Сан Антонио
Дерзайте, пичове! (3)

III

Начало на предприетото разследване по повод изчезването на г-жа Берюрие. Първи стъпки. Първи изводи. Първи маневри.

Знаейки, че ще го последвам, Дебелият ме чака на входа на Елисейския дворец и разговаря дружески с един постови, мязащ на чиновник. През това време шофьорът на министъра усърдно бърше колата.

Когато се показвам, Берюрие пъхва ръце в джобовете на панталона си и се спуска по стълбите със сгушена между раменете глава, досущ като водопроводчик на излизане от кръчма. Той свива към своята ексслужебна кола и подхвърля на шофьора:

— Спокойно си драпай ташаците, Жежен. Тази вечер ще имаш нов шеф. Аз върнах портфейла си. Шофьорът остава вцепенен от изненада. Негово величество изважда десница от джоба си и го пошляпва по бузата.

— Имаш си екстра бачкане, пич. Пази си го. Ако трябва да бъда искрен, адски ти завиждах, докат’ бях министър. Най-вече когато, след като на някой тъп банкет бях ял всякакви гнусотии, ти пристигаше отнякъде, оригвайки се на карантии и дреболийки, изпълвайки колата ми с божествено ухание. Хората не вярват, ама най-хубавото местенце не е това на министъра, а на шофьора на министъра.

Той му стисва лапата.

— Довиждане, аркадаш. Сега, след като принадлежим на една и съща социална класа, ще обърнем по едно, като се срещнем.

След тези му красиви думи ние напускаме Елисейския дворец на пръсти, както бе сторил и скъпият Жискар на края на мандатните си перипетии.

 

 

Дебелакът вдишва с пълни гърди наситения с автомобилна смрад парижки въздух и ми дума:

— Ако не беше грижата ми с Берта, щях да бъда щастлив като птичка. Свободен съм! Да знаеш само как тъпеех на всички тия министерски съвещания. Майката ми се разгонваше. Също както когато ходех на училище.

Избикаляме зида на казармата, за да стигнем до Шанз Елизе. Атмосферата околовръст е спокойна и отпусната.

След като крачим известно време, Дебелака ме пита: — И сега каква ще бъде жандармската тактактика, шефе?

Вярно е: пак съм му началник. Но всъщност той е ли още ченге? Министерският му портфейл не е ли елиминирал окончателно предишната му служба? Ще трябва да се провери.

— Преди всичко трябва да изчезнеш — препоръчвам му. — В никакъв случай не се връщай вкъщи. По този начин съвсем ще ги сбъркаш! Те са отвлекли съпругата на един министър, за да го изнудват. Да, но вече няма министър. Край, заместен от друг и изчезнал. Така тези тъпанари ще се озоват с ненужната им вече Кашалотка на ръце.

— Ми те ще я бастисат, ако вече не им служи за нищо!

— Пиано — пианисимо! Ти им показваш среден пръст, но правителството си остава. Сега вече те ще упражнят натиск именно върху му, като заплашат да публикуват снимките, които все пак го поставят в шибано положение. Жената на министъра в оставка, надяната в разгара на групов разгул от едно кересте, голямо като гигантска секвоя — това не е особено шик за управляващите. Представяш ли си как ще се развихри опозицията и ще се кефи по темата? Така че оттеглянето ти и красивите и трогателни изявления на президента по този повод, дори и да ги сложи в александрини^[1], ще смекчат обстоятелствата, но ще останат и още петна за почистване.

— Значи те няма да светят маслото на Берти преди края на преговорите?

— Такава разменна монета не се проиграва току-така, драги.

Ето ни под сенчестите корони на кестените. Дечица тичкат насам-натам под разсеяните погледи на португалски бавачки. В близост блуждае и един садист, криещ кой знае какво под широкото си пардесю. Неизменен Париж, мирен Париж!

— Имаш ли някакъв план, Сана?

— Разбира се.

— И като какъв е той?

— Като твоя собствен: да измъкнем Дундата от крушението й.

— А как ще се изхитрим да го сторим, щом като ми прекъсваш връзката с тия лешояди? Ако ги бяхме оставили да изконтактуват с мене, това можеше да ни осигури някаква следа.

— Ти да не ги мислиш за гламави? Преподобните братя от „Справедливост и братство“ са организирани и въоръжени!

— Позната ли е тази фирма?

