма да закъснее.

Ето че ме набутват в един асансьор. За миг се запитвам дали двамата негодяи не се правят на луди и не се готвят да ме изсипят в някоя шахта за боклук, а не при Бергенс. Зная достатъчно за човешкия род, за да загрея, че въпросните момци са способни да ти извършат трепанация със същата непринуденост, с каквато си палиш цигарата, и да ти осигурят след това избран склеп в някое гробище на коли. Но не, опасенията ми са напразни: попадаме в друг тих коридор, завършващ с голяма врата от две части, толкова яко бронирана, че в сравнение с нея сейфовете на Френската банка са като стъкмени от празни кутии от камамбер.

Безцветният обесник натиска един бутон. Лампичка светва в зелено. Той се доближава до един вграден микрофон и казва името си. Касае се за акустична фотоклетка със запомнящо гласовете устройство. Вратата се разтваря.

Тутакси получавам шок, граничещ с амок.

Ничие съзнание не е в състояние да си представи разкрилата се пред очите ми гледка. Не, изключение може би прави това на Йеронимус Бош, но геният е умрял през 1516 година. Няма значение, спри да се пипаш, защото поне в този епизод поводите липсват, и слушай внимателно нататък. Та оказва се, че кабинетът на известния корабовладелец Ханс Бергенс, помещаващ се в това ултрамодерно здание, представлява… обор. Да, истински обор. Със стени от груби дъски и мертек, осеян с паяжини. И яхър с преживящи в него магаре и вол. Подът е застлан с тор. С това плодородно нещо е пълна и една количка, а в нея е забита вила, която обаче едва ли ще раззеленее.

Вляво — хангар с уханно сено. Вдясно, пред един прозорец от селски тип — дъска, поставена върху две скелета, а върху дъската — софистицирани и несъответстващи на обкръжението приспособления: различни видове жични и безжични телефони, последен вопъл на техниката, телескриптор^[2], видеоекран и т.н.

Зад тази своеобразна работна маса седи един човек: Ханс Бергенс. Той е дребен и облечен в твърде широк за него костюм от кафяво рипсено кадифе. През кръста е опасан с безкраен фланелен пояс, каквито навремето са носили селяните. Ризата му е от сивкав вълнен плат. Върху главата му във форма на триъгълник, стоящ на единия си връх, е нахлузена кръгла, смачкана и омазнена шапка. Челото му е изпъкнало, но лицето му надолу бързо се изостря. Погледът му се вие като кормило на спортен велосипед, носът му е дълъг, алчната му уста прилича на млад мак, а брадичката — на онази кост от лакътя, която един антрополог, привърженик на Националния фронт^[3], кръсти „чифутче“.

Розовите му със светлолилав оттенък бузи са хлътнали, ушите му напомнят петлици и е толкова кривоглед, че вероятно първо зърва гърбовете на събеседниците си преди лицата им. Облакътил се е на масата, подпрял брада с двата си допрени един до друг юмруци. Гледа злобно. Прилича на трофейна купа.

— Сложете си копита! — приканва ме този мерзостник. Тогава забелязвам наредени зад вратата огромни копита, дялани от дърво. Нахлузвам си един чифт и тежко зашляпвам през тора към фермера.

Гостоприемните страници на моите книги са приютявали немалко откаченяци, но трябва да подчертая, че този е първият със земеделска фиксидея. Бих си представял по съвсем различен начин лудостите на един корабовладелец. Да беше превърнал канцеларията си в рубка или трюм, разбирам. Но в обор…

Стигам до голямата маса. Между свръхмодерната апаратура в една голяма паница изстива гъста чорба по селски (лъжицата е забита и стърчи вертикално от нея, досущ както вилата от тора в количката), а парче сланина, мазна като военната книжка на Берюрие, очаква добрата воля на кривогледия си стопанин върху една дъска за рязане.

Последният ме оглежда изпитателно.

— Щастлив съм да се срещна с вас, господин Бергенс — звучно издекламирвам като Карузо, известяващ нещо на авансцената, — и благодаря, че благоволихте да ме приемете на разговор.

