Сан Антонио
Дерзайте, пичове! (2)

II

Голготата на един министър и тревогата на режима, комуто той служи с цялата си преданост. Патетичен апел към преименития и винаги надървен комисар Сан Антонио.

Екселенцът ми бе насрочил среща във „Фенфен“, малко кръчме в квартал Гоблен, завряно в една уличка, ухаеща на мокри въглища и прясна боя. Бяхме свикнали да го посещаваме преди години по времето на професионалните ни дебюти. То всъщност представляваше пивничка от всичко на всичко шест маси и един тезгях с покритие от истински обработен цинк. Кафеникавите стени потъмняваха от година на година като лайна на пияница и няколкото трофеи от неизвестни гимнастически дружества, които ги украсяваха, потъваха в техния фон. Един трикольорен флаг със златна сигла по средата даваше погрешна представа за френското знаме. Ако му вярваше човек, можеше да си помисли, че вместо синьо, бяло, червено, цветовете ни са виолетово, жълто, кафяво. Съдържател на кокетното заведение беше бай Фенфен, който на седемдесет и пет лазарника горе-долу се крепеше. Той беше червендалест и ходеше неизменно облечен в работническосини дрехи. Панталонът му, ризата му, престилката му на виночерпец и набъбналите на носа му кръвоносни съдове бяха еднакво наситеносини, както и долната част на галския му мустак, често потапян в червено вино. Зад тезгяха, където той стоеше, имаше кухня, голяма като тази на самолет F-4 и отделена от заличката с една опушена стъклена преграда, зад която се виждаше щурането на Рирет, душеприказчицата на стария — куца дебелана, надарена с най-огромните гърди на тринадесети арондисман.

Тази персона от савойски произход готвеше малки селски манджи, богати на холестерол, но особено вкусни за хора, имащи слабост към дреболиите, карантиите, огретена със сметана по дофински, къдравите салати с парченца препечен хляб, яйца и сланинки.

В тази пиеса от три персонажа ролята на сервитьорката се изпълняваше от нещо, напомнящо страдалката Козета. Тя трябва да беше към четиридесетака, но изглеждаше на двадесет, толкова бе рахитична. Клиентите й бяха турили прозвището „Цвете на мизерията“, защото колкото и да търсеше човек, нямаше начин да се сети за нещо по-подходящо. Тя обслужваше бързо и безшумно. Всеки път, когато минеше с претоварени ръце край тезгяха, Фенфен я подплясваше по задника, изръмжавайки:

— И това да го позапълниш, че си като комар.

Тогава дебелата Рирет, която не изпускаше нищо, измучаваше откъм печката:

— Хей, долу кунките, шефе! Не се залисвай!

Единствено Цвете на мизерията мълчеше — пасивна, примирена и безполова отгоре на всичко.

 

 

Десет минути вече кибича пред един ликьор от касис — задължителния аперитив при Фенфен. Той самият много се е променил от времето, когато го посещавахме в бърлогата му. А и мен трудно позна. Но щом загря кой съм, жълто-черна усмивка цъфна под мустака му.

— Здрасти, още ли си при ченгетата?

Фенфен май не чете нищо друго, освен вестник „Вино и мезета“. А с големите социални движения, победите и подвизите е готов да си избърше гъза.

Гласните му струни, къпани редовно с ронско вино, са направили гласа му по-грачещ. Всяка фраза, произнесена от него, напомня чуващия се начесто от кухнята съсък от съприкосновението на прясно обелените картофи с кипящото олио.

Направих му пестеливо резюме на професионалния си живот. Преди да съм стигнал до условния край на разказа си, той ме прекъсна:

— А приятелят ти, оня грамадния дебелак?

— Ще го видите, тъкмо с него имам среща.

— И той ли е станал комисар?

— Не. Министър.

— Брех, да му се не види!

Фенфен не беше впечатлен. Нищо не можеше да породи вълнение у него, освен някое лошо бутилирано вино или пък данъчна проверка. Не излизаше никога и се питах дали от подписването на примирието насам изобщо му се е случвало да прекрачи прага на кръчмата си, за да се озове навън.