— Никой не е и чувал за нея. Но какви ли не социални сдружения възникват в наши дни. Във всеки случай начинът, по който са действали, за да примамят булката ти и да я забъркат в най-епично разпътство, говори много за техничността им. Считам ги във висша степен оперативни.

— Та какъв е тогава планът ти?

— Отивам в Амстердам.

— Ама нали в писмото си казват, че тя вече не е в Холандия?

— Да си надничал из шлюзовете^[2] им, Шишо?

Дори тя самата да не е вече там, началото на следата е.

— А кое е началото на следата?

— Мястото, където се е състоял развратът, драги ми! Нали ми беше казал, че Дебеланата искала да посети улиците с курвите?

— Да, това й беше интересно. Защо?

— Ами не се съмнявай, че това е станало именно в „горещия“ квартал. На твоята кучка й се е прищяло да позяпа госпожичките във витринките и типовете, притичващи да ги шибат. Тогава вероятно някой хубавец й е предложил да влезе в ролята на конкурентка и тя го е последвала.

— От любопитство?

— Разбира се! Порочният живот на Амстердам! Организирано посещение! Това не е за изпускане, още повече ако потенциометърът, отбелязващ нагряването ти, е винаги на най-високата скала.

Шкембо се мръщи.

— Познавам квартала на уруспиите в Амстердам, голям е. Смяташ да тропаме от порта на порта ли? За нула време ще бъдем разконспирирани и заведени под номер.

— Има един елемент, който ще ни улесни работата.

— Какъв елемент?

— Разтвори хубавия си семеен албум, Шишо, и се вгледай в предпоследната снимка…

Той тутакси изпълнява.

— На нея съм.

— И какво виждаш?

— Казашкото яхване на гургулицата ми от типа с баобаба.

— И как по-точно се развива този боен епизод?

— Многообичната ми е на колене, а мръсникът й го е нахакал изотзад.

— Точно така: Какво още виждаш от артиста?

— Ташаците му. Приличат на два кози меха от по два литра единият.

— Продължаваш да си точен. А освен тези тулупи какво друго забелязваш?

Монументалният усилено се взира във фотоизображението.

— Сложил си е ръцете върху дирника й.

— Браво! Как ти изглеждат тези ръце?

— Странни.

— Знаеш ли защо са странни, господин бивши министре?

— Кажи го ти!

— Защото са ръце на джудже.

— На джудже?

— На джудже!

Той клати глава със скептичен вид.

— Искаш да ме накараш да повярвам, че едно джудже може да бъде толкова хуесто? Чудовищната гаубица, която моята клета Берта поема, да принадлежи на късак? Ти си се чалдисал!

— Съвсем не, Дембо. Тази работа веднага ми се наби в очи. Забележи закръглеността на тези ръце, извивката им, общия вид на пръстите. Впрочем природата често дава на джуджетата компенсация като тази в случая. Така че тук наистина се касае за гном. Ето кое ще улесни търсенията ни.

— Мислиш ли?

— Още повече, че някои подробности от интериора, в който е била реализирана тази малка документална серийка, всяват в мен убеждението, че това е станало в студиото на професионална курва от квартала с витринките.

— Сигурен ли си? — смотолевва нещастникът.

— Не, но го чувствам.

* * *

Тя носеше болеро от сребристо ламе, което като риба на слънце проблясваше под светлината на едно прожекторче. Долу беше облечена от няколко сантиметра връвчица, минаваща около кръста и между бедрата й. Щях вероятно да я намеря за секси, ако не беше невероятно пресиленото й курвенско изражение, което унищожаваше всякакъв чар в нея. Тази личност играеше мастийската си роля по-лошо, отколкото и в ням филм, където е било нужно да се преиграва, за да се компенсира липсата на словото.

Нещо в лицето й ми лъхаше на френско предградие — Париж, Лион, Марсилия? Имаше познатия жалък вид на определен тип проституиращи глупачки, които никога не представляват интерес. За да се продаваш, трябва да имаш поне малко психологически усет, а такъв по всяка вероятност липсваше на това момиче. Един ръкописен надпис в ъгъла на витрината, гласящ „Тук се говори френски“, потвърди впечатлението ми, че се касае за сънародничка.

Казах на Берю да ме чака, правейки се, че зяпам по витрините, и влязох в студиото на госпожичката.