Той разваля своята двуюмручна конструкция, протяга възлестия си показалец и натиска нещо като будилник, поставено срещу му.

— Имате точно четири минути — казва с толкова скърцащ глас, че тутакси съм обхванат от истеричното желание да погълна превантивно известно количество смазочно масло, за да не пипна подобен вокален синдром.

— Това е повече от достатъчно, господин Бергенс.

— Слушам ви.

— Няма да говоря пред свидетели — заявявам спокойно, посочвайки двамата биячи. — И добавям: — Без оръжие съм. Ако се опасявате от насилствено действие от моя страна, съгласен съм да ми вържат ръцете зад гърба. Това добре ли е?

Вместо отговор той прави знак на копоите си да се изметат, което и правят.

По навик се оглеждам за стол. Но се оказва, че в този „кабинет“ има само един: неговият. Тъй, като засега той му затапва задната дупка, примирявам се с положението си на вертикал, което положение ние, бъдещите безвъзвратни хоризонтали, никога не оценяваме достатъчно, докато е време. Така че, да си прав е всъщност цял лукс.

— Но кой сте вие прочее, та проявявате такава смелост? — пита ме корабовладелецът селянин в прекрасна мерена реч, на която и Юго би завидял.

Показвам му служебната си карта.

— Следствена процедура? — измърморва той по начин, по който дава да се разбере, че е вътре в тези неща.

— Частно проучване.

— Слушам ви.

— Искрено казано, господин Бергенс, случаят не засяга нито вас, нито мен. Поне пряко.

— Тогава какво правите тук?

— Сега ще стигнем и до това.

— Трябваше вече да сте в заключителната част на изложението си — отбелязва крушоидът с гласа си на трамвайна спирачка.

Мръсен тип! Хем смахнат, хем долен пършивец!

— Преди три дни в Амстердам се състоя едно съвещание на европейските министри на вътрешните работи. Съпругата на нашия представител е била отвлечена, докато е разглеждала „горещите“ улици на града. Операцията е била извършена, докато тя, бидейки сексуално много отворена, следователно и непредпазлива, е участвала в едно парти с щекотлив характер.

— Този тип женски аз ги наричам свине — отбелязва; кривогледият.

— Аз също, господин Бергенс, което доказва, че имаме известно сходство в преценките. Та това отвличане имало за цел да създаде условия за шантаж спрямо френския министър.

— Какъв шантаж? — пита фарисеят.

— Министърът не знае какъв, защото го е изпреварил, подавайки си оставката, след като искрено изложил в Елисейския дворец как стоят нещата.

— Това е опасно за жена му — изломотва Тебе-гледа-мене-вижда.

— Тъй като е човек на дълга преди всичко, поел е риска.

И ето че напръстниците са хвърлени, както казва шивачът ми.

Ханс Бергенс става, прави няколко крачки из обора и започва да пикае в тора^[4].

Оказва се възнисък, попрегърбен и някак си разкривен. Деликатно се приближавам до прозореца, чийто изглед е към пристанището, после хвърлям поглед на солника си. Ще трябва да се действа експресно, тъй като часът „Х“ наближава. Дано му е здрава простатата на корабовладелеца.

Слава богу, той скоро прибира маркуча си в дрипите, закопчава се (панталонът му е с копчета, не с цип) и се връща обратно към масата, като на минаване не пропуска да погали вола по задницата.

— Та казвахте, комисарю?

— Нашият министър, и тук вече навлизаме в поверителния сектор, принадлежи към една тайна и много силна във Франция организация, еквивалент на италианската мафия, за да ви стане по-ясно, която се казва „Група Можмигофаш“.

— Никога не съм чувал за нея.

— Което доказва до каква степен е тайна.

— Добре, после?

— После „Група Можмигофаш“ решила да се заеме с проблема на бившия министър, като намери и му върне разюзданата съпруга.

— И това какво ме засяга?

— Тези хора са избрали една важна личност в социално-икономическия живот на Амстердам, имам предвид вас, корабовладелеца номер едно на тази страна, и възнамеряват да я направят отговорна за живота на въпросната дама.