Гледам го как си налива чаша червено и го гаврътва експресно с лакът, вдигнат над височината на ухото, с щръкнало малко пръстче и замрежен от екстаза поглед. Долната му устна обира щателно живителната влага, останала от еликсира по мустака му. След това примлясва с език и изплаква чашата под чешмата. В края на краищата, сънароднико мой Гастон, не е ли именно това щастието? Едно затворено и максимално ограничено съществувание, една малка работица без много движение, едно умерено, но постоянно състояние на алкохолно опиянение, един поднесен на тепсия задник… Животът на Фенфен си тече като една непрекъсната върволица от клиенти и снабдители. Той царува над своята империя от четиридесет квадратни метра като сигурен в своето всемогъщие властелин. Да вдигне мимоходом полата на леля Рирет, чието изобилие откъм плът му се нрави, да поопипа сластолюбиво Цвете на мизерията, колкото да извика мимолетно спомена за перверзните млади години, да посръбва винцето си от сутрин до вечер, през нощта да преброи приходите си, а на утрото — пак същият ден, не друг, както си въобразяват глупаците, съвсем същият, програмиран до минута, със същите усещания, същите звуци, същите миризми… Хич не го е еня за времето Фенфен. Сезоните са грижа на другите. При него няма пролет, нито зима.

* * *

Това, което ме озадачава, е причината, подтикнала г-н министъра да ми тупне рандеву в такова сбутано място. Носталгия по миналото? Стремеж към дискретност? Сержант Поалала, неговата дясна ръка в министерството, ме събуди рано заранта.

— Комисарю, моля за звинение за шиб… пардон, за неподходящия час, в който ви звъня, ама го правя по нареждане на Бер… тоест на гос’ин министъра, който желае да се срещнете по обед във „Фенфен“ — квартал Гоблен, за нещо си от крайна спешност. Гос’ин министърът преди малко ми се обади от Амстердам, където отиде заради международната конференция на Интерпул. Каза, че много разчита да се отзовете.

 

 

Чакам. Часовникът ми сочи дванадесет и половина. Наченал съм втория си касисов ликьор. Една голяма и гадна преяла муха пристига откъм кухнята и току се опитва да ме ухажва. Правя й знак, че не съм свободен. Тогава тя се прехвърля на един бояджия, яко плюскащ на масата в дъното. В този момент на щрасето отекват серия експлозии, напомнящи мощни пръдни: Пред кръчмата спират двама мотоциклетисти с дълги бели ръкавици. Зад тях паркира една черна „СХ“… От нея слиза г-н министърът. Той поглежда през вратата на кръчмата, вижда ме и казва на шофьора си:

— Мда, тукичка е. Ще дойдете да ме вземете точно след един час. Ясно?

И тръгва към мен коремест, бърнест, угрижен, със сбърчено като акордеон чело и бягащи очи.

Бай Фенфен понечва да се завтече за обичайните приветствия, но с едно движение на ръката Екселенцът го блокира зад тезгяха.

— Без излияния, Фенфен, тук съм инкогнито.

После ми стисва ръката и сяда срещу мен. Изражението на лицето му ме тревожи. Очите му като че ли са навлажнени, а брадичката му трепери.

Слагам ръката си върху неговата.

— Какво ти става, Шишо? Изглеждаш като Наполеон при Березина.

— Аз съм си при Березина — потвърждава той, след което закрива зурлата си с огромните си ръчища и се разревава неудържимо.

Никога не съм го виждал да плаче така този мой сладък дундьо! Направо детска скръб. Започва да хълца. Бай Фенфен чевръсто се спуска и му подава един двоен касисов ликьор.

— Ха бързо пийнете това, гос’ин Берюрие.

Негово величество разтваря пръсти, забелязва чашата, сграбчва я и залпово я пресушава през завесата си от сълзи.

— Ще ви донеса още една — решава Фенфен. — Колкото да ви навие пружината.

— Цвете на мизерията, за Бога, донеси листа на господата, та да могат да си изберат между панираната наденица и кървавицата с ябълки.