Вътре вонеше на парфюм, ако можеше да бъде наречена парфюм острата стипчива миризма, която ме лъхна още от прага.

Един изглед на Айфеловата кула, нарисуван върху парче дърво, ме доубеди, че тази проститутка е made in France.

— Здрасти, моме! — казах весело.

Придръпвайки завесите, за да скрие от външния свят предстоящите ни свинщини, тя отвърна:

— Добър вечер, сладур. Значи си французин?

— Чиста проба.

Тя обърна лице към мен. Отблизо изглеждаше още по-глупава. Под пудрата и фон дьо тена върху лявата й буза личеше червеникав белег във формата на Швейцария. — Ама нали поне имаш флорини? — разтревожи се девойката. — Защото не взимам френски пари^[3].

Уверих я, че имам.

Тя побърза да ми съобщи различните си тарифи и аз й връчих изискуемата за едно духане сума. След като стисна мангизите в длан, тя изплака:

— Бъди мил, добави още нещичко отгоре!

Добряк, какъвто съм си, изпълних прошението й.

— Сигурно издържаш престаряла майка и невръстно детенце при бавачка — изхилих се аз.

— Откъде знаеш?

— Малко нещо ясновидец си падам.

Тя отиде и сложи парите в едно ковчеже, деликатно украсено с многоцветни мидени черупки, което засвири „Науру Birthday to You“, когато отвори капака му.

— А сега ще ми покажеш ли бижуто си, шушенце? — рече, връщайки се при мен.

Реших, че е прекалено тъпа дори за експресна свирка; такава крава може и десет години да го преживя в устата си, без да ми го вдигне. Не съм по интелектуалките опазил ме Бог^[4], но от празнотата ми се завива свят.

Казах й:

— Нека си поговорим малко преди това, притеснявам се.

Тя помръкна.

— Да си поговорим? Но това ще ти струва максимума! — възрази избраницата на сърцето ми. — Говоренето е твърде дълго, а аз нямам време за губене. Още повече, че е вечер. Сега са най-плодотворните часове. А аз съм много търсена, шушенце. От този момент до часа на затваряне мога десет тека да си осигуря.

Извадих още банкноти от джоба си.

— Не плачи, Нинет. Ето — за бедните.

Налапа въдицата. Погледът й блестеше като Шанз Елизе в коледна вечер. Надуши хубав чувал за отупване, от който с повече ловкост ще може да измъкне доста.

— За пръв път ли идваш да видиш момичетата на Амстердам? — попита тя.

— Не, случва ми се от време на време.

— Във внос-износа ли си?

— Именно.

— В какъв бранш?

— Дълбоко замразени кокошки.

— И идваш да се забавляваш в тая лайняна страна?

— Точно. — Изкисках се. — Последния път, като идвах да поеба насам, участвах във върховна групова веселба. Но не мога да намеря бутика. Тогава беше нощ и ме водеха приятели.

Тя се навъси при споменаването на омразната конкуренция. Фактът, че хваля достойнствата на друг ебодрум, я огорчаваше. Но така или иначе, трябваше да узная нещо.

— Да, имам колежки, които правят това — каза тя с неодобрителен тон.

Явно Нинетка беше против груповщината в леглото. Смяташе я за разюзданост, противоречаща на съвестта й, видите ли. Работеше със задник, но в нормите, допускани от морала, колкото и еластичен да е той.

Продължих:

— Беше ужасно родео. Представяш ли си: в този балет имаше едно джудже с хуй като на слона Джъмбо.

Тя възкликна:

— А, значи е било при оная мръсница Марика!

— Познаваш ли я?

— И още как. Една дрогирана до смърт, която върти далавера с вуйчо си Теди.

— Късачето и е вуйчо?

— Мда. Работил е в цирка. А когато племенницата му станала курва, направил комбина с нея. Техни клиенти са двойки или тежки педали, които не си поплюват. Разправят, че Теди имал епохален маркуч!

— Колосален!

Огорчената ми домакиня се впусна в жалби:

— Не играе честно, безсрамницата. Азиатка е по майка и нищо свято няма за нея. Знаеш ги тия хора! Опитахме се да се намесим, за да спрем нелоялната конкуренция, но тези мерзавци са защитени.

— От кого?

— От Синдиката.

— Какъв Синдикат?

Тя ме измери с поглед.

— Ти от небето ли си паднал? Наркосиндикатът, разбира се. Тук той е по-силен и от правителството.