— Каква е тази басня?

— Това си е самата истина, господин Бергенс.

— Чиста лудост!

— И това е вярно.

— Какво търся аз в тази тъпа история? Всичко това не ме засяга! — извиква псевдопейзанът.

— Въпрос и констатация, които биха прозвучали не по-малко логично в устата на отвлечената жена към похитителите й. Тя е мръсница, разбира се, но невинна. Вие сте също невинен, но избран за жертва, господин Бергенс. Трябвало им е козел отпущения и решили от този обор да си го вземат.

Оня се стяга. Започва така настойчиво да ме фиксира, че за миг зъркелите му заемат нормално положение.

— Вие ли сте емисарят на тези негодяи?

Не ме обиждайте, господин Бергенс. Аз съм представител на френската полиция. От осведомители съм в течение на това, което се готви, и дойдох, за да ви предупредя официално.

— За какво ме предупреждавате, мошеник с мошеник? — избухва грозникът.

— За опасността, която е надвиснала над вас и вашето голямо предприятие. „Групата Можмигофаш“ не отстъпва пред нищо. Ако беди връхлетят първо вашите кораби и сетне семейството ви, това ще бъде твърде висока цена за живота на една дебела свиня, тъй или иначе, вече безполезна.

— Но аз какво мога да направя?

Вдигам рамене.

— Избирайки вас за целта си, „Групата Можмигофаш“ си е мислела, че с вашите широки връзки бихте могли да се намесите…

— Вън!

Няма нужда да ставам, тъй като съм си прав. С разперена длан хубавецът отривисто удря по един звънец. Горилите се връщат. Той им извиква на нидерландски да ме изхвърлят. Тъй като през цялото време са били в трепетно очакване на този момент и дори може би са палили свещи в коридора, молейки небето да ги дари с това щастие, те се нахвърлят върху мене.

В този миг се разнася неолитичен трясък. Поглеждам солника си. Матиас и Берю са с две минути закъснение от графика. Не е кой знае какво, но все пак дебелото ми черво беше започнало да проявява начални признаци на гърч.

Човечецът Бергенс първом се разскимтява като плъх, чиято опашка се е заклещила в мелничка за зеленчук, после става и започва да се мята във всички посоки.

Един от неговите скаути поглежда през прозореца към пристанището и тутакси обявява на холандски нещо, което загрявам и без субтитри, тъй като знам за какво става въпрос: — Това е „Каролина“!

Да внеса разяснение: „Каролина“ е малко товарно корабче на компания „Ханс Бергенс АД“, намиращо се на сух док за ремонт точно срещу сградата, където сме. Корабовладелецът се втурва напред. Поглежда. Обръща се.

— Вие! Това сте вие! — надава вой.

Тогава свети Антоний си придава възможно най-ангелския вид, онзи, който се изписва на лицето му, когато превежда през улицата немощни старици или пък когато предлага бонбонки на малки момиченца, без последните да са застрашени от изнасилване.

— Внимавайте какво говорите, господин Бергенс. Дойдох да ви предупредя, че опасност е надвиснала над вас и обкръжението Ви. Тази опасност започва да се реализирва, което доказва, че не съм се шегувал. Би трябвало да проявите благодарност към мен, вместо да се пенявите. Изрично ви казах: „Група Можмигофаш“ е много мощна организация. Ако г-жа Берюрие не бъде освободена в най-кратък срок, рискувате да имате сюрпризи с всичките си кораби, кръстосващи океаните! Аз ви казвам, вие решавате. Но не разчитайте повече на моята помощ: направих това, което ми диктуваше съвестта. Ред е на вашата да поеме щафетата.

Копоите отново понечват да ме сграбчат. Но тъй като съм ядосан, единият получава страховит ритник в макарата, а другият — чудовищен удар с глава в основата на носа, някъде там, където Лобзанг Рампа твърди, че имало трето око^[5].

Излизам гордо, без да си взема довиждане.

В момента, в който затварям вратата зад себе си, магарето се изпърдява. Приемам това като знак на одобрение.