Добре се справя Фенфен. Тази му намеса като че ли поразрежда атмосферата. Александър-Беноа се отърсва и, види се, започва да се окопитва. И тъй като Фенфен е на услугите ни, вземат ни поръчката. След салатата със сланинки се спирам на кървавицата. А Берю решава между двете да хапне и наденица. А после ще последват пивко десертно вино и „пияни“ круши. Цикълът ще приключим с божоле.

Фенфен шета усърдно. Цвете на мизерията поднася наденичките. Самата тя, клетата, мирише на гранясало, а муцуната й напомня ужасна маска от нощно празнуване на Вси светии.

— Та какво разправяше, Шишо?

Г-н министърът не се засяга от фамилиарниченето ми.

— Така, както ме виждаш, съм в абсолютна агония! — начева той и току напъхва в пастта си три парчета наведнъж с явната цел да улесни говора си. — Отидох на конференцията…

— На Интерпол, знам.

— Моята Берта поиска да се замъкне с мен като туристка, за да поразгледа града, докато аз си губя времето да се разправям с всички ония заплеси. Та я пуснах да пасе на воля, след като й записах адреса на хотела, където трябваше да отседнем. Денят премина в банкети, речи и всякакви бръщолевения… През цялото време си спях като бебенце, щото къде да си завра новите техники и методи на ония гламавци, а? Аз си имам мои такива и ти ги знаеш. Вечерта най-после се откопчвам и си отивам в хотела. А Берта я няма там. Вместо нея — едно писъмце и албумче със снимки. Ето бележката.

Той изважда от джоба си едно поизмачкано правоъгълно картонче и ми го подава.

Задълбочавам се в четене.

Екселенц,

Не чакайте съпругата си, тъй като ние я отвлякохме и тя вече не се намира на холандска територия.

Приложеният към настоящото албум показва, че тя е темпераментна, ако евентуално не знаете това.

А ако не се съгласите с условията, които ще ви съобщим по-късно, ще изпратим копия от тези снимки в Елисейския дворец и на всички големи френски и международни ежедневници.

Това на първо време.

А на второ ще видим сметката на шармантната Ви жена.

Надяваме се да не бъдем принудени да стигаме до там, затова разчитаме на Вашето мълчание и Вашето сътрудничество.

Ще влезем в контакт с Вас още щом се завърнете във Франция.

Приемете, Екселенц, нашите най-искрени пожелания.

Движение „Справедливост и братство“

С безстрастно изражение на лицето връщам на Берюрие картончето.

— Даваш ли си сметка? — мърмори Дебелака. — За какво човек да се възкачва на почетните места, ако това ще му струва толкова скъпо? Аз — вдовец! Представяш ли си? И то не вдовец, на когото и да е, а вдовец на Берта! Каква жена! Ето, гледай, виж, моля ти се, колко е хубава!

И от кожената си папка за документи той изважда един фотоалбум, за който се догаждам, че е упоменатият в писмото.

Разтварям го и бивам обхванат от зашеметение. Фотографиите (цветни, моля ви се) представляват рядка документация относно начините, по които Кашалотката се оножда. Всичко е заснето в прогресия. Тръгва се от дискретното й бонбоненорозово костюмче, а след две пози то е вече свалено. Нещата, изглежда, са се развивали доста бързо, защото никъде междувременно не се мярка бельо — сутиен, гащи, а още по-малко комбинезон. И ето я Берта по организъм, и по-точно — по космат организъм, тъй като Бог, а вече и аз знаем, че растителността по него е впечатляваща! Нейната анатомия направо покрусява. Циците заедно с двете половини на задника й приличат на четири торби с брашно, окачени на варел. А самите им зърна напомнят външни метални топки на врата. Що се отнася до търбуха й, той щеше да виси, ако не беше толкова голям. Но свръхобемът му създава илюзия за стегнатост.

Обръщам на следващата страница. Тук става интересно. Берта е навряла глава в копчелъка на един господин, чиято физиономия не се вижда. По-нататък тя честно е извадила шланга му и му прилага едно контролирано фелацио, за да го докара до достоен завършек.

Но какво става на следващия кадър? Какво е това феноменално, неописуемо, виолетово нещо, което навлиза в полезрението? Възможно ли е да е?… Ами да, драги ми земляци! Членът на века! Неизказан, непредвидим и непредсказуем! Готов експонат за музея! Ракета-преследвач! Вече прекрачваме прага и навлизаме в областта на ирационалното! The monster!