— И къде се намира ебан — ателиенцето им?

— На стотина крачки оттук — като излезеш, улицата без тротоар вляво.

— Окей, мерси.

Надигнах се. Като разбра, че си тръгвам, мастията изпадна в транс.

— Какво? Ти ме оставяш, за да отидеш при тая курва^[5]! Ама ти си бил пълен педеруга! Абсолютен швестер! Искаш джуджето да те надене, а, гадинко? Педал нещастен!

Втурнах се навън, сподирян от ругатните й. Тя изскочи чак на улицата, като ме сочеше на минувачите и продължаваше да сипе върху ми всякакви нелицеприятности. В своята ярост ги крещеше на френски, така че с изключение на Дебелия никой не ги разбра.

* * *

Завесите на мис Марика бяха придърпани, когато стигнахме до „бутика“ й.

— И к’во ще чиним сега? — попита Берю, на когото междувременно успях да предам разговора със сънародничката ни в емиграция.

— Ще чакаме, докато таксито се освободи, драги. Не се виждам да разпитвам дама, чиято уста е пълна.

Закрачихме нагоре-надолу по щрасето в очакване съдържателката да затвори краката си, та да отвори заведението си.

Дундака се бе навъсил като небе пред буря.

— Не мисля, че текването ти да ме доведеш тук е сполучливо, Сана — изломоти той. — Губим си времето. Ако си бях останал вкъщи, ония да са се появили на хоризонта и досега да сме в контакт…

Като всички хора, които имат неприятности, той имаше нужда да си го изкара на някого; разбирах реакцията му. Другите са нашият единствено възможен отдушник, реципиентът на отрицателните ни емоции и причината за почти всичките ни беди. Само върху околните можем да стоварим вътрешните си конфликти.

— Слушай, пич — отроних. — Може да си прав, а може и да не си. Засега нямаме друг избор, освен да се впуснем по избрания път.

В мига, в който си овлажнявах устните, пресъхнали от тази сполучлива фраза, иззад пресечката се показа една личност, която накара всичките ми косми да настръхнат.

Джудже!

Истинско джудже.

Не беше по-високо от метър. Представляваше мъж, вече влизащ във възраст, с глава на нотариус и тяло като китайска заврънкулка. Приличаше на осмица поради извитите си ръце и крака. Осмица с глава.

Вървеше, поклащайки се, с вирната брадичка, в отчаяно усилие да спечели сантиметър-два. Намерих го за елегантно в добре скроения му пепитен костюм и черното му поло.

— Я виж какво се носи насам, Шишо!

Берюрие изцвили като разгонен еднорог, после изръмжа:

— Искаш да се обзаложиш, че това е придатъкът към хуището от снимката?

— Ready now! Остави ме да действам.

С решителен вид и както казва Азнавур в едно свое известно парче, „… увесил на лицето си усмивка…“, се запътих към дребосъка.

— Вие ли сте мистър Теди? — го попитах на английски. Джуджето носеше очила, което не беше в противоречие с ръста му; то ги намести на носа си, както правят всички цайсирани.

— Да, защо?

— Бих искал да поговоря с вас, мистър Теди. Аз съм френски кинорежисьор, а това е продуцентът ми мистър Монго. Много ни говориха за вас и се оказа, че можем да ви предложим главна роля в един филм, чието действие се развива в древен Рим.

Човекът в миниатюр се усмихна, поклати глава и ми протегна двадесет и пет сантиметровата си ръчица, завършваща с длан, която стиснах без голям ентусиазъм.

— Трябва да ви предупредя, че съм вариететен артист и никога не съм се занимавал с кино — заяви този достоен мъж.

— Това не е особено валидно обстоятелство, мистър Теди — отвърнах. — Всяко Нещо си има начало.

— Така е! — съгласи се той.

— Къде бихме могли да си поговорим спокойно, мистър Теди?

Той се поколеба.

— Живея тук — рече, посочвайки сградата, — в едно малко апартаментче, което споделям с племенницата си. Предупреждавам ви, че обстановката е скромна.

— Нямаме навика да подписваме договори в палати, мистър Теди — отвърнах му, като се стараех в същото време да изглеждам по-малко висок, за да го предразположа.