Какво ще стане сега? За какво служи един тъй извънмерен атрибут? Може ли изобщо да бъде употребен? Какво предназначение да му бъде намерено? Къде да бъде сложен?

Следваща фотография: Берта отговаря на последния ми въпрос. Значи това било възможно!

Следейки в обратен ред етапите, Дебелака ми посочва фотоизображението на изнасянето в орбита.

— Само Берта е способна да поеме толкоз грамадно кересте! — заявява той простичко с едва сдържана гордост. — Странноприемница като нейната няма друга на света. Може да я конкурира само някое фериботно пристанище^[1].

Остават ми още четири снимки за разглеждане. Те се оказват такива, че биха тласнали и най-целомъдрения църковен отец към проклятие и погибел. Бидейки, разбира се, галски автор, но не и разпътен, аз ще се въздържа от описанието им. Знай само, клети читателю (или „лко“), че на тях се виждат четири броя действащи лица в толкова развратни пози, че ако ти го бях разказал, щеше да прелистваш останалите страници на тази книга само с една ръка^[2].

Интересно е за отбелязване, че от четирите протагонисти единствено Берта Берюрие показва лицето си, докато другите се задоволяват да обръщат към обектива частите от себе си, които обикновено е прието да бъдат държани в сянка.

Донасяйки салатата със сланинки, Цвете на мизерията механично поглежда през рамото ми и се разтреперва.

— К’ва отврат! — възкликва тя.

А аз запазвам възклицанието й като заключение и затварям албума.

Дебелакът връща в папката доказателствения материал.

— Това все пак ще ми остане кат’ спомен, ако се случи нещо с Берти — въздъхва този свят човек.

* * *

Предполагам, че щом моят стар другар по подвизи ме е потърсил на пожар, то е, защото се нуждае от помощта ми. Добре би било аз да взема инициативата. Той е само министър, докато аз съм комисар. Тоест аз разполагам с по-ефективни начини на действие и с по-голяма свобода.

— Кога се завърна от Амстердам?

— Може да се каже, че току-що слизам от самолета.

— Значи още не са влезли в контакт с теб.

— Още не.

— И от снощи никакъв опит ли не си правил в Холандия да си възвърнеш твоичката?

— Какъв опит искаш да съм правил сред целия онзи бардак с дипломантични задници? Какво можех да направя, заобиколен отвсякъде с люде от протокола лепкави като мухи-лайнарки, с досадници от охраната, без да броим и готините пички, осигурени от комитета по празнуванията? И не забравяй, че животът на Берти е в опасност. Една погрешна маневра и ето ми я бедничката с костилчица в куфелницата. Та я по-кротко конете! В тая афера, пич, трябва да се върви по еспадрили! С една дума, сетих се за твоя милост. Рекох си: „Само моичкият Сана ще ме измъкне от тая каша.“

— Благодаря ви за доверието, господин министър.

Преди да отговори, той натиква в пастта си една бала салата, за да си прочисти гърлото.

— Остави това. Може и да съм се покатерил по социалното стълбище, но все още знам къде са истинските ми авери!

Той дъвче, гълта, полива, преглъща.

Фенфен продължава да отпива зад тезгяха си, опипвайки постните природни дадености на Цвете на мизерията при всяко нейно минаване. И леля Рирет също така, досущ като някое божество на плюскането продължава да подвиква сред облак мазни изпарения.

Малко по малко около съседните маси са насядали неколцина от обичайните посетители. Чува се тихо жужене. Уханието на разтопено масло в съчетание с чувственото ехо от миротворната работа на коремите, ни обвиват като топъл пеньоар на баклавички.

К’во мислиш, че ще искат, а? — пита Берю. — Нямам мангизи. Само три-четири стотака в ДСК.

— Не искат да те цицат, Шишо. На друг терен стоят нещата.

— Какъв?

— Още не зная, но ти ще го узнаеш преди края на деня.

— Какво би направил на мое място?

— Бих започнал от това, да си подам оставката.

Той се стряска.

— Не отиваш ли твърде далеч?

— Помисли сам: като изоставиш министерските си функции, ти ще се окажеш в невъзможност да изпълниш каквито и да било техни искания.

— Да, и за да си отмъстят, те ще изпратят снимките на президента и на вестниците и ще бастисат милата ми кукличка.

— Ако ги разпространят, това ще бъдат снимки, които вече не касаят съпруга на министър, а съпруга на ексминистър. Твоята незабавна оставка още сега ще направи така, че шокът да бъде по-малък, доста по-малък — ще предвариш скандала, разбираш ли? Само че не трябва да губиш нито секунда!

— А ако светят маслото на Дундата?

Вдигам рамене.

— В това се състои и рискът, но те питам Александър-Беноа: ако тези хора изискат от теб някакво опорочаване на министерската ти функция, склонен ли си да се съгласиш, за да спасиш живота на жена си?

Тук добре натоварената му вилица бавно се отпуска върху чинията. Той се замисля.

— Добре знаеш, че ние от рода Берюрие сме твърде алтави, за да бъдем лишени от чувството за дълг. Трепят ни при Вердюн^[3], никога не ловуваме без разрешително, плащаме си всички данъци, а когато някой се дави, скачаме да го спасяваме, без да знаем да плуваме. Та значи не може и дума да става да се поддам на мерзки машинации, дори и да нарежат драгоценната ми Берта на търкалета.

Всичко това той изрича с твърдост в гласа, без излишно тремоло.

Потупвам десницата му.

— Тогава прави каквото ти казвам!

Той поклаща благородната си и оплескана с червено вино физиомутра.

— И все пак ме свива джигерът от мисълта да тегля шута на министерския портфейл.

— Известно ти е, че така или иначе, този портфейл е нещо преходно. Важното е, че си го искал и че въобще си го имал, а иначе той си остава един миг на фалшива слава без устойчивост и бъдеще. Докоснал си се до почестите. Браво. А сега е време да се събудиш.

Черната кохорта от тежки мисли е разбита точно навреме от поднесената му цвъркаща наденичка.

 

 

С рязко и сухо движение президентът затваря албума и го бутва далеч от себе си, сякаш излъчва непоносими миазми, сетне със сплетени пръсти на дланите и вторачен взор се вглъбява в размисъл. Ние, естествено, сме изпълнени с респект към неговата медитация. Вие самите бихте ли погъделичкали един замислен президент под мишницата?

Към края на умозрителната си траектория той се сепва и се отърсва като при звъна на будилник.

— Това, което най-много ме впечатлява в цялата тази история — начева именитият мъж, — е обилната окосменост на госпожа Берюрие, драги ми министре. Преди време в студентските години ми се е случвало да обърна по гръб някоя и друга космата самка, но никоя от тях не е имала чак толкова много вълна.

После този куртоазен мъж отново придърпва към себе си албума, отваря го на една красноречива страница и след кратък миг съзерцание попитва:

— Никога ли не е опитвала да пооскубе туй-онуй?

— Не беше нужно да се подлага на такива рискове, г’син президент — отвръща Берю. — Щото, знаете ли, ожених се за нея именно заради тази й черна вълна. Космите някак си ми въздействат на сетивата, това става на животинско ниво. Ако щете вярвайте ми, ама веднъж ми се случи да бъда в невъзможност да надена една полякиня, щот’ се оказа, че си е обръснала престилката. А аз, кат’ видя плешива слива, и ми пада! Не ми разправяйте, президенте, че шунда като тази на Берта не ви раздвижва кръвта! Само вижте каква морава! Тръгва й от пъпа, та се спуска чак до средата на балдърите! И това ако не е пищност, здраве му кажете! Когат’ я обработвате с език, имате чувството, че се целувате уста в уста с Карл Маркс! Ако успеем да си върнем това съкровище, на четири очи ще ви покажа всичко, което тук виждате само на снимка, защот’ снимката си е снимка, не мож’ пипна както трябва, остава си гладко. Като се разхождате из гъсталаците на Берта, се чувствате като Рамбо във виетнамската джунгла: труднопроходими са и веднага пак се затварят, щом минете. Там има косми, коит’ жестоко се накъдрят, ако времето ще се променя. Имало е случаи, когато е трябвало да проправям път с ножици, та да може Великия змей да мине през дебрите, без да си ощави люспите. Не съм аз, г’син президент, който ще ви учи, ала пичият косъм си е коварно нещо. Винаги може да ви създаде проблеми, ако попадне в устата ви. Случвало ли ви се е да произнасяте реч с косъм между зъбите, г’син президент? Имате по-скоро редки зъби, та би трябвало честичко да ви се случва. Така, както са ви разположени, са си направо като гребло. Ако кажете, че това не ви е сполетявало, няма да ви повярвам. Ето, спомням си, че веднъж ви гледах да говорите по телевизията. През цялото време току прекарвахте език по зъбите си. И си рекох: „Тоз човек само пичи косъм го дразни и той не смогва да се отърве от него.“