И той ни въведе в тази постройка от седемнадесети век, в която страдалческа Холандия идваше да се чифтосва. Точно в този момент клиентът на госпожица Марика тропаше по райските врати^[6], надавайки писъци на заклано прасе и изплювайки на белия и преситен свят няколко стотни от литъра семе, което при добра воля можеше да послужи за продължението на рода човешки и цялата му глупост.

Изкачихме се по едно каменно стълбище, което ни отведе до първия етаж, обитаван от джуджето и племенницата му. В жилището цареше бъркотия; очевидно Марика не се занимаваше с домакинство. Продаваше задницата си и се дрогираше — в това се ограничаваха дейностите й. А и на джуджето май не му пукаше от това.

То махна от канапето купчинка женски парцалки и ги сложи на земята; после освободи един фотьойл от мръсното бельо, което го задръстваше, и ни покани да седнем. Мястото миришеше на бира, на хаш, на лоша кухня и на хронично, още по-лошо храносмилане.

По време на изкачването ни по стълбите бях успял да разкажа на гнома един симпатичен малък сценарий, в който на него му беше отредена ролята на церемониалмайстор по удоволствията в двора на Страдиварий Велики. Той щеше да организира плътските развлечения, включително и да „загрява“ девици, подготвяйки ги за императорския кур. Дребосъкът ме увери, че тази роля напълно му подхождала.

Той несъмнено се виждаше вече загърнат в пеплум, между чиито брокатови дипли външният му апендикс се ветрее, придавайки тайнствено величие на мраморните колони околовръст.

След като седнахме, той извади бутилка аквавит заедно с три съмнителни чаши, които напълни догоре и ни ги подаде.

Тогава Берюрие взе думата. До този момент ме бе оставил да маневрирам, без гък да каже, но в края на краищата езикът го засърбя.

— Виж к’во, драги — обади се той, — нищо не загрях от локумите, дето ги разтегна пред туй артезианско цукало, щото може и свободно да говоря английски, но не го схващам съвсем. Тъй че май трябва да пуснем видеото. Само като си помисля, че тоз получовек е нахендрил на моята Бертичка палката си на специална барета, иде ми да го пречукам.

— Задръж, мой човек.

Берю пресуши на един дъх чашата си.

— Имаш ли в себе си снимка на женицата си? — го попитах.

— И още как.

— Дай я!

От един отвратителен омазнен портфейл приятелят ми извади гланциран правоъгълник, на който фигурираше образът на половинката му в процес на разправа с една наденичка.

— Спомен от почивката ни на Балеарските острови изкоментира симпатягата.

В кадъра Б.Б. с доволна физиономия бе разтворила широко уста, в която потъваше въпросната плячка. На лицето и се бе запечатало такова щастие, че мъжът и не издържа и се разрида.

Показах на джуджето изображението, като същевременно го пронизах с лазерен поглед, защото от израза му щяха да зависят много неща. Трябваше да бъде проникнат рентгеново до дъно. А той все още бе далеч от реалното положение на нещата и лелееше мечтания в техниколор на широк екран.

— Това е дамата, която ни спомена за вас. Взе снимката и я погледна.

Хоп! Това е. За част от секундата издаде вътрешното си сапикасване. Изведнъж спря да се усмихва. Поклати глава и доби неразбиращ вид.

— Не я познавам!

Вместо отговор извадих друга снимка от джоба си. Онази, на която той опъваше Берта.

— Но все пак това тук сте вие!

Пак се вгледа. Но този път погледът му издаваше напрежение и един куп опасения. Падаше отвисоко мъникът. Край със суперпродукцията. Беше се хванал като плъх.

— Вие се шегувате!

— Ни най-малко.

Взех дясната му ръчица и я сравних с онази, дето се бе захванала за внушителната задница на г-жа Берюрие.

— Очевидно е, мистър Теди, нали?

Иззех му двете снимки.

Той беше неуверен, изплашен и напрегнат, неразбиращ какво всъщност целя, но и вече знаещ, че каквото и да е то, не е много добро за буржоазния му покой.

А Берюрие подхранваше тревогата му с убийствени погледи. Още повече, че от него на талази се излъчваше омраза, която ситният долавяше прекрасно.

С удоволствие оставих тишината да цари. Нищо не подготвя по-добре за изповеди един тревожен човек от това да го оставиш малко да се погърчи в атмосфера, пропита от чувството за надвиснало бедствие.

По време на мъчителната пауза с малки глътки на червеношийка си пийвах от чашката с аквавит.

Джуджето свали цайсите си и започна да ги бърше с носната си кърпичка. То отчаяно се опитваше да си придаде безгрижен вид, но не успяваше. После ги намести отново на обонятелния си орган и прошепна:

— Какво по-точно искате?

— Какво пита? — намеси се Берю.

— Пита какво искаме.

— Хубаво въпросче — изръмжа Громила. — Поосветли го малко и след туй му кажи, че ако не отговаря прилежно, ще упражня върху личността му психологически натиск, както му викат в професионалните ни наръчници.

Размахах снимката с надупената пред патицата на джуджето Берта.

— Кой правеше снимките по време на тази деликатна маневра?

— Племенницата ми. Извадих и останалите снимки. На една от тях се виждаше част от бедрото на втора жена.

— Лъжете. Племенницата ви е участвала в забавата.

— Ебава ли се с теб? — чу се ръмженето на Берю.

— Нещо такова.

— Писна ми. Остави ме да го пообработя. Когато свърша, ще е пораснал с петдесет сантиметра.

И Берюрие напусна фотьойла си, за да отиде да вземе една табуретка от кухненския бокс. Той я сложи под полилея с висулки, окачен за една кука на тавана. Със силно и рязко движение откъсна полилея, който падна с трясък и се изпочупи.

Тогава Величавия измъкна от джоба си чифт белезници, от които никога не се бе разделял и по време на министерския си мандат. После закачи единия белезник на куката, взе джуджето, вдигна го и му захвана лявата ръка с другия белезник. После го пусна и то увисна във въздуха на около метър от пода.

— Остава да чакаме да се разбъбри — обяви Александър-Беноа.

Той свали сакото си, метна го на облегалката на един стол и се върна в креслото си, след като пътем пресуши на един дъх бутилката с аквавит.

С изкривено от болка лице джуджето висеше като прилеп. Видът на злочестото създание, гърчещо се във въздуха, ме изпълваше с чувство на срам. Не се наложи то да ме терзае дълго, тъй като някой подраска на вратата. Отидох да отворя и видях срещу себе си едно момиче от азиатски тип, малко или повече облечено в черно кимоно на жълти листа. Племенницата! Трясъкът от счупването на полилея бе привлякъл вниманието й. Виждайки ме, тя разтвори, доколкото можа, дръпнатите си очи. После през рамото ми забеляза висящия си вуйчо.

— Влезте, Марика — рекох й, хващайки я за ръката. И така в стаята се оказахме четирима.

 

 

Тя беше тотално друсана, миличката, което не и попречи да си даде сметка за усложнената ситуация.

Вуйчото хленчеше жаловито. Сегиз-тогиз Берю го побутваше, та да се люлее.

Рефлексите на момата бяха позабавени от дрогата, така че и беше нужно известно време за окопитване, докато се хвърли към прозореца, викайки за помощ. Бидейки нащрек, Дебелият я спря със силен шут, който я накара да млъкне. После той сграби курвата и я замъкна към банята. Оставих този опечален съпруг, опитващ се да намери скъпата си половинка (която без много усилия би могла да състави и две отделни цели), да се справя сам.

— Освободете ме! — примоли се джуджето. — Не мога повече.

— Охотно ще го направя, след като ми кажете какво се е случило с тази дебела дама, скъпи Теди.

От безпощадно държаната под носа му снимка трябваше вече да му се повръща.

Той изскимтя:

— Не зная. Отведоха я.

— Кой я отведе?

— Хората от Синдиката.

— Имената им?

— Не ги зная!

— Ще почакаме, докато си ги спомните.

Колкото, за да го деморализирам напълно, го оставих и отидох да видя как Берю изживява новата си идилия с Марика.

Добре си прекарваха. Той я бе завързал с парчета от кимоното й, което бе накъсал, и сега тъкмо я слагаше във ваната.

Непроницаем, сигурен и точен, с ужасяващо спокойствие той отвори докрай двата крана.

— Разпитвай я, разпитвай я! — подкани ме той. — Все един от двамата ще изплюе камъчето, ако не иска да пукне.

Омразата го правеше жесток. Но тя даде своите плодове.

И единият, и другият проговориха почти едновременно, ясно и високо.

Това, което разказа всеки от тях поотделно, съвпадаше.

Оставихме ги, след като ги накарахме да изпият по една бутилка аквавит на глава, така че да излязат извън строя за няколко часа.