Президентът се усмихва носталгично.

— Забавен сте, Берюрие, и мисля, че ще ми липсвате, а не са много хората, които ми липсват.

Натиска един звънец. Появява се секретарка.

— Кажете на Бажазе да дойде! — й нарежда Монарха^[4].

Почти веднага неговият съветник-солташак се представя. Вече съм го споменавал в една от предишните си книги, не си спомням точно коя, но е достатъчно да ги прочетете всичките. Хубави са. Само ще ви напомня, че тоя тип е интелектуалец до мозъка на костите си. Суперинтелект в човешко тяло. Не е нужно да се напъваш, той мисли вместо теб.

Той ни отправя хилава усмивка, намирайки, че подобно хабене на енергия е излишно. На това човече материалните неща му пречат. Кльопането, ебането, къртенето са задължения, които го объркват и дразнят. Преди да стане държавен оракул, се е отегчавал в обществени дейности. Понастоящем за предполагаем седемгодишен срок той седи в кабинет и мисли от цялата си душа. Нещо като свободен мислител. От време на време президентът го вика, за да му поиска умствено съдействие по един или друг повод. Бажазе му го оказва, после се връща в кабинета си и продължава да мисли. Всеки ден към обед му занасят една препълнена с храна чиния, чието съдържание той далеч невинаги консумира, тъй като твърде много мисли, за да мисли за ядене. Отсъстващ поради свръхмисловност! Няма ме, следователно мисля^[5]! Точно обратното на всички нас.

Такъв си е Бажазе.

Президентът се обръща към мен.

— Резюмирайте накратко ситуацията, без да давате личните си заключения, комисарю.

Бидейки по природа изпълнителен, изпълнявам. Като голям икономист на думите, възпроизвеждам събитията по възможно най-експедитивния начин: Дебелакът заминава за седалището на Интерпол в Амстердам. Благоверната му е настояла да го придружи. Някой я сваля и я замесва в групов секс, после я отвлича. Получават се писмо и албум.

Бажазе подсмърква на два пъти, за да ми покаже, че следи изложението. После, след като хвърля бегъл поглед на писмото, разлиства набързо албума, без да се спира специално, където и да било, демонстрирайки абсолютно безразличие както към косматото междукрачие на Берта, така и към гъливеровския член на единия от двамината действащи самци.

С показалец той намества кръглите си очила на хребета на носа си. Очите му гледат неопределено зад дебелите стъкла. Приличат на две заинтригувани от илюминаторите на батискаф риби от топлите морета.

— Каква тактика да се възприеме при такава ситуация, Бажазе^[6]? — пита президентът, почуквайки с нокти по зъбите си.

— Незабавно отстраняване на г-н министъра от министерския му пост — заявява Бажазе със спокойния си и равен глас. — След което г-н министърът отива за няколко дни в някой почивен дом, така че никой да няма достъп до него. А вие, господин президент, правите едно изявление пред медиите в смисъл, че вашият министър не е допуснал професионална простъпка, а че определена личност от антуража му има поведение, несъвместимо с неговия статут. Това е всичко. Сухо и кратко! Да почувстват гнева и възмущението Ви!

Отново се възцарява тишина.

— Ами честта ми? — отронва, заеквайки, Мамута.

Безмилостен, Бажазе слага длан върху албума, като че се готви да положи клетва върху Библия.

— Тя е погребана тук, господин министър! — отвръща нежно той.

Обаждам се аз:

— Мислех си, че оставката на Берюрие…

— Тя не е достатъчна, твърде е cool, драги комисарю. Една оставка е нещо компромисно, несериозна работа. Само уволнението ще бъде ефикасно и ефектно.

Президентът приглажда косите по неоценимите си слепоочия. Бажазе вече се е замислил над нещо друго. Харесвам го този тип. Подушвам в него един свят, който бих искал да посетя.

— Благодаря ти. Бажазе — тихо казва Великия водител на нацията.

С лек поклон Бажазе се оттегля.

— Ако позволите, господин президент — вметвам аз, — ще ви напомня, че Берюрие дойде спонтанно да ви разкрие тази афера. Той можеше да изчака, да лавира с тези хора, да се опита да се измъкне без много щети от тази клопка.

— Оценявам това — заявява Императора. — То доказва, че съумявам да се обграждам със смели и напълно предани хора.

— Със своето поведение той заслужава да му позволите да си подаде оставката, господин президент. Гледната точка на Бажазе ми се струва твърде клинична и пренебрегваща човешкия фактор.

Той кимва с глава в знак на съгласие.

— Може би е така, но държавните интереси, комисарю? А? Държавните интереси, къде ги оставяте?

И тогава присъствам на една много красива сцена, която заслужава да бъде записана за поколенията, без с това да искам да правя апология на преходното.

Пребледнял за пръв път. Берюрие се възправя и произнася следното:

— Президенте мой, много съм ви благодарен за доверието, с което ме облякохте, като ме турихте министър. Бачках както можах. Стана фал от страна на жена ми и понасям последствията, но така или иначе, не трябва да бутам Берта в копривата. Затова и дойдох тук — за да си дам оставката. Да ме уволнявате вече няма смисъл, аз сам съм си я подал. Има свидетел: ей го, моля ви — комисаря Сан Антонио, чиято репутация е без грешка. Сана, друже, твоята честност е извън всякакво съмнение. Държавен или недържавен интерес, дадох ли си оставката?

— Даде я, Александър-Беноа — потвърдих.

— Благодарско.

Исполинът се приближава към президентското бюро.

— Т’ва, коет’ виждам, президенте, е, че булката ми е изчезнала и че може би никогаж повече няма да я видя жива. Т’ва на първо място. На второ място: даже още не знаем какво искат от мен похитителите й. Аз напущам министерството, преди да са влезли в контакт с мен. Значи онова, коет’ ще стане оттуканка нататък, не засяга държавата, а само мене. Даже и не се връщам на досегашното си бачкане, тъй че ще бъдете любезен да наредите да оставят в кръчмата на ъгъла личните ми вещи, включващи: една каса божоле „Дюбьоф“, няколко консерви шкембе чорба, пантофите ми и един слип, който забравих в най-долното чекмедже на бюрото си, след известно недоразумение с едно изпърдяване, пардон. Колкото до това да ида и да се забия в почивен дом при положение, че животът на драгоценната ми съпруга виси на косъм, хич не си правете илюзии. Още на часа се впускам да я диря. Така че, г’син президент, моля да предадете най-сърдечните ми чувства на съпругата си и заедно с това да приемете вие самият моите най-почтителни, най-сърдечни, най-изискани и подчертано френски поздрави.

И излиза.

Благоуханията му остават: спарен мирис на дивеч, на пролетарска пот, на печена наденица, на преносени чорапи, на кланица, на…

Президентът полага длани на ръба на бюрото и се вторачва в ноктите си.

— Този човек е опасен, комисарю — прошепва той. — В състоянието, в което се намира, е способен на най-налудничави действия. Заемете се с него! Не го изпускайте от поглед под никакъв предлог.

Ставам.

— Подал ли си е оставката, или е отстранен, господин президент?

Монархът ми хвърля поглед, лъчеструящ като фенерче на разпоредителка в киносалон, и въздъхва:

— Подал си е оставката.

— Благодаря, господин президент. В такъв случай ще се заема с